Сянката на койота

7.Оръжието

Полицай Барни Уилсън би направил безпрепятствена кариера в долината Коачела, ако не се беше включил в лейбъристкото движение. Кариерата му вървеше някак успоредно с тази на Роналд Рейгън, тоест стремглаво, докато не произнесе реч в защита на свой колега, който се кандидатираше за президент на полицейския синдикат. Но Барни Уилсън никога нямаше да изнесе онази реч, нито каквато и да е друга реч, ако не беше лекарят от пустинята, който по време на годишния профилактичен преглед извика двадесет и девет годишния полицай в кабинета си и му съобщи първо добрата новина. Не, не беше болен от гонорея, както се бе опасявал. Можел да задържи любовницата си и не било необходимо да прави самопризнания пред съпругата си. Лошата новина беше, че щеше да има тази любовница само още две години. А също и съпругата си.

Стъписан, Барни Уилсън се вторачи в лекаря, който изглеждаше малко смахнат.

— Имате червени кръвни телца в урината. Остър гломерулонефрит. Може би две години — каза лекарят, поглеждайки часовника на стената, защото имаше уговорка за голф.

И през следващите три седмици се роди легендата на долината Коачела. Барни Уилсън се застъпи за свой приятел и се опълчи срещу цялото полицейско управление по време на една стачка с неясни искания. И след като изпи двадесет и две бири за три часа, той заяви, че шефът на полицията е надут задник и скромен колкото Фидел Кастро, Муамар Кадафи и Барбра Стрейзънд, взети в едно. За радост на ченгетата, носещи протестни лозунги, той каза, че трябва да саботират с динамит специалната възглавничка, успокояваща хемороидите на шефа, и да сложат тротил в цигарите му.

И тъй като неизлечимо болният човек не знае граници, Уилсън достави удоволствие на тълпата от непокорни ченгета, като нарече шефа пластмасова кукла. В края на подстрекателската си реч, докато всички местни репортери щракаха като обезумели с фотоапаратите, Уилсън рече, че шефът управлява отдела си като бананова република и с насълзени очи от мисълта за неизбежната си кончина, съпътстван от гръмки аплодисменти, завърши с думите: „Дайте ни свобода или смърт! Съжалявам, че имам само един живот, който да посветя на моя синдикат!“.

Оттогава Барни Уилсън стана известен в цялата долина като Нейтан Хейл Уилсън6 и бе избран за президент на полицейския профсъюз.

После, за да достави удоволствие на натъженото си семейство, той отиде при хематолога на майка си. Лекарят го попита дали е боледувал от грип, преди да му направят изследванията, станали повод за лошата вест. Получавайки утвърдителен отговор, той го попита дали е правил кросове по време на първите изследвания и когато Уилсън отново каза „Да, колко мислите, че ми остава да живея“, лекарят въздъхна:

— Петдесет години, ако се грижите за себе си. И много по-малко, ако шефът на полицията разбере, че не умирате.

Същия следобед, убеден, че още дълго време ще се нуждае от работа, Нейтан Хейл Уилсън се озова на шосето за Минерал Спрингс, за да провери дали Пако Педроса иска ченге с краткотрайна кариера в американското лейбъристко движение.

— Може да ти дам шанс, но тук не ми трябват профсъюзни деятели — предупреди го Пако.

— Приключих със синдикатите, шефе — обеща Уилсън. — Известно време бях откачил заради онзи доктор, когото ще съдя.

— Добре, защото нали знаеш онова игрище за голф в Индиан Уелс? Собственост на профсъюза на шофьорите на камиони. Чух, че Джими Хофа7 живее там. Под кота номер шестнадесет.

— Приключих със синдикатите, шефе — повтори Уилсън. — Дори не гледам филми с Чарлтън Хестън или Ед Аснър.

— Струва ми се добро момче — рече сержант Хари Брайт, довереникът на Пако Педроса.

— Добре, ще рискувам с теб — съгласи се шефът на полицията. — Ще те дам на моя човек от ФБР да те въведе в работата.

— Човек от ФБР?

— Чистокръвен индианец. Мейнард Ривас. Вероятно ще го намериш в клуб „11-99“ по-късно през деня. Търси нещо, което прилича на тапет на цветя. Това ще е. Обича пъстрите ризи.

— Едър ли е?

— Да, има много място за татуировки.

Мейнард Ривас израсна в резервата „Моронго“. Всичко, което тамошните индианци имаха на света, беше малка безводна площ пустинна земя и зала за бинго.

Мейнард прекара живота си в мечти да бъде индианец от племето Агуа Калиенте, които притежаваха огромни парцели земя в Палм Спрингс. Всеки квадратен метър там беше техен и наемателите плащаха рента, която напоследък бе хвръкнала до небесата. Говореше се, че един местен Агуа Калиенте получава двадесет хиляди долара на тримесечие. Друг взимал толкова за един месец.

Индианците от Палм Спрингс са най-богатите на глава от населението и Министерството на вътрешните работи вече не се грижи за тях. Бяха го обвинили в „намеса“ в кредитите на индианците. Това беше малко преди те да бъдат информирани, че „намеса“ означава „кражба“ на техния език. Индианците не плащат данък върху кредитите, а само върху вложенията си. Някои са образовани и се възползват от специално отпусканите от правителството стипендии. Други просто седят под вечнозелените храсти. Трети са наркомани.

Ето защо, когато туристите попитат къде живеят индианците, местните жители отговарят: „Където си искат. Те имат пари“.

Ако индианците от племето Моронго и Агуа Калиенте бяха разменили земите си преди осемдесет години, Мейнард Ривас щеше да кара ферари, а те щяха да си купуват бензин само за два долара с обяснението: „Слагам малко, за да върви по-бързо колата“. И щяха да чуват крясъци „Бинго!“ само в кошмарите си.

Мейнард Ривас винаги бе искал да се измъкне от резервата „Моронго“ и особено от залата за бинго, която се намираше на два-три километра от две статуи на динозаври в естествен ръст, огромен щанд за плодове и няколко хиляди вятърни турбини.

Единствените му развлечения бяха да гледа големите гущери и вятърните мелници и да се напива. Затова се премести в околностите на Лос Анджелис и започна работа като ченге.

Мнозина от племето Моронго бяха едри, но Мейнард беше истински великан. Десетсантиметровият служебен револвер изглеждаше като дамско пищовче в ръката му.

Още първата година той получи почетна грамота за героизъм, защото спаси живота на един фантом, който влудяваше полицаите. Фантомът беше един от онези „радиоговорители“, които вдигат на крак от време на време полицейските участъци. Промъкваха се крадешком в патрулните коли, ако ченгетата ги оставеха незаключени за пет минути, и взимаха микрофона, за да говорят мръсотии на диспечерите. Онзи фантом само казваше: „Духач“. Когато поискваха да повтори съобщението, той понякога го правеше, като добавяше: „Това е всичко“. Или: „Край на емисията“. Или: „Прието“. Или някакъв друг подобен израз от жаргона на радиовръзките.

Мейнард Ривас спипа фантома, когато онзи се промъкваше в една патрулна кола. Радиоговорителят имаше коси като на Харпо Маркс8 и изглеждаше два пъти по-тъп. Огромният индианец не го залови веднага, а го проследи. Фантомът влезе в една служебна сграда, изкачи се по аварийните стълби и събра тълпа. Неколцина бяха ченгета.

— Ще те спипаме! — крещяха те.

Но той не беше толкова тъп и не скочи.

Мейнард Ривас убеди един от строителните работници да го качи в кофата на крана и да го доближи до аварийните стълби. После изненада фантома с думите:

— Не искаш ли вече да дишаш въздуха ми? Не искаш ли да ме виждаш? Добре тогава, сбогом.

И докато радиоговорителят разсъждаваше, че самоубийството означава край на шепота „духач“ в полицейските микрофони, Ривас смело скочи от крана на аварийните стълби и сграбчи фантома под мишница като футболна топка. Но не остана за дълго герой.

Краят на кариерата му в областната полиция на Лос Анджелис бе сложен от една южноамериканска риба. Всъщност бяха няколко и преди всичко нямаха работа в Северна Америка.

Мейнард осигуряваше подкрепления на ченгетата от отдел „Наркотици“, които извършваха обиск на къща на стойност един милион долара в подножията на планините. Хванаха само двама перуанци, наркодилъри, и един източноевропеец, студент, дошъл да си купи дрога. В него намериха малко кокаин. Студентът се оказа син на български дипломат. Бащата имаше дипломатически имунитет и твърдеше, че децата му също се ползват с протекции.

Обискът донесе много разочарования и шест от ченгетата бързо напуснаха къщата. Двама униформени, единият от които Мейнард Ривас, останаха с тримата арестанта, докато цивилните полицаи претърсваха къщата за гости в задния двор.

Най-дребният перуанец погледна едното униформено ченге, после Мейнард Ривас, и попита:

— Сеньор, може ли да поговорим насаме?

Ривас, който беше около три пъти по-едър от перуанеца, не се страхуваше от номера, особено след като тримата заподозрени бяха с белезници.

— Дръж ги под око — каза той на партньора си и заведе дребния перуанец в преддверието.

— Ако ми махнеш белезниците, ще ти покажа къде е кокаинът — рече пласьорът на дрога.

— Нима? Приличам ли ти на човек, току-що излязъл от вигвама? Щом искаш да ни кажеш къде е белият прах, направи го така, както си с белезниците. Всъщност, кажи на ченгетата от отдел „Наркотици“. Аз съм тук само като бавачка.

— Те ме удариха по лицето. Нищо няма да им кажа. Ако кажа на някого, ще е на теб или на никого.

— Тогава кажи ми.

— Моля те, сеньор, китките ми! Много ме боли. Нали ме претърси. Аз съм дребен, а ти си великан.

Мейнард се поколеба за миг, но реши, че ако този келеш го изработи, ще трябва да се върне в резервата и да остане там до края на живота си.

— Ще се държим за ръце, докато ми показваш къде е наркотикът — каза Ривас, махна белезниците на перуанеца и му позволи да разтрие китките си, за да възстанови кръвообращението.

— Много ти благодаря, сеньор. Моля те, ела с мен и ще ти дам онова, което искаш.

Оказа се аквариум с риби. И то какъв! Заемаше по-голямата част от хола, съдържаше четиристотин и петдесет литра вода, беше осветен и осигуряваше убежище на двадесет риби — странни, черни, с големи зъби.

— Там вътре! — прошепна перуанецът.

— Тихо, козел такъв! — изрече другият на испански и се опита да скочи от канапето, но партньорът на Мейнард го блъсна обратно.

— Там ли? — посочи Ривас.

— Да — кимна дребният мъж.

На дъното на аквариума имаше найлонова торба. Кокаинът беше замаскиран в белия материал на дъното. Изглеждаше най-малко килограм и половина. Мейнард Ривас започна да навива ръкавите си, надявайки се, че ще изненада приятно ченгетата от отдел „Наркотици“, които след няколко минути щяха да се върнат в къщата.

— Това са пирани, сеньор — спокойно каза перуанецът.

— Пирани!?! — възкликна партньорът на Ривас и остави пленниците за миг, за да се приближи до огромния аквариум, който беше поставен на височината на очите върху масивен шкаф.

До аквариума имаше кутия с инструменти. Ченгетата се удивиха на хищните риби, които плуваха в лудешки кръгове, изучавайки лицата пред стъклото с безизразни обезумели очи.

— Пирани! — изрече Мейнард.

— Пирани! — повтори партньорът му.

— Френски ключ! — рече перуанецът и грабна френски ключ от кутията с инструменти, после изпълни удара, с който Джими Конърс посрещаше сервис — хвана го с две ръце и подскочи. И разби аквариума.

И в следващия миг всички започнаха да крещят и да подскачат.

— Риби убийци! Риби убийци!

— Внимавай! Внимавай!

— Гледай в краката си! Гледай в краката си!

Пираните полетяха към пода и се посипаха върху едрия индианец, който се пързаляше из стаята. Дребният перуанец извади отнякъде автоматичен пистолет, четиридесет и пети калибър, и хукна към задната врата.

Мейнард Ривас сграбчи другия перуанец, опря револвера си до главата му и каза:

— Хвърли оръжието или ще стрелям!

Мейнард разбра колко глупаво бяха прозвучали думите му, когато дребният перуанец сви рамене, сякаш искаше да каже: „Тогава ще прибера и неговия дял“.

Алчността изигра номер на търговеца на наркотици. Той се забави достатъчно, докато извади найлоновата торба, вместо веднага да избяга. Едно ченге от отдел „Наркотици“ се промъкна зад гърба му, халоса го по главата и перуанецът се строполи на пода.

Българският посланик отправи официален протест до американското Министерство на външните работи, оплаквайки се от фашисткото поведение на полицай Мейнард Ривас, който беше наказан с мъмрене за неправилна тактика. Ривас реши, че щом един местен американец може да бъде атакуван и едва ли не убит от перуански търговци на наркотици, за малко изяден от хищни бразилски риби и наречен фашист от българин комунист, от онези, дето по всяка вероятност бяха организирали покушението срещу папата, ще се върне в долината Коачела, където животът съвсем не беше толкова сложен.

Но Мейнард знаеше, че има избор и може да намери районно полицейско управление, което иска свястно червенокожо момче. Отиде в кабинета на Пако Педроса, който заедно със сержант Хари Брайт изслуша житейската му история.

— Можеш ли да проследяваш хора в пустинята и други такива неща? Индиански патент? — попита Пако.

— Шефе Педроса — търпеливо отговори Мейнард, — мога да върша работа по улиците не по-зле от всяко друго ченге, но ако ти трябва истински индианец с плитки и мокасини, по-добре се обади на Марлон Брандо за препоръки.

— Е, изглеждаш ми силен. Мисля, че ще бъдеш добър полицай — каза сержант Хари Брайт.

— Ще ти дам възможност, Мейнард — рече Пако. — Но се питам дали ще можеш понякога да помагаш на жена ми в четвъртък вечер? Тя е шеф на бингото в църквата „Света Марта“.

Мейнард Ривас и Нейтан Хейл Уилсън извършваха рутинна полицейска работа сутринта, когато Сидни Блекпул и Ото Стрингър посетиха резиденцията на Виктор Уотсън в Палм Спрингс.

Мейнард прие радио обаждането и поиска подкрепления, когато установи, че адресът на безпокойството е домът на Клайд и Бърнис Съгс, които, когато имаха алкохол за закуска, за по-сигурно го изпиваха до обяд.

Кавгата приличаше на последната, само дето сега бяха включени и оръжия. Както обикновено на Клайд му писна Бърнис да върти малките си като на кълвач очи, само защото бе вложил твърде много плам в танца със седемдесет и пет годишна сприхава дама на увеселението за възрастни в Муз Лодж. Каза на Бърнис, че ако не престане да трака с изкуственото си чене, ще излее купата с трици върху главата й. Едното доведе до другото и тя пое ролята на Джейн Бедствието9 и навря грейпфрут в лицето му. Той изсипа триците върху главата й. Отначало и двамата внимаваха да не излеят каната със сок на масата в кухнята, но нещата се изплъзнаха от контрол, когато Клайд й каза, че не я бива в леглото и винаги е било така през всичките четиридесет и осем години, през които са били заедно. И тогава започна истинското викане и крещене, и много скоро двамата хвърляха всичко, което не беше твърде тежко, за да бъде вдигнато. Съседите се обадиха в полицията — нещо, което напоследък се бе превърнало в задължително седмично преживяване за ченгетата в Минерал Спрингс.

Когато Мейнард Ривас и Уилсън пристигнаха, домашното насилие се намираше все още във взривоопасна фаза, макар че двамата противници бяха задъхани и твърде изтощени, за да правят нещо повече, освен да си бият леки шамари. Бърнис беше по-едра, а Клайд — две години по-възрастен, затова борбата имаше променлив успех. Всъщност, Клайд беше в по-лоша форма, защото гръклянът му едва не изскачаше всеки път, когато Бърнис го цапардосаше.

Дребният старец още се опитваше да даде всичко от себе си и изцапаната му бяла фланелка беше прогизнала от пот, когато Мейнард Ривас се промъкна в хола и го вдигна във въздуха, а Уилсън занесе Бърнис на люлеещия се стол, където котаракът й Джаспър изучаваше задника си, без да проявява интерес към човешката драма.

— Престани, Клайд! — заповяда Мейнард.

— Пусни ме, слонски задник такъв! Това е моята къща! — изхриптя старецът, подобно на Джак Никълсън във „Вълкът“.

— Не, и докато не спреш да се биеш!

— Ще те дам под съд! — изграчи Клайд.

— Индианците имат имунитет — излъга Ривас.

— Единственият добър индианец е мъртвият индианец.

— Да, гледал съм всички каубойски филми. А сега, успокой се и престани да буйстваш!

— Първо, накарай я да обещай, че ще спре! Ще ми избоде очите! Мръсна кучка!

— Обещай, че няма да го удряш, Бърнис! — каза Уилсън на възрастната жена.

— Нищо няма да обещая! — сопна се тя, като продължаваше да рита. — Нека да се бие като мъж!

Нямаше смисъл да им казват, че ще отидат в затвора. Възрастните хора знаеха много добре, че ченгетата няма да рискуват да ги обругаят в пресата, ако задържат двама окаяни старци. Макар че всяко ченге в града с радост би ги пъхнало в дранголника. Всички бяха оплюти и охулени от Клайд и Бърнис Съгс.

— Добре, тогава ще отидем в участъка и ще седиш в предварителния арест, докато обещаеш да се държиш добре — каза Мейнард, отправяйки се към вратата, стиснал Клайд под мишница.

— Чакай малко, гадно копеле! — изграчи старецът. — Пусни ме! Няма да се бия повече!

Ривас го пусна с нежелание. Клайд закуцука прегърбен към люлеещия се стол, където халоса котарака, който изсъска, но му отстъпи мястото си. Клайд седна, като опипваше гръкляна си и се опитваше да поеме достатъчно въздух, за да изнесе една от дългите си речи за манталитета на ченгетата, особено на едрите индианци и мършавите бледолики, които вероятно бяха по-тъпи от едрите индианци.

Уилсън направи грешката да пусне Бърнис, само защото тя престана да се съпротивлява. Старицата измърмори няколко ругатни. Имаше такъв вид, сякаш се готвеше да се предаде, но докато ченгетата декламираха стандартните си предупреждения, че повече няма да търпят това възмутително поведение, грабна нещо от бюфета.

Бърнис замахна, точно когато Клайд се приготви да изнесе монолога си за манталитета на полицаите. Летящият предмет го прасна по черепа и рикошира в дебелия корем на Мейнард Ривас. И тогава започна истинската схватка. Бърнис скочи върху Клайд и вкопчи пръсти в гръкляна му. Не искаше да го пусне, дори когато едрият индианец и Уилсън хванаха костеливите й пръсти, мъчейки се да ги откопчат.

Бърнис стискаше Клайд за гърлото и единственият й останал кучешки зъб проблясваше зловещо:

— Хайде сега аз и ти да танцуваме, дърт негоднико!

Бърнис страдаше от артрит и не беше така силна като преди. Затова Уилсън успя да измъкне врата на Клайд от ноктите й, докато четиримата се боричкаха на пода.

— Пусни го! — крещеше Мейнард. — Той не може да диша!

— Ще го натъпча с кучешки лайна! — викаше тя.

Ривас я блъсна така, че Бърнис се претърколи назад, удари главата си в масичката за кафе и временно излезе от строя. Двадесет минути по-късно двете ченгета, с прашни и разпрани униформи, седяха в участъка заедно с Клайд, Бърнис и оръжието.

— Не мога да арестувам тези хора! — шепнеше Пако Педроса, след като старците бяха вкарани да охлаждат страстите си в предварителния арест. — Те са почти осемдесетгодишни!

— Това е побой — възрази Уилсън. — Наказуемо престъпление. Писна ми от тези дъртаци, шефе.

— Хавайската китара не е точно смъртоносно оръжие — рече Пако.

— Не е, но да му изтръгне гръкляна е доста утежняващо вината обстоятелство, ако питаш мен.

— Искаш да затвориш Бърнис и да пуснеш Клайд да си отиде вкъщи, така ли? Така ти се струва по-приемливо?

— Приемливо като херпес на кура ми — изтърси Уилсън с убедеността на човек, който е имал такова нещо. — Но поне единият трябва да си получи заслуженото.

— Ако и двамата се извинят, ще бъдеш ли доволен? И ако обещаят никога повече да не правят така. Господи, представяш ли си каква помия ще излезе във вестниците, ако ги хвърлим в пандиза?

— Добре де — склони накрая Уилсън. — Само не ни карай да ги возим до дома им. Би било унизително!

— Разходката пеша ще им се отрази добре — съгласи се Пако. — Пуснете единия пет минути преди другия. Какво ще кажеш, Мейнард?

— Добре — отговори индианецът. — Кой ще вземе оръжието?

— Я да видим — рече Пако. — Странна хавайска китара. Една, две, три… Има осем струни. Обикновено са четириструнни. За пръв път виждам хавайска китара с осем струни. Бих искал да мога да свиря.

— Тук е Чуждестранния легион за некадърни ченгета, но Пако Педроса със сигурност не е великодушен! — обади се от килията Клайд Съгс.

— Виждаш ли, това е част от проблема тук — обърна се Пако към Мейнард. — Навремето Клайд е прочел няколко книги и мисли, че е взел жена, която му е под нивото.

След пет минути, докато Ривас водеше Клайд към вратата, Пако Педроса седеше, вдигнал крака на бюрото си и пееше, колкото му глас държи: „Не е ли сладка“, като дрънкаше фалшиво на китарата.

— Хей, шефе, време е да върнем на Клайд смъртоносното оръжие — прекъсна го Мейнард.

— О, да. Заповядай, Клайд. Хубава китара.

— Купих я, за да правя серенади на Бърнис — изграчи старецът. — А сега ми се иска да й я завра в…

— Стига вече! Край на насилието! — предупреди го Пако.

Старецът беше още леко ядосан, докато тътреше крака по главната улица на Минерал Спрингс. Насочи се към задната врата на клуб „11-99“, но спря, когато се замисли за всичките проклети ченгета, които висяха там. После мина напряко през евкалиптовата горичка и се запъти към пивница „Мираж“.

— Ще изпия една бира — каза Клайд, когато накуцвайки, се приближи до бара. — Халба. Ще вземеш ли това срещу една халба? Може би срещу две.

— Хавайска китара? — зачуди се барманът Рубен. — Откъде я взе?

— Платих за нея петнадесет долара на Бигелоу Бобровата опашка — отговори Клайд. — Можеш да я получиш срещу две халби бира.

— Дадено — съгласи се барманът. — Изглежда в добра форма, с изключение на тази вдлъбнатина.

— Това е от черепа ми — изграчи старецът. — Щях да правя серенади на Бърнис. А сега може само да гледа любовни филми по телевизията и да си смуче палеца.