Сянката на койота

16.Омагьосаната къща

Това беше най-неспокойният му сън. А не мислеше, че е сънувал, защото едва ли бе спал достатъчно дълго. Стана на зазоряване. Чувстваше се изтощен. Гадеше му се, за да хапне нещо, но изпи три чаши кафе. Обади се в полицията в Минерал Спрингс и преправи гласа си, когато отговори Ани Анемичната. Свърза се с Джоунс Голата пушка, точно преди бившият сърфист да се оттегли в заслужена почивка.

— Обажда се Сидни Блекпул. Иди в музикален магазин или провери в някоя радиостанция. Изслушай стара песен на име „Преструвай се и вярвай“. Направи го заради мен. Още днес. И не казвай на никого. Пак ще се чуем.

Както обикновено, Ото спа до късно. Изкъпа се, избръсна се и едва тогава се появи в хола.

— Сидни, мисля, че няма да издържа още един ден на игрището за голф — каза той. — Отразява ми се твърде тежко на главата. С изключение на рамото, по което ме блъскаше Фиона, тялото ми е невредимо, но на мозъка ми му има нещо. Не съм подходящ материал за извънградски клубове.

— Днес няма да играем голф.

— Предполагам, че ще ходим в Минерал Спрингс.

— Аха. Смятам да проведем личен разговор с Пако Педроса и може би с Кой Брикман.

— И с ченгетата от Палм Спрингс, за да ги информираме за изпълнената си с развлечения седмица.

— Може дори да посетим сержант Хари Брайт. Да видим какво всъщност е състоянието му.

— Как мина срещата ти със съпругата му?

— Бившата му съпруга. Имам касета, на която Хари Брайт свири на хавайска китара и пее стари песни.

— Е, и?

— „Преструвай се и вярвай“ не е записана там. Сигурно има друга касета. Кой Брикман й се обадил и поискал да запише касетата. Явно го изнервяме. Започва да се безпокои, че Джоунс Голата пушка е близо до истината. Стягаме примката около врата му, Ото.

— А Хари Брайт?

— Трябва да е замесен по някакъв начин. Един от двамата сержанти се е връщал при горящата кола.

— И в какво са замесени?

— Не знам. Убили са го. Или единият го е сторил, а другият е бил съучастник. Не знам.

— Но защо?

— Не знам. Може би днес ще разберем.

— Може ли първо да закуся?

— Нахрани се добре. Днес ще бъде последният ни работен ден, в един или друг смисъл.

— Слава богу! Искам поне един следобед да полежа край басейна и после да се прибера вкъщи. Тук толкова се побърквам, че чак Холивуд започва да ми липсва.

— Не виждам защо да не го направим днес.

— Да се излежаваме край басейна? И да се киснем в минералната вода?

— Хайде да го сторим. Откровено казано, трябва да се отпусна и да помисля. Непрекъснато се нуждая от алкохол, а това не е хубаво.

— Чука ли жена му, Сидни? Съпругата на Хари Брайт?

— Бившата му съпруга.

— Това дава отговор на въпроса ми.

— Има ли някакво значение?

— Не знам, Сидни. Целият този случай смърди като изгорял труп. Само ми се иска да не си чукал съпругата на Хари Брайт.

— Бившата му съпруга, по дяволите!

— Хайде да отидем да поплуваме.

Денят не беше толкова лош. Общо взето беше може би най-хубавият от ваканцията им в пустинята. Сидни заспа на шезлонга край басейна и когато слънцето напече твърде силно, се премести под чадъра и продължи да спи. Ото леко се зачерви от слънчевите лъчи, но много се забавлява. Скача по корем във водата и писука като делфин, което развесели две разведени телефонистки от Ван Найс. Видяха му се симпатични и дори не му пукаше, че не са богати. Почерпи ги и си уговори среща и с двете в осем часа вечерта в ресторанта на хотела.

Главата му започна да се оправя. Планините никога не му се бяха стрували по-красиви. Небето беше изпъстрено с пухкави бели облаци, които като че се плъзгаха по трамвайната линия, докато вятърът ги гонеше през пустинята. Планината Шадоу сякаш трептеше на искрящата светлина. Въпреки гласа на здравия разум, Ото запозна телефонистките с пиня коладата и ямайския ром и им поръча обяд. Надяваше се, че партньорът му ще проспи следобеда.

В три часа Сидни се събуди, преплува няколко пъти басейна, погледна Ото и се запъти към стаята.

— Онзи е деловият ми партньор, момичета — каза Ото.

— Нали няма да ни вържеш тенекия довечера, Ото? — попита по-възрастната.

— Ако не дойда, значи са ме застреляли някъде — отвърна той и телефонистките се изкикотиха и отпиха от пиня коладата.

В четири часа вече бяха изминали половината път до Минерал Спрингс.

— Какво каза шефът Педроса за срещата? — попита Ото, нарушавайки мълчанието.

— Нищо. Само „добре“.

— А когато му каза, че е поверителна и лична?

— Същият отговор.

— А ти какво каза, когато той рече, че иска да се срещнем в оазиса, в парка за излети? Попита ли дали да си носим картофена салата?

— Казах „добре“. Само това. Градът е малък. Всички знаят, че слухтим наоколо. Може би Педроса усеща, че сме надушили нещо. Вероятно дори вижда, че поради една или друга причина Кой Брикман е нервен.

— Може дори самият Пако да е нервен, Сидни. Каквото и да е станало, той също може да е замесен.

— Мислих по този въпрос. Всички започнахме да се изнервяме.

— Далеч сме от Холивуд, Сидни. В много отношения. Ще се срещаме с ченге от пустинята в уединен оазис по тъмно, което е почти толкова рисковано като пикник в Сентръл Парк. Вероятно той знае много неща за смъртта на Джак Уотсън. Нямаме оръжие и никой в целия шибан свят не знае къде сме. Може да бъдем следващите, които ще намерят в изгоряла кола в Самотния Каньон. Кажи ми, че си го мислиш.

— Мисля си го.

— Кажи ми защо ще се срещаме с него там?

— Той настоя. Никой нямало да ни види.

— Кажи ми, че си спокоен. И не се притесняваш, че Кой Брикман или някой друг може да ни пръсне черепите.

Как да каже на Ото? Наистина вече не се страхуваше. Дължеше се на Томи. Но как можеше да обясни такова нещо на Ото? Сидни Блекпул не отговори.

— По дяволите! — изруга Ото и мълча през остатъка от пътя до Минерал Спрингс.

Пако не беше там. Паркираха под финиковите палми, там където паркът свършваше в подножието на планините. Мястото бе защитено отчасти от вятъра. Нощният вятър бе задухал по-рано, но още не виеше, а само шепнеше. Шепнещият вятър някак беше по-зловещ от виещия. Из каньона се носеха прашни вихрушки. Трънаци се подмятаха насам-натам и се въртяха, а след внезапен повей сменяха посоката или се разпръскваха сред завихрилия се пясък, когато въздушните течения се сблъскваха. Колкото по-дълго чакаха Пако, толкова по-дълги ставаха сенките и толкова по-натрапчива мисълта, че чакат евентуални ченгета убийци. И че са невъоръжени.

— Можеше да се отбием в някой оръжеен магазин и да си купим пистолети — каза Ото. — Или да вземем назаем от полицията в Палм Спрингс. Тук е все едно да се гмурнеш в австралийския океан с хамбургери в джоба.

— Не давай воля на въображението си. Пако не е убиец.

— Но някое от добрите му момчета може да е. Кой Брикман може да реши да мигне за пръв път тази година. За да се прицели и да ни пречука.

— Възможно е. Но трябва да имаме доверие на Пако. Трябва все пак да вярваме на някого.

— Защо? Никога не си го правил.

— Това е единственият ни шанс да разкрием този проклет случай.

— Толкова много ли искаш онази длъжност, Сидни? Работата при Уотсън?

— Искам я повече от всичко друго на света.

— Повече от живота ти, както може да се окаже.

Той закъсня цели тридесет минути. Сенките съвсем се бяха уголемили. По планината пробягна последен лъч светлина и после настана мрак. Трябваше да използва фаровете, когато подкара из парка. Сидни Блекпул примига няколко пъти със светлините на тойотата. Пако Педроса бе дошъл с патрулната кола. Спря до тях и им махна с ръка да се качат.

Сидни седна отпред до Пако. Ото застана до колата, гледайки ловджийската пушка вътре. Не виждаше дали Педроса има пистолет под хавайската риза.

— След като искахте разговорът да е поверителен, доволни ли сте? — попита Пако. Този път очите му не блестяха, нито в гласа му се долавяше палава нотка.

— Свършихме много работа по случая „Уотсън“ — каза Сидни.

Ото огледа хребета, търсейки отблясък на дуло от оръжие, но не видя нищо.

— Градът е малък — рече Педроса. — Знам, че сте били в „11-99“, горе в Самотния Каньон и при Джим Треперещия. Дори чух, че онзи ден сте побъбрили с Джоунс Голата пушка.

— Той ли ти каза?

— Не, не съм го питал. Мисля, че ако трябваше да знам, щеше да ми каже. Аз вярвам на хората си. Безпрекословно.

Това адски изнерви Ото. Пако съвсем не говореше като безгрижно ченге от малък град.

— А ние не знаем на кого да вярваме — каза Сидни. — Съжалявам, ако сме превишили пълномощията си.

— Направихте го. Ако бях на ваше място, щях да дойда при вас и да разкажа каквото знам.

— Но в случая може да е замесен един от твоите хора. Дори двама.

— Още по-основателна причина да дойдете и да ми кажете. Мисля, че ми дължите тази проява на учтивост. Но това е друга история. Хайде сега да чуя всичко, ако сте готови да ми го кажете.

— Мога да отнема няколко часа от времето ти, шефе — рече Сидни. — Но най-важното е, че проследихме историята на уникална хавайска китара, намерена в Самотния Каньон. Стигнахме до Кой Брикман и Хари Брайт. Брикман я е купил, вероятно като подарък за Хари Брайт, който записал на касета песни в свое изпълнение.

— Видях онази китара — каза Педроса. — Бърнис Съгс я използва, за да цапардоса стареца си по кратуната. Този инструмент наистина се разнася насам-натам.

— Кой Брикман не знае за това, нали? — намеси се Ото.

— Той не беше в управлението онзи ден. Не съм споменавал пред него.

— Е, това поне ме успокоява — каза Сидни. — Тогава Брикман не знае, че сме близо.

— До какво?

— Да докажем, че Кой Брикман и Хари Брайт имат нещо общо с убийството на Джак Уотсън.

— И можете ли да ми кажете защо, по дяволите, са искали да го убият?

В гласа на Пако Педроса се прокрадна гневна нотка.

— Не знам, шефе — отговори Сидни. — Много мислих по този въпрос. Но смятам, че единият или и двамата ви сержанти са се върнали на мястото, където е изгоряла колата, точно преди да намерят Джоунс Голата пушка. Той е чул гласа на Хари Брайт, записан на касета, пусната по касетофон в кола.

— Е, това вече наистина е интересно. Само че имате един-два проблема. Първо, в онзи следобед Хари Брайт не беше дежурен и си беше вкъщи, затова не може да е обикалял с колата из Самотния Каньон, когато хеликоптерът е намерил Джоунс.

— Откъде знаеш?

— Отидох в караваната му, за да взема назаем пикапа му. Нуждаехме се от всяко превозно средство, докато търсехме онзи сърфист.

— Пикапът има ли касетофон?

— Мисля, че да. Хари обича музиката. Знам, че пееше. Не знаех, че Кой му е купил хавайска китара, но това не ме изненадва.

— Какво направи с пикапа на Хари Брайт?

— Наредих един от хората ми да отиде в пустинята и да търси патрулната кола на Джоунс.

— Кой шофира пикапа?

Загубил търпение, Пако потърка устни.

— Може да е бил Брикман. Не съм сигурен. Цял ден изпращах хора на онова шибано място. Но какво доказва това?

— Сега съм убеден, че е бил Брикман! — каза Сидни. — Това доказва, че той е отишъл право на мястото, където е паднал ролс-ройсът. При вечнозелените храсти. Върнал се и не е докладвал нищо.

— Може би не е видял колата.

— Няма начин да не е спрял там. Убеден съм, че когато чуе касетата на Хари Брайт, Джоунс ще каже, че това е бил гласът, който е чул през онзи ден.

— И това доказателство за убийство ли е? Явно напоследък в Лос Анджелис не се нуждаете от много доказателства.

— Има и друго — продължи Сидни. — Били Хайтауър, главатарят на „Кобра“, лично е казал на Хари Брайт, че е видял едно момче на име Тери Кинсейл, добър приятел на Джак Уотсън, там горе в Самотния Каньон, с поршето на Уотсън. Опитвал се да купи амфетамин в нощта на убийството. Хари Брайт каза ли ти това?

— Не.

— Не го е споменал и пред ченгетата от Палм Спрингс. Не го е казал на никого. Може би бяло петно в паметта?

— Трябва да има някакво обяснение. Вероятно е съобщил на някого от Палм Спрингс, но са загубили информацията. Бихме изяснили нещата, ако можехме да разговаряме с Хари Брайт… Проследихте ли тази улика?

— Да. Но не доведе доникъде. Тери не знае нищо. Но въпросът е там, че Хари Брайт не е предал информацията. Според мен, искал е ченгетата да продължават да мислят, че Джак Уотсън е бил отвлечен от похитители, рокери или обикновени търсачи на приключения. Кой Брикман и Хари Брайт не са искали полицията в Палм Спрингс да зачеркне версията за хулигани и да започне да търси…

— Кого?

— Твоите сержанти.

— Защо Кой Брикман и Хари Брайт ще убиват онова момче? Изтъкни някакъв мотив!

— Не мога.

Пако Педроса въздъхна отчаяно и каза:

— Така няма да стигнем доникъде. Какво искате от мен?

— Искам да пуснем касетата на Джоунс. Ако гласът е онзи, който е чул тогава в каньона, ще се обадя на полицията в Палм Спрингс и ще видя как ще се справят със следващата задача.

— И каква е тя?

— Балистична експертиза на револвера на Кой Брикман. И на Хари Брайт. Куршумът, изваден от главата на Джак Уотсън не е толкова обезформен. Има надежда.

— Да вървим в участъка — каза Пако.

— Къде е Кой Брикман? — попита Ото.

— Ще застъпи на дежурство след около четиридесет и пет минути. Можете веднага да говорите с него.

— Да го направим — рече Сидни.

Ани Анемичната разбра, че става нещо, когато Пако се втурна разгневен в стаята и каза:

— Повикай Джоунс! Код две.

След няколко минути пристигнаха и холивудските детективи — навъсени не по-малко от Пако Педроса. Влязоха в кабинета му и той тръшна вратата. Правеше го само когато се готвеше да чете конско на някое от ченгетата. Ани Анемичната беше сигурна, че става нещо.

Свърза се с Джоунс Голата пушка и в същия миг телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и каза, че сержант Кой Брикман ще се върне най-малко след половин час. После записа съобщението, което оставиха за него. Обади се някакъв съдържател на заложна къща.

Джоунс Голата пушка не изглеждаше много щастлив, когато влезе в кабинета на шефа. На бюрото имаше касетофон „Сони“. Младото ченге се уплаши, че ще записват показанията му.

— Сядай. Искам да чуеш няколко песни — каза Сидни Блекпул.

Джоунс Голата пушка се успокои и рече:

— „Преструвай се и вярвай“ ли? Сигурен съм, че беше тази песен. Не е необходимо да…

— Мислим, че един от гласовете ще ти се стори познат — прекъсна го Сидни.

— Гласът на убиеца ли? Как…

— Седни, синко. Хайде да послушаме.

Пако натисна копчето и тримата се вторачиха в младото ченге. На половината на първата песен Джоунс отвори уста да каже нещо, после размисли и се облегна назад. Но не се отпусна. Седя скован до края, без да помръдва. Сидни разбра, че е познал гласа на сержанта.

Когато Хари Брайт подхвана „Ще те виждам навсякъде“, по тялото на Джоунс не трепна нито един мускул.

Последната песен свърши и Сидни попита:

— Е?

Джоунс Голата пушка погледна детектива, сетне Ото, Пако Педроса и пак Сидни, и отговори:

— Не съм сигурен.

— Какво?

— Сержант Брайт. Аз… Той пее малко като този певец. Имам предвид старомодния стил и…

— Възможно ли е да е той?

Джоунс отново погледна шефа си.

— Трябва да кажеш истината, момче — рече Педроса. — Моментът не е подходящ за вироглавство или криворазбрана лоялност. Но трябва да е абсолютната истина.

— Добре тогава — каза Джоунс, поглеждайки Сидни Блекпул, който беше толкова напрегнат, че всеки миг щеше да скочи от стола.

— Беше Хари Брайт, нали? — попита детективът.

— Не, не мога да кажа.

— Какво?

— Не мога, сержант! Едва не получих топлинен удар. Много време мина оттогава. Слушах толкова много певци и песни, че не съм сигурен.

— И какво, ако е пял „Преструвай се и вярвай“? — отчаяно попита Сидни. — Би ли имало някакво значение? Ако намеря касета, на която Хари Брайт пее „Преструвай се и вярвай“, ще можеш ли да кажеш със сигурност?

— Не — отговори Джоунс. — Имам развинтено въображение. Мога да си представя гласа на Хари Брайт, изпълняващ „Преструвай се и вярвай“. Но пак не съм сигурен.

— Защото е твой колега!

— Не. Защото е твърде… важно. Трябва да съм дълбоко убеден, да не храня и най-малкото съмнение, за да кажа, че в онзи ден съм чул гласа на Хари Брайт. Не мога да го потвърдя.

— По дяволите! Ти знаеш, че беше Хари Брайт!

Сидни скочи.

Пако Педроса се наведе напред. Ото се дръпна от стената, на която се бе облегнал. Джоунс Голата пушка се поуплаши.

— Спокойно, Сидни — каза Ото.

— Това е всичко, Джоунс — рече Пако. — Можеш да се връщаш на работа.

— Съжалявам, сержант — обърна се Джоунс към Сидни, който отново седна. Беше пребледнял от гняв.

Младото ченге бързо излезе.

Ото затвори вратата. Педроса се облакъти на бюрото и с треперещ глас заговори:

— За какви се мислите? Идвате в моя град и се опитвате да сплашите полицаите в моя участък? За какви се мислите, по дяволите?

— Виж какво, шефе — започна Ото, — този случай е излязъл от контрол. Сидни само иска…

— С този случай трябва да се занимава полицията в Палм Спрингс — прекъсна го Пако. — И при това, ако извадите някакво сензационно ново доказателство. Но засега, доколкото чувам, доказахте, че Хари Брайт може да пее. Което вече ми е известно. И че хавайска китара, вероятно подарена му от Кой, е била намерена в Самотния Каньон.

— Но това е малко странно, шефе — каза Ото, опитвайки се да намали напрежението в стаята.

— Може да е странно за двама тузари детективи от голям град, които се опитват да притискат хората, без да знаят какви ги говорят. Може би, ако ме бяхте попитали и ако се бяхте държали като професионалисти, щях да ви обясня всичко още в началото.

— Хайде, шефе. Обясни ни го — каза Сидни. Лицето му бе възвърнало цвета си.

— Знаех, че Хари Брайт спи в Самотния Каньон по време на нощни дежурства, за бога. В малък град като този няма тайни. Не понасям хората ми да се напиват, когато са на смяна. Но… идния месец Хари ще навърши петдесет години. Щях да му купя златен часовник, да организирам голямо честване и да го целуна по двете бузи. После щях да го помоля да се пенсионира. Само че през март получи инсулт.

— Какво искаше да кажеш за Самотния Каньон? — тихо попита Ото.

— Не се изненадвам, че Хари може да е загубил китарата си там някоя нощ, когато се е напил по време на дежурство. Вижте какво, той не е бил вечно пиян. Но… Ами, нещата започнаха да се влошават с времето. Имам предвид алкохола. Затварях си очите. Не се съмнявам, че тогава Хари може да се е напил и да е вил, колкото му душа иска, като стар койот. Вероятно е забравил китарата на покрива на патрулната кола и когато сутринта е тръгнал, е паднала и е била засипана с пясък. Това е логично обяснение.

— А певецът, когото е чул Джоунс? — попита Сидни.

— Чух, че Джоунс не е сигурен дали това е гласът на Хари Брайт. Така чух. Но за да ви доставя удоволствие, ще доведа тук Кой Брикман и ще го попитаме дали е ходил в Самотния Каньон с пикапа на Хари Брайт в онзи следобед, когато беше намерена изгорялата кола с момчето.

— Едва ли ще признае — рече Сидни.

— Виж какво, Блекпул — повиши тон Пако, тикайки пръст в лицето на детектива, — ще сторя нещо повече! Във ваше присъствие ще кажа на Брикман да ми даде служебния си револвер за балистична експертиза. И този на Хари. Нямам причини да го правя, но горкият Хари не знае какво става, затова едва ли ще се обиди. И когато всичко свърши, ще спечеля нещо много повече — удоволствието да ви съобщя, че моите хора не са убийци. И после лично ще ви покажа пътя, водещ вън от града.

— Това е повече от справедливо — рече Ото, сетне погледна Сидни, който се бе вторачил в стената. — Имаш право да се ядосваш, шефе. Заради начина, по който проведохме разследването.

Педроса стана и започна да крачи напред-назад пред стола си, издърпа слиповете си, които се бяха впили в задника му, измърмори нещо и пак седна. Не беше човек, който умееше да се владее.

— Добре, добре — каза той. — Може и да съм малко твърдоглав. Затова, изслушайте ме. Искам да ви кажа някои неща за Хари Брайт.

— Бих желал да ги чуя — рече Ото и седна на свободния стол до Сидни, който запали цигара.

— Вече знаете, че Хари и Кой са работили заедно в полицията в Сан Диего — започна Пако. — Хари е въвел в работата Кой като младо ченге. Може би един-два пъти е прикрил грешките му. Знаете как стават тези неща. После на съпругата на Хари й писнало да пазарува в евтини магазини. Красива блондинка. Срещнала някакъв богаташ и казала адио на Хари и на сина им Дани. Хари направил всичко възможно да понесе случилото се, защото бил луд по мадамата. Винаги е бил оптимист. Мислел, че животът в „Тъндърбърд“, Хаваите и Париж няма да й хареса. Гледал Дани и си казвал: „Ето, това е истинското богатство. Един ден Патси ще разбере това и ще се върне при нас“. Такъв бил Хари Брайт тогава. А всички, освен него, знаели, че тя няма да се върне. Скоро Дани пораснал. Може би има бащи, които обичат децата си повече, отколкото Хари го обичал, но може и да няма. Дани бил добър ученик и страхотен футболист. Получил стипендия и се записал да учи в Калифорнийския университет. После, един ден през 1978 година, Дани щял да се връща в Сан Диего, защото негов съотборник и приятел от училище бил ранен при автомобилна злополука и можело да не оживее. Дани се оказал в самолета на „Пасадена Еърлайнс“, който падна със сто четиридесет и четири пътници на борда.

Пако Педроса млъкна, стана и погледна през прозореца към пустинната нощ. Сложи ръце зад гърба си и продължи:

— Понякога полицаите преживяват много по-страшни неща в живота, защото ходят на места, до които другите хора нямат достъп. Хари е бил там, където никога не би бил, ако не беше ченге. Щял да посреща самолета и когато по радиото съобщили за катастрофата, тръгнал към местопроизшествието. Закачил полицейската значка на цивилната си риза, минал през всички ограждения и бил едно от първите ченгета, пристигнали на мястото. Тук се включва Кой Брикман. Защото, ако той не ми беше разказал всичко това, никога нямаше да знам какво се е случило по-нататък. Брикман дежурел няколко километра по-надалеч, когато диспечерът започнал да вика патрулните коли. Било… ами, неописуемо. След като видял най-различни неща, които дотогава мислел за невъзможни, Кой се лутал насам-натам, бършейки черни сажди от лицето си и опитвайки се да изтласка изпадналите в истерия хора далеч от мястото на трагедията. После съзрял две ченгета, които не познавал. Стояли насред останките, които приличали на Хирошима след бомбардировката, и се смеели. Скъсвали се от смях. Кой се приближил до тях. Помислил, че са се побъркали. Дори видял някакъв репортер да им прави снимка. Попитал ги какво толкова смешно има, защото повече от всякога искал да се посмее. Те посочили един мъж на отсрещната страна на улицата. Бил коленичил на земята и гледал нещо. Двете ченгета казали, че трябвало или да се смеят, или да плачат, или да повърнат. Брикман се приближил до мъжа и видял, че е някогашният негов партньор, когото не бил виждал от няколко години. Хари Брайт. И после видял в какво се е вторачил Хари. Лице. Не глава, а само лице. В онзи ден с човешките тела станали множество странни неща. Лицето лежало на земята като преобърната чиния. Лице на млад човек. Но Кой не бил сигурен. Било изумително как не можеш да си сигурен, когато лицето е отделено от всичко друго около него. Но самото лице било почти непокътнато. Лежало там и го гледало.

— Господи! — възкликна Ото. — Не ми казвай, че е било…

— Не знаем със сигурност — рече Пако, поглеждайки Сидни. — Никой не попита Хари Брайт. Дори Кой Брикман не можеше да му зададе този въпрос. Но е бил нечий син, нали? Може би изобщо не е важно дали Хари е намерил определено лице сред сто четиридесет и четирите на местопроизшествието. Може би дори самият въпрос е неуместен. Лицето е било на някого. На нечий син. Както и да е. Хари погребал Дани или човешките останки, които се предполагало, че са на Дани, и се опитал да се съвземе от шока, но безуспешно. Всъщност, според мен, Хари много пъти е мислел да налапа дулото на револвера тридесет и осми калибър. Не можел да понася къщата, квартала и спомените за всичко, което загубил. После чул, че в Минерал Спрингс ще сформират районно полицейско управление. Прочел, че съм назначен за шеф и търся опитен сержант. Тогава ми се обади. Гледах го, не видях спукани от алкохола кръвоносни съдове на четиридесет и четири годишното му лице, но се колебаех дали да пренебрегна изискванията за възрастта и да назнача този човек. Проверих в полицията в Сан Диего и научих, че е бил отлично ченге. Взех го на работа и не след дълго разбрах, защо е искал да завърши кариерата си тук. Казаха ми, че бившата му съпруга живее по тези места и огънят, който гори в душата му към нея, е силен като Олимпийския. Познавам хора, които са загубили много на този свят, но Хари Брайт бе загубил всичко. Ето защо, през следващите няколко години, когато виждах, че Хари пие все повече и повече, си затварях очите. Идния месец щях да го помоля да се пенсионира. Това е истината, кълна се в Бог.

Пако седна и се вторачи в ръцете си.

— Никак не ми харесваше, че се напива и спи в патрулната кола в Самотния Каньон, но се правех, че не зная. Всичките ми ченгета знаеха и го прикриваха. Всички, до един, не само Кой Брикман. Исках да му се скарам, когато сутрин го виждах целия разтреперан и пиян. Но всеки път, когато се опитвах да го направя, се сещах за онзи ден в Сан Диего. Мъжът, коленичил на земята, с тайната, която ще отнесе в гроба. Неуместна тайна. Лицето е принадлежало на нечий син и предполагам, че Хари също е разбрал това. Извинявах го за всичко, което не бих направил за никой друг. А сега, ще ви кажа едно: ще направим балистична експертиза, макар да няма никакво доказателство, че Хари или Кой са убили момчето на Уотсън. Ще го сторя, но съм убеден, че никой от тях не би убил никого.

— Брикман сигурно скоро ще дойде — каза Ото. — Как да отидем до караваната на Хари Брайт? Не знаем къде точно е улицата.

— Тръгнете по главната улица и преди да стигнете до оазиса, завийте наляво, по Джакрабит Роуд. Последната каравана в края на улицата. Кой Брикман има ключ и държим още един тук, в участъка. Ченгетата охраняват собствеността на Хари.

На вратата се потропа и в стаята се втурна Ани Анемичната.

— Шефе — каза тя, — хората на шерифа участват в преследване по магистралата. И една от нашите коли се е включила!

— Кой?

— Мейнард Ривас! Изглежда гонят заподозрения от денонощния магазин!

— По дяволите! Къде е Джоунс?

— Тръгнал е след тях!

— Къде е Прилепа?

Пако грабна револвера си и хукна към вратата.

— Не мога да установя връзка с него! — отговори Ани.

— По дяволите! Ще се върна веднага щом мога! Ани, когато дойде Кой Брикман, кажи му да чака в кабинета ми!

— Кой Брикман вече е на улицата! И с него не мога да се свържа! — изкрещя тя след него.

— Какво искаш да кажеш, че е вече на улицата? — попита Сидни.

— Ами, Брикман дойде, взе съобщението и се завтече към патрулната кола. Не мога да се свържа с него. Не отговаря.

Ани Анемичната се върна при радиостанцията, а Сидни и Ото се спогледаха и излязоха от кабинета на Педроса. После чуха обаждането на Мейнард Ривас.

— Какво каза сержант Брикман, преди да излезе отново? — обърна се Сидни към Ани.

— Нищо. Само попита в колко часа е пристигнало съобщението.

— Какво съобщение?

— Обади се някакъв съдържател на заложна къща. Искаше да знае дали са върнали на Кой хавайската китара, за която питал детективът. Не каза кой детектив. Предположих, че е единият от вас.

— Да вървим, Ото! — извика Сидни и се втурна към вратата.

— Дай ми някакво оръжие! — рече Ото на Ани Анемичната.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, сержант? — попита тя. — Защото не може да се включите в преследване с частна кола и…

— Дай ми някакъв шибан револвер! — изрева Ото и треперещата жена бързо отключи чекмеджето на бюрото и бутна към Ото колт тридесет и осми калибър.

Ото го затъкна в колана си и изтича навън.

— Не трябва да правим това! — каза той, докато се качваше в тойотата.

— Нямаме друг избор! Той знае, че сме по следите му. Или иска да се отърве от оръжието на престъплението. Ако револверът е негов, няма начин да разберем къде е. Ако е на Хари Брайт, ще го намерим.

— Брикман може да се опита да ни застреля, Сидни!

— Нямаме избор. Поне аз нямам друг избор. Искаш ли да те оставя тук?

— Ще те прикривам — отговори Ото без особен ентусиазъм.

Сидни мина на червено и след няколко минути вече караше по Джакрабит Роуд. Угаси фаровете и се понесе към края на улицата в почти непрогледния мрак. Намираха се в покрайнините на града. Нямаше нито тротоари, нито лампи.

— Къде е колата на Брикман? — едва чуто попита Ото.

Имаше само шест каравани, разположени на разстояние тридесетина метра една от друга. Зад тях започваше пустинята. Спряха и чуха възторжения лай на глутница койоти, които тръгваха на нощен лов в подножието на планините, чиито очертания призрачно се мержелееха.

— Още го няма — отговори Сидни.

— Или е идвал и си е тръгнал.

— Не, защото иска да намери две неща: револвера на Хари и касетата с песните му. Необходимо му е време. Мисля, че в момента се отървава от своето оръжие. Ще дойде тук да вземе поне касетата. Дори ако момчето е било застреляно с неговия револвер, а не с този на Хари.

Сидни паркира зад една каравана, която изглеждаше необитаема. От другия край на улицата сподавено изджавка куче. Всеки би помислил, че кучето е нервно заради глутницата койоти, както и би трябвало да бъде.

Слязоха от тойотата и тръгнаха по обраслата с трева пътека водеща до караваната на Хари. Воят на вятъра се засилваше от време на време и лаят на койотите се сливаше с него.

През прозореца на караваната отсреща се виждаше жена. Домът на Хари Брайт беше достатъчно голям, за да побере една спалня. Имаше кабели за телефон и за телевизия.

— Ото, аз ще чакам зад караваната — прошепна Сидни. — Ти стой до колата. Ако той ме забележи или нещо го изнерви, искам да запалиш фаровете, да вдигнеш шум и да изтичаш към нас. Нека да помисли, че Пако е с теб. Не искам да знае, че сме само двамата. Може да окаже съпротива.

— Може да стреля.

— Няма да му дам възможност. Веднага щом влезе в караваната, ще възвестя присъствието му и ще му кажа, че играта свърши и трябва да поговорим.

— Чудесно! — възкликна Ото, гледайки надолу. — Шибаният колт не е зареден!

— Пако трябва да дойде всеки момент. Само се надявам да не пристигне едновременно с Брикман.

— Шибан гаден случай — процеди Ото, вдигайки фенерчето и незаредения револвер.

В тъмната улица зави кола, която се приближи към края на редицата каравани. Не беше полицейска. Вътре седяха двама младежи. После обърна и се отправи към главния път. Лаят на койотите отслабна.

Чуваха се и други нощни звуци — песента на щурци, бухане, изплашено чуруликане, крясъци и далечно, неистово джавкане. Вечнозеленият храст зад Ото започна да шуми от порива на вятъра и го уплаши до смърт. Той огледа страхливо причудливия пустинен пейзаж и блестящите като скъпоценни камъни звезди, искрящи в хладния мрак. Замисли се за мишелови с грозни голи глави и за гърчещи се отровни влечуги — съскащи из дърветата или тракащи с опашки гърмящи змии.

На Сидни му се стори, че долавя някакво стържене. Отначало помисли, че се разнася някъде пред караваната. Промъкна се напред и огледа улицата. Нищо. Мина покрай вратата и импулсивно натисна дръжката. Беше отключено!

Предупреждението само стигна до съзнанието му. Нуждаеше се от секунда, за да сигнализира за потенциалната опасност. На човека в караваната обаче не му беше нужна цяла секунда. Беше приклекнал и готов да избяга. Ритна вратата в мига, в който Сидни натисна дръжката. Вратата блъсна детектива в лицето и го повали по гръб. Той се помъчи да се задържи на крака като човек, падащ по стъпала. Когато се приземи в градината, дори не усети бодлите на кактуса.

Слюнката в гърлото му стана тръпчива. Видя примигващи светлини. Ото тичаше, падаше и крещеше от болка.

— Сидни! Ох, ръцете ми!

— Ото! Добре ли си?

— Ръцете ми! Паднах в кактус! Проклет кактус!

— И аз! — извика Сидни. — Той ли беше? Брикман?

В същия миг чуха бръмчене на двигател на кола, която потегли по главния път.

— Не знам, Сидни. Беше в черни дрехи. Може да е бил в полицейска униформа. Не знам. Ох, ръцете ми! Боли!

Двамата се изправиха и тръгнаха към караваната. Вратата беше широко отворена. Сидни протегна ръка и запали лампата.

— Няма смисъл да се притесняваме за отпечатъци — изпъшка той. — Щом Брикман се грижи за това място, отпечатъците му ще са навсякъде.

— Може би току-що сме прекъснали обикновен обир — каза Ото. После размисли и добави: — И още как. А ти си Робин Худ. Сидни, какво правим в тази пустош?

Ото влезе в банята. Извади бодлите от дланите си и дезинфекцира раните с алкохол. Сидни претърси чекмеджетата и килерите. Зад спалнята намери гардероб и килер, в който имаше велосипед и помпа за гуми. В гардероба имаше шест полицейски униформи със сержантски пагони. Чувал бе, че ченгетата в пустинята се нуждаят от повече униформи заради жегата. На една кука висеше празен кобур.

— Проклет кучи син! — изкрещя Сидни и ритна вратата на гардероба.

— Добре де, няма го — рече Ото. — Ела в кухнята и седни. Дай да ти извадя бодлите.

— Провери дали зад вратата няма отпечатък от обувка.

Ото въздъхна и огледа мястото. Върна се, държейки пинсета, и каза:

— Няма нищо.

— Кучи син! — повтори Сидни. — Нещастен, шибан…

— Стой мирно! — рече Ото и започна да изважда бодлите от врата и лицето на партньора си, като мажеше местата с алкохол. — Да отидем в болницата да ни прегледат, а? Отровни ли са тези тръни?

— Не, безобидни са.

Сидни Блекпул беше толкова ядосан, че не можеше да си запали цигарата.

— Успокой се. Не можеш да направиш нищо. В пустинята няма нищо безобидно.

— Трябваше да се сетя.

— Не сме във форма — спокойно отбеляза Ото. — Няма смисъл да говорим какво е трябвало да направим. Стой мирно. Изваждам последния бодил.

Ото остави пинсетата и алкохола, а партньорът му седна в кухнята, опитвайки се да овладее гнева си.

— Мисля, че утре трябва да се приберем вкъщи — каза Ото.

— А аз мисля, че трябва да арестувам проклетия Брикман за убийство!

— Няма да арестуваш никого. Имаме няколко непотвърдени хипотези и това е всичко.

— Хайде поне да претърсим караваната!

— За какво?

— За касетата.

Ото се наведе над партньора си. Доближи лице на десетина сантиметра и рече:

— Откажи се… Чуваш ли? Сега касетата е безпредметна. Джоунс не може или не иска да идентифицира гласа на Хари Брайт. Оръжието е изчезнало. Брикман е замесен в цялата история. И никога няма да разберем какво се е случило. Не ти ли е ясно? Не можеш ли да го проумееш? По дяволите, търпението ми се изчерпа!

— Добре, имаш право. Касетата вече е несъществена. Имаш право. Хващам се за…

— Пясък! Защото в тази пустош няма сламки, за които да се хванем. Да си вървим у дома!

— Пустинята не е виновна.

— Започвам да мисля, че никой не е виновен.

Двамата се примириха с неуспеха, но полицейското им любопитство надделя и все пак направиха оглед на караваната. Ото влезе в малкия хол и каза:

— Сидни, погледни това.

Снимки. Някои в кубчета, други в позлатени или дървени рамки. Пъхнати в ъглите на по-големи фотографии. Имаше поне тридесет снимки, някои с размери десет на двадесет сантиметра. Бяха разпръснати по масите, върху лавицата за книги и по стените. Осемнадесет бяха на Дани и дванадесет — на Патси. Хари присъстваше на четири от тях. Ото взе семеен портрет, правен, когато Дани е бил десетгодишен.

— Хубаво момче — отбеляза той. — Прилича на нея. Тя не се е променила много. Разбира се, не съм я виждал отблизо.

Сидни Блекпул видимо се смути. Влезе едва-едва в хола и приседна на стола на Хари Брайт.

Взе снимката от партньора си и рече:

— Променила се е. Това е Патси Брайт. Не е Триш Декър. Променила се е.

— Хари Брайт — каза Ото, гледайки сияещото ченге на снимката.

Хари бе сниман в жълто-кафявата униформа на районното полицейско управление в Сан Диего. Държеше Дани на ръце. Момченцето бе сложило фуражката на баща си. Хари беше едър и здрав на вид мъж.

— Момчето прилича на Хари — каза Ото. — Дори се усмихва като него. Да се махаме оттук.

— Брикман е преровил касетите. Предполагам, че я е намерил. По-добре да докладваме това на Пако Педроса.

На пода до телевизора имаше няколко касети и плочи. Вратичката на шкафа беше отворена. Вътре имаше евтина звукова уредба. На стената бяха окачени две малки тонколони.

Ото отвори друга вратичка и намери видеорекордер. Включи го и пусна телевизора. После натисна бутона. Стар филм. Звукът бе намален докрай. Сидни се вторачи в екрана, а Ото се приближи до телефона и поиска да го свържат с полицията в Минерал Спрингс.

Филмът беше „Омагьосаната къща“. Сидни си го спомняше бегло. Робърт Йънг играеше войник, с лице, обезобразено от белези, получени във войната. Дороти Макгуайър беше обикновена девойка, нервна и срамежлива. Влюбиха се и откриха, че винаги когато влязат в малката си къща, става чудо. Той се превръщаше в такъв, какъвто е бил преди войната. Тя се преобразяваше в красивата млада жена, която той виждаше в нея. Накратко, двамата се превръщаха в Робърт Йънг и Дороти Макгуайър, две красиви филмови звезди. Филмът беше много сантиментален. Независимо от това, Сидни се загледа в него. Беше му интересно. Усили звука и дори се заслуша в диалога.

Ото се свърза с Ани Анемичната, която каза, че Пако участва в преследването. Шерифската кола и автомобилът на заподозрения се сблъскали. Мейнард Ривас бил леко ранен. Педроса едва ли щял да се върне скоро.

Ото излезе навън, като внимаваше да не се доближава до кактусовите градини, а Сидни продължи да гледа „Омагьосаната къща“. Накрая Ото пак се върна в караваната. Беше изтощен. Погледна часовника си и се запита дали отново ще закъснеят за вечеря в хотелския ресторант. Неизвестно защо, много му се искаше да вечеря още веднъж там и после да се прибере вкъщи, в Холивуд, независимо дали партньорът му заминеше с него, или не. Но още една вечеря в хотелския ресторант щеше да му се отрази добре. Мислеше, че я заслужава.

Ото се настани на канапето. Сидни седеше прегърбен на шезлонга на Хари Брайт. Ото виждаше, че партньорът му е погълнат от стария филм за хора, които се преструваха и вярваха. И тези хора го накараха да се замисли за песента на Хари Брайт. После се сети за Кой Брикман. И в същия миг чу стъпки пред караваната.

Вратата се отвори и Ото каза:

— Тъкмо си мислех за теб.