Сянката на койота

13.Предзнаменования

Сидни Блекпул палеше цигара от цигара, докато се връщаха в хотела. Наложи се Ото да отвори прозореца, за да може да диша, макар да трепереше от нощния въздух, който нахлуваше от каньоните.

— Има ли някаква логика във всичко това, Сидни? — попита накрая той.

— Не знам. Понякога ми се струва, че има, друг път не.

— Скарване заради наркотици? Не, тук не говорим за наркобосове. Дали пък не е дело на онези бандити от „Кобра“? Прилъгали са педерастчетата от бара, завели са ги в каньона с обещание да им продадат евтин наркотик и са им устроили засада.

— Но защо две коли? Защо Джак Уотсън е бил в ролс-ройса, а Тери и морският пехотинец — в поршето?

— Да, и защо Тери не е отишъл в полицията и не е разказал историята веднага, ако е видял, че някой убива приятеля му? Особено, след като е била предложена награда.

— Може би вече е бил напуснал града. Както и да е, Били Хайтауър е сигурен, че неговите хора не са го направили. Явно има резултатни методи на разпит.

— И какво общо има Хари Брайт с всичко това? И защо Кой Брикман души там сега, когато ние разбутахме нещата?

— Има вероятност Тери да е планирал отвличане и откуп на своя приятел Джак с помощта на Брайт или на Брикман.

— Ако питаш мен, това място трябва да се нарича не Минерални, а Уринарни Извори. Навсякъде мирише на гнило. Все едно е град Горки, забранен за чужденци. И ние сме такива тук, драги.

— Утре сутринта първата ни работа ще е да поработим върху хавайската китара. Ще се обадим на производителя. Ще видим какво ще ни кажат. Колко ли музикални магазина има в долината? Вероятно не са много.

— Трудно е да се предположи, че Хари Брайт може да се забърка в убийство, нали?

— Та ти дори не си го виждал!

— Имаш право. Това място ме кара да се чувствам като пълен глупак. Но не е трудно да си представиш, че Кой Брикман може да е очистил някого. Онези негови очи… Вероятно шибаните мишелови имат такива очи.

— Трябва да изясним каква е връзката между Хари Брайт и Кой Брикман. Може да води началото си още от полицията в Сан Диего.

— Какво имаш предвид?

— Може да има нещо, което е накарало единия или и двамата да убият Джак Уотсън.

— Мисля, че се приближаваме към разкриването на тази мистерия и е време да кажем на полицията в Палм Спрингс, Сидни. Тази вечер можеше да гушнем босилека, ако онова чудовище от черната лагуна се бе насочило към нас, вместо към Били Хайтауър.

— Почакай още един ден, Ото. Нека да видим как ще се развият нещата още един ден.

— Още един ден — въздъхна Стрингър. — Дали е твърде късно за обслужване по стаите? Нещо в стомаха ми се преобръща.

Сидни Блекпул не можеше да заспи. Двойната доза „Джони Уокър“ не му помогна. Чуваше как Ото хърка в другата спалня.

Опита метода за намаляване на напрежението, който бе научил в полицията. Съсредоточи се върху пръстите на краката си, глезените, постепенно стигайки до раменете, врата и челюстите. Понякога си представяше, че е на поляна или в усамотена вила в девствена долина. Тази вечер си въобрази, че лежи на одеяло под вечнозелен храст. Дрипавите клони се полюшваха като ветрило от пера на щраус, а тялото му потъваше в топлия пясък. Спа дълбоко до зазоряване и после му се присъни нещо.

Сънят беше весел, победоносен, чудо. Разбира се, събитията се развиваха, преди Томи да умре. Сидни беше сам, затънал до глезените в студен пясък, на върха на най-високата дюна в пустинята. Макар да не беше особено горещо, от всяка негова пора струеше пот. Зазоряваше се, но слънцето още не се виждаше на хоризонта. Луната беше прозрачно бледа и висеше точно над главата му. Вятърът бе погнал облаците. Стенещият вятър, характерен за Минерал Спрингс, духаше много силно и Сидни имаше чувството, че ще разкъса плътта му, но зарови крака още по-надълбоко в пясъка, докато окопа глезените си като в бетон. Нищо вече не можеше да го отвее от дюната.

Чуваше как яростният океански прибой се разбива в планината Санта Роса и някои от вълните дори прехвърляха върха на Сан Хасинто и се плискаха надолу към трамвайните релси.

Изведнъж луната изчезна. Сърцето му едва не спря, защото помисли, че е пропуснал шанса си. После видя, че светлият й диск трепти над планинския връх.

Сидни протегна ръце. Тялото му заприлича на кръст, забит в пясъка. Слънцето се появи над Санта Роса и когато стигна точно до върха на Сан Хасинто, Сидни започна да крещи.

Не беше от болка, гняв или от ужас, а победоносен радостен вик. Държеше слънцето и луната. Слънцето не можеше да изгрее, а луната — да залезе. Сидни ги държеше безпомощни с протегнатите си ръце и виковете си. Времето беше спряло.

Сега нямаше да има прибой, нито плаващ ковчег. Можеше да прекара цяла вечност сам в пустинята и да дере дробовете си и да излее сърцето си. Никога повече нямаше да види Томи, но синът му щеше да живее. Такава беше ориста му.

Никога не бе изпитвал такава радост. Щастието му беше толкова голямо, че се събуди ридаещ. Опита се да заглуши стенанията си във възглавницата, за да не ги чуе Ото.

Поради тричасовата разлика във времето между Калифорния и Пенсилвания, Сидни Блекпул свърши да говори с човека от фирмата за китари, много преди Ото да дотътри крака в хола, чешейки се по топките.

— Обзалагам се, че щях да се отърва от тези тлъстини, ако спях по тридесет минути на нощ като теб — каза Ото на партньора си, който се беше изкъпал, обръснал и облякъл.

Пред Сидни имаше тефтер, пълен със записки.

— Добро утро, зорки очи — рече Сидни. — Ето какво научих от фирмата за китари. Хавайската китара е много рядък инструмент. Нарича се „Таро Пач“. Вероятно е направена някъде между 1915 и 1920 година. Старите хавайци харесвали приятния й звук. Обичали да свирят, докато гледали как растат ядивните тропически растения.

— Искам да закуся. Не си усещам езика.

— В обикновените музикални магазини няма да намериш такава китара. Това е антика, която накрая стига до заложната къща. Добрата новина е, че в цялата долина има само шест заложни къщи.

— А лошата, че може да не е била купена от тази долина — каза Ото.

— Възможно е — съгласи се Сидни. — Но гледай на нещата откъм хубавата им страна. Не бъди толкова черноглед.

Докато Ото си поръчваше закуска за двама, Сидни пишеше нещо, пушеше и нетърпеливо чакаше часа, когато заложните къщи отваряха. Това го накара да се замисли за миг за съня и за копнежа да задържи времето. Сърцето му трепна и в гърлото му заседна буца, но той я преглътна. Започна да се обажда по телефона преди девет часа, но собствениците на заложни къщи в пустинята явно не бързаха да отидат на работа. Ото тъкмо привършваше със закуската, когато Сидни установи контакт.

На четвъртото обаждане се свърза с човек, който каза:

— Да, знам какво представлява хавайската китара „Таро Пач“. Преди около петдесет години свирех на такава на Каталина Айланд. Прекрасен инструмент.

— Аз съм сержант Блекпул от полицията в Лос Анджелис. Разследваме престъпление, в което е замесена хавайска китара „Таро Пач“. Имали ли сте такава в магазина си през последните няколко години?

— Преди две години имах. Трябваше да я запазя за себе си, но човек не може да задържи всичко, което му харесва. Никога няма да видя друга такава.

— Пазите ли документите си оттогава? Нужни са ми за важно полицейско разследване.

— Може ли да ви се обадя след малко? Не си спомням кой я донесе. Мисля, че беше някакъв шофьор на камион от Блайт. Вината не е моя, че е била открадната. Винаги искам идентификационния номер и спазвам закона.

— Не се притеснявайте. Интересува ме само кой е купил китарата. Намерихме я и искаме да я върнем на собственика й.

— Ами ще ви кажа кой е веднага щом намеря името. Беше в униформа. Полицай. Може би от Индио.

— А не беше ли от Минерал Спрингс?

— Възможно е.

— Дали не се казва Хари Брайт?

— Това име не ми звучи познато. Ще проверя и ще ви се обадя.

— Ще чакам.

— По-добре да се замъкна под душа — рече Ото. — Днес явно няма да играем голф.

Още не се беше избърсал с хавлията, когато чу Сидни да казва по телефона:

— Да. Да. Добре. Много ви благодаря. Да, ще се погрижим да си я получи обратно. Благодаря.

Ото излезе от банята и попита:

— Е?

— Кой Брикман. Той е купил хавайската китара преди повече от две години. Това означава, че я е притежавал много преди убийството на Джак Уотсън.

— Тази работа наистина не ми харесва, Сидни. Той е полицай. Трябва да съобщим в участъка.

— Още не знаем нищо, Ото. Само откъслечни фрагменти. Утре сутринта така или иначе ще се обадим в полицията в Палм Спрингс.

— И ще го направим, още преди да съм закусил — рече Ото, гледайки партньора си право в очите. — Говоря сериозно, Сидни.

В десет сутринта те отново пътуваха към Минерал Спрингс, което накара Ото да каже:

— Защо не наемем стая до клуб „11-99“? Ще спестим на Виктор Уотсън много пари за хотел, да не говорим за бензина.

— Трябва да внимаваме, когато говорим с Пако Педроса. Всъщност, може би дори не бива да говорим с него.

— Необходимо е да се доверим на някого. Освен ако не мислиш, че шефът е замесен в този смахнат случай.

— Не знам кой може да е замесен. Първото правило в разследването на убийство е…

— Знам, знам. Всички са заподозрени.

— Не изключвам и Хари Брайт. Искам да го видя с очите си. Може да е станало някакво чудо и да е оздравял.

— Ченгета от отдел „Убийства“. Чудя се кога ще включиш и мен в списъка на заподозрените.

— Имаш право, че трябва да се доверим на някого, Ото. Хайде да намерим младото ченге Джоунс. Не знам защо, но имам доверие на онзи сърфист.

Не искаха никой от участъка да знае, че са в града, затова паркираха далеч от главната улица, на половин пресечка от полицията. Наложи се да чакат само двадесет минути. Джоунс Голата пушка се появи с патрулната кола. Пиеше газирана вода и слушаше музика. Сидни натисна клаксона и махна на младока.

— Карай след мен — каза му той, направи десен завой, после още един и спря до тротоара.

Джоунс слезе от колата.

— Какво има, сержант? — попита той, когато се приближи до страната на Сидни.

— Ако поискам помощ и те помоля да не казваш на никого, ще го направиш ли?

— Нали съм полицай. Защо не?

— Ами ако това засяга друг полицай? Ще има ли някакво значение?

— От моя участък ли?

— Да.

— Шефът Педроса знае ли?

— Не.

— Тогава защо ще кажете на мен, а не на него?

— Защото ти вече знаеш част от историята, а другите не.

— За хавайската китара ли става дума?

— Да. И още, защото ти вярвам.

Младото ченге се замисли за миг, после рече:

— Шефът Педроса ме назначи на работа, когато в Палм Спрингс вече не ме искаха. Не желая да го ядосвам.

— Обещавам, че след няколко дни ще говоря с него. Само искам да запазиш това в тайна. За няколко дни.

Джоунс се поколеба, но каза:

— Добре.

— Искаме да ни разкажеш всичко, което знаеш за сержант Брикман и сержант Брайт. Това е всичко. Онази хавайска китара е била на Кой Брикман. Купил я е от една заложна къща преди две години.

— Брей! — промълви бившият сърфист. — Да не мислите, че той… Това е невъзможно!

— Вероятно не, но разкажи ни какво знаеш за тях. Започни със сержант Брикман.

— Ами, той е работил в полицията в Сан Диего. Сержант Брайт също. Хари е препоръчал Кой на шефа, много преди аз да постъпя на работа. Всъщност сержант Хари Брайт е препоръчал всеки, който работи в този участък. Шефът Педроса не би наел никого без одобрението на Хари Брайт. — После Джоунс се почеса нервно по врата и рече: — Кой Брикман не би отвлякъл и убил никого! Може да е мълчалив и неприветлив, но е добър полицай. А Хари Брайт е като…

— Баща на всички? — попита Ото.

— Да, точно така. Изключено е да е замесен в някакво престъпление. Още повече в отвличане. Или в убийство!

— Имам чувството, че повечето хора от вашия участък са имали неприятности или са били нещастни, преди да дойдат в Минерал Спрингс — отбеляза Ото.

— Вярно е, че всички бяхме работили другаде — отговори Джоунс, оглеждайки крадешком улицата.

— Дали Хари Брайт и Кой Брикман не са се забъркали в някаква каша в Сан Диего?

— Не знам. Сержант Брикман веднъж ми каза, че там му пречели да се издигне, защото някакъв шеф го мразел. Мислел, че цял живот ще бъде патрулиращ полицай, затова се обадил на Хари Брайт, който вече работел тук. И Хари го уредил. А що се отнася до сержант Брайт, може да е имал проблеми с пиенето, знам ли. Беше прехвърлил четиридесетте, когато шефът Педроса го назначи тук. Мисля, че Хари Брайт пиеше много.

— Искаш да кажеш, че е бил алкохолик — рече Ото.

— Ами, нали знаете каква е полицейската работа. Във всеки участък има по един-двама такива. Личи им по лицето, гласа и очите, но винаги идват навреме на дежурство. Винаги с лъснати обувки и изгладени униформи. Вършат си работата. — Младото ченге сбърчи нос и добави: — Тази история никак не ми харесва, сержант.

— Хари Брайт е най-добрият полицай, когото познавам.

— Чухме, че понякога се напивал по време на нощно дежурство — каза Ото. — Може би е заспивал в патрулната кола по пътя към Самотния Каньон. Не е бил светец, за бога!

— Виж какво, синко — рече Сидни. — Ние не сме ловци на глави от Министерството на вътрешните работи и не се опитваме да разобличим ченге, което пие по време на дежурство. Разследваме тежко углавно престъпление. Желанието ни е да научим що за хора са тези двама сержанти. От теб не се иска да ставаш доносник.

— Всички спят в Самотния Каньон — каза Джоунс. — Там подремват, когато са нощна смяна. Знаете ли какво е да се опитваш да стоиш буден в град като този, когато в продължение на шест часа няма нито едно повикване? Вярно, виждал съм Хари Брайт с тежък махмурлук в осем сутринта, преди да се прибере вкъщи. Но винаги беше на разположение, когато го повикаш. Хари Брайт не би те изоставил в нужда.

— Знаеш ли къде живеят Брайт и Брикман? — попита Сидни.

— Тук, в града. Хари Брайт живее в последната каравана на Джакрабит Роуд — задънена улица, където има около осем каравани. Сега, след като получи инсулт, караваната е празна. Всяка вечер я проверяваме по няколко пъти, за да се уверим, че всичко си е по местата.

— Кой има ключ?

— Сержант Брикман се нае да полива цветята и да се грижи за жилището, докато Хари се оправи, но доколкото разбирам, това явно няма да стане.

— Къде живее Кой Брикман? — попита Ото.

— На Смоук Трий Лейн. Първата къща вляво, след като минете Ратълснейк Роуд. Двуетажна, дървена, със сини капаци на прозорците. Живее със съпругата си и с двете си дъщери.

— Добри приятели ли са Брайт и Брикман?

— Ами, съдете сами. Когато голямата дъщеря на Брикман се разболя, Хари Брайт отиде в болницата и предложи да й присадят един от неговите бъбреци. Каза ни го лекарят, при когото ходим на профилактични прегледи. Всички се смяха много. Докторите прегледали Хари и му обяснили, че не е особено подходящ за донор. Самият той имал нужда от няколко органа. Например нов черен дроб и може би сърце. Така му казали. И наистина се оказа, че му е необходимо сърце. Мисля, че черният му дроб все още е наред, но едва ли ще е за дълго. Ето какъв човек беше той. Казвам ви, че сте тръгнали по погрешна следа. Ако съм чул онази хавайска китара, трябва да има някакво обяснение.

— Кой Брикман пее ли? — попита Сидни. — Свири ли на някакъв инструмент? А Хари Брайт?

— Не знам. Не съм ги чувал да пеят в участъка. Може би го правят само под душа.

— Между другото — продължи Сидни, — ти каза, че Брикман се грижел за караваната на Брайт. А къде са роднините на Хари?

— Бившата му съпруга живее в един от крайградските клубове в Ранчо Мираж. Омъжена е за богаташ. Шефът Педроса ми каза, че Хари имал дете, което било убито. Загинало при онази самолетна катастрофа в Сан Диего, която стана преди няколко години. Момче.

Сидни Блекпул не чуваше нищо. Разсъждаваше трескаво, но не във връзка с онова, което говореше Джоунс, опитвайки се да отблъсне връхлитащата го паника.

— Попитах, това ли е всичко, сержант? — каза Джоунс. — Мога ли да тръгвам вече?

— Какво има, Сидни? — попита Ото. — Имаш такъв вид, сякаш току-що си опитал от чилито на Джей Едгар.

— Ами… Хрумна ми нещо. Не, нищо особено.

— Е, ако това е всичко — рече Джоунс, — дръжте ме в течение на нещата. Тази история ме безпокои. Направо ми се гади.

— Да… да — каза Сидни, усещайки как челото, устните и мишниците му се изпотяват. — Да… Почакай. Има още нещо.

Блекпул се опитваше да се съвземе. Студеният огън постепенно се отдръпна от слепоочията и врата му. Сега паниката увисна като оловно парче в стомаха му.

— Нещо не е наред ли, Сидни? — попита Ото с разтревожен вид.

— Ами… Имам идея… По-скоро проблясък. Знаеш как става понякога.

— И на мен ми се е случвало — каза Джоунс. — Чувството, че вече си виждал или преживявал нещо.

— Нещо подобно — рече Сидни и избърса горната си устна. — Сега се сещам и за нещо друго. Къде лекуват Хари Брайт?

— Дълго време беше в обикновена болница. Сега е в дом за инвалиди. Близо до Индио. Една вечер, когато бяхме нощна смяна, карах сержант Брикман дотам. Отби се за десетина минути. Аз останах в патрулната кола, за да чакам, ако някой се обади. Това беше преди около три месеца. Нарича се „Пустинна звезда“ и се намира на магистрала 111.

— Някой виждал ли е Хари Брайт напоследък? Освен сержант Брикман?

— Едва ли. Брикман е представителят на участъка. Шефът Педроса каза, че гледката била много потискаща. Хари само лежал и бавно гаснел.

— Добре, синко, можеш да тръгваш. Ще поддържаме връзка.

— Сети ли се защо изпита онова чувство?

— Кое?

— За нещо, което вече си преживял или видял преди. Спомни ли си?

— Ще се сетя — отговори Сидни. — До скоро виждане.

Ото трябваше да се задоволи с два големи хамбургера, пържени картофи и млечен шейк. При това, трябваше да ги изгълта на бегом. Сидни Блекпул бе твърдо решен да види с очите си Хари Брайт. Не разговаряха, защото Ото ядеше, а партньорът му караше тойотата със сто и десет километра в час и още не се беше съвзел от шока, когато чу, че Хари Брайт е загубил син.

Сидни знаеше, че бързо трябва да се справи с кризата. Искаше да задържи чувствата си за по-късно, когато можеше да си позволи да се отдаде на страха и отчаянието. Три часа следобед щеше да бъде идеалното време за това упражнение. Можеше дори да удвои страха, като погълнеше голямо количество алкохол. Но още тази вечер трябваше да го проумее: Виктор Уотсън, Сидни Блекпул, а сега и Хари Брайт! Всички, жертви на най-абсурдния обратен ход на природата. Скитници, търсещи части от себе си. Това не беше само някаква перверзна случайност, а както Виктор Уотсън се бе изразил — предзнаменование. Но детективите като Сидни Блекпул не вярваха в предзнаменования. Той не вярваше в предзнаменования, ако изобщо вярваше в нещо.

Сградата приличаше по-скоро на мотел, отколкото на дом за инвалиди или на болница. Беше едноетажна, имаше плосък покрив и беше разпръсната на около два акъра земя. Табелата отпред беше неонова, а мястото беше добре поддържано и вероятно приемливо за хора със средни доходи. Приличаше на убежище, което би приютило човек със саморъчно причинена огнестрелна рана, ако някога Сидни Блекпул изпаднеше в такова безпомощно състояние.

Детективите влизаха в паркинга, когато я видяха — патрулна кола от Минерал Спрингс.

— По дяволите! — изруга Сидни, завъртя волана наляво и настъпи газта.

— Кой Брикман? — попита Ото.

— Сигурно.

Сидни паркира тойотата половин пресечка по-нататък по улицата, като я скри зад камион на Армията на спасението. Двамата детективи слязоха, приближиха се до паркинга на дома за инвалиди и заеха удобна позиция за наблюдение.

На паркинга нямаше оживено движение. Санитари южноамериканци изведоха на разходка две жени в инвалидни колички. После до патрулната кола спря Мерцедес 450 SL. От него слезе слаба блондинка със слънчев загар. Беше облечена в копринена риза на сини, жълти и сиви геометрични фигури.

Беше от онези жени, чиято възраст е трудно да отгатнеш. Дрехи на известни моделиери, зимен тен, прически и бои за коса за стотици долари, мерцедеси и пластични операции на лицето. Според Сидни, такива жени бяха десет години по-възрастни, отколкото изглеждаха. Типът дами от филмите на Алфред Хичкок. Тя се облегна на мерцедеса и запали цигара. Не тръгна към дома за инвалиди.

Детективите продължиха да наблюдават, защото непознатата някак не се вместваше в обстановката. Западналите домове за инвалиди не се посещаваха от хора, шофиращи мерцедеси. Останаха така петнадесет минути. После вратата се отвори и от сградата излезе Кой Брикман, облечен в униформа. Жената се приближи до него и двамата си подадоха ръка.

— Бих дал остатъка от десетте бона, за да чуя разговора им — каза Сидни.

— И аз бих дал част от моя дял — обади се Ото.

Кой Брикман се обърна, сякаш се приготви да се сбогува. Русокосата отново протегна ръка и той я задържа за секунда. После се качи в патрулната кола.

— По дяволите! — изруга Сидни. — Виждаш ли регистрационния номер?

— Шегуваш ли се? Очите ми са на четиридесетгодишен — отговори Ото.

— Хайде, Брикман, разкарай си задника оттам! — измърмори Сидни.

Жената потегли първа и зави по магистралата за Палм Спрингс. Детективите скочиха в тойотата. Сидни включи двигателя и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Хайде, хайде!

Брикман най-после потегли, зави и подкара в същата посока като мерцедеса.

— Ще трябва да рискуваме, щом искаш да запишем номера й — рече Ото.

Сидни кимна. Блондинката едва ли би забелязала, че я следят, но Брикман може би щеше да разбере. Пък и тя вече беше на петстотин метра пред тях. Сидни караше във второто платно, криейки се зад един камион. Изведнъж Брикман свърна надясно по Кук стрийт и пое по магистрала 10, към Минерал Спрингс.

Сидни настъпи газта, мина на червено, след като видя, че на кръстовището няма други коли и на третия светофар настигна мерцедеса.

— Надявам се, че тойотата е със солидна застраховка — подхвърли Ото.

Приближиха се достатъчно, за да може Ото да запише регистрационния номер, после изостанаха и проследиха колата до Ранчо Мираж, минавайки през Индиан Уелс и Палм Дезърт.

Непознатата зави надясно и детективите се озоваха пред будка с пазач, странен индиански тотем с птица и табела с надпис „Крайградски клуб Тъндърбърд“.

— Това е в списъка ни! — възкликна Ото. — Тамариск, Тъндърбърд, Мишън Хилс. Как беше името на онзи член на „Тъндърбърд“, когото трябваше да търсим, за да ни уреди да играем голф? По дяволите! Забравих бележника си в хотела.

— Мисли, Ото!

— Чакай малко. Пенброук? Не. Пенипекър? Не. Пенингтън! Точно така. Пенингтън от „Тъндърбърд“!

— Браво!

Спряха пред портата и Сидни каза:

— Ние сме Блекпул и Стрингър. Господин Пенингтън ни е уредил да играем голф. Предполагам, че е съобщил имената ни на отговорника на клуба.

Пазачът се обади по вътрешния телефон и след няколко минути рече:

— Влизайте, господа! Портиерът ще ви насочи.

— Господи, Сидни! — извика Ото, докато караха към клуба.

— Какво има?

— Тук живее бивш президент на Съединените щати! Какво ще кажеш, ако изиграем една игра, за да придадем на разследването си по-шикозен вид? Ами ако случа да играя голф с шибан експрезидент на самите шибани Съединени щати?