Сянката на койота

15.Патси

Влязоха в „Попас Плейс“ само десет минути преди срещата в шест с Тери Кинсейл. В пустинята вече се мръкваше.

Питиетата в щастливия час бяха най-евтините в тази част на долината. Сипваха ги трима бармани, които почти нямаха време да събират бакшишите. Посетителите бяха шумни и емоционални, каквито често се срещаха в оживените педерастки барове. Сидни набързо ги преброи и установи, че там пият двеста човека. Заведението беше само за правостоящи.

— Трябва да се разделим, Ото. Няма смисъл дори да се опитваме да получим питие в тази блъсканица.

— Пих достатъчно — навъсено отговори Ото.

— Мислиш ли, че ще можеш да го познаеш по снимката?

— Не знам дали бих познал и бившата си съпруга. Втората. Първата не я познах, когато я видях.

— Бих искал да ти поръчаме кафе.

— Нужно ми е отрезвително заведение.

Детективите успяха да намерят място в средата на оскъдно осветеното помещение и започнаха да оглеждат тълпата — смесица от професионалисти, бизнесмени, работници и неколцина морски пехотинци и рокери. Имаше множество млади русокоси красавци, чиито лица не можеха да видят ясно. Весела група мъже накара Ото да се сниши над маса, където всеки седеше на коленете на другия. Бяха организирали състезание. Участници бяха малки пластмасови самонавиващи се играчки, които подскачаха от единия край на масата до другия. Играчките представляваха пластмасови пениси. На всеки бе поставен отличителен знак с цвета на собственика. Игривите пениси бяха украсени със сини панделки, картички за Деня на Свети Валентин и малки снимки на любовници.

— Е, това поне ми напомня за Холивуд — каза Ото. — Ако видя търговския представител на „Уилям Морис“ ръка за ръка с Хилсайдските удушвачи, ще знам, че съм си у дома.

Седемдесетгодишен мъж с опечалено лице и увиснала челюст гледаше с надежда момче с весела усмивка, облегнало се на стената. Младежът беше облечен в широка туника. Намигна на стареца, който отвори уста и без да издава звук, изпя думите на песента, звучаща по радиото. Марлене Дитрих пееше „Отново се влюбвам“ от „Синият ангел“.

— Той дори прилича на Дитрих — отбеляза Сидни.

— Но гласът му е малко по-плътен — прошепна Ото. — Нищо няма да излезе, защото ще припадна. И ако припадна, страхувам се, че ще се събудя в мотел „Меден месец“ в робски окови и къса поличка на балерина. Тук има повече педали, отколкото в английски пансион за момчета.

— Ще останем един час. Може да се окаже важно.

— Знам, знам. Само дето изпитвам опасения относно този случай. Разследването не е обикновено. Тук става нещо странно, при това не само в този бар.

— И ти го усещаш, нали? — каза Сидни и това го изненада.

Ото не беше объркан баща, загубил син. Само се беше развеждал два пъти, бе служил шестнадесет години в полицията и страдаше от кризата на средната възраст и от хронично изтощение. Ото беше само един обикновен детектив от голям град.

Чакаха един час и тъкмо се наканиха да тръгват, когато Ото сграбчи партньора си както патрулиращо ченге сграбчва пияница и каза:

— Сидни! Това е той!

Младият мъж беше облечен в дрехи на Калвин Клайн и имаше изискан педерастки вид на морски пехотинец. Това означаваше, че бялата му памучна фланелка не беше купена от пазара. Джинсите не бяха „Ливай Строс“. Коженото му яке не беше от Американските военновъздушни сили. Прическата му обаче беше като на морски пехотинец, но изрусена на кичури. Двете ченгета веднага огледаха хората наоколо, но младежът беше сам.

Момчето явно не знаеше с кого трябва да се срещне и стоеше на видно място в средата на заведението, така че пратеникът на забравения любовник с ролекса да може да го забележи.

Тери Кинсейл погледна часовника си, който не беше ролекс, сетне нервно огледа посетителите.

Сидни се приближи до него и каза:

— Здрасти, Тери. Това съм аз, Сид.

— Сид?

Косата му имаше червеникав оттенък, а ушите му бяха малки и прилепнали до главата. Беше по-висок от детективите и изглеждаше в добра форма, досущ професионален състезател по тенис. Щеше да бъде много трудно да го обработят в тази обстановка и двете ченгета си дадоха сметка за това.

— Фил ме помоли да ти дам ролекса, Тери.

— Познаваме ли се? — попита момчето, като се вторачи изпитателно в Сидни.

— Не си ли спомняш, Тери? Това е малко обидно.

— Съжалявам. Може би трябва да си спомням, но…

— Ти беше с Фил, когато се запознахме в къщата му в Палм Спрингс.

— Фил…

Тери се замисли. Беше му нужна малко помощ да се сети. Сетне погледна с надежда Сидни.

— Това е моят приятел Ото — каза детективът, когато партньорът му разбута с лакът тълпата новодошли, които се блъскаха така, че имаше опасност да му счупят ребрата.

— Здрасти, Тери — рече Ото. — Много съм чувал за теб. Само почакай, докато видиш ролекса. Сидни, да излезем оттук, освен ако скоро не раздадат кислородни маски. Едва дишам.

— Добре. Да вървим, Тери.

— Къде? — попита младежът, но ги последва. — Къде е часовникът?

— В къщата на Фил. Той живее близо до клуба по тенис. Не си ли спомняш?

— Той там ли е?

— Фил ще се жени — каза Ото.

— За момиче?

— Да. Вече няма да може да се среща с теб, но иска да имаш нещо, което да ти напомня за него.

— Разбира се, сещам се кой е Фил! — възкликна момчето, като се плесна по челото. — Съжалявам, че бях забравил. Откровено казано, в период на прочистване съм. Миналата година доста се дрогирах.

— Мога да ти кажа, че и с алкохола се постига същият резултат — искрено подхвърли Ото.

Младежът явно се разочарова, когато видя тойотата на Сидни. Фил и ролексът го бяха накарали да очаква по-богат пратеник с нови перспективи.

Ото се смести на задната седалка, оставяйки Тери да седне отпред. Сидни подкара към Палм Спрингс, без да знае точно къде се намира участъкът, освен че е близо до летището.

Когато завиха след пътния знак за летището, момчето каза:

— Хей, това не е пътят за клуба по тенис! Карате в грешна посока!

Ото протегна лявата си ръка и му показа полицейската си значка, а с дясната го хвана за рамото.

— Спокойно, момче. Ние сме полицаи от Лос Анджелис и искаме да поговорим с теб.

— Полиция! Хей, чакайте малко!

— Не мърдай, инак ще заспиш за известно време — рече Ото и го стисна за гърлото, а Сидни настъпи газта, за да осуети всякакви помисли за скок от колата. После натисна младежа с дясната си ръка, докато шофираше с лявата.

— Но какво искате от мен?

Сидни лесно намери участъка. Спря на паркинга и загаси двигателя и фаровете.

— Имаш право да мълчиш. Всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу… — започна Ото.

— Хей, изобщо не ми пука за това! — извика Тери. — Искам да знам какво мислите, че съм направил!

— Тихо, синко — рече Сидни. — След няколко минути ще ти кажем.

Ото махна ръката си от гърлото на младежа и продължи да му чете правата, сложил ръка на ключалката на вратата. Тери отчаяно се отпусна на седалката.

Отговори на всички необходими въпроси за конституционните си права, после каза:

— Нямам какво да крия, господине. Само искам да приключим с тази история, каквато и да е тя. Всъщност, щях да идвам в този участък, за да се регистрирам за хотелски служител. Дадоха ми работа като пиколо. Вече не употребявам наркотици и имам нов апартамент и нов съквартирант. Нямам какво да крия.

— Да влезем в участъка, Сидни — предложи Ото.

— Първо няколко въпроса — рече Сидни. — Да поговорим за минута. Кажи ни, Тери, кога се запозна с Джак Уотсън?

— За Джак ли става дума? Ох! — въздъхна момчето. — Помислих, че някой, с когото съм се дрогирал миналата година, се е оказал ченге от отдел „Наркотици“.

Младежът се успокои дотолкова, че изглеждаше почти доволен, което разочарова двамата детективи.

— Трябваше да се свържа с полицията веднага щом чух, че Джак е бил убит. Да не би да е престъпление, че не съм в течение. Не знаех нищо за смъртта му. Бях по-потресен от всички останали.

— Къде се запознахте? — попита Ото.

— В една дискотека.

— За хомосексуалисти?

— Не, обикновена. Не съм хомосексуалист.

— Разбира се, че не си.

— Е, не съвсем. Миналата година ми трябваха пари. Направих каквото е необходимо, за да си ги набавя. Но не съм хомосексуалист.

— Добре. И така, запознал си се с Джак. Как стана това?

— Ами разговаряхме в бара. Кои момичета изглеждат добре и за други такива неща. Той беше на моите години. Приятно момче. Колежанин. Закара ме вкъщи. Сприятелихме се.

— Дрогирахте ли се заедно? — попита Ото.

— Той не употребяваше наркотици. Може би пушеше по малко марихуана.

— А амфетамини? — попита Сидни.

— Не и Джак! Признавам, аз употребявах амфетамини. Смърках ги. Не се боцках.

— Откъде ги взимаше?

— Познавах един рокер от Минерал Спрингс. Викат му Голямата стъпка. Отивах при него, когато се нуждаех от амфетамин.

— Колко време бяхте приятели с Джак?

— Около шест месеца. Докато умря. Бях потресен, не лъжа.

— Често ли се виждахте?

— Два-три уикенда в месеца.

— Всеки път, когато той дойдеше в Палм Спрингс?

— Предполагам.

— Спал ли си у тях?

— Не.

— А той спал ли е при теб?

— Не и през цялата нощ. Не.

— Господи, заболя ме главата — възкликна Ото. — Ще повърна върху хубавото ти яке. Освен това ще те арестувам за убийство и ще оставя ченгетата от Палм Спрингс да разнищват случая. Не се будалкай с нас! Ти и Джак бяхте любовници, нали?

— Не. Аз не съм хомосексуалист.

— Все пак… сте имали някакви преживявания заедно — каза Сидни.

— Предполагам — отвърна момчето.

— Той говореше ли за годеницата си?

— Не искаше да се жени. Семейството му настояваше. Казаха ми, че баща му бил много властен човек.

— Джак харесваше ли те? — попита Ото.

Младежът се поколеба за секунда. Престана да гледа ръцете си, обърна се към Сидни и каза:

— Много повече, отколкото аз го харесвах. Човече, тогава водех бурен живот. Джак беше сериозно момче. Имаше толкова много проблеми с баща си и с плановете за сватбата, че… Разбирах, че аз и Джак няма да стигнем доникъде. Само щях да си навлека неприятности и не исках да имам вземане-даване с баща му. Но той… Джак много ме харесваше. Винаги ми се обаждаше от колежа. — Тери сподави вълнението си и добави: — И аз го харесвах. Джак беше добър приятел. Никога не бих му сторил зло.

— Разкажи ни за нощта, когато Джак беше убит — каза Сидни.

— За нощта, в която беше убит?

— Синко, имам чувството, че съм по-опасен от арабин с камион, пълен с динамит — прошепна Ото в ухото му. — Търпението ми се изчерпа. Ти си бил в поршето му в онази нощ!

— Знаете за това? — учуди се младежът и този път наистина не издържа. — Затова напуснах Палм Спрингс! Уплаших се, че може да стане нещо такова. Да, бях в колата му, но той не беше с мен. Не знам какво му се е случило в онзи каньон.

— Защо взе колата на Джак?

— Излъгах го. Каза ми, че в онази нощ икономът му ще отсъства от града. Искаше да прекарам нощта с него.

— Продължавай, Тери — подкани го Сидни.

— Отидох в къщата и му казах, че трябва да взема сестра си от летището. Излъгах го, че неочаквано пристига в града и се налага да взема колата му. Казах, че ще я закарам в хотела, ще се върна и ще спим… ще прекараме нощта в къщата му. И той ми даде ключовете за поршето. Щеше да ме чака. И повече не го видях.

— Какво направи после? — попита Ото.

— Ами…

— Продължавай, Тери — спокойно каза Сидни.

— Исках да се изфукам с колата пред един човек.

— Кой?

— Един човек, когото познавах. Беше в града за два дни. Морски пехотинец, с когото се запознах в… педерастки бар. Харесвах го повече от всички останали. Той беше най-добрият ми приятел. А сега си спомням само името му. Кен. Това прави хероинът с теб, като се друсаш толкова много, колкото аз тогава.

— И какво правихте ти и Кен?

— Отидохме да купим амфетамини. Обадих се на Голямата стъпка, но никой не отговори. Затова отидохме в къщата му в Самотния Каньон. Пристигнахме там, точно когато той се връщаше отнякъде. Нямал амфетамини, но да сме седнели в колата да почакаме. Ала скоро дойде онзи, другият рокер. Огромният, чернокожият. Имаше пушка! Каза, че ако не се разкараме, ще ни убие и ще нахрани кучетата си с нас. И ние бързо се ометохме.

— Продължавай. Справяш се отлично — каза Ото.

— Не мога да продължавам. Това е всичко. Закарах Кен в педерасткия бар и върнах колата на Джак. Той не беше в къщата, затова паркирах поршето на улицата и оставих ключовете в спалнята му.

— Как успя да го направиш, по дяволите? — попита Ото.

— Имах ключове от къщата. Всъщност, Джак ми каза, когато се върна, да вляза направо и…

— И какво?

— И… да се приготвя за леглото, защото той… вече ще е там. Само че го нямаше. Погледнах в гаража и видях, че колата на баща му също я няма. Онзи ролс-ройс, който Джак мразеше. Предположих, че е тръгнал да ме търси.

— А сега, мисли много внимателно — рече Сидни. — Джак знаеше ли, че понякога купуваш амфетамини от Самотния Каньон?

— Не е необходимо да се замислям. Знаеше, защото втория път, когато отидох там, той дойде с мен. Закара ме с поршето си.

— Нали каза, че не употребявал наркотици?

— Не беше наркоман. Аз го помолих да ме закара. Казах му, че ако ме заведе там само веднъж и ми даде назаем пари за дрога, ще отида в център за лечение на наркомани, ще се пречистя и никога повече няма да се друсам. Обещанията, които дава всеки наркоман.

— И колко време преди смъртта му беше това?

— Може би три седмици.

— А Джак знаеше ли, че не си се излекувал? — попита Сидни.

— Знаеше, но не искаше да го приеме. Преструваше се, че ми вярва. Всичко беше преструвка. Така се държахме един с друг.

— Чакай малко — каза Ото.

— Моля?

— Нищо. Продължавай с разказа.

— Това е краят на историята. От къщата на Уотсън отидох пеша в педерасткия бар в Палм Спрингс, където бях оставил Кен. И прекарахме нощта заедно. След няколко дни прочетох какво се е случило с Джак.

— И какво си помисли?

— Помислих, че сигурно е тръгнал да ме търси с ролс-ройса и може би някой рокер го е застрелял и е бутнал колата в каньона. Всички те имат оръжия. Всички са смахнати дрогирани зверове!

— И въпреки това не се обади на полицията в Палм Спрингс? — попита Ото.

— Те започнаха да разследват бандата „Кобра“, веднага щом гръмна версията за отвличане. И няколко дни след смъртта на Джак по телевизията казаха, че ФБР се оттегля от случая и че най-вероятните извършители са рокерите. Какво повече можех да им кажа?

— Например, за човека, от когото си купувал амфетамини. Голямата стъпка. Може би Джак е отишъл да те търси при него и са го очистили. Можеше да им кажеш това — рече Ото.

— Уплаших се! Не исках да се забърквам в убийство с бандата „Кобра“ или с някой друг!

— А наградата?

— Каква награда?

— Не знаеше ли, че господин Уотсън е обявил награда?

— Кога?

— Около седмица, след като е било намерено тялото. След като ФБР вече се е било оттеглило.

— Тогава вече бях напуснал града. Отидох за няколко месеца в Маями Бийч и работих в един хотел. После се върнах в Калифорния и получих работа в Ла Джола. Не съм чул за наградата. Колко е?

— Петдесет бона — отговори Ото.

— Петдесет… Да вървим! — извика младежът.

— Къде?

— В участъка. Искам да дам показания. Искам да запишат името ми в полицейските досиета! Ако е Голямата стъпка, аз заслужавам наградата! Да вървим!

Ото се облегна назад и се хвана за главата. Тя пулсираше от болка. Сидни запали цигара и се вторачи през страничния прозорец в полицейския паркинг. Тери Кинсейл изскочи от тойотата. Изгаряше от нетърпение да влезе в списъка с кандидатите за парите. Страхът му от бандата „Кобра“ и от ченгетата от отдел „Убийства“ бе изчезнал.

— Ела тук, Тери — повика го Сидни. — В колко часа беше в онзи каньон, където те уплаши чернокожият рокер?

— Не знам. Това беше преди повече от година.

— Опитай се да си спомниш — уморено въздъхна Сидни. — В колко часа излъга, че ще каца самолетът на сестра ти?

— В десет. Спомням си, че казах десет.

— И в колко часа взе поршето?

— Може би някъде към девет и петнадесет.

— И отиде в педерасткия бар, и намери морския пехотинец. Колко време продължи това?

— Вероятно час и половина.

— И какво правихте после с морския пехотинец?

— Поседяхме на паркинга. Решихме да си купим амфетамини. Обадих се на Голямата стъпка, но никой не отговори и…

— Колко време продължи това?

— Петнадесетина минути.

— И сетне?

— Сетне отидохме в Минерал Спрингс.

— Пристигнали сте в Минерал Спрингс около полунощ или дори по-късно, така ли?

— Предполагам.

— И не видя ли горящ ролс-ройс някъде вляво от каньона, докато се качвахте по хълма?

— Шегувате ли се?

— Добре. Тогава по някое време, след като си потеглил от каньона, Джак Уотсън е бил там да те търси.

— Може би.

— Качи се в колата, Тери. Ще те закарам у вас.

— Искам да отида в участъка и да дам показания…

— Утре ще им ги предам — прекъсна го Сидни. — Голямата стъпка не е застрелял никого. Той има много добро алиби, подкрепено и от свидетел.

— Кой е свидетелят?

— Онзи, едрият, чернокожият рокер.

— Вероятно са го направили двамата?

— Чернокожият е съобщил за теб в полицията няколко дни, след като е била намерена колата. Двамата се обвинявате взаимно. А сега, качвай се в колата да те закарам у вас.

Младежът пристъпи унило към тойотата, качи се и тръшна вратата.

— Аз искам наградата, ако рокерите имат нещо общо с тази история — заяви той. — Искам да започна нов живот!

— Всички го искаме — рече Сидни и включи двигателя.

Оставиха Тери Кинсейл и отидоха право в хотела, защото Ото не се беше чувствал толкова зле, откакто втората му съпруга бе взела къщата и колата наведнъж.

— Не ме буди, когато се върнеш, Сидни. Дори, ако се окаже, че бившата съпруга на Хари Брайт е убийцата и съучастничката й е Фиона Граут. Бих го повярвал веднага. Това място е по-шантаво и от Холивуд.

— В този случай няма никаква логика, от която и страна да го погледнеш.

— Той не се е застрелял сам, Сидни. Може да му е било адски тъжно, че приятелят му го е измамил, но не се е самоубил. Знаеш под какъв ъгъл е изстрелян куршумът. Пък и Джак си е служел с дясната ръка. Ако се опитваш да докажеш, че се е самоубил, откажи се.

— Знам. Тогава остават Кой Брикман и Хари Брайт.

— Разбира се. Или е бил някой стопаджия, когото Джак е качил, след като не е могъл да намери Тери. И стопаджията се е оказал убиец. Застрелял е момчето, бутнал е колата и… Не знам, Сидни. Трябва да си лягам.

— Ужасно ще закъснея, докато стигна до „Тъндърбърд“. По-добре да измисля някакво извинение. Утре ще се видим.

Ото тръгна, после изведнъж се обърна и извика:

— Сидни! Чакай малко! Щях да забравя. Хрумна ми нещо, когато Тери разказваше за Джак. Може би идеята е налудничава, но…

— Казвай.

— Тери и Джак се престрували и взаимоотношенията им били чиста преструвка.

— Да?

— Когато било изтощено от жегата, ченгето от Минерал Спрингс помислило, че песента е „Преструвай се“. После реши, че е „Вярвам“. И аз си мисля, че ако свържем двете, ще стане „Преструвай се и вярвай“… Може би изпадналият в делириум полицай е чул онази, другата стара песен.

— „Преструвай се и вярвай“?

— Да.

— Ото, нали ти казах, че ще станеш първокласен детектив от отдел „Убийства“!

— Утре можем да изслушаме песента. Но като се замисля, не знам дали това означава нещо.

— И аз не знам, но това е най-добрата новина за днес.

— Щастлив съм, когато и ти си щастлив. Лека нощ, Сидни.

— Приятни сънища, Ото.

Сидни пристигна в крайградския клуб „Тъндърбърд“ в девет часа. Спря пред будката на пазача и каза:

— Аз съм Сам Бентън. Имам уговорка да вечерям с госпожа Декър. Записала ли ме е?

Пазачът потърси името му в списъка и отговори:

— Да, господине. Приятна вечер.

Сидни паркира и влезе в ресторанта.

— Госпожа Декър? — попита салонната управителка. — Каза, че ще ви чака в бара. Това беше преди известно време.

Сидни отиде в бара и барманът рече:

— Да, познавам госпожа Декър. Тя стоя тук повече от час. Съжалявам, господине.

След пет минути Сидни караше по улиците на „Тъндърбърд“. По регистрационния номер на колата й прецени, че Патриша живее някъде около игрището за голф. Нямаше много улици и в девет и петнадесет намери къщата. Два часа по-късно след уговорката за вечеря той позвъни на вратата й, надявайки се, че вътре няма прислужници или иконом.

Вратата се отвори. Патриша беше малко изненадана и много пияна.

— Отдавна не са ми връзвали тенекия. Това е сигурен знак, че губя чара си. Как намери къщата ми?

— Попитах пазача.

— Не е трябвало да дават домашния ми адрес, без да ми се обадят.

— Убедителен съм. Моля те, може ли да вляза?

— Първо да чуя извинението ти. Имам нужда да се посмея.

— Задрямах. Не поръчах да ме събудят, защото не предполагах, че ще спя повече от час. Трябва да е от въздуха в пустинята. Чувствам се изтощен.

— Историята ти не е много забавна. Звучи твърде достоверно. Е, може би следващия път. Сега трябва да помоля непознатия мъж да ми пожелае лека нощ.

— Не съм непознат. Познавам те от години.

— Е, срещали сме се някога.

— Моля те! Само едно питие. Чувствам се много нещастен.

— Добре, едно питие за магистрала 111 — каза тя, отвори широко вратата и направи две несигурни крачки. — Бях си облякла новия кожен костюм за теб. Сега ме намираш по пижама.

Не беше точно пижама, а сребриста нощница пеньоар, произведена в Италия и продавана само в Бевърли Хилс. Беше дълга до глезените и имаше дълбоко изрязано деколте на гърба и отпред. Оскъдно облекло, когато трябва да забавляваш непознати, но на Патриша изглежда не й пукаше. Сидни предположи, че не е първият мъж, с когото тя се среща, издокарана така, докато съпругът й пътува. Може би дори не беше първият за седмицата.

Интериорът беше в пустинен стил. Само бледи цветове, пастелни тонове и графики, поставени в стъкло и в рамки, подбрани не тематично, а за да подсилят оттенъка на материите, килимите и тапетите. Сигурно струваше поне стотина хиляди долара. Не беше изискан, но бе приветлив като за втори дом. Имаше втори, трети или пети домове за развлечения и лек живот. Един член на клуб в пустинята, европейски индустриалец, притежаваше тридесет и една резиденции, всяка кръстена на определен вид сладолед.

— Налей си — каза Патриша и посочи барчето, после се дотътри до канапето, където я чакаше цяла гарафа с водка.

Сидни не намери „Джони Уокър“ с черен етикет, но имаше шотландско уиски „Къти Сарк“ в изобилие. Сипа си четири пръста, поколеба се, после наля още малко и пусна кубче лед.

— Виждам, че часът не е за аматьори — отбеляза тя.

— Не съм пил цял ден.

— И искаш да наваксаш изведнъж, така ли?

Патриша вече фъфлеше и се олюляваше, макар да седеше на канапето. Сидни нямаше намерение да наваксва. Не и с нея. Не и тази вечер.

— Не мога да кажа колко много съжалявам за вечерята — рече той.

— Вече ми го каза. Направи ми услуга. И без това трябва да отслабна.

— Не искам това да стане заради мен.

Сидни наблегна на уискито. Трябваше да се напие, но не много.

— Е, за какво ще говорим? За старите дни в Южното районно управление? Работил ли си в Северното? Исках Хари да работи там. Но беше твърде изискано за него. Казваше, че трябвало да си слага копринени чорапи. А той, разбира се, не беше такъв.

Патриша пи за това, сетне понечи да остави чашата, но пак отпи.

— Защо дойде в пустинята? — попита Сидни, като си помисли, че трябва да намали музиката. Звучеше онази радиостанция от Палм Спрингс, която пускаше стари хитове.

— Съпругът ми настоя да дойдем тук. Поне за през зимата. Климатът облекчава артрита.

— О, да — съгласи се Сидни и осъзна, че хълца. Не трябваше да го прави.

— Обзалагам се, че ще попиташ — ухили се тя.

— За какво?

— На колко години е. Хърбърт е двадесет и девет години по-стар от мен. Но няма да ти кажа на колко съм аз.

— Ти си колкото Лий Ремик.

— Чудя се кой й прави козметичните операции. Аз ходя при лекаря, който разкрасява именитата ни съседка, Бети Форд.

Фикс идеята й относно възрастта накара Сидни да прецени годините й. Патриша вероятно беше на четиридесет и пет. И след като той се чувстваше на шестдесет, на колко ли се чувстваше тя?

— Е, за какво друго да поговорим?

Патриша не уцели пепелника от оникс с цигарата си.

— Трудно е да си спомня много неща за Хари — подхвърли Сидни. — Напуснеш ли работата, забравяш удивително бързо.

— И аз съм го забелязала.

— В Сан Диего ли се запозна с настоящия си съпруг?

Тя кимна.

— Докато пазарувах в „Долината на модата“. Не че съпругата на едно ченге може да си купи нещо наистина модно. Беше любов от пръв поглед. Видях мазератито му и се влюбих.

Очите й го шибнаха като камшик. Погледът й беше предизвикателен, защото беше ясно, че цял живот бе изпитвала угризения. Също като Сидни Блекпул.

— Преди колко години беше това? Дванадесет? Тогава работех в Южното районно управление, но не знаех, че Хари се е развел. Предполагам, че не се е заяждал като повечето ченгета. Както направих аз, когато се развеждах.

— Хари не беше такъв човек. Ще ми налееш ли още едно? Малко.

Той прие това като покана да се премести на канапето до нея. „Малкото“ се оказа тройна доза, защото едва когато Сидни напълни чашата й, Патриша каза:

— Достатъчно.

Тя отново не уцели пепелника и Сидни стъпи върху него, докато й подаваше питието.

— Някой ден ще се подпаля и ще изгоря, ако не умра от рак на белите дробове — каза тя. Имаше такъв вид, сякаш не й пукаше от какво ще умре.

— Не виждаш ли вече Хари? — попита Сидни и се изненада, когато видя, че чашата му е празна. Приближи се до барчето и си сипа още, за да успокои треперещите си ръце.

— Вече не. И никога без Хърт. Не и откакто напуснах къщата ни в Чула Виста. Оставих на Хари бележка с всички онези банални извинения, които не означават нищо. Отначало му разреших да вземе Дани, защото Хърбърт беше твърде възрастен, за да съжителства с момче в пубертета. Но виждах Дани на всички празници и по един месец всяко лято. Веднъж го заведох в Европа. Дори… — Тя млъкна, въздъхна, отпи голяма глътка водка и продължи: — Не съм виждала Хари, откакто погребахме нашия син.

Сидни бе приковал поглед в уискито си, докато Патриша говореше. Имаше метод за разпит на пияници. Ако пияницата говореше без задръжки, той никога не го прекъсваше. Дори само един поглед можеше да предизвика промяна в настроението и да прекъсне словесния поток.

— Мислех да го посетя — предпазливо започна Сидни. — Нали ми каза, че е в дом за инвалиди. Къде…

— Казва се „Пустинна звезда“. Край Индио. Исках да го преместят в по-хубава болница. Съпругът ми, естествено, се разстрои от това и аз се отказах. Но им изпращам пари, за да се грижат добре за Хари. Хърбърт не знае.

— Разбирам. Е, може би мястото не е толкова лошо.

— Лошо е. Днес бях там.

— Така ли? Мислех, че не си виждала Хари от години.

— Не съм го виждала, но следя какво става с него, като се обаждам на стария му приятел. Може би го познаваш. Кой Брикман. Работеше с Хари в полицията в Сан Диего. Познаваш ли Кой?

— Кой? — повтори Сидни. — И той ли е тук? Да ме вземат дяволите! Загубих връзка с него преди пет-шест години.

Той вдигна глава и видя, че Патриша бе избърсала няколко сълзи. Но не бе размазала грима си. Онези фантастични мигли бяха естествени. Ириси с цвета на конфитюр от кайсии и мигли, на които можеш да окачиш коледна украса.

— Хари намери работа на Кой в участъка в Минерал Спрингс. Сега, когато Хари е… в това състояние, Кой сякаш бе изпратен от Бога. Не знам какво бих правила без него.

— Защо ходи днес в дома за инвалиди?

— Кой ми се обади да се срещнем там, за да ми каже какви са прогнозите за Хари. Никак не са добри.

— Кой Брикман винаги е бил странен — подхвърли Сидни, приковавайки поглед в уискито си. — Можеше да ти го каже по телефона.

— Искаше нещо. Помоли ме да му занеса една касета, която Хари ми изпрати.

— Касета? — Сидни отмести очи от уискито.

— С песни на Хари. Може би си го чувал да пее на Коледните тържества. Понякога ми ставаше толкова неудобно, че се разплаквах. — Тя изкриви устни в усмивка, но в очите й отново бликнаха сълзи. — Хари ми изпрати касетата преди две години. После ми писа и се извини надълго и нашироко. Бил пиян, когато ми я изпратил и се надявал, че не съм се обидила. Нито съпругът ми.

— Триш, ти разпали любопитството ми! За какво пееше Хари на касетата?

— О, боже! Стари песни, които много обичаше. Беше изсвирил и изпял осем или десет от любимите си.

Сега Сидни почувства напрежение. Патриша беше по-пияна, отколкото той предполагаше. Сълзите й можеше да рукнат всеки момент. Можеше да изпусне всичко, ако тя се разридаеше.

— Хари още пее, така ли? Спомням си, че свиреше на някакъв инструмент. Чакай да си помисля…

— Свиреше на китара, когато… бяхме млади. Или по-скоро знаеше няколко акорда. На онази касета свири на хавайска китара.

— Защо ли Кой Брикман е искал касетата?

— За да я запише. Каза, че ще я върне след седмица. А сега, може ли да престанем да говорим за Хари? Доспа ми се и…

— Извинявай. Съжалявам, че си му дала касетата. Щях да те помоля да я чуем. Заради едно време.

— Не, мисля, че мога да го направя.

— Тогава… не си я дала на Кой, така ли?

— Казах му, че съм я изхвърлила. Носех я със себе си, но реших, че не мога да му позволя да я чуе. Хари я беше записал за мен. Това беше нещо интимно. Бе събрал сили да напише, тоест да запише едно последно любовно писмо.

И после Патриша го направи. Разля водката си и започна да ридае — отначало тихо, но скоро раменете й се разтресоха. Накрая се хвърли на канапето и се разплака. Сидни пиеше уискито си и я наблюдаваше. После стана и отиде в банята, където намери пакет носни кърпички. Върна се, подаде й го и я потупа по рамото.

— Господи, напих се! — възкликна тя. — Как можах да се докарам до…

— Успокой се, Триш — рече Сидни, разтривайки гърба и раменете й. — Всичко е наред. Няма нищо.

Тя се надигна и избърса очи, но той не престана да гали тялото й.

— Спи ми се.

— Разбира се — съгласи се Сидни.

Сега вече беше убеден, че Патриша бе посрещала много посетители. Единствената разлика беше, че другите не говореха за Хари Брайт и не я разплакваха.

Но не беше убеден дали ще може да се справи. Бе почти изгубил интерес към секса, след като Томи умря. Това е част от служебните ми задължения, горчиво си помисли той. Черния Сид трябва да го начука на Хари Брайт по всеки възможен начин.

Той се наведе и я целуна. Плъзна ръка под нощницата й. Беше толкова лесно, че вече не беше убеден, че няма да се справи. Замисли се за бившата си съпруга Лори. Каквато и да беше и независимо колко я намрази, Лори винаги разпалваше страстите му, и то най-разрушителните. Патриша много приличаше на нея, само дето беше по-уязвима. Но сега Лори може би беше още по-уязвима и от нея и след като Томи го нямаше, бе станала като тази жена.

Занесе я в леглото. Без да пророни дума, съблече дрехите й. Кожата й беше перлено нежна — нито млада, нито стара. През цялото време Сидни се преструва, че тя е Лори. През цялото време Триш плака. Сидни се надяваше, че не го е намразила. Целуваше я и я галеше и преди това, и после. Опита се да не се чувства толкова нещастен, колкото беше.

Продължи да я гали и когато тя легна с гръб към него. Осъзна, че радиото свири, когато Патриша каза:

— Тази песен винаги ме кара да си мисля за Хари.

— Хари отиде да работи в Минерал Спрингс, след като Дани умря — добави тя. — Беше студент първа година в Калифорнийския университет. Умно момче. И получи стипендия заради футбола.

— Да. — Сидни продължи да я гали. — Да.

— Знам, че Хари се съгласи да работи в Минерал Спрингс, за да е близо поне до мен. Макар че никога… не можеше да се надява да ме види. Хранеше някаква налудничава мечта… че някой ден ще избягам… от всичко това. Хари беше такъв глупак!

Тя пак се разрида.

— Да — каза Сидни.

— След като погребахме нашия син, повече не видях Хари. Не беше необходимо. Онзи живот… беше безвъзвратно отминал. Знаеш ли какво означава това? Безвъзвратно. Знаеш ли колко време минава, докато разбереш смисъла на тази дума?

— Да, да.

— И после през март Кой Брикман се обади и ми каза, че Хари е получил инсулт. Сетне пак се обади и каза, че получил и сърдечен удар. И от време на време ми се обажда да съобщи какво е състоянието му. И през цялото това време аз не отидох да го видя. Нито веднъж. Защото след като Дани умря, всичко беше… безвъзвратно. И… един ден попитах Кой защо продължава да ми се обажда, въпреки че не отивам да видя Хари. А той отговори, защото знаел, че Хари би искал да го прави. Каза… каза, че се надявал никога да не видя Хари в това състояние. Знаел, че Хари няма да иска. Каза, че…

Тя отново се разплака. Сидни се зачуди дали това не се дължеше на песента, която Фред Астер пееше: „Лесно е да запомниш, но е трудно да забравиш“.

— Спомняш ли си какъв беше Хари? — продължи Патриша. — Толкова едър, силен, весел…

— Ш-шт. Опитай се да заспиш, Триш.

— Не се казвам така — рече тя и това бяха предпоследните думи, които произнесе пред Сидни Блекпул. — Така ме наричат сега. Хърбърт и всичките ми… сегашни приятели. Когато Хари ми беше съпруг, бях Патси. Бях само обикновената Патси Брайт.

— Ш-шт, тихо, Патси Брайт — каза той, галейки раменете, врата и гърба й.

Скоро тя заспа дълбок пиянски сън. Сидни дори не трябваше да стъпва на пръсти. Стана от леглото, бързо се облече и започна да търси касетата. Патриша не би я държала близо до стереоуредбата, където съпругът й можеше да я намери. Касетата беше нейната лична връзка с Хари Брайт и с единствения й син, когото бе оставила при него.

Сидни прерови чекмеджетата и гардероба й, съдържащ най-малко петдесет чифта обувки. Върна се в дневната и откри модерна звукова уредба, скрита в шкаф до барчето. Имаше безброй разностилови грамофонни плочи и касети, всички с търговски етикети. Нямаше собственоръчно записана касета, която Патриша би оставила там, когато съпругът й отсъстваше от града. В един момент Сидни се сети. Колата!

Претърси кухнята и отиде в гаража. Откри крайслер с четири врати и нейния мерцедес. Хърбърт очевидно бе надраскал мазератито. Сидни отвори жабката на мерцедеса. Вътре беше пълно с касети, всички с търговски етикети, с изключение на една. Пъхна я в джоба си, върна се в къщата и угаси лампите. Заключи предната врата и тръгна.

Ръцете му трепереха, докато слагаше касетата в касетофона на тойотата. Включи двигателя, натисна бутона и подкара, слушайки Хари Брайт.

Джоунс Голата пушка грешеше. Хари Брайт не пееше като Руди Вале. Гласът му беше по-писклив, по-треперещ и по-ясно изразен тенор. Но стилът му беше подобен. А в акомпанимента на хавайската китара наистина звучеше като едновремешен певец. Хари изпя „Къде и кога“, после „Ще те виждам навсякъде“.

Накрая се прокашля и дрънна фалшив акорд, преди да продължи. Настрои китарата, докато намери вярната тоналност и изпя „Пак ще бъдем заедно“.

Сидни се замисли за ридаещата в леглото си Триш Декър, бивша Патси Брайт. Хари пееше: „Ще те позная в утринното слънце, и когато настъпи нощта, ще гледам луната, но ще виждам теб“.

Тази песен беше последната. Сидни обърна касетата и отново натисна бутона, но там нямаше нищо. Хари не бе записал „Преструвай се и вярвай“ на тази касета.

Пусна я отначало и пак изслуша песните. Едната беше с посвещение. Когато говореше, гласът на Хари звучеше октава по-ниско, отколкото когато пееше. Той каза: „Тази песен е за Патси“, после изсвири встъплението и запя „Ще те виждам навсякъде“.

Докато Хари Брайт пееше, Сидни Блекпул отново се замисли за Патси Брайт. До припева, когато Хари изпя:

Тогава Сидни се замисли за момчето, което никога не бе виждал. За Дани Брайт. Сетне се замисли и за двамата — за Патси и за Дани, а Хари изпя припева за последен път.

Сидни осъзна, че очаква ярост. Искаше да изпита гняв. Винаги беше толкова лесно да се разгневи. Всъщност, често беше невъзможно да го потисне. Но сега къде беше гневът, когато наистина се нуждаеше от него? Заплака, без да знае за кого. Овладя се, едва когато стигна до хотела.