Сърца в пламъци

ГЛАВА 10

Една стара жена дойде сред тях, за да превърже раните им. Тя бе мръсна и носеше тясната роба с дълги ръкави непристегната, сякаш бе торба. Ходеше твърде изправена за възрастта си и каза, че името и е Ърта. Жената не изпитваше страх, защото бе живяла по-дълго, отколкото очакваше.

За Кристен старицата бе едновременно забавна и опасна. Тя гледаше как Ърта бута огромните мъже и ги обръща и как се смее на ругатните им и в същото време изпитваше страх, защото знаеше, че жената ще стигне и до нея и ще пожелае да види раната й.

Кристен не се чувстваше добре заради топлото време, с което никой от тях не бе свикнал. Повечето мъже бяха отпрали крачолите си, но тя знаеше, че не може да направи това, колкото и да искаше. Девойката съжали Ърта заради двете роби, които бе навлякла, а сигурно имаше и долна дреха, но, изглежда, това не правеше впечатление на старата жена.

Ърта свърши с Ивар и се премести до Кристен, като показа със знаци, че иска да разбере къде освен на главата има рани, съдейки по многобройните кървави петна. Девойката просто поклати глава. В отговор Ърта посегна към превръзката на главата. Кристен я плесна през ръката само за да получи същия плесник. Когато старицата посегна отново към превръзката. Кристен скочи на крака, като се надяваше да респектира дребната жена с ръста си. Не успя. Наложи се да хване китките на Ърта, за да задържи ръцете й далеч от главата си. Това стана причина да усети върха на меч, притиснат в ребрата.

Още няколко викинги скочиха на крака и саксонският пазач, които бе дошъл да помогне на Ърта, се отдръпна. Той бе толкова уплашен, че веднага повика за помощ.

Кристен изстена, когато видя какво е направила. Към тях се втурнаха седем саксонци с извадени мечове. Тя пусна Ърта. Сега Торолф попречи на старицата, като дръпна Кристен зад гърба си.

За щастие саксонците се спряха, когато стигнаха до затворниците, защото Ърта вече не бе застрашена.

— Какво става? — попита Хънфрит.

— Момчето не дава да лекувам раната му — оплака се Ърта.

Хънфрит погледна за обяснение към Торолф, който каза спокойно:

— Заздравява. Остави.

Хънфрит изръмжа и погледна Ърта с неприязън, задето причини паниката.

— Да, щом може да скача по този начин, значи не се нуждае от твоите умения, старо.

— Превръзката трябва да се смени — настоя Ърта. — Цялата е в кръв.

— Остави го, казах. Лекувай онези, които са съгласни. Останалите остави на мира. — А към Торолф добави: — Предупреди приятеля си да внимава какво прави оттук нататък.

Явно Хънфрит не искаше да прави въпрос от това, когато толкова много викинги се надигнаха в защита на момчето. Ърта се оттегли, като мърмореше, че момчето било прекалено женствено. Един от саксонците подхвърли, че сигурно затова викингите са го взели със себе си и всички пазачи се засмяха.

При тази забележка Кристен силно се изчерви. Когато Торолф забеляза това и я попита, тя поклати глава и страните й станаха още по-червени. Той се опита да я успокои, но девойката отблъсна ръката му и седна с гръб към него.

Тя се загледа над стената и видя, че един мъж стои и ги наблюдава от прозореца на горния етаж. Лицето му бе в сянка и Кристен не успя да разбере кой е той, но все пак почувства уплаха. Досега се бе съобразявала само с пазачите, докато говори с Торолф или с другите. Вече щеше да бъде по-внимателна, след като знаеше, че човек от къщата също ги наблюдава.

Щом Ърта излезе, те бяха нахранени и онези, които бяха загубили ботушите си, защото бяха нови или много качествени, си ги получиха обратно, въпреки че не можеха да ги обуят върху оковите. Този проблем бе разрешен по-късно същия следобед, когато при тях дойде ковачът.

Железните окови бяха смъкнати и заменени с други, чиято по-къса верига свързваше двата пръстена. На всеки пръстен имаше ключалка, но никъде не се виждаше ключ. В задната част на всеки пръстен имаше по една халка, през която минаваше една по-дълга верига. Тази верига бе дълга само шест метра и когато заключиха краищата й един за друг, кръгът около стълба стана значително по-малък, като това още повече ограничи движенията на затворниците.

Кристен не бе доволна от новите предпазни мерки, който взеха срещу бягството им. Тя предполагаше, че дългата верига ще бъде свалена, когато ги откарат на работа. Късите вериги между глезените щяха да ги спъват и да забавят движенията им, защото те обикновено правеха бързи и доста широки крачки. Всъщност сигурно саксонците точно това искаха.

И Кристен получи обратно ботушите си. Въпреки че кожата в горния им край бе отпрана, поне пазеха глезените й от железните пръстени. Те трябваше да бъдат доста стегнати и понеже глезените й бяха много по-тънки от другите, ковачът изпрати да донесат специален чифт, който според нея е бил правен за много по-дребно момче.

През нощта заваля и понеже бяха оставени навън, поройният дъжд им причини допълнителни неприятности. Най-зле бе Кристен, защото се опитваше да запази превръзката от измиване. Най-после Торолф се засмя на безплодните й усилия и като обви ръце около главата й, я закри с тяло. Това запази превръзката суха, но й струваше една безсънна нощ.

Ройс гледаше от прозореца сцената в двора. Той видя как момчето се възпротиви да бъде покрито и се опита да отблъсне Торолф и как по-едрият викинг го плесна отзад и каза нещо на ухото му, след което покри главата му с ръце и го закри с тяло. След това утихнаха като останалите. Стражите си бяха направили заслон от дъжда пред хамбара. Калната градина бе утихнала.

— Кой нападна Ърта?

Ройс погледна разсеяно към Даръл. Тя бе дошла до него край прозореца, след като остави кокалените парченца от играта, която играха допреди малко.

— Викингът не я нападна. Той просто не й разреши да лекува раната му.

— Но тя каза…

— Аз видях какво стана, Даръл. Старата жена преувеличава.

— Ако бе посегнал на мен, надявам се ти не би се отнесъл така небрежно.

— Не, не бих — усмихна се той.

— Кой е?

— Сега не можеш да го видиш.

— Алдън каза, че онзи, който го е ранил, е бил само едно момче. Същият ли е?

— Да, най-младият сред тях.

— Тогава трябваше да накараш да го бичуват, щом е посегнал и на Ърта.

— Твърде много се надигнаха, за да го защитят. Само щяхме да увеличим броя на ранените.

— Да — съгласи се тя неохотно. — Няма да могат да построят стената ни, ако са на умиране. Стената е по-важна. Тези са малко и могат да бъдат контролирани, но даните са много.

Ройс се засмя.

— Виждам, че Алдън те е убедил в ползата от тях.

— Ти щеше да ги избиеш всичките. Той осъзна, че живи те ще бъдат по-полезни.

— Не е ли време да видиш какво става с Алдън? — подхвърли Ройс.

Даръл обидено вдигна брадичката си.

— Можеше направо да ми кажеш да си тръгна.

— Не мога да бъда толкова неучтив — отвърна й той и я побутна към вратата.

Ройс често стоеше на прозореца и наблюдаваше как викингите работят. Не бе свикнал с присъствието им в Уиндхърст и не бе спокоен, когато те не бяха пред очите му. Той не бе убеден в ползата от тяхната работа, като Алдън и Лимън, защото мислеше да посрещне даните на границата на Уесекс, когато дойдеше време за това и се надяваше те да не достигнат до Уиндхърст.

Но понеже крал Алфред бе заповядал на лордовете да укрепят именията си и тъй като наблизо имаше старо римско укрепление, от което вземаха големи камъни, той се съгласи да издигне стена, без значение дали бе необходима. Освен това викингите вече бяха пренесли камъните дотук. Това би отнело на слугите няколко месеца, а затворниците се справиха само за седмица.

— Меган ми каза, че това ти се е превърнало в навик, братовчеде.

Ройс се обърна и видя Алдън, който стоеше на вратата.

— Трябваше ли да ставаш толкова скоро?

Алдън изпъшка:

— Не започвай и ти. Жените ми опяват достатъчно.

Ройс се усмихна, а братовчед му бавно се доближи и застана до него.

— Компанията ти е добре дошла, защото открих, че тук прекарвам прекалено много време в мрачни спомени. Но, Бог ми е свидетел, не мога да се отърва от усещането, че сега, когато всички са оздравели, ще се опитат да направят нещо и затова стоя тук и ги наблюдавам. Само двама все още не могат да носят камъните с лекота.

Алдън се облегна на прозореца и тихо подсвирна.

— Вярно е значи! Вече камъните не достигат.

— Да — призна Ройс, — само двама от тях са достатъчни, за да вдигнат и най-тежкия камък, който петима слуги едва носят. За същото време слугите не можаха да построят заслона, който ги накарах да направят за викингите. Още няколко дена и ще можем да ги затваряме там през нощта. Тогава няма да се нуждаем от толкова много стражи, които да ги охраняват, поне през нощта.

— Твърде много се тревожиш, Ройс. Какво могат да направят, когато са вързани.

— Тези окови могат да бъдат строшени само с една яка брадва, братовчеде. Само един от тях може да смаже двама от моите хора, преди третият да е извадил меча си. Глупаците все още ходят близо до тях, макар че ги предупредих да стоят на разстояние. Ако викингите са решили да спечелят свободата си, а аз съм сигурен в това, те ще се опитат и много хора ще загинат.

— Изгори кораба им и им кажи, че морето е затворено за тях — предложи Алдън.

Ройс изсумтя.

— Учудвам се, че още никой не ти е казал, че това е направено.

— Значи ти е необходим мотив, който да ги държи мирни — каза Алдън.

— Да, но какъв?

— Можеш да вземеш водача им. Ако разберат, че ще го убиеш при най-малкия при най-малкия признак на бунт, те ще…

— Не, Алдън. Помислих за това, но те казаха, че водачът им е мъртъв. Корабът, който изгорих, е бил на баща му. Те избраха нов водач и ще направят същото, ако взема сегашния.

— Казаха, че е мъртъв? — каза замислено Алдън. — Ами ако не е?

— Какво? — възкликна Ройс.

— Ако е сред тях, защо ще ти казват и ще рискуват да го загубят, както предложих.

— Боже Господи, не помислих за това. Не. Единственият, около когото се събират, е момчето. Пазят го, сякаш е бебе.

Отначало той бе решил, че момчето е брат на Торолф и затова големият мъж го защитава. Но щом затворниците започнаха да строят стената, всички започнаха да се грижат за него. Не позволяваха на стражите да го блъскат, вземаха от него тежките камъни и го бутаха към най-леките, винаги щом залитнеше, към него се спускаха двама или трима, за да го подкрепят. Освен това момчето бе доста мръсно въпреки водата, която им даваха за миене.

— Възможно ли е той да е водачът им? — попита Алдън, като погледна към въпросния затворник, който седеше на ниската стена, докато другарите му наместваха последните камъни.

— Ти да не си луд, братовчеде? Той е само едно голобрадо момче. Вярно, всички са млади, но той е най-младият сред тях.

— Но ако корабът е на баща му, то те ще трябва да следват онзи, когото собственикът е избрал.

Ройс се замисли. Може ли да е толкова просто? Собственият му крал бе с няколко години по-млад от него самия. Но Алфред бе втори в управлението от шестнадесетгодишна възраст. Това момче бе още много младо. Но все пак то бе ранило Алдън, а Алдън бе почти толкова умел боец, колкото бе и самият Ройс. И сега, като се замисли, си спомни, че всички спираха работа, щом вниманието се насочеше към момчето, сякаш се готвеха да го защитят.

— Мисля, че е време отново да поговоря с Торолф — каза Ройс.

— Кой е той?

Ройс посочи през прозореца.

— Ето го, онзи, който току-що повика момчето при себе си. Той е единственият, който разбира езика ни, макар и не много добре.

— Лиман, изглежда скоро ще свърши с тях — отбеляза Алдън.

— Да, той ще ги отведе до руините за още камъни утре заран. Това означава, че отново ще трябва да отделя още мъже за охрана.

Те погледаха как стражите подканят затворниците да побързат към стълба. Ройс извърна поглед от прозореца, но викът на Алдън го спря.

— Мисля, че имаш проблем.

Ройс погледна отново към двора. Видя, че един от викингите е паднал и Хънфрит го подритва с крак, за да го накара да стане. Веднага разбра кой е паднал, тъй като цялата група бе спряла. Торолф извика нещо на Хънфрит, после краката на пазача полетяха във въздуха и той се приземи тежко по гръб. Момчето стана, изтупа прахта от ръцете си и цялата група продължи със смях.

— Предупреждавах този глупак да ги остави на мира — процеди Ройс през стиснатите си зъби. — Имаше късмет, че не го обезоръжиха, докато бе на земята.

— Боже мой — извика Алдън, — той се готви да нападне момчето!

Ройс също бе видял как Хънфрит вади меча си и тичешком изскочи от стаята. Въпреки това, когато стигна, белята бе станала. Един от стражите бе повикал помощ и стрелци с лъкове бяха заобиколили групата на безопасно разстояние. Трима от пазачите заплашваха Отер, който бе сграбчил Хънфрит в мечешка прегръдка, сякаш щеше да му строши гръбнака.

Торолф тихо говореше на Отер. Момчето не се виждаше. После Ройс го забеляза да наднича иззад раменете на мъжете. То отново бе останало в центъра на групата.

— Кажи му да пусне моя човек, Торолф, или ще трябва да го убия — каза Ройс бавно, за да може другият да го разбере. Той погледна Отер, който отвърна безизразно на погледа. — Кажи му веднага, Торолф.

— Казах му — отвърна викингът и се опита да обясни. — Братовчед на Отер. Не напада братовчед на Отер.

Ройс отново погледна Торолф.

— Той е братовчед на момчето?

— Да.

— Тогава какъв си ти на момчето?

— Приятел.

— Момчето ли е вашият водач, Торолф?

Торолф посрещна въпроса с изненада, после се усмихна и го повтори пред другарите си, които започнаха да се смеят. Смехът поне намали напрежението. Дори Отер се засмя и пусна Хънфрит на земята. Ройс вдигна дребния саксонец за туниката и го хвърли по-далеч от викингите.

Мечът на пазача лежеше в прахта между Ройс и Отер. Саксонецът се наведе, вдигна го, като остави върха му насочен надолу.

— Имаме проблем, Торолф — каза тихо той. — Не искам да нападат хората ми.

— Хънфрит нападна.

— Да, знам — съгласи се Ройс. — Мисля, че гордостта му пострада.

— Спъна нарочно, ритна, заслужил — гневно продължи Торолф.

Ройс се замисли за момент и каза.

— Ако наистина е ритнал момчето, то боят му е заслужен. Но момчето създава повече грижи, отколкото работи.

— Не.

— Не? Може би ако го отделя от вас и му дам по-лека работа…

— Не!

— Ройс присви очи.

— Извикай момчето напред. Нека сам реши.

— Ням.

— Така ми казаха и на мен. Но разбира добре, когато му говориш, нали? Виждал съм те често да му говориш. Извикай го напред, Торолф.

Русокосият викинг този път се направи, че не разбира и не отговори. Ройс реши да изненада останалите, преди Торолф да им е предал думите му. Той разбута затворниците, хвана момчето за рамото и го издърпа настрани от групата. Отер тръгна да вземе момчето обратно, но спря, когато Ройс опря острието в шията на младежа.

Лордът погледна към Торолф и очите му гневно се свиха:

— Мисля, че ме излъга за този, викинг. Кажи ми кой е той!

Торолф не отговори. Бяха дошли още пазачи и един от тях държеше викинга на разстояние от Ройс с копието си. Отер задържаше останалите затворници.

— Какво ти е нужно, за да разбереш? — попита отново Ройс.

Когато и този път Торолф не отговори, лордът загуби търпение и започна да влачи момчето към стълба на затворниците. Когато момчето падна от рязкото дръпване, Ройс грубо го вдигна от земята, заповяда нещо на хората си и продължи. Щом стигна стълба, той обърна момчето с лице към него, събра китките му от другата страна ги задържа така, докато един от хората му донесе късо въже.

Като свърши, Ройс отстъпи от стълба и погледна назад към Торолф. Сега другите викинги крещяха към него, но Торолф мълчеше и го гледаше враждебно със сините си очи. Сигурно си мислеше, че само ще държи момчето вързано там. Саксонецът реши да му покаже, че греши.

Ройс застана зад момчето, като го скри от и огледа на затворниците със собственото си тяло. После извади ножа от колана си и сряза дебелата кожена дреха на младежа през средата. След това се зае с кожената туника, която бе толкова стегната, че сигурно поряза и гърба на момчето, но то не издаде нито звук.

Очите му видяха меката бяла кожа и го накараха да изтръпне. Нямаше яки мускули, който да поемат натиска на острието и всъщност той бе срязал нежната кожа на момчето. Тънка струйка кръв се спускаше от врата към кръста. Това наистина бе едно малко момче и той щеше да нареди да го бичуват, ако Торолф не кажеше доброволно истината за него.

Ройс отстъпи, за да могат затворниците да видят какво е направил. Торолф извика:

— Не! — и отблъсна копието от себе си, като се опитваше да стигне до саксонеца. Отер също издърпа копието от ръцете на пазача си и като повали други двама, също тръгна към стълба.

Ройс извика и те спряха, когато видяха острието на ножа да притиска нежната шия.

— Истината, Торолф.

— Никой! Просто момче! — настоя викингът.

Уейт извади камшика. Торолф отново извика „Не!“ и понечи да каже още нещо, но момчето бясно поклати глава и той млъкна. Ройс остана удивен. Въпреки че не каза нито дума, заповедите на младежа бяха изпълнени.

— Глупаво от твоя страна — каза Ройс, като заобиколи стълба, за да може да гледа момчето в лицето. — Ти ще страдаш, не той. Ти не можеш да говориш, но аз ще го накарам да признае, че ти си предводителят им. Това е очевидно. Искам потвърждение.

Той не очакваше отговор от един ням, нито пък мислеше, че думите му са разбрани Ройс бе разгневен, задето го караха да прави това и още по-разгневен от красивите очи с цвят на бистра вода, които срещнаха неговите, преди момчето да наведе глава, за да скрие лицето си. Дявол да го вземе, това бе твърде женствено. Много неща у този младеж напомняха за жена. Ако не знаеше, че това е невъзможно, той би скъсал и предницата на туниката, за да види, че съмненията му са безпочвени. И други момчета имаха красиви очи с дълги мигли и нежна кожа, докато не преминеха онази възрастова граница, след която ставаха мъже. Това тук още не бе достигнало тази възраст.

Ройс кимна и Уейт започна. Камшикът се спусна върху младежа и хората чуха как дъхът му излезе. Никакъв друг шум не наруши тишината в двора. Торолф остана на място, но стиснатите юмруци и напрегнатите мускули на тялото показваха, че едва се сдържа. Ройс кимна отново.

Този път високото, тънко тяло се удари в стълба, след което се отпусна назад. Тънката туника започна да се свлича. Момчето бързо се притисна до стълба, този път без помощта на камшика, но преди това ивица бял плат падна изпод туниката.

Ройс се наведе, за да вдигне парчето плат, което много приличаше на превръзка, но не бе изцапано с кръв. В единия му край имаше възел и той разбра, че го е срязал заедно с туниката. Две обли образувания бяха оставили следи по ивицата, сякаш е пристягала…

— Не, не мога да повярвам!

Очите му се вдигнаха към наведената глава и той дръпна туниката надолу. Ройс пое дълбоко въздух и силно прокле, когато видя доказателството, което превърна момчето в жена. С другата си ръка свали превръзката от главата й и отново прокле, когато дългата златна плитка падна върху гърба и.

Затворниците простенаха дружно, но жената не издаде нито звук. Сега тя гледаше право в очите му. Каква по дяволите бе тази жена, която не призна пола си, за да се отърве от бичуването? Или не е разбрала, че той не би наредил да ударят жена?

Той развърза китките й и тя веднага се прикри с туниката. Щом направи това, Ройс я хвана за ръката и я заведе пред Торолф.

— Момче, а? Никой? И ме остави да я бичувам! За да скриеш какво? Че е жена? Защо? — питаше Ройс вбесен.

— За да ме защити — отвърна Кристен.

Ройс обърна поглед към нея, но тя не се уплаши от гнева в очите му.

— Не стига, че не е няма, но и говори езика ни добре! По дяволите, ще ми кажеш ли защо не отвори уста, за да спреш бичуването!

— За да се предпазя от изнасилване — отвърна просто тя.

Той се засмя жестоко.

— Прекалено си висока, за да те пожелаят мъжете ми, не видя ли? Пък и иначе не си голямо изкушение.

— Сега какво ще правиш с мен? — осмели се да попита тя.

Ройс се раздразни, задето тя не обърна внимание на обидите му.

— Отсега нататък ще служиш в къщата. Как ще се държат с теб зависи само от тяхното поведение. Разбираш ли?

— Да.

— Тогава накарай ги да разберат и те.

Кристен погледна към Торолф и Отер.

— Той мисли да ме задържи като заложница, за да осигури доброто ви поведение. Това не бива да повлияе на решенията ви. Трябва да ми обещаете, че ако ви се представи възможност, ще избягате. Ако поне един от вас успее да стигне до дома, ще изпратите баща ми тук.

— Но този ще те убие, ако избягаме.

— Сега той е разгневен, задето е бичувал жена. Няма да ме убие.

Отер мъдро поклати глава:

— Тогава ние ще се опитаме да стигнем до даните на север при първа възможност. Те имат кораби, с които можем да стигнем до северните страни.

— Добре. Ако имам възможност, ще ви съобщавам как съм, така че не се тревожете за мен.

— Достатъчно! — викна Ройс и блъсна девойката към Уейт. — Заведи я вътре и кажи на жените да я изкъпят.

Когато тя тръгна, лордът видя червените ивици на гърба й, от които сълзеше кръв. Той се обърна към Торолф.

— Знам, че тя ви каза повече, отколкото й позволих. Сега ме слушай. При първия ви опит за бягство ще я накарам да съжалява, че е останала жива. Имай предвид, че аз не се шегувам.