Сянката на койота

ЕпилогТайната

Беше почти десет вечерта, когато Сидни Блекпул осъзна, че наближава Минерал Спрингс. Беше потеглил безцелно нанякъде и изведнъж се озова там. Това го изненада и същевременно не го учуди. Улавяше неясна идея. Изплъзваше му се. Беше преминаващ бързо, проблясващ образ. Неуловимите светулки винаги кацаха. Беше нещо много познато, което му убягваше.

Подкара по главната улица и видя Бигелоу Бобровата опашка да върви, залитайки към клуб „11-99“. Продължи към другия край на града и на Джакрабит Роуд зави наляво. Стигна до края на задънената улица и спря. Слезе от колата, приближи се до караваната на Хари Брайт и видя, че разбитата врата е закована с пирони. Одраска пръста си, докато се опитваше да измъкне единия от тях. Накрая се върна при тойотата и взе отвертка. Извади пироните. Отвори вратата, влезе в караваната и запали лампите.

Почувства се чудесно на шезлонга на Хари Брайт. Видя, че върху облегалката за ръце капе кръв от пръста му и я избърса с ризата си. Погледна в гардероба, към празния кобур, който никога нямаше да бъде запълнен, не и със същия револвер. Не можа да не се усмихне — накриво, като Патси Брайт. Добре че револверът на Хари Брайт не беше там.

После стана, отиде в кухнята и намери бутилка с пет пръста бърбън. Щеше да му стигне. Напълни една водна чаша и отново се настани на шезлонга. Седя, пи и съзерцава светулките, прелитащи в съзнанието му.

Пак стана и се приближи до видеорекордера. Включи го и превъртя лентата в началото. Отвори другата вратичка на шкафа и пусна скромната звукова уредба на Хари Брайт. Извади от джоба на ризата си касетата, която бе пуснал там Кой Брикман, и я сложи в касетофона. Когато всичко беше готово, включи телевизора, но намали звука докрай. Пусна двата апарата, седна на шезлонга на Хари Брайт и се настани удобно.

Сидни Блекпул седеше на стола на Хари Брайт, пиеше уискито му и гледаше „Омагьосаната къща“. Знаеше съдържанието, затова не му трябваше звук. Вместо това слушаше гласа на Хари Брайт: „Тук е щастливецът Хари Брайт от Джакрабит Роуд…“.

Докато Хари Брайт пееше „Преструвай се и вярвай“, а Сидни Блекпул гледаше „Омагьосаната къща“, светулките в съзнанието му отлетяха. Неуловимият проблясващ образ придоби очертания. Сидни се облегна назад и се почувства така, както се чувства човек, когато треската му най-сетне отмине: уморен и с тръпнещо тяло, но необикновено спокоен. Скоро изпита такова спокойствие, че се уплаши и същевременно развълнува.

Пясъците престанаха да се носят. Искаше му се да сподели това с Виктор Уотсън, но знаеше, че не трябва да казва на никого. Никога. Най-после разбра съня за Томи. В който можеше да възроди сина си. Или духа му.

Сърцето му преля от радост. Сега образът беше идеално ясен. Ясен и чист като пустинното небе на зазоряване. Почувства се толкова щастлив, че заплака. Сега вече я притежаваше. Беше само негова — вълшебната тайна на състраданието — тайната на Хари Брайт.