Сянката на койота

11.Готически водоливник с фантастични фигури

Когато потеглиха към хотела, Ото изпитваше желание да изпие една пиня колада, да се потопи в басейна с минерална вода и може би да подремне, преди да размисли върху последното падение.

— Красиво място — каза Сидни, опитвайки се да поведе разговор.

— Не искам да говорим за голф.

— Ти настояваше да вземем стиковете и…

— Не искам да говоря за това.

— Голфът е само игра, Ото.

— Да, като ходенето по жарава. Или да плашиш Андрей Громико. Или играта на двадесет въпроса в ирански затвор.

— Поне се запознахме с някого.

— Арчи ми хареса. Хората се отнесоха добре с нас. Крайградският клуб е прекрасен. А сега, спри.

— Защо?

— Искам да хвърля стиковете си в канавката.

— Е, днес не ти вървеше. Но когато се върнем в хотела и изпием няколко питиета, ще се почувстваш по-различно.

— Чувствам мозъка си като поразен от тумор. Трябва да го спиртосат в буркан, за да го изучават идните поколения.

— Може да отидем да ти направят масаж.

— Каква полза! Вероятно няма да уцеля и масата за масаж.

— Ще те масажират на пода. Ще повикаме масажистка в апартамента.

— Е, това вече не е толкова лоша идея.

Когато се прибраха в апартамента, лампичката на телефона мигаше, затова Сидни се обади на телефонната централа. Съобщението беше от Харлан Пенроуд.

— Вероятно пак иска да се срещнем — рече Ото. — Плаче за осиновяване повече и от Оливър Туист.

— Ало? — отзова се икономът. — Тук дом Уотсън. Какво мога да направя за вас?

— Обажда се Сидни Блекпул.

— Любимият ми сержант след Гари Купър! — изцвърча Харлан. — Имам новина за вас.

— Каква?

— Прерових нещата на Джак и намерих нещо, забутано сред учебници и тетрадки. Не мисля, че полицаите са го видели!

— Какво?

— Снимка на Джак с едно момиче.

— Е, и?

— Снимани са пред хотелски басейн тук, в Палм Спрингс. Познавам мястото, защото имах приятел, който отсядаше там, когато дойдеше в града. Знам онзи глупав басейн, защото една вечер се скарахме и той ме блъсна във водата. Ударих главата си в перилата, които се виждат на снимката. Съсипах дрехите, новите си обувки и ръчния си часовник.

— Това ли е всичко? Само снимка на Джак с някакво момиче пред хотелски басейн?

— Ами, не е ли все пак нещо?

— Да, струва си да я видим.

— Може да е била девойка от колежа. Поне ще проверим.

— Добре, Харлан. Тази вечер ще си бъдеш ли вкъщи?

— Разбира се! — извика икономът. — Небрежно ли да се облека или ще се опитаме да се слеем с гостите на хотела? Много хотелски служители ходят там. Как да се облека — като крал на диското или като картоиграч от Лас Вегас?

— Сам прецени. Ще дойдем да те вземем след два часа.

Сидни затвори и се обърна към Ото.

— Може ли да отложим масажа? Харлан е намерил снимка на Джак с някакво момиче. Мисля, че иска да работи като наш таен агент.

— Не ми ли стига една трагедия за днес? — изстена Ото и се отпусна на дивана. — Чувствам се като конюшня на хиподрум — стъпкан и покрит с лайна.

— Харлан е една от малкото ни връзки с Джак Уотсън. Не можем да си позволим да го ядосаме.

— Мислиш ли, че Шерлок Холмс би останал в бизнеса, ако трябваше да забавлява Харлан Пенроуд? Не знам, може би никога няма да мога да разследвам убийства. И със сигурност знам, че никога няма да се науча да играя голф.

— Ще можеш да правиш и двете, Ото. Почини си малко. Ще поръчам да ни донесат нещо за пиене.

Харлан Пенроуд ги чакаше, когато в шест и половина вечерта спряха пред дома на Уотсън.

Не се беше издокарал точно като Сам Спейд16, но бе метнал шлифер на рамото си, макар че навън не валеше. Ото не каза нищо, но завъртя очи. Двамата детективи още бяха облечени като курортисти, връщащи се от голф.

— Ето я! — каза Харлан и скочи на задната седалка на тойотата. Извади малко фенерче и освети снимката.

— Виждам, че си дошъл подготвен — рече Ото. — Надявам се, че носиш и пистолет. Не очаквахме толкова големи неприятности по този случай и оставихме оръжията си в Лос Анджелис.

— Момичето е красиво. Типът на Джак — каза Харлан. — Русокоса като годеницата му. Висока е колкото него и дългокрака.

— Да се отбием на регистрацията в хотела и да питаме дали някой я познава. Или да разпитаме сервитьорките на коктейли, които работят край басейна. Може да се окаже, че е била с другото момче — рече Сидни и посочи втори младеж.

На снимката Джак беше хванал момичето през кръста и се готвеше да я хвърли в басейна. Русокос, широкоплещест младеж я държеше за краката и стоеше почти извън обсега на кадъра. Тримата се смееха.

— Хубаво момче — отбеляза Сидни.

— Готина мадама — подхвърли Ото.

— Щастливка — рече Харлан. — С две красиви момчета.

— Ами това е всичко, с което трябва да започнем — каза Сидни и подкара тойотата към Палм Каньон Драйв.

— И в „Малтийския сокол“ започнаха от нищо — отбеляза Харлан.

— Нали ти казах нещо, Сидни — измърмори Ото, докато очите на иконома блестяха като звездите в пустинята.

Хотелът не беше луксозен, както очакваха. Но според тях, момичето на снимката можеше да е стюардеса или учителка от Ориндж Каунти, или туристка от Албърта, с която Джак се е запознал в някой нощен бар.

Във фоайето седяха две двойки мъже, наслаждаващи се на коктейли преди вечеря. Друга двойка мъже минаха покрай тях на път за ресторанта. Мъж и жена се записваха на регистрацията, затова детективите и Харлан Пенроуд тръгнаха покрай басейна. Там имаше още една двойка мъже, които седяха, потопили крака във водата, пиеха коктейлите си на малки глътки и бъбреха със сервитьора, облечен в бяла риза, черен панталон, червена папийонка и червен пояс. Мъж и жена гледаха как друга двойка мъже играят табла на осветена със свещи маса до басейна.

— Харлан, този хотел педерастки ли е? — попита Сидни.

— Разбира се, че не е!

— Смесен?

— Би могло да се каже.

— Не ти ли се стори странно, че Джак е бил в хотел със смесени двойки? — попита Ото.

— Разбира се, че не. В смесените хотели винаги правят отстъпки в цените. Вероятно момичето е секретарка от Кълвър Сити, която не е могла да си позволи по-луксозен хотел.

— Добре, да проверим на регистрацията — предложи Сидни.

Показаха снимката на всички, които работеха във фоайето и край басейна. Никой не бе виждал засмяното русокосо момиче. Нито познаваха Джак или другия младеж. Харлан Пенроуд изглеждаше обезсърчен, защото предполагаше, че ще го закарат вкъщи, когато едно пиколо в синя риза за голф, бели шорти и бели маратонки се втурна в помещението.

— Бих искал да ти покажа снимка на едно момиче — пресрещна го Харлан и Ото се усмихна самодоволно на Сидни — икономът бе поел разследването в свои ръце.

— Това е нашият басейн — рече младежът.

— Девойката вероятно е била отседнала тук — продължи Харлан. — Виждал ли си я?

— Не, но познавам момчето.

— Познаваш ли го?

— Той работеше тук.

— Джак Уотсън е работил тук?!

Ото го посочи на снимката.

— Не момчето с черните коси, а другият. Русият, който държи момичето за краката. Мисля, че се казва Тери. Паркираше колите на посетителите. Работи тук една седмица. Нощна смяна.

След пет минути Харлан и детективите бяха в кабинета на нощния управител, който ровеше в папките, съдържащи информация за служителите.

— Би трябвало да го намерим лесно, сержант — каза той. — Хотелските служители в този град трябва да имат карти за самоличност, издадени от полицията. Изпращаме ги там, когато ги наемаме, те им правят снимка и им взимат отпечатъци.

— Нашата първа истинска улика! — възкликна Харлан. Имаше такъв вид, сякаш току-що бе намерил вечно изплъзващия се Малтийски сокол.

Младежът се казваше Тери Кинсейл. Беше оставил адрес в Катидрал Сити и местен телефонен номер. Постоянното му местожителство беше Финикс, Аризона, където живееше сестра му Джоун.

Детективите и Харлан записаха информацията, благодариха на нощния управител и тръгнаха към паркинга, където ги чакаше пиколото.

— Много ни помогна — каза Сидни и му даде двадесет долара.

После се отправиха на адреса, посочен от Тери Кинсейл.

— Не ми е ясно какъв е този адрес — каза Харлан. — Магистрала 111 не е жилищна зона. Освен ако не е някой мотел. Или горният етаж на магазин.

Не беше нито едно от двете, а бар. Педерастки. В съседство с други два. Пак такива.

— Може да е казал фалшиво име — рече Ото.

— Нямаше да го назначат на работа, ако е имал криминално досие — каза Сидни. — Полицията в Палм Спрингс му е направила снимка и са му взели отпечатъците.

— Хей, искате ли да вляза сам? — предложи Харлан. — Ще покажа снимката на бармана и на посетителите. Никой няма да ме заподозре, че съм ченге. Ще ми кажат, ако познават Тери.

— Ето ти двадесетачка да си купиш питие — каза Сидни. — Ще те чакаме отсреща, в другия бар.

— Пазете се! — палаво се усмихна Харлан.

— Побързай, човече! — рече Ото. — Гладен съм.

След като икономът замина, той попита:

— Наистина ли ще влезем в онова заведение?

— Искаш да чакаме на бензиностанцията ли?

— С моя късмет, изпия ли едно питие, като нищо ще хвана СПИН. И устата ми ще се разложи като на прокажен.

— Не можеш да хванеш СПИН по този начин, Ото — каза Сидни, докато паркираха край магистрала 111.

В бара имаше само двама мъже на средна възраст, които седяха в дъното и спореха за нещо. Барманът беше грамаден като Роки Марчиано17. Лицето му представляваше розово-бяла маса от старческа, отпусната плът.

— Господи! — прошепна Ото, след като той взе поръчката им. — Знаеш ли какво забелязах да блести на лицето му? Очи.

— Върнете ми рестото в монети от десет и двадесет и пет цента, ако обичате — каза Сидни, подавайки на бармана двадесетдоларова банкнота. — Трябва да се обадя по телефона. Извънградски разговор.

— Какво ще правиш, Сидни? — попита Ото. — В Бъкингамския дворец ли ще се обаждаш? Ще търсиш Вира Лин, а?

— Смятам да се обадя на сестрата на Тери Кинсейл, докато Харлан слухти. Ще отида в телефонната кабина до бензиностанцията.

— И ще ме оставиш тук сам?

— Кажи здрасти на някоя филмова звезда, ако се отбие.

— Побързай, чу ли? — помоли го Ото, оглеждайки внимателно чашата, преди да отпие.

— Добре ли е Тери? Да не му се е случило нещо? — попита Джоун Кинсейл, след като Сидни Блекпул се представи.

— Сигурен съм, че е добре. Опитваме се да го намерим. Работим по убийството на Джак Уотсън и помислихме, че вие или Тери може да ни помогнете.

Младата жена изчака няколко секунди, сетне попита:

— Убийството на кого?

— На Джак Уотсън.

— Уотсън? Това фамилното му име ли е? Имате предвид приятеля на Тери, Джак. Онова хубаво момче с къдрави черни коси?

— Онзи, с когото сте се снимали край басейна в хотела. Имаме снимка на вас тримата. Вие сте момичето на тази снимка, нали?

— Мъртъв ли е? Кога е починал?

— Преди малко повече от година. Намерен е застрелян в колата си.

— Тери не е споменавал за това! Но в края на краищата, оттогава сме се чували само няколко пъти. Запознах се с Джак, когато ходих на гости на Тери.

— Срещахте ли се с Джак?

— Не, той беше приятел на Тери.

— Тери хомосексуалист ли е? — неочаквано попита детективът.

— Ами, не мисля. Не съвсем. Той беше малко… объркан за себе си.

— Къде е Тери сега?

— В Ла Джола. Поне оттам получих последното му писмо. Надявал се да започне работа в някакъв хотел. Не изпрати адрес. Той е малко незрял, но е добро момче. Всички го харесват.

— Имал ли е неприятности с властите?

— Доколкото знам, не.

— Употребява ли наркотици?

— Доколкото знам, не. Може би пуши по малко трева като всички останали.

— Кога напусна Палм Спрингс?

— Не знам. Предполагам, че преди малко повече от година.

— Ако ви се обади или ви пише, предайте му, че искам да говоря с него. Ще ви дам служебния си телефон. Веднага ще го свържат с мен.

През това време Ото Стрингър довърши второто си питие, опитвайки се да отбягва погледа на един двойник на Харлан Пенроуд, който седеше от неговата страна и пиеше „Маргарита“, докато по радиото на Палм Спрингс свиреха стари песни.

Мъжът се опита да погледне Ото право в очите и изпя в един глас с певеца:

— „Сега е моментът! Съдбата ме зове!“

Ото бързо отмести поглед и си поръча още едно двойно питие, независимо от СПИН-а, когато в бара влезе Харлан.

— Попаднах на нещо! — задъхано прошепна той.

— Онзи тип също — каза Ото и посочи имитатора. — Вероятно е на хероин. Е, как е животът на тайния агент?

— Тери Кинсейл е отсъствал от града, но сега се е върнал! В събота вечерта е бил в онзи бар!

След няколко минути пристигна и Сидни и започна да сравнява информацията си с Харлан, а обожателят на Ото се отказа от ухажването и запя на един псевдокаубой в мръсни джинси, който си поръча две бири веднага щом седна.

— Утре ще проверим в полицията в Палм Спрингс и ще видим дали Тери Кинсейл се опитва да се регистрира за работа в някой хотел. А през това време, нека да не вдигаме шум, Харлан. Тери е напуснал Палм Спрингс по времето, когато Джак е бил убит, ето защо това може да доведе до нещо.

— Ще умра от вълнение! — извика Харлан. — Но ще мълча като риба. Къде ще вървим сега?

— Ото и аз трябва пак да отидем в Минерал Спрингс.

— Така ли? — попита Ото.

— Добре. Никога не съм ходил там — каза Харлан.

— Имаш ли нещо против, ако довечера се помотаеш из педерастките барове, Харлан? Разпитай за Тери. Може да научиш нещо.

— И още как — измънка Ото.

— Може дори да се натъкнеш на Тери. Ето, това би трябвало да е достатъчно. — Сидни даде на иконома четири двадесетдоларови банкноти. — После се прибери с такси.

— Добре — съгласи се Харлан, — но утре ще ми кажете върху какво ще работим. Ако знаех, че ще идваме тук, нямаше да се облека като агресивен педераст.

— Утре ще ти се обадим — рече Сидни и двамата с Ото оставиха Харлан да си допие питието.

— Пак ще ходим в Минерал Спрингс, така ли? — попита Ото, когато потеглиха.

— Да го разгледаме нощем. Говоря сериозно.

— Какво има да гледаме в един такъв малък град?

— Искам да видя пътя, по който Джак е минал по време на последното си пътуване. Да видя как изглежда нощем.

— Защо?

— Не знам.

— Тогава защо ще го правиш?

— Може да ни хрумне нещо.

— Какво?

— Знам ли. Няма друг начин да се работи по разкриване на престъпление. Така съм обучен.

— Знаеш ли какво, Сидни, мисля, че от мен никога няма да излезе добър детектив, разследващ убийства. Може да ми обясниш как се действа в случай на обир или на нещо друго.

— Ще станеш добър детектив по убийствата, Ото, след като приключа с теб.

— „Сега е моментът! — неочаквано запя Ото. — Съдбата ме зове!“

— Само така, синко. Голфът е загадка, но убийството не е. Гледай на престъплението така, както гледаш на пустинята. Тя се променя с всяка изминала минута. Същото е и с престъплението. Но трябва да можеш да съзираш промените.

— Надявам се, че тази вечер в чилито ми няма да има паяк. По всичко личи, че ще вечеряме в клуб „11-99“.

Долината Коачела се е образувала преди двадесет милиона години. Огромният разсед Сан Андреас се спуска по планините от северната им страна. Планините Сан Хасинто и Санта Роса, които отчасти предпазват долината, са много по-млади от съседната Сан Бернардино — не толкова заоблена и по-внушителна за човешкото око. Дъното на Солтън Сий се намира на дълбочина осемдесет метра под морското равнище, само няколко метра по-високо от Долината на смъртта. Денем долината изглежда безжизнена и негостоприемна, но нощем пустинята е съвсем различна.

Планината Санта Роса е дом на шестстотин и петдесет диви овце. Има птици, големи колкото лешояди, които се издигат високо в откритото пространство. Големият рогат бухал гледа намръщен като аятолах, а черно-белият скункс разнася вонята си, докато стои на предните си лапи като олимпийски гимнастик. От време на време се мярка по някой лъв, а глутници койоти има навсякъде. Има гърмящи змии, дълги почти два метра.

Има и по-малки, по-потайни нощни хищници — например пустинната лисица, която не е по-голяма от домашна котка, торбестите плъхове, симпатични като катерици, с големи бели опашки, които използват за равновесие когато подскачат, широконоси прилепи, прелитащи като сенки над пясъка на лунната светлина. Има черни отровни паяци, скорпиони, хлебарки колкото скакалци и триста и четиридесет вида птици. Нощем пустинята съвсем не е лишена от живот и може да бъде негостоприемна, особено за детективи от Холивуд.

Сидни Блекпул докара колата до Самотния Каньон. Спря в края на асфалтовия път, извади фенерче и поведе Ото към по-плиткия каньон, където бе намерена колата на Уотсън.

— Случайно да си скрил някой пистолет, преди да тръгнем от Лос Анджелис? — с надежда попита Ото.

— Не мислех, че играейки голф, ще се сблъскаме с твърде много физически опасности.

— Това шибано място е страшно. Чуй само как вие вятърът.

— Звучи като прибой, разбиващ се в скалите.

Сидни угаси фенерчето и се вторачи в светлините на колибите и къщурките, обитавани от рокери, обявени извън закона.

Дърветата леко поскърцваха от вятъра. На скалистия склон бе израснало дърво, високо тридесет и седем метра. Клоните му се рееха и се олюляваха на стенещия вятър, сякаш се намираше под вода. Наоколо се виждаха изкривени и измъчени силуети на пустинни растения — досущ като сенки на готически водоливници с причудливи форми. Чуваха се кикот и писъци на нощни същества, които убиваха или биваха убивани в тази иначе съвършена ноемврийска нощ. Нито един от детективите не знаеше със сигурност дали неистовите звуци идваха от животни или от онези, които живееха край пътя в колибите, където лампите блещукаха в непрогледния мрак.

— Слушай! — каза Сидни.

От една пустинна върба, която скоро щеше да се обсипе в розови и лилави реси, те чуха зова на бухал, живеещ в дупка, изоставена от койот.

После Сидни направи няколко крачки в тъмата. Бухалът се почувства заплашен и избуха пронизително.

Сидни се приближи още и бухалът започна да имитира тракането на разгневена гърмяща змия.

— Какво беше това? — извика Ото.

— Какво мислиш, че беше?

— Ами, в туристическия справочник четох, че пустинните същества могат да имитират гърмящи змии, но аз не мисля така. И не искам да чуя този звук отново, дори да беше Литъл Ричард. Хайде да се махаме от това шибано място, преди да са ни нападнали мишелови или нещо друго.

И тогава го видяха да идва — мотоциклет „Харли Дейвидсън“. Ревеше по коларския път, виещ се от колибите, със скорост, която нощем изглеждаше невъзможна. Мотоциклетистът явно беше много уверен в себе си или изобщо не му пукаше.

Вместо да излезе на главния път, той свърна в каньона и се насочи към горичка от странни хилави дървета. Спря и слезе. Застана там за миг и се огледа на светлината на фара.

— Имам някакво усещане — прошепна Сидни.

— Какво?

— Той гледа мястото, където бе намерена колата на Уотсън. Обзалагам се, че е там долу, сред онези дървета.

— Косата ми се изправи и ме побиха тръпки. Хайде да изтичаме в колата.

— Да се скрием зад скалите и да наблюдаваме.

— Може да ни види и да помисли, че сме ченгета.

— Но ние наистина сме ченгета, Ото.

— Побърквам се! Исках да кажа, че може да ни помисли за местни ченгета от отдел „Наркотици“. И първо да стреля, а после да се извини, след като разбере, че сме само безобидни детективи от отдел „Убийства“ от Холивуд… които нямат дори пистолети да се отбраняват!

Мъжът се качи на мотора, заора в пясъка и отново слезе, за да го избута. Беше едър — поне това беше сигурно, личеше си дори от толкова голямо разстояние.

— Сега е твърде късно да бягаме! — задъхан прошепна Ото. — Идва насам.

Моторът изрева и се отправи към тях, но този път много по-бавно. И тогава мъжът забеляза тойотата и се насочи право към нея. Двамата детективи надникнаха иззад скалата, докато минаваше, но той даде газ и разпръсна облак от пясък. Спря до тойотата и я огледа. Сетне отново пое към главния път и към Минерал Спрингс.

Докато вървяха към колата Ото каза:

— Сидни, наистина искам да получиш работата при Уотсън, но може би не го искам толкова силно, колкото ти искаш да го искам. Имам предвид, че когато онзи рокер минаваше покрай нас, аз бях може би на педя от някакво бодливо растение, прилично на нещо, което виси от покрива на френска църква. Водоливник. Още една крачка встрани и щях да съм набоден с повече харпуни и от Моби Дик. Слушаш ли, Сидни? На четиридесет години съм. Би трябвало да съм внушаващ страхопочитание търговски пътник. А сега се нуждая от памперси. Вече не издържам на този вид развлечения. Чуваш ли, Сидни?

Сидни Блекпул освети горичката от хилави дървета и каза:

— Ото, ако караш тук голяма кола нощем и искаш да стигнеш до онези дървета, с които е обрасла стената на каньона, лесно можеш да се объркаш. Пътят, който извива наляво и води към къщите, пресича другия път. Забеляза ли как отново го пресича там, където чухме бухала?

— Ти не ме слушаш.

— Би било лесно да се отклониш, да продължиш да се изкачваш и да не съзнаваш, че си поел по друг път, докато може би състоянието на коларския път не ти го подскаже. И после би било много трудно да направиш обратен завой с голям ролс-ройс.

— Е, и?

— Чудех се. Според лейтенанта от Палм Спрингс, отначало помислили, че е злополука. Сега разбирам защо.

— Слушай, Сидни, вече знаем, че момчето вероятно е било хетеросексуално и хомосексуално. И сега искаш да кажеш, че това е педерастки вариант на Чапакуидик18? Ако е така, имаш два проблема: Джак е бил сам, когато се е метнал в каньона, и освен това е бил застрелян в главата.

— Питах се дали убиецът го е застрелял и го е закарал там горе, може би опитвайки се да стигне до някоя от онези колиби. И после се е объркал и… Не, не може да е така! Забравих, че момчето е било завързано с предпазния колан. По дяволите, нищо не мога да измисля! Няма логика, от която и страна да го погледнеш.

— Има логика само в онова, което е установено досега. Момчето е било застреляно. Било е докарано тук от убиеца или от убийците. Завързали са го с колана, макар че не знам защо. Колата е била подпалена и бутната в каньона. Намерили са я едва след два дни. Точка по въпроса.

— Но наоколо има много по-подходящи места, където да бутнеш кола с труп. Не е толкова рисковано, колкото да се мъчиш с голям ролс-ройс нагоре по тесен коларски път. Не мога да открия логика.

— Да отидем в „11-99“ и да хапнем мексиканска храна — предложи Ото. — Няколко питиета и всичко това ще изгуби значение за теб.

Сидни се вторачи в стената на каньона и се заслуша в цвъртенето и кряскането на пустинните птици и насекоми и във воя на млад койот, бродещ по хребета. На фона на всички тези звуци се чуваше безмилостното стенание на вятъра. После каза:

— В убийството трябва да има някаква логика, дори убиецът да е ненормален.

— Не за всяко действие има причина. Животът е гадна игра.

— Партньоре, трябва да се преструваш и да вярваш, че има причина и резултат, иначе никога няма да разкриеш убийство.

— Сидни, съзнавам, че у опитно ченге като теб заговорва инстинктът, когато види мъртво тяло. Също като мишеловите, койотите и лешоядите по тези места. Но ако след малко не ме нахраниш, аз ще бъда вторият труп, който ще извадят от Самотния Каньон.

— Хайде да хапнем мексиканска храна.

Горе-долу по същото време, когато Сидни и Ото бяха в пустинята и се плашеха от имитацията на бухала, Франк Замели Шегаджията патрулираше в околностите на Минерал Спрингс. Беше адски отегчен. Партньор му беше Мейнард Ривас, но Франк не можеше да го накара да направи нищо.

— Потиснат съм, Мейнард. Хайде да отидем в магазина за препарати против насекоми, да откраднем голямата фигура на буболечка и да я сложим в хотела. После ще извикаме някоя камериерка и ще кажем: „Елате бързо! В стаята ни има огромна хлебарка!“.

— Пако каза повече да не си правим никакви шеги. Ти започваш малко да го ядосваш.

— Но аз съм потиснат! — измърмори Шегаджията.

Индианецът обикаляше по главната улица, наблюдавайки как Бигелоу Боровата опашка олюлявайки се минава на червен светофар, отправяйки се към „11-99“.

— Добре че Бигелоу вече не шофира — отбеляза Ривас.

В същия миг се появи Джоунс Голата пушка, карайки полицейската кола с бясна скорост към участъка, след като бе затворил пиян шофьор в областния затвор. Опитваше се да стигне до „11-99“, преди първата група от вряскащи маникюристки да се прибере вкъщи за вечеря.

— Гледай само как препуска — каза индианецът. — Единственото, което може да го спре, е спусната бариера.

— Потиснат съм — каза Франк за трети път. — Не искаш ли да вземем катамарана на Джей Едгар? Ще опънем платната и ще го замъкнем в хотелския плувен басейн. После ще извикаме Джей Едгар и…

— Номерът с опосума беше достатъчен за тази нощ. Ще извадим късмет, ако не се оплачат от нас заради това.

— Да, ама си заслужаваше.

Двамата говореха за обаждането от Безкръвната алея. Една от старите кукли бе изпаднала в депресия, защото в караваната й се бе промъкнал опосум. Щом видяла животното, тя мигновено изскочила навън, но котката й не успяла. Когато ченгетата пристигнаха, котката ужасно мяукаше и съскаше, а опосумът подозрително мълчеше.

— Мили е вътре — изплака възрастната дама. — Опосумът вероятно я е убил!

— Коя е Мили? — попита Франк.

— Котката ми!

Замели и Ривас извадиха палките, защото знаеха, че опосумът има гаден характер, когато го ядосат. И двамата бяха работили в пустинята достатъчно дълго, за да не бъдат измамени от един палав опосум. Дребните животинки лежаха по гръб, с изплезен език и немигащи очи като сержант Кой Брикман, и в секундата, когато се приближаха към тях, скокваха като космати топки. Ето защо двете ченгета вдигнаха палките и се подготвиха.

Франк се промъкна в спалнята на караваната и чу тихо мяукане зад леглото. Никога не бе чувал за опосум, убил котка, но всичко беше възможно. Мяукането стана ритмично и по-силно. Шегаджията направи знак на Мейнард да не мърда и запълзя по пода. Надникна под леглото и освети животните с фенерчето.

Опосумът бе притиснал шарената котка до стената и ожесточено се тласкаше в нея. Франк не бе виждал такова чукане, откакто Джони Холмс престана да прави порнографски филми. Той угаси фенерчето, стана и се върна при Мейнард Ривас.

— Оставете вратата отворена и изчакайте малко — каза Шегаджията на разстроената възрастна дама. — След няколко минути той ще свърши. Е, разбира се, после може да изпушат по една цигара.

Когато ченгето й обясни какво става в спалнята, тя се разбесня. Не й харесвал начина, по който Замели се шегувал с трагедията. Още на другия ден сутринта щяла да се обади на Пако Педроса за непрофесионалното му поведение.

По-късно Ривас попита Замели дали е трябвало да казва онази шега за цигарите.

— Мейнард, когато ти се предостави възможност, трябва да си кажеш репликата.

— Не искам Пако Педроса пак да ни чете конско. Вече каза, че никак не му се понравило дето си подхвърлил онзи изкуствен пенис в шкафчето на Честър и си го накарал да се усмихва и да върти глава като Стиви Уондър.

— Помислих, че се паникьоса. Честър повтаряше: „Не е ли прекрасно?“, докато влачеше онзи гумен пенис.

— Да, но не трябваше да пращаш там и Ани Анемичната. Горката!

— Съжалявам. Хей, слушай! Хайде да минем поне веднъж покрай Джим Треперещия. Само още една лека шегичка и отивам да спя.

— Добре — въздъхна Мейнард, натисна газта и се насочи към покрайнините на Минерал Спрингс.

Покрай пътя бяха разпръснати няколко къщи, незащитени от евкалипти. Обитателите, които плащаха много нисък наем, обикновено се отказваха да живеят там, след като прекарваха една зима на силните ветрове. Но не и Джим Треперещия. Той искаше да живее извън града, но се страхуваше от пласьорите на наркотици в каньоните. Примири се с вятъра, макар често да сънуваше, че ще го издуха в някоя друга област.

Джим Треперещия се страхуваше от много неща. Боеше се, че ако още веднъж го арестуват за продажба на дрога, ченгетата може да се свържат с хората от осигурителната служба и да се опитат да го лишат от месечните чекове. Франк Шегаджията знаеше това и обичаше да кара по магистралата и внезапно да свива в алеята на Джим Треперещия. Натискаше спирачките толкова силно, че гумите свистяха и се плъзгаха докато спрат, после започваше да крещи и да тръшка вратите на патрулната кола, сякаш осъществяваше най-голямата полицейска акция след „Френската връзка“. Джим Треперещия неизменно хукваше към наркотика, вероятно на стойност петстотин долара — всичко, което можеше да си позволи — и го изсипваше в тоалетната, като задръстваше канализацията. Местният водопроводчик обожаваше Франк Шегаджията, който постоянно му осигуряваше работа, след като постъпи в полицията в Минерал Спрингс.

Франк Замели и Мейнард Ривас тероризираха Джим Треперещия, когато Сидни Блекпул и Ото Стрингър се появиха. Детективите огледаха с любопитство патрулната кола, която завъртайки се спря пред уединената къща, след което две униформени ченгета започнаха да тръшкат вратите и да крещят заповеди на различни гласове и езици.

— Горе ръцете! — извика Франк.

— Mas arriba! — изрева Мейнард.

— Dung lai! — изкрещя Франк, припомняйки си времената във Виетнам.

И така нататък. Крещяха глупости и бръщолевеха каквото им дойде наум, после скочиха в колата, готови да обърнат и да потеглят обратно към Минерал Спрингс, но Сидни слезе от тойотата и им махна да спрат.

— Работим по гореща следа! — каза Шегаджията, като предположи, че Сидни е заблудил се турист, който се нуждае от указания. — Трябва да тръгваме!

— Ние сме Блекпул и Стрингър от полицията в Лос Анджелис.

Сидни им показа значката си.

— О, да — рече Франк, а Мейнард изключи двигателя. — Онази вечер бяхте в „11-99“. Чухме за вас.

Докато Шегаджията задоволяваше любопитството на детективите за спектакъла, на който бяха станали очевидци, от къщата разтреперан излезе Джим Треперещия. Беше по бельо и бос, вдигнал високо ръцете си, които бяха позеленели от обработката на наркотика.

Беше по-млад от Харлан Пенроуд, но не много. Пушеше цигара, или по-скоро от треперещите му устни висеше цигара.

— Не издържам вече! — извика той. — Ще се преместя. Не издържам повече!

— „Ако трябва, застреляй тази белокоса глава!“ — издекламира Шегаджията. — Понякога наистина става драматичен.

— Махам се! Писна ми! — продължаваше да вика Джим Треперещия. — Отивам в Сън Сити. Вървете да проваляте бизнеса на Били Хайтауър. Не се будалкайте с мен.

Джим Треперещия стоеше на светлината на фаровете, а детективите го гледаха смаяни.

— Мисля, че прекалихте, момчета — каза Ото. — Той цитира Ричард Никсън.

— Кой е Били Хайтауър? — попита Сидни.

— Рокер, който живее в Самотния Каньон. Главатар на местното подразделение на обявена извън закона банда, която не прави нищо друго, освен че произвежда амфетамини, и се разкарва с мотори из пустинята.

— Защо никога не тормозите Били Хайтауър? — изплака повторно Джим Треперещия. — Той продава повече дрога за седмица, отколкото аз за година. Оставяте го да се изплъзне, защото сте комбина.

— Какви ги дрънка? — попита Ото.

— Били Хайтауър е бивше ченге — обясни Мейнард Ривас. — Мисля, че е работил в Сан Бернардино. Бил е уволнен, защото повалил шефа си в купата с пунш по време на някакво полицейско увеселение. Ветеран е от Виетнам, като повечето от рокерите в бандата. Търговец на дрога. Но като всички останали тук, не се занимава със сериозни наркотици. Само с долнопробни.

— Ами! — възрази Джим Треперещия, приближавайки се до патрулната кола, все още с вдигнати ръце. — Били Хайтауър продава хубави наркотици на младежите в Палм Спрингс, но никога няма да го арестувате, защото е един от вас.

— Отивай да спиш, Джим — рече Франк. — Разваляш шегата ми с крясъците си.

Докато Треперещия се прибираше в къщата си, Сидни Блекпул огледа каньона.

— Онзи Хайтауър наистина ли продава дрога на младежите в Палм Спрингс?

— Не съм чувал такова нещо — отговори Мейнард. — Но човек никога не знае. Били има малко по-висока класа от дръвниците, с които общува.

— Бивше ченге, общуващо с хора извън закона? — попита Ото. — Помага ли им?

— Затова го харесват — отговори Шегаджията. — Той познава полицейската работа. Освен това може да пребие двама наведнъж. Има много почитатели сред членовете на бандата.

— Ходи ли в града? — попита Сидни.

— През вечер — отговори Мейнард. — Спомняте ли си онази нощ в „11-99“? Онова конте, което се перчеше с дрешките си?

— С дрешките си?

— Онзи с якето с кобра на гърба. Гадното копеле в ъгъла беше Били Хайтауър.

— Пие в бар за ченгета?

— Предполагам, че още обича да се прави на ченге. Може би шпионира. Но се държи добре, не притеснява никого и никой не го притеснява. Разбира се, никой от нас не говори с него. Освен сержант Хари Брайт. Винаги го черпеше. Хари Брайт виждаше нещо добро дори в гърмящите змии. Но получи инсулт. Вече не е сред нас.

— И ние чухме това — каза Сидни. — В Самотния Каньон от дясно има горичка странни хилави дървета. Точно след разклона на пътя. Там ли беше намерена колата на Уотсън?

— Това са вечнозелени храсти — рече Мейнард. — Стари и чворести. Да, там намериха колата.

— Тази вечер видяхме рокер, който слухтеше наоколо — каза Ото Стрингър.

— Може да е изхвърлял боклук — рече Ривас. — Там винаги има изхвърлени много спринцовки, а не съм чувал в района да живеят диабетици.

— Нощем в пустинята е ужасно тъмно — предупреди ги Франк Шегаджията. — Познавах едно ченге, което се преби с колата си, докато преследваше крадец. Почти самоубийствено.

— Трябва да тръгваме — каза Мейнард. — По-добре нощем да не се навъртате в пустинята, иначе тази тойота ще получи повече трапчинки и от Кърк Дъглас.