Сянката на койота

3.Меломанът

— Дайте ни вашите уморени, бедни и объркани хора — каза веднъж Пако Педроса на събрание на всички полицейски шефове от долината Коачела. — Само не ни давайте престъпници! Имам един-единствен детектив и никакви лаборатории за анализи. Единствените лаборатории в околността на Минерал Спрингс бълват престъпност. Имам предвид лабораториите за амфетамини, в които работят обявени извън закона рокери. Ето защо, ако вашите престъпници започнат да действат в Минерал Спрингс, бъдете готови да се справите с тях без много помощ от моите деветима полицаи.

Пако Педроса никога не беше имал неприятности с престъпниците от Палм Спрингс или отнякъде другаде до изчезването на Джак Уотсън през 1983 година. Имението на Виктор Уотсън се намираше в Лас Палмас, старата част на Палм Спрингс, недалеч от именията, които по-рано бяха собственост на холивудските легенди. Сега най-хубавите адреси в пустинята се преместваха надолу към долината, но навремето Лас Палмас беше центърът на общността с луксозни спални. Къщите са големи и стари, скрити зад зидове и почти непроницаема плетеница от олеандри. Повечето улици се вият като лабиринт и мнозина от новоназначените ченгета се губят, докато гонят хитрите местни хлапетии.

Жителите на Лас Палмас, особено по-възрастните, рядко излизат да пазаруват. Хранителните продукти и другите необходими неща се разнасят по домовете. Всъщност, след изчезването на Джак Уотсън, един млад разносвач с криминално досие за кражба с взлом беше разпитван в продължение на три часа в полицейския участък там.

На втория ден след изчезването на Джак Уотсън, преди обезумелите родители на жертвата да долетят с частен самолет в Палм Спрингс от Лос Анджелис, полицията от Лас Палмас бе претърсила из основи резиденцията. В началото помислиха, че младежът може да е бил отвлечен, докато е спял в спалнята си. Леглото не беше оправено, алармената система не беше включена, а плъзгащите се врати на стаята за гости зееха отворени.

Домът на Виктор Уотсън беше пълен с алармени системи, дори дузина инфрачервени сензори. Чифтът струваше хиляда долара. Бяха монтирани високо на оградата, опасваща имението. Предназначението им беше да откриват катерачи, макар да не бяха свързани със записващи устройства като алармените системи вътре в къщата. Външните инфрачервени сензори звъняха само в резиденцията, предупреждавайки семейство Уотсън, съседите или минаващите патрулни коли. Причината, поради която не бяха настроени на радиовълни или да предават по телефон, беше, че имаше твърде много фалшиви тревоги. Сензорите можеха да се задействат от птици, животни или падащи листа.

В единия край инфрачервените сензори имаха предавател, а в другия — приемник, свързани с невидим лъч, който се движеше по права линия. Рефлектираше в отражателя и се връщаше, стигайки точно до приемника. Едва ли бе възможно някой специалист, и то опитен, да прекъсне лъча с друг отражател, нагласен толкова точно, колкото приемника. Решиха, че Джеймс Бонд би могъл да го направи, но не и някой главорез от Палм Спрингс.

В онези първи дни полицията и ФБР тръгнаха по множество фалшиви следи. Виктор Уотсън се луташе насам-натам, държеше безжичен телефон и за пръв път в живота си изпитваше безсилието на жертва на престъпление. Обадиха му се на втория ден в шест часа вечерта. Някакъв женски глас му каза, че Джак Уотсън е „наблизо в пустинята“ и да очаква инструкции. Разбира се, „наблизо в пустинята“ можеше да означава всяко място в радиус от осемстотин квадратни метра. На Виктор Уотсън му се стори, че по време на телефонния разговор чу скърцане на спирачки и коли, профучаващи с висока скорост. Това беше единствената следа, освен един възрастен съсед, който предишния ден бе видял червен микробус, завиващ в алеята за коли пред имението на Уотсън. Това може би не означаваше нищо, но беше единственото, с което разполагаха.

Телефонното обаждане от полицията в Палм Спрингс до полицията в Минерал Спрингс бе направено в седем часа вечерта, когато Пако Педроса си беше вкъщи, поглъщайки огромно количество калории, и никой от сержантите му не беше в участъка. За зла участ на Пако, единственото ченге, останало там в онази нощ, беше Оскар Албърт Джоунс, двадесет и четири годишен бивш сърфист, работил една година в полицията в Лагуна Бийч, и още една — в полицията в Палм Спрингс. После бе решил, че ще постъпи умно, ако се премести. Докато още служеше в Палм Спрингс, Оскар Албърт Джоунс прекарваше повечето си време в Уайтуотър, царството на гълъбите, стреляйки по тях и по зайците с автоматичния си деветмилиметров пистолет. Ала животните бяха в пълна безопасност, защото Оскар Албърт Джоунс не би ги уцелил дори и с ловджийска пушка. Въпреки това, всяка нощ той изстрелваше по една кутия патрони. Веднъж се увлече толкова много, че изстреля всичките си амуниции и беше заловен от един сержант без пукнат патрон, след което стана известен като Джоунс Голата пушка.

Нощта, в която реши да напусне полицията в Палм Спрингс и да се премести в Минерал Спрингс, той патрулираше по Индиан авеню и случайно видя някакъв пияница, който се клатушкаше по платното на червен светофар. Мъжът беше облечен в шорти и къса фланелка и затътри крака по тротоара на север. Джоунс Голата пушка подкара след него.

Когато го настигна, той видя, че човекът не беше случаен пияница, а Хирам, най-големият син на Мама Мърфи, бос на клан, който подобно на циганите, пътуваше из пустинята, обираше оттеглилите се да живеят там, ограбваше спестяванията им с измама и използваше парите, за да си купува амфетамини. Ченгетата от отдел „Наркотици“ бяха намерили пресни следи от ръцете на най-малкия син на Мама Мърфи, Рудолф. Той беше на деветнадесет, но умът му беше като на шестгодишно дете и братята му инжектираха не амфетамини, а хероин, за да го накарат да кротува. Ето, за такова семейство се грижеше Мама Мърфи, затова Джоунс Голата пушка се зарадва, че вижда Хирам, олюляващ се от свръхдоза амфетамини и уиски.

Хирам бе ходил в един бар за педерасти, опитвайки се да разшири фамилния бизнес, включвайки чукане с педали. Само дето беше толкова грозен, че не можа да свали никого. Очите и ушите му бяха като на прилеп и вонеше на спукан апендикс.

— Здрасти, кретен — рече Джоунс Голата пушка. — Толкова си се натряскал, че не можеш да ходиш. Качвай се в колата.

Хирам Мърфи беше начумерен и неприветлив както винаги, но освен това беше и страхливец. Не би се сбил с никого, да не говорим за пререкания с младо ченге като Джоунс Голата пушка, освен ако поне един от братята му не дебнеше наблизо с чук. Той смотолеви няколко пъти „гадове“ и „копелета“, но се намести на задната седалка на патрулната кола. Ръцете му бяха зад гърба, закопчани с белезници.

Докато пътуваха към участъка, русокосото ченге приложи на Хирам „номера с преградното стъкло“ — нещо, което съвсем не му се понрави. Бившият сърфист прошепна нещо, което Хирам не разбра, и когато попита: „Какво?“, ченгето се обърна в профил и го повтори малко по-силно. Но дрогираният мошеник пак не разбра.

— Говори по-силно, да те вземат дяволите — каза Мърфи. Беше много ядосан, че ще се озове в затвора без майка си.

Беше достатъчно тъмно за фарове и Джоунс Голата пушка ги запали, после се обърна към Хирам и отново каза нещо.

Този път Хирам Мърфи се вбеси. Наведе се напред и изкрещя:

— Говори силно, задник такъв! Какво ти става?

И сетне изведнъж лицето му се размаза в дебелото междинно стъкло със стоманена мрежа, когато Джоунс Голата пушка рязко натисна спирачките.

След като Хирам Мърфи спря да псува и да крещи, Джоунс рече:

— Опитвах се да ти кажа, че един пудел изтича пред колата. Трябваше да ударя спирачки, за да не прегазя горкото животинче. Съжалявам.

Така Хирам Мърфи бе подложен на номера с преградното стъкло.

Бяха само на три преки от участъка, когато една полицейска кола се впусна в преследване по магистрала 111 и съобщи, че иска подкрепление. След десет секунди розовите уши на Джоунс Голата пушка зашумяха от притока на адреналин и той с рев потегли след полицейската кола, която имаше проблем да настигне откраднато БМВ.

Тридесет минути след смрачаване дванадесет други полицейски коли от Палм Спрингс, Индио и дори от Минерал Спрингс се включиха в преследването. Караха по междущатска магистрала 10 — първо към Индио, после обратно.

Оказа се, че БМВ-то съдържа богата плячка — бандитът на име Часовникаря, наречен така, защото по време на обира на четири банки в долината, бе погледнал часовника си преди и след като бе прескочил гишето на касиерите, и изчезнал, преди ченгетата да реагират на алармата. В онази нощ Часовникаря бе тръгнал за дома си, след като бе ограбил банка в Индиан Уелс, когато една полицейска кола се опита да го спре, защото бе минал на червено. И преследването започна.

БМВ-то на Часовникаря криволичеше ту насам, ту натам надолу по Монтерей авеню в Палм Дезърт, когато Джоунс Голата пушка, следейки по радиото хода на гонитбата, го пресрещна от другата страна. Младото ченге се отправи срещу задаващите се фарове и завъртя волана в последната секунда, но беше малко късно. Хирам Мърфи крещеше в ухото му и Джоунс Голата пушка закачи предната дясна броня на препускащото БМВ. Завъртя се на триста и шестдесет градуса и се блъсна в дванадесетметров телефонен стълб, който огъна през средата патрулната му кола. БМВ-то профуча във въздуха и се заби в една финикова палма. Часовникаря изхвръкна на платното и тупна до вече мъртвия Хирам Мърфи, който бе излетял от задната седалка на патрулната кола в момента на сблъсъка.

Джоунс Голата пушка остана завързан с предпазния колан на предната седалка, само с разбит нос и леко мозъчно сътресение, смътно осъзнавайки, че е загазил. Разбра само това, защото главата му сякаш бе омекнала, а мозъкът пулсираше, но след няколко минути, когато на местопроизшествието се събраха пет-шест полицейски коли, той схвана, че като се бе включил в онова самоубийствено преследване, карайки арестант, безпомощно окован в белезници на задната седалка, може да бъде обвинен в убийство. На светлината на фаровете ясно виждаше, че Хирам Мърфи прилича на гърбица на асфалта за ограничаване на скоростта.

Джоунс Голата пушка се измъкна полека от патрулната кола, опитвайки се да измисли донякъде достоверно обяснение, когато един полицай изтича до него и попита:

— Добре ли си?

— Засега — измънка Джоунс Голата пушка с надеждата, че ще го затворят в отделението за ченгета в областния затвор, а не в общото.

— Не трябваше да слагаш белезници на онзи боклук. Сега е по-безжизнен и от клитор на бабичка. Другият също.

Джоунс Голата пушка се опитваше да проумее думите му, когато на пътя спряха още две полицейски коли.

Второто ченге, което пристигна на местопроизшествието, рече:

— По дяволите, мислех, че в БМВ-то има само един човек! Вторият сигурно се е крил на задната седалка. Можем да му махнем белезниците. Мъртъв е като камък.

Сториха го и дадоха белезниците на Джоунс Голата пушка, който загря за какво става дума и мъдро реши да си държи устата затворена.

Вестниците съобщиха за смъртта на бандитите Часовникари — двама. Единият бил член на мошеническа група скитници. Измамниците от своя страна вдигнаха врява до небесата, че родственикът им е само търговец на наркотици, крадец и джебчия и никога през живота си не е обирал банка. Но много скоро Мама Мърфи размисли. Може би нейното момче Хирам не беше лайнарят, за който го смятаха. Водил бе таен живот! Бил е съучастник на прочутия Часовникар! Мама Мърфи всъщност беше горда.

Но един сержант от Палм Спрингс, който огледа катастрофиралите коли, бе изпълнен със съмнения. Как бе възможно кръвта, която Джоунс Голата пушка твърдеше, че е негова, да опръска задното стъкло на патрулната кола? Около злополуката имаше някои странни неща.

Той погледна лукаво Джоунс Голата пушка и каза:

— Бих желал колата да има черна касета, за да разбера какво всъщност се е случило.

И след като сержантът не го харесваше повече от лейтенанта, който изобщо не го харесваше, Джоунс Голата пушка рече:

— Знаеш ли, шефът Педроса в Минерал Спрингс търсел опитен човек. Мисля да отида там и да говоря с него. Може би още тази вечер.

— Можеш да почакаш до утре — отговори сержантът. — Сигурно ще се зарадва, ако назначи на работа ченгето, очистило Часовникаря. И неговия съучастник.

Ето как Джоунс Голата пушка реши да замени тена си от Палм Спрингс с минералните води на Минерал Спрингс. Срещна се със сержант Хари Брайт, който убеди Пако, че Джоунс е „добро момче“ и заслужава да остане в полицията. И така, Джоунс Голата пушка беше дежурен, когато се обадиха във връзка с откупа за Джак Уотсън.

Полицията в Минерал Спрингс бе уведомена първа, само защото Виктор Уотсън мислеше, че освен воя на бясно фучащи коли, бе чул и изскърцване на пневматични спирачки. ФБР стигнаха до извода, че обаждането може да е било направено от отбивка за камиони или от крайпътна закусвалня. Дадоха на Джоунс всички пълномощия и указания да не се приближава до вероятната отбивка, а да съобщи местонахождението й на ФБР и на полицията в Палм Спрингс.

Точно това му трябваше на Джоунс Голата пушка, който изгаряше от нетърпение да смае новия си шеф Пако Педроса. Той прескочи гишето в полицейския участък, сякаш беше Часовникаря, и се метна в патрулната кола, отправяйки се към отбивката за камиони по шосето за Туенти-найн Палмс. Малко късно установи, че кара повредена патрулна кола с развалено радио.

Джоунс Голата пушка прекара остатъка от нощта, вдигайки прах по всички пътища в радиус от петнадесет километра от отбивката за камиони, като едва не затъна в пясъците на два пъти. Нощта в пустинята е хладна дори когато през деня е горещо и той спокойно можеше да се върне на магистралата, но изчака, докато смяната му свърши и слънцето се показа над планините. После патрулната му кола затъна на деветдесет сантиметра в най-мекия пясък и Джоунс изкълчи глезена си, докато се опитваше да я изрови.

Скоро в пустинята започнаха две издирвания — едното за сина на Виктор Уотсън, и другото — за Джоунс Голата пушка.

Агентът на ФБР, който пътуваше с пилота на полицейския хеликоптер, се наслаждаваше на зрелищната гледка. Пилотът беше професионалист, ветеран от Виетнам. Наричаха го Небесното прасе, но предпочитаха бойното му прозвище Пегас Прасето. Бяха презаредили с гориво и прелетяха над соленото Солтън Сий, което се намираше на височина седемдесет метра под морското равнище и заемаше мястото на праисторическо езеро, чиито брегове се бяха врязали в белия шуплест варовик на иначе гранитния хълм.

Сетне обиколиха района на север, минавайки над Пейнтед Каньон, и на северозапад, към Таузанд Палмс. Върнаха се в Палм Спрингс и профучаха над водопада Андреас, където Франк Капра бе заснел част от филма „Изгубен хоризонт“4, и над околните каньони, с надеждата, че похитителите наистина са „наблизо в пустинята“. Пегас Прасето се извиси на запад, над трамвайната линия в Палм Спрингс, изфука се пред туристите, пътуващи в трамвая, после смени посоката и полетя на север, към планината Сан Бернадино с нейните каньони и скривалища, и към пустинята, достъпни само за превозни средства на четири колела.

Въздушното шоу беше демонстрация, предназначена за Виктор Уотсън, а и защото Пегас Прасето изпитваше удоволствие да плаши до смърт агента на ФБР, чието лице позеленя от акробатиката. В долината имаше много червени микробуси и още повече, които отвисоко изглеждаха червени или биха изглеждали такива за един седемдесет и осем годишен джентълмен от Лас Палмас с прегрят мозък и недотам добро зрение.

В пустинята не можеш да стигнеш далеч, разчитайки на собственото си гориво. Тоест, когато вървиш. Можеш да изминеш петнадесетина километра, ако напълниш резервоара в тялото си със седемнадесет-двадесет литра вода. Но ще преодолееш значително по-малко разстояние, ако си облечен в морскосиня униформа и влачиш деветмилиметров пистолет и още един в кобура на крака си. И особено ако си изкълчил глезена си и не знаеш нищо за пустинята.

Когато капна от умора и му стана толкова горещо, че щеше да припадне, Джоунс Голата пушка се просна на земята, отворил запъхтяно уста. Пясъкът беше много по-горещ от въздуха. Събра сили да продължи, но не обърна внимание на множеството птици, които можеха да му покажат къде има вода. Не знаеше нищо за пъдпъдъците, летящи към водата в късния следобед, и макар много пъти да бе стрелял по гълъбите, никога не бе забелязвал, че по същото време и те се събират около местата с вода. Не познаваше чинара, върбата, папурите и канадските тополи — растенията, показващи къде може да се копае, за да се стигне до вода. Джоунс Голата пушка олюлявайки се подмина варовиковата пещера, където имаше голям вир с чиста студена вода. Направи бърз завой, защото се страхуваше, че ще срещне пума, макар от тридесет години никой в околността да не бе засичал такъв звяр.

Измъчваха го тревожни мисли. Само лятото да не бе идвало толкова рано тази година! Де да беше останал в Лагуна Бийч, където бе израснал. Само да не беше се разгорещявал толкова много по отвличането на момчето на онзи богаташ. Защо тръгна по пътеката, отвеждаща извън каньона, където му се стори, че видя огън. Защо всичко не започнеше да тече по-бързо, така че да не вижда как птиците летят като на забавен каданс? Само да не го боляха толкова ръцете и краката! Защо ставаше по-син и от униформата си?

И тогава Джоунс Голата пушка чу музиката. Помисли, че това е краят! Шибани арфи и ангели! Сетне я чу отново. Банджо! Някой свиреше на банджо и пееше!

Джоунс Голата пушка спря и се заслуша. Не знаеше колко смущаващ може да бъде всеки звук на такова място. Рикошираше в стените на каньона и отекваше като изстрел от пушка, особено ако телесната ти температура се е покачила с четири градуса и продължава да се повишава. После Джоунс чу нещо като запалване на двигател на кола и бавно закуцука с подутия си глезен. Ала се отправи не в посоката, в която трябваше.

През това време Виктор Уотсън, чийто безжичен телефон бе подслушван от агент на ФБР, получи второ обаждане. Този път нямаше странични шумове. Жената му каза да намери двеста и петдесет хиляди долара по десет и по двадесет и да ги сложи в голям куфар. Даде му указания да подкара белия си мерцедес по околовръстния път. В това нямаше никаква логика за ченгетата от Палм Спрингс, за които този театър се разиграваше заради агентите на ФБР. Виктор Уотсън трябваше да се отправи към Уайтуотър Канион, после да завие по магистрала 10, да поеме нагоре по шосе 62, към Девилс Гардън и накрая да се насочи обратно към Палм Спрингс. Стигнаха до извода, че похитителите наблюдават колата с откупа от въздуха. Явно им трябваше летателно превозно средство, а единствените самолети в небето през онзи ден бяха пътническите, излитащи от Палм Спрингс, и хеликоптерите на полицията. Заповядаха на Виктор Уотсън да се обажда вкъщи на интервали от двадесет минути, което беше невъзможно, като се имаха предвид пущинаците около планината Сан Бернардино.

След третото обаждане похитителите престанаха да се будалкат. Говориха с госпожа Уотсън, защото съпругът й го нямаше. Жената й нареди да предаде на Виктор Уотсън да кара по магистрала 10 към разклона за Таузанд Палмс, сетне да продължи на север, към оазиса на Дилън Роуд.

Оказа се, че похитителите съвсем не са похитители, а двойка неудачници — Абнър и Мейбъл Снийд, които обикновено изкарваха прехраната си с отглеждане на канабис, но бяха мигрирали на юг, след като полицията започна ожесточено да преследва плантаторите в Орегон. Бяха се отбили в Палм Спрингс за тридневна почивка, чуха новината за изчезването на Джак Уотсън и отидоха в библиотеката, за да прелистят местния справочник „Кой кой е?“. После спряха в аптеката, намираща се най-близо до имението на Уотсън, и докато Мейбъл отвличаше вниманието на продавача, Абнър взе телефонния указател и намери номера на Виктор Уотсън. Всичко това стана за около сто и двадесет секунди и бе извършено от хора с коефициент на интелигентност седемдесет и пет, при това след като Виктор Уотсън бе похарчил над петнадесет хиляди долара за алармени системи и защитни средства срещу неканени гости.

Единственият изненадващ ход, направен в онзи ден от бъдещите изнудвачи, беше, че Абнър нае мотоциклет и устрои засада близо до Пушауола Палмс, откъдето щеше да мине мерцедесът на Уотсън. Планът бе да огледат небето дали няма ченгета и ако всичко бе наред, да потеглят по магистралата, да задминат Виктор Уотсън и да покажат надпис с думите: „Хвърли парите и ще ти покажем къде е синът ти“.

Абнър и Мейбъл ги биваше да отглеждат канабис. Бяха трудолюбиви и честни спрямо клиентите. Гордееха се с реколтата си и внимателно я сортираха. Но не бяха похитители и изнудвачи. Абнър огледа небето с новия си бинокъл, но и през ум не му мина, че в мерцедеса може да има радиопредавател, който изпраща сигнали на федералните агенти, кръжащи с хеликоптер извън зрителното му поле.

Точно когато Абнър изрева с хондата и осъществи контакт с мерцедеса, сигналът на Виктор Уотсън повика Пегас Прасето. Няколко мига, след като Виктор Уотсън хвърли куфара през прозореца на колата, федералният агент вече държеше на прицел със снайпера си провалилия се изнудвач.

През това време Мейбъл чакаше в едно барче на Дилън Роуд — крайпътен заслон, където продаваха фурми, бонбони с фурми и млечен шейк с фурми. Тя пиеше третия си млечен шейк с фурми, когато забеляза Абнър с мотоциклета. Целият беше в прахоляк, ухилен до уши. Крепеше куфара на кормилото.

Докато Мейбъл палеше седана, Абнър свърна на запад и отби. Спря наетата хонда зад един вечнозелен храст и се опита да отвори заключения куфар.

— Качвай се в шибаната кола, Абнър! — изкрещя Мейбъл с пискливия си глас. — После ще го отворим!

Но той изгаряше от нетърпение да види как изглеждат двеста и петдесет хиляди долара и започна да псува, сякаш Мейбъл беше виновна, че куфарът е заключен.

— Трябва да се разкараме оттук! — извика тя, изскочи от колата и хукна към вечнозеления храст, където Абнър блъскаше куфара като развилняла се горила.

Мейбъл първа видя хеликоптера. Посочи го с пръст и изпищя. Съгледвачът разбра, че са открили онези, които търсят и Пегас Прасето се сниши към Абнър и Мейбъл. Абнър не пусна куфара, дори след като се качиха в колата. Още човъркаше ключалката, когато Мейбъл извади детска играчка карабина и се прицели в хеликоптера.

— Само за да ги уплашим и разкараме — каза тя.

Докато Мейбъл шофираше на северозапад по Дилън Роуд, Абнър надзърна през прозореца и последното, което видя, беше пламък от дуло.

Той не умря веднага, а Мейбъл изобщо не умря, макар че имаше куршум в крака и още един в ключицата, когато преследването приключи.

Типично полицейско преследване с участието на шест районни управления, което е нещо обикновено. Всички правеха U-образни завои, което също е нещо обикновено. Почти всички стреляха, което също е нещо обикновено. Преследването едва не се превърна във вътрешна престрелка, което също е нещо обикновено.

Беше не особено зрелищно преследване, каквито са всички преследвания в пустинята. На открито пространство гоненицата често продължава много по-дълго. Джоунс Голата пушка извади късмет, че това преследване продължи само до усамотения каньон, недалеч от Минерал Спрингс, където бе решил да се окопае и да си почине, защото мислеше, че му се причуват звуци на банджо, ревящи автомобилни двигатели и пеещи гласове насред дивата пустош.

Всичко свърши и въздухът се изпълни със страх, суматоха и адреналин. Когато Мейбъл взе последния U-образен завой близо до каньона, където се намираше Джоунс Голата пушка, резултатът беше същият като във всички преследвания с високи скорости. Първите тринадесет ченгета, които изскочиха от колите или насочиха пистолети от прозорците, изкрещяха на заподозрените тринадесет противоречиви заповеди. Но всички имаха едно общо нещо — завършваха на „духачи“.

Докато траеха крясъците, ругатните и размахването на оръжия, пристигна кола, шофирана от шефа Пако Педроса. Той изскочи навън и хукна към ченгетата, които бяха наобиколили димящите развалини с насочени пистолети.

Едно гръмогласно ченге надвика всички:

— Копеле, кучи син, духач, покажи ръце през прозореца, инак ще ти взривя шибаното лице!

Пако Педроса изтича до тях и изкрещя:

— Всички да млъкнат! Вземам нещата в свои ръце!

Но едрото гръмогласно ченге оперираше в друга зона. Очите му щяха да изхвръкнат. Лицето му беше червено като месо на прясно заклано животно, а пистолетът се тресеше в ръката му.

— Копеле, кучи син, духач, покажи ръце през прозореца, инак ще ти взривя шибаното лице! — продължаваше да реве той.

— Млъкни! Аз ще говоря с тях! — изкрещя Пако Педроса.

След като привлече вниманието на всички и установи контрол над ситуацията, Пако се обърна към колата на заподозрените. И неговите очи в този миг щяха да изхвръкнат.

Мейбъл изпълни заповедта, но Абнър изпадаше в кома, от която никога нямаше да излезе.

Всичко свърши. А после, тъй като никой не искаше да признае, че е стрелял безотговорно, особено ако куршумите бяха попаднали там, където не трябва, екипите започнаха да намират оправдание да напуснат местопроизшествието толкова бързо, колкото и бяха дошли. Това също е нещо обикновено при преследване с високи скорости. Все едно повдигаш черга в долнопробен хотел — разпръскват се като хлебарки.

Никой не разбра кой е надупчил с куршуми Мейбъл и Абнър. Не че имаше някакво значение. Всички бяха единодушни, че двамата са заслужавали да бъдат очистени.

Преди да обърне към полицейския участък в Палм Спрингс, където чакаха Виктор Уотсън и агентите на ФБР, пилотът на хеликоптера съзря нещо като голямо животно, катерещо се по склона на хълма. Странно същество. Бяло отгоре и тъмно отзад. Пегас Прасето се приближи и видя, че бялото отгоре е гърбът на Джоунс Голата пушка, който безразсъдно бе съблякъл ризата си, изпаднал в делириум.

Взеха го от едната страна на малкото възвишение. От другата страна на хълма беше пътеката, водеща към каньона, където двадесет метра по-надолу бе паднал ролс-ройса с останките на Джак Уотсън.

Първото ченге, което се озова в каньона, едва не се задави, като видя овъгления труп, полуизяден от лешоядите и койотите, които все пак не бяха унищожили напълно черепа. Ако го бяха направили, патолозите нямаше да забележат дупката от куршум. Случаят щеше да бъде класифициран като автомобилна злополука и набързо приключен.

Пако Педроса беше готов да уволни ченгето сърфист, задето преди всичко е отишъл с патрулната кола на онова място, но Джоунс Голата пушка представи единствената вероятна улика за убийството. Агентите на ФБР бяха изтеглени от случая и полицаите от Палм Спрингс останаха да разследват убийството. Разполагаха само с Джоунс Голата пушка, който убеди всички, че не е бил в делириум, когато е чул как някой свири на банджо и пее, и после — рева на двигателите на колите, участващи в преследването. Възникна хипотезата, че убиецът на Джак Уотсън се бе върнал при изгорялата кола два дни след убийството. Вероятно, за да вземе нещо. Джоунс Голата пушка бе чул някакъв сбъркан меломан.

Ченгето сърфист убеди един местен репортер да напише статия, в която да го нарече „ключът към загадката“. Репортерът се престара и добави и „смел полицай“, заел се сам с тежката задача да обиколи каньоните в пустинята, търсейки изчезналото момче.

Въпреки това на Пако Педроса му се искаше да изпрати шибания герой да се бори със скапания си сърф в Лагуна Бийч. Но не можа да го направи, защото Градския съвет на Минерал Спрингс даде почетна грамота на Джоунс Голата пушка за изключителни заслуги като полицай.