Сянката на койота

6.Плаващи ковчези

— Не търси милост от онзи негодник — каза Ото Стрингър, говорейки за шефа им. — Той е голяма гад.

— Не мисля, че ще ни е необходима милост — рече Сидни Блекпул. — Никой няма да разбере за десетте бона, а дори това да стане, парите са за всекидневни разходи. С нищо не ни задължават.

— Важна е сумата, Сидни. Тя ни задължава. Ако отделът научи, няма да отървем примката.

— Никой няма да научи. Спокойно. Довърши си текилата и доматения сок. Как можеш да пиеш такова нещо?

— Ами мога.

Ото Стрингър се беше опънал на шезлонг в здрача край басейна.

Той махна на сервитьорката с гардения в косите, която вървеше, поклащайки бедра. Жителите на Палм Спрингс харесваха Хаваите и екзотиката.

— Още едно? — усмихна се тя и Ото дълбоко съжали, че либидото му е спаднало.

— Питието беше божествено, скъпа — каза той, — но мисля да опитам нещо друго.

— Това е четвъртото, което изпи — отбеляза Сидни. — Опасно е да ги смесваш.

— Не се безпокой. Я да видим. Напоследък не съм пил мартини, затова нека бъде мартини. С водка.

— Водка с мартини — повтори сервитьорката и записа в тефтерчето си.

— И салата — добави Ото.

Докато сервитьорката поклащаше бедра на път за бара, Ото въздъхна, сложи ръце зад главата си и престана да свива корема си. Беше издокаран в чисто нов бял панталон, бели мокасини, пуловер за голф от изкуствена материя в розово и кафяво и кафява риза.

Сидни беше в обичайния си панталон, но за вечерта си бе сложил зелена риза и бял пуловер с шпиц деколте. Хората в Палм Спрингс ходеха небрежно облечени. Казаха им, че малко ресторанти в пустинята изискват сако. Никой не искаше вратовръзки, освен в ресторантите на крайградските клубове, но двамата си бяха взели сака и вратовръзки за всеки случай.

— Днес беше ли достатъчно горещо за теб, скъпи? — попита Ото, наблюдавайки две тридесетинагодишни жени, които се показаха навън, погледнаха детективите и отново се прибраха вътре, без да проявят явен интерес.

— Да, мисля, че беше достатъчно горещо — отговори партньорът му и сви рамене.

— Това е половината от разговора. А сега, къде ще вечеряме?

— Не знам. Трябва ли да се притеснявам за това?

— Това е другата половина от разговора.

— Какъв разговор?

— Разговорът в Палм Спрингс. Днес край басейна слушах една компания. Това беше единственото, за което говореха. Дали е достатъчно горещо и къде ще вечерят.

— Вълнуващо.

— Тук хората се вълнуват само от тези неща.

— Тези хора са богаташи, Ото. Не са като теб и мен.

— И ние сме богати, Сидни.

— Само тази седмица.

— Точно така — каза Ото, подражавайки на Том Селек, чийто начин на говорене, ризи и мустаци бяха хит сред ченгетата тази година. — Онази сервитьорка ще ме изяде с поглед.

— Нали търсеше грозни жени.

— За да се оженя. Богата, грозна мадама, с която да сключа брак, но не и да прекарвам отпуската си. Затова харесвам Йоко Оно. Изглежда като главна героиня от кабуки — японски театър от седемнадесети век, където всички са мъже. Бих се оженил за нея веднага.

— Да подпишем чека за сметката и да вървим да вечеряме — предложи Сидни Блекпул.

— Да подпишем чека за сметката — ухили се Ото. — Аз ще се подпиша. Искам да дам голям бакшиш на малката сърцеразбивачка. Ще запомни Ото Стрингър до края на седмицата.

— Надявам се, че десетте хиляди ще стигнат — измърмори партньорът му, докато влизаха в ресторанта.

Заведението беше като всичко останало в хотела, но нямаше толкова много плетени мебели и цветните мотиви не бяха толкова крещящи. Салонният управител беше облечен официално, а сервитьорите — издокарани в стандартния за пустинята шик — бели ризи и черни папийонки.

Папката с менюто тежеше толкова, че трябваше да я държиш с две ръце. Всъщност, Ото Стрингър се скри зад нея и каза:

— Сидни, мога да занеса това нещо утре край басейна, да го подпра с два пръта и да си направя колиба, която да приюти мен, количката за голф и Лиз Тейлър.

— Мечтай си!

— Радвам се, че са го превели на английски — изломоти Ото. — Не обичам ресторанти, където всичко е написано на френски или на италиански.

— Колко пъти си ходил в ресторанти, където менюто е на някакъв друг език, освен на английски, испански или китайски? — попита Сидни Блекпул, който се опитваше да реши дали да си поръча неща, които не може да произнесе, или да се придържа към традиционната за ченгетата храна — пържола или ребърца.

— Аз съм светски човек, Сидни! Носи виното, гарсон!

В същия миг сервитьорът се приближи към тях и попита:

— Решихте ли вече какво ще поръчате, господа?

— За мен мексиканска храна — каза Ото. — Обикновено ям мексикански манджи.

Той не се задоволи само с това, а си поръча дълъг списък от непознати и обилно подправени континентални ястия. Започна с шампанско, охлюви и червен хайвер. Продължи с телешко с винен крем сос, в който можеш да изгубиш вилицата си, юфка със сос и масло „Алфредо“, и завърши с четвърт марципан и палачинка фламбе, защото искаше нещо, което да запалят.

Сидни Блекпул, който осъзна, че е надхвърлил лимита си от „Джони Уокър“ с черен етикет, си поръча само чаша шампанско, телешко в пикантен сос с лимон и салата от марули. Не яде десерт.

Ото бе стигнал до половината палачинка, когато каза:

— Сидни, трябва да се отпуснеш и да се оставиш на течението. — Сетне се разхълца. — По дяволите!

— Да ти поръчам горчива бира с лимон — предложи Сидни. — На мен ми помага в такива случаи.

— Това хълцане е странно. — Горната устна на Ото се обля в капчици пот. — Мисля, че трябва да отида до тоалетната и да…

Едва стигна дотам. Повръща в продължение на десет минути. Когато се върна, беше блед и трепереше.

— Изглеждаш зле — отбеляза партньорът му.

— Току-що се простих с екзотични зеленчуци на стойност стотина долара — изпъшка Ото.

— Е, днес ти е за пръв път. Утре ще се справиш по-добре. Стомахът ти не е свикнал с такива неща.

— Ох, колко ми е лошо! И пак съм гладен!

— Да вървим да спим.

— Но аз исках да видя нощния живот.

— По-добре да си починем. Утре ще си поръчаш закуска в леглото. Ще бъдеш нов човек.

— Утре ще ям само мексиканска храна.

— Първата ми работа ще бъде да поръчам да ти донесат в стаята голяма купа с мексиканско ядене — обеща Сидни.

Потоп. В пустинята никога не се бе изливало толкова много вода. Сидни Блекпул наблюдаваше как ужасяващият порой се надига като приливна вълна на самия хребет на планината Сан Хасинто и после се спуска като водопад към хотела. Мъже и жени пищяха. Беше страшно и въпреки че собственият му живот беше в опасност, Сидни трябваше да се изправи и да посрещне стената от вода, защото само той виждаше какво плава на гребена. Ковчег. Обкован в олово ковчег, който се носеше като сърф от фибростъкло. Сидни плачеше заедно с другите обречени гости на хотела, но не за своята неизбежна смърт. Ридаеше, защото знаеше, че в ковчега се намира полуудавеното тяло на Томи. Облечено в синьо-черния си гумен костюм, момчето се беше вкопчило в ковчега, който изведнъж започна да се премята надолу към долината Коачела.

— Томмми! — изхлипа Сидни и в следващия миг се събуди.

Зазоряваше се. Не се беше събудил в ужасния пиянски час, както заслужаваше, след като бе изпил толкова много „Джони Уокър“ с черен етикет. Леглото беше влажно, както ставаше винаги след повтарящия се кошмар за Томи.

В съня синът му често се вкопчваше в ковчег или понякога в сърфа, чийто ремък за крака беше скъсан от огромната вълна, която удави Томи в Санта Моника.

Друг път Сидни сънуваше, че Томи е потопен във вода, както лежи в ковчега в студената земя. Това се случваше по време на пороен дъжд. Сидни бе намразил поройните дъждове и започна да съжалява, че не беше кремирал Томи. Бившата му съпруга предложи кремиране, но отстъпи, когато той настоя за традиционно погребение. Подобно на мнозина обезверени католици, Сидни не можеше да се отърси напълно от догмите, внушени му в началното училище. Макар че съвременната църква вече не държеше на тайнството, ритуала и погребението в земята. Мъртвият с непокътнати кости, очакващ Спасителя. Така и не разбра защо изискваха това, но погреба Томи в земята. И сега съжаляваше, че го е направил, всеки път, щом завалеше. В дните, когато обезумяваше, Сидни четеше прогнозата за времето дори преди заглавията на статиите във вестника.

През всичките си години като ченге — дори когато веднъж се оказа затворен в горящ склад и мислеше, че ще се опече жив — Сидни никога не се беше събуждал, облян в студена пот. Никога не го измъчваха сънища за пожари. Само за вода и за студеното тяло на Томи.

Треперейки, детективът тръгна към душа. Имаше чувството, че е много стар и се надяваше да премахне болката, която се бе появила в основата на черепа му.

Студена пот. Беше плод на болните фантазии на родител, който сънуваше нещо толкова безбожно и неестествено като осемнадесетгодишното си дете, лежащо в земята. Той се изкъпа и се избръсна, после се облече, глътна три аспирина и слезе долу, надявайки се хотелското кафене да отваря рано.

Закуската на Ото Стрингър беше сервирана в леглото, както му бе обещано. Беше типичен ноемврийски ден в Палм Спрингс. „Такъв, какъвто може да се очаква“ — както се изразяваха синоптиците. Температура около седемдесет и осем градуса по Фаренхайт и влажност деветнадесет процента. Приятен и ободряващ. Ото погълна четири яйца, две порции бекон, няколко филии препечен хляб, конфитюр и кафе. Изкъпа се, избръсна се, сложи си светлосиня риза за голф и морскосин пуловер и после установи, че не са се разбрали къде ще играят.

Бяха се снабдили с имената на трима професионалисти, които щяха да им уредят игра на голф в някой от най-известните американски крайградски клубове в околността. Секретарката на Виктор Уотсън бе уверила Сидни Блекпул, че дори ако игрищата още не са готови за официалното откриване на сезона ’84-85, може да им уреди да играят където поискат.

Когато Ото влезе в кафенето, партньорът му четеше „Палм Спрингс Лайф“ и папката с полицейските доклади за убийството на Джак Уотсън.

— Кое е по-забавно? — попита Ото и кимна на една от хилядите дневни сервитьорки в пустинята, на които им беше адски натоварено по време на краткия туристически сезон и вървяха така, сякаш ги боляха краката.

— Добро утро — поздрави тя и му наля кафе. — Май сте си поръчали горещо време?

— И още как — отговори Ото.

— Това е половината от разговора за деня — отбеляза Сидни.

— Къде ще вечеряме? — попита Ото, довършвайки другата половина.

— Искаш ли да играем голф или ще доставим удоволствие на Уотсън?

— Мисля да поработим, в случай че той се обади и поиска да му докладваме, Сидни.

— Едва ли ще се обади. Сигурно подсъзнателно е убеден, че това са фантазии. Той е само един… съсипан баща, който не може да се примири със загубата на сина си. Може би мнозина на негово място биха направили невъзможното, за да се опитат да потърсят…

— Правосъдие.

— Щях да кажа спокойствие. Той знае, че няма правосъдие.

— Съжалявам го, Сидни. Хайде днес да поработим по случая. Имаме цяла седмица да играем голф. Искаш ли да се отбием в полицията в Палм Спрингс?

— Полицията в Палм Спрингс едва ли ще знае нещо повече от нас. Мислех да отидем в къщата на Уотсън. Икономът би трябвало да е там.

— Откога работи за семейството?

— Само от две години.

— Хайде да го разпитаме.

— Може следобед да поиграем голф.

Имението на Виктор Уотсън в Лас Палмас разочарова и двете ченгета. Очакваха голяма къща като онези в Бевърли Хилс, а не едноетажна сграда без определен стил, която дори не се виждаше от джунглата от олеандри. Жителите на Бевърли Хилс твърдяха, че искат уединение, но полагаха усилия минувачите да съзират поне горните прозорци и покривите с кули над обвитите с лози стени и през оградите от ковано желязо.

Домът на Виктор Уотсън беше строен през петдесетте години, имаше плосък покрив и обграждаше голям овален басейн и горичка от портокалови дръвчета. Имението беше около акър и половина. Портата беше заключена и детективите натиснаха звънеца, но никой не им отвори.

— Икономът може да е отишъл да пазарува или по някаква друга работа — каза Ото.

— Или е в горичката — рече Сидни Блекпул и се покатери на портата, за да надникне.

— Обул съм нов панталон и съм твърде стар да се катеря.

— Оградата е снабдена с електронни датчици. Само се облегни на нея.

— Вероятно ще задействам някоя аларма.

Ото отпусна тежестта си върху портата и блъсна резето, което изскърца и поддаде. Двамата влязоха и портата отново се затвори.

— Поправката сигурно ще струва десетте хиляди, които той ни даде — отбеляза Ото.

— Не можем да губим много време. Трябва да играем голф.

Детективите тръгнаха по алеята за коли отстрани на къщата и Ото извика:

— Има ли някой тук?

Но от горичката не се чу никакъв звук, освен суматохата, настанала сред птиците по дърветата.

Сидни надникна в гаража и видя мерцедеса на Уотсън. Ото натисна звънеца на предната врата. Отвътре се чуваше музика.

— Хайде да обиколим басейна — предложи той. — Може би се пече на слънце и е заспал.

Басейнът беше с внушителни размери. Имаше отделен минерален басейн, достатъчно голям, за да побере оргията, в която Ото мечтаеше да се включи до края на тази седмица.

— Какво ще кажеш, Сидни? Цялото това уединение. Обзалагам се, че вдигат страхотни купони.

— Какво е това, по дяволите?

До шезлонга в сянката на покрива над вътрешния двор някой бе разлял чаша кафе. Сидни докосна течността. Беше хладна. По камъните съгледа петна от кръв. Изглеждаха пресни.

— Хайде да влезем в къщата — предложи той.

Не беше трудно. Френските прозорци, гледащи към вътрешния двор, не бяха затворени и детективите влязоха безпрепятствено. Спогледаха се, когато осъзнаха, че всъщност са се подготвили за почивка и игра на голф, а не за разследване на убийство. Не бяха въоръжени.

— Има ли някой тук? — извика Ото.

Домът носеше почерка на госпожа Уотсън. Същата зашеметяваща дизайнерска смесица, която Сидни Блекпул бе видял в кабинета на Виктор Уотсън: гръцки урни, останки от антични римски барелефи, предмети на изкуството от преди идването на Колумб, английски пейзажи от осемнадесети век и три „кътчета за разговори“ с масивни канапета и кресла, които би трябвало да казват: „В тази къща сме артистично небрежни, както е прието в тази пустош“, но на Сидни Блекпул говореха: „Парите компенсират липсата на вкус“.

Музиката от радиото се разнасяше не от голямата спалня долу, до салона за развлечения, а от другата страна на къщата, от кухнята. Ото взе една тънкошиеста ваза, вдигна я като бейзболна бухалка, после сви рамене и я остави.

Двамата бяха малко напрегнати, докато се промъкваха към огромната кухня с газови печки и фурни, хладилници и камери за дълбоко замразяване — всички от неръждаема стомана, които биха задоволили нуждите на всеки ресторант в Палм Спрингс. В средата имаше стара дъска за рязане на месо. Върху нея лежеше тридесет и пет сантиметров касапски нож, оплескан с кръв.

Ото Стрингър съжали, че не е задържал вазата и се огледа за истинска бухалка. Двамата бавно вървяха по посока на музиката. Радиото беше включено на една от станциите в Палм Спрингс, която подобно на останалите, отказваше да марширува напред във времето и бе останала в епохата на Дуайт Айзенхауер.

Песента беше „Колелото на съдбата“ на Кей Стар. Чу се шум от течащ душ. Сетне Ози Нелсън запя „Стига да си здрава“.

Ото се опита да наруши тегнещото във въздуха напрежение, като прошепна:

— Не знаех, че пее.

— Кой?

— Ози Нелсън. Мислех, че участва само в телевизионни предавания.

Сидни Блекпул протегна крак и ритна вратата на спалнята. Музиката и звукът на течаща вода се усилиха. Двамата се промъкнаха на пръсти към банята. Завесата пред душа беше дръпната, но никой не стоеше зад нея. После видяха очертанията на човешка фигура, приведена във ваната.

Сидни се хвърли напред и рязко дръпна завесата.

Един плешив човек извика, изпусна нокторезачката и скочи. Имаше ръст на жокей. Инстинктът му за съхранение не го накара да протегне напред ръце, за да се защити, а закри гениталиите си.

— Кои сте вие? — изкрещя той.

— Сержант Блекпул и детектив Стрингър — отговори Сидни. — Казаха, че ще ни очаквате. Във вътрешния двор има кръв. И касапски нож. Помислихме, че…

— О, боже! — изплака дребният човечец и се уви със завесата на душа.

— Ще ви оставим да се облечете — каза Сидни и двамата детективи се оттеглиха в хола.

— Горкият — рече Ото. — Щеше да си глътне езика.

— Това ще го накара да бъде по-бдителен.

Сидни Блекпул се запита дали добре зареденият бар в хола съдържа „Джони Уокър“ с черен етикет. Сетне погледна часовника си и видя, че още няма десет сутринта. Помисли си, че импулсът да пие уиски толкова рано е много тревожен, независимо че беше в отпуск.

След няколко минути икономът пристигна, като шляпаше с боси крака по пода, облечен в зелено като мента копринено кимоно с огромни ръкави и летящ жерав, избродиран на гърба. Беше на около шестдесет години и ягодоворозовата му перука беше килната на една страна.

— Господи, как ме изплашихте! — възкликна той и протегна ръка на Сидни Блекпул. Ръкува се с двамата детективи и се усмихна. — Божичко! Когато дръпнахте завесата, помислих, че ще видя Антъни Пъркинс. Толкова се разочаровах! Желаете ли кафе или нещо друго за пиене?

— Не, благодаря господин Пенроуд — отговори Сидни. — Съжалявам, че се запознахме по този начин.

— Няма нищо. И моля ви, наричайте ме Харлан. Всички ми викат така. Знам, че ченгетата са подозрителни. Извинете, исках да кажа полицаите.

— Нямаме нищо против да ни наричате ченгета — каза Сидни.

— Наистина ли? Ами, заповядайте, седнете, за бога. Сигурно изглеждам ужасно. — Харлан Пенроуд докосна перуката си и разбра, че наистина е така, после се опита да я нагласи както трябва. — Режех си ноктите на краката, когато дръпнахте завесата. А кръвта… Четях „Лос Анджелис Таймс“ и режех праскова. Ядосах се на онази съдийка Роуз Бърд и на съдебните й заседатели. Ние гласуваме за смъртното наказание, а те продължават да пазят живота на разни убийци. Така се вбесих, че се поразях.

— Отбихме се да разгледаме къщата и да ви зададем няколко въпроса.

Сидни погледна Ото, който прочете мислите му: ако изобщо можем да измислим какъв въпрос да зададем за убийство отпреди седемнадесет месеца.

— Нямаше да се налага да търпим Роуз Бърд, ако онзи така наречен губернатор Джери Браун не я беше назначил — продължи Харлан Пенроуд. — Видяхте ли портрета му, който са окачили в общината? Искам да кажа, дали художникът изобщо е доловил онази потисната саможивост и параноя у него? В някой друг живот Джери Браун трябва да е бил Емили Дикинсън. Искам да се отървем от Роуз Бърд и от останалите членове на Върховния съд. Разсъждавам като ченге. Аз съм за смъртното наказание!

— Много съжаляваме, че ви безпокоим, но…

— О, съвсем не ме безпокоите. Знаете ли колко самотен се чувства човек тук? Госпожа и господин Уотсън не идват, откакто Джак почина. Ако не изпращаха приятели да използват къщата през почивните дни, нямаше да виждам жива душа. Знаете ли какво е да живееш сам в такава къща?

— Разрешават ли ви да каните приятели? — попита Ото, докато се възхищаваше на музейните експонати, които Сидни Блекпул ненавиждаше.

— О, да! Много е приятно да се работи за хора като госпожа и господин Уотсън. Пък и, разбира се, тук си имам достатъчно грижи. А вече не съм млад. Работата е хубава, повярвайте! Не се оплаквам. Само ми липсват хора, за които да се грижа и да готвя. Хей, господин Уотсън се обади и ми каза, че двама господа може да дойдат тук за една седмица. Искате ли да ви приготвя обяд?

— Не, благодаря — отговори Сидни Блекпул. — Имаме хотел и…

— О, няма да ме притесните! Обичам да готвя. Ходил съм на курсове. Какво бихте желали? Можеше да поканите и съпругите си. С вас ли са?

— Не сме женени — рече Ото. — И двамата сме разведени.

— Сериозно? — извика Харлан Пенроуд. — О, трябва да останете за обяд!

— Ами, може би някой друг ден през седмицата — деликатно отклони поканата Сидни. — А сега, да поговорим за убийството.

— Ще го разкриете ли? Искам да кажа, имате ли нови улики?

— Не съвсем — отговори Ото. — Преглеждаме старите. Само дето всъщност няма улики.

— Знам. — Харлан Пенроуд кимна, скромно придърпвайки кимоното около кокалестите си колене. — Чудех се защо ще идват детективи чак от Холивуд. Знам, че там имате много работа.

— Да, затънали сме до шия в работа — кимна Ото. — Правим един вид услуга на господин Уотсън.

— Джак беше много красиво момче. Толкова чувствителен, интелигентен… мил. Беше в онази възраст, когато другите хлапета остроумничат и знаят всичко. Но Джак не беше такъв. Беше изключително мил.

— Към вас? — попита Ото.

— Да. Тук се чувстваше добре. Харесваше хората и се безпокоеше за тях. Мисля, че ме обичаше. Като член на семейството, не само като служител.

— В полицейския доклад пише, че сте отсъствали от града в нощта, когато е бил убит.

— Да. Бях в Лос Анджелис. Намразих се, че не бях тук. Нямате представа колко пъти съм мислил за това.

— Защо отидохте в Лос Анджелис?

— Ами, не признах пред детективите от Палм Спрингс, но след толкова много време предполагам, че няма значение. Трябваше да давам показания пред съда и не исках господин Уотсън да узнае за това. Щеше да му се стори скандално.

— Съд? Били сте замесен в престъпление?

— О, не! Бях нещо като свидетел. Ох, беше ужасно! — Харлан Пенроуд скочи и направи няколко крачки към барчето, откъдето си наля портокалов сок. — Искате ли сок? Прясно изцеден.

— Не, благодаря — отговори Ото, а Сидни поклати глава и забеляза бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет.

— Ами — започна Харлан Пенроуд, връщайки се на канапето и кръстосвайки крака, след като се увери, че кимоното му няма да се разтвори, — всъщност, напуснах Холивуд и дойдох да живея в пустинята именно заради онази ужасна история. Работех в звукозаписно студио в Санта Моника, където хора без никакъв талант идваха да записват плочи. Беше толкова тъжно… Всички онези млади момчета и момичета с надежди и мечти. Малка рок група с някоя отвратителна песен, която едва са скалъпили. Непрекъснато бях в депресия.

Сидни Блекпул погледна часовника си, а Ото каза:

— След малко имаме друга среща.

— Така ли? — Харлан Пенроуд посърна. — Както и да е, един ден, докато правехме записи в студиото, шефът ми, който беше хомосексуалист, се скара с приятеля си, онази личност на име Годфри Паркър. Бяха на път да се сбият, когато си тръгнах за вкъщи. На другия ден намериха шефа ми. О, беше неописуемо!

— Какво се случи?

Ото започваше да се увлича от разказа на Харлан.

— Типично педерастко убийство: спомням си едно такова. Стана в жилищния блок, в който живеех. Хомосексуалист накълца на парчета любовника си. Ченгетата намериха чували за боклук из целия апартамент. „Той е в този“ — извика единият. „И в този“ — изрева другият. Ох, ужасно беше! Най-хубавата му част беше открита в чанта от кожа на алигатор!

— Да се върнем на звукозаписното студио — каза Ото и в края на краищата си наля портокалов сок.

— А, да. Сутринта портиерът се обадил и полицията дойде. Намериха шефа ми мъртъв. От ануса му стърчеше студиен микрофон. Отвратително!

— Да, доста гадно — съгласи се Ото.

— И Годфри беше надул звука до дупка! Този човек беше истински демон! И знаете ли какво казаха ченгетата, които дойдоха онази сутрин?

— Не мога да си представя — отговори Сидни.

— Първият рече: „Знам кой трябва да е починалият“. И после каза името на онзи телевизионен репортер от Седми канал. Дето винаги пише статии за полицията в Лос Анджелис. А другият заяви: „Заподозряният е един от нас. Някое ченге най-после е направило онова, което всички заплашвахме, че ще сторим“. Наложи се да срежат микрофона с резачка.

— Това искаше да направи Рейгън, когато се пошегува, че ще бомбардира руснаците — рече Сидни. — Но да се върнем на Джак Уотсън. Имаме нова информация, че може би е ходил в Холивуд в деня, когато е изчезнал. Купил е гума от представителите на „Ролс-Ройс“. Имате ли представа какво може да е правил там?

— В Холивуд? Не! Изумен съм. Той дойде в пустинята, защото беше уморен от последните изпити в колежа. Годеницата му също щеше да идва. Тук, в Палм Спрингс, имаме представител на „Ролс-Ройс“. Защо ще ходи чак до Холивуд за една гума?

— Тогава трябва да е имал друга причина — отбеляза Ото.

— Нямам представа защо би шофирал два часа, след като дойде тук да си почива. Нито защо е взел ролс-ройса.

— Защо казвате това? — попита Сидни.

— Той мразеше ролс-ройса. Казваше, че колата е много претенциозна. Не искаше да я кара. Имаше си собствен автомобил, порше. Майка му го купи. Ако е отивал в града по спешна работа, би взел поршето.

— Сигурен ли сте? — попита Сидни.

— Абсолютно. Така и не каза на родителите си, че ненавижда ролс-ройса, но на мен много пъти го е признавал. Затова не идваше тук със самолет. Не искаше да остава само с ролс-ройса. Винаги пътуваше с поршето си.

— Често ли идваше тук? Имам предвид да си почива — попита Сидни.

— О, може би два пъти месечно през учебната година. За по два-три дни.

— В полицейския доклад пише, че според баща му, Джак рядко идвал тук сам.

— Всъщност Джак идваше тук по-често, отколкото родителите му знаеха. Майка му и баща му са заети хора. Обикновено им казваше, че отсяда в студентското общежитие, но идваше тук. Не споменах това, защото веднага след като почина, не исках да казвам нищо повече от необходимото.

— Защо? — попита Ото.

— Тогава вече бях работил за семейство Уотсън от около шест месеца и чух как господин Уотсън описа Джак на полицаите. Каза, че бил умен, свестен и ученолюбив студент. Да, Джак наистина беше такъв, но…

— Какво?

— Джак често идваше в Палм Спрингс през почивните дни, но никога, когато тук имаше хора. И не искаше родителите му да знаят. Каза ми да не го издавам.

— Попитахте ли го защо?

— Да. Отговори, че баща му се отнасял с него като с хлапе и може би шпионирал наоколо.

— Да шпионира?

— Сержант, Джак беше великолепен двадесет и една годишен младеж! Когато излизаше вечер, мислех, че отива на дискотека. Искам да кажа, че имаше годеница, но от Сан Диего и Лос Анджелис идват много хубави момичета. Знаете какво е да си млад.

Сидни погледна Ото и попита:

— Нещо друго?

— Мислите ли, че може да е бил отвлечен от къщата? — добави Ото.

— Не — отговори Харлан и очите му се напълниха със сълзи за Джак Уотсън. — Вярно, нощем наоколо е тъмно и сме близо до гетото, но всички имат всевъзможни алармени системи. Пък и хората са внимателни. Възрастните богаташи предпочитат мрака пред уличното осветление, което не им дава да заспят. Не искат дори полицейски хеликоптери. Лягат си в девет часа.

— Инфрачервените сензори на оградата още ли работят? — попита Сидни и стана.

— Мисля, че да.

— Винаги ли ги включвате?

— О, да. Преди да си легна и преди да изляза. Но понякога, когато се почувствам самотен, едва ли не бих се зарадвал и на крадец. Е, ако не е зъл.

— Внимавайте, Харлан! — предупреди го Ото. — Понякога непознатите компаньони в леглото си правят лоши шеги.