Сърца в пламъци

ГЛАВА 39

На следващата сутрин Ройс предложи на Кристен да я заведе на езда. Каква ирония! Да получи такова предложение точно когато не можеше да си седне на задника. Но тя отиде. Не можеше щом той й даваше да язди на отделен кон и я предизвикваше да се надбягват? Дали някога щеше да успее да разбере този мъж?

Тя загуби в надбягването, но въпреки това то й хареса. Върна я към безгрижните спомени за волна езда през гори и поля, за състезанията които си устройваха с Тордън. Конят, който сега яздеше, не бе толкова хубав, но компаньонът й компенсираше това.

Късно вечерта спряха да напоят конете от ручейче дъждовна вода. Местността около тях сякаш трептеше с наситените цветове на лятото — тъмнозелено, жълто, червено. Небето, за разлика от предишните дни, бе чисто, а слънцето горещо. Ройс я отведе под сянката на едно дърво.

Той седна на земята, облегна гръб в ствола на дървото и я покани с ръка да се настани до него. Кристен пренебрегна поканата му и седна пред него, до опънатите му крака. Тя отскубна стръкче трева и разсеяно го задъвка. Когато го погледна, очите й излъчваха нежност.

Ройс въздъхна. Макар че снощи му бе дала всичко от себе си, сега отново отричаше своето желание. Ако не я вземеше насила в обятията си, тя все така щеше да страни от прегръдките му.

— Благодаря ви за ездата, милорд.

Той великодушно сви рамене.

— Торолф беше прав. Свикнала си да яздиш. Правиш го добре.

— Правя добре много неща, но Торолф няма как да ги знае всичките.

— Например?

Тя протегна крака и се облегна на ръцете си. Дебелата й жълто-кафява плитка лежеше на рамото й, а краят й се разпиляваше в скута й. Ройс се любуваше на гъстите кичури, които бризът разбъркваше.

Кристен зяпаше към небето, когато му отвърна:

— Торолф не знае, че умея да си служа с оръжия. Никой от тях не знае. Но не и ти.

— Това е нещо, което ми се иска да не бях научавал — изсумтя Ройс.

Кристен се ухили.

— Точно така опазих тайната си, докато не ми се наложи да я използвам.

— Кой те е научил, щом те не знаят? — поинтересува се Ройс. — Не вярвам да е баща ти?

— Не, разбира се. — Тя поклати глава. — Майка ми ме обучи.

— Майка… — Смехът му му попречи да довърши.

Кристен се усмихна търпеливо.

— Смейте се колкото си искате, милорд, но е истина.

— О, не се и съмнявам. — Ройс не преставаше да се киска. — И на какво още те е научила войнствената ти майка?

Този път Кристен се разсмя. Представи си майка си — красива, нежна, деликатна. Войнствена? Божичко! Нямаше човек, който да изглежда по-малко войнствен от нея.

— Вярно е, че майка ми не обича да готви и да шие — това никога не й е доставяло удоволствие, но тя не е войнствена, милорд. А освен това, от нея съм научила и още нещо, много ценно. Тя ме научи да не се срамувам от това, че желая мъж.

Ройс мигновено стана сериозен. Все едно бе плъзнала ръцете си по тялото му. Думите й имаха същия ефект.

— И ти не се срамуваш?

— Не.

— И ме желаеш?

— Не.

Ройс се засмя.

— Лъжкиня. Веднъж вече си призна, че ме желаеш. Защо не го сториш пак?

— Казах ти, че няма да го направя и това значи не.

— Каза ми го, докато спорехме за наложените ти ограничения. Вече не си окована.

— Позволете ми да не се съглася — спокойно отвърна тя. Вече не се усмихваше. — Сега си ме оковал чрез собствената ми клетва. Тези окови са не по-малко ефикасни от веригите. Можеше просто да ме помолиш да остана. Вместо това ти предпочете отново да се пазариш.

— За Бога! Не се опитвай да ме убедиш, че щеше да останеш просто защото съм те помолил за това.

— Никога няма да разбереш, нали, Ройс?

— Кристен…

Ройс понечи да се наведе напред, но стрелата, която се заби в рамото му, го отхвърли обратно към ствола на дървото. Тя бе изстреляна с такава сила, че прониза и гърба му и го прикова за дънера. Той се опита да се освободи. Не успя и през съзнанието му премина картина от нападението на даните — Рона крещи да й помогне, а той не може да направи нищо, защото е прикован към стената.

Кръвта му изстина, когато погледна към Кристен, която скочи на крака.

— Вземи коня ми и се махай оттук! Бързо!

Вместо коня, тя възседна бедрата му. В дървото над главите им се заби друга стрела. Тя бързо счупи края на стрелата близо до кожата му.

— Ще те освободя, но трябва да ми помогнеш — настойчиво му каза тя.

— Кристен, просто тръгвай. — В гласа му имаше тревога. — Моля те! Трябва да се махаш оттук!

— Сега!

Тя дръпна толкова силно, че на Ройс не му се наложи да й помага. Той се свлече напред на колене и от двете страни на тялото му. Туниката започна да се обагря в кръв. Кристен прехапа устни и реши, че сега трябва да го изправи на крака. Той стана сам. Все още не бе започнал да губи сили. И бе вбесен от нея.

— Ако още сега не се качиш на оня кон, жено, и не се скриеш на сигурно място…

— Само ако дойдеш с мен — прекъсна го тя. Гласът й никога не бе звучал така непреклонно.

Възможността бе пропусната. От шубраците иззад дърветата се появиха добре въоръжени мъже. Кристен преброи петима, толкова виждаше тя.

— Скрий се зад мен, Кристен — нареди Ройс и извади меча си.

Тя рязко си пое дъх.

— Не можеш да се биеш с всичките! Не и с тази рана!

— Няма да те хванат, докато съм жив!

— Похвално — чу се презрителен глас зад тях. Лорд Елдред се показа иззад дървото, под което стояха. С него имаше още двама мъже. — Ще я хванем, а струва ми се, това се отнася и за теб.

Елдред сграбчи Кристен. Тя се изви и му се изплъзна, но другите двама мъже бързо се намесиха и помогнаха да я укротят. Изневиделица до гърлото й се допря острие и тя престана да се бори.

Усмивката на Елдред бе пълна с омраза.

— А сега меча ти, Ройс, или знаеш какво ще наредя да направят с нея.

Мечът полетя към земята. Елдред остро нареди нещо на хората си. Кристен се дръпна, когато завързаха ръцете й. Тя безпомощно гледаше към Ройс, когото също вързаха.

Елдред започна да злорадства, когато ги помъкнаха към конете им.

— Трябва да ти благодаря, че ме посрещна, Ройс, и че доведе и нея. За мен това е едно неочаквано удоволствие. Смятах, че ще трябва да си губя времето в горите ти в очакване на сгоден случай да те открия сам. А то — двойна премия!

През останалата част от деня яздиха на север. На смрачаване достигнаха целта на пътуването си — някакъв замък, по-малък от Уиндхърст, но добре укрепен.

Ройс все още бе в състояние сам да слезе от коня си, но краката му не бяха така стабилни. Кристен прехапа устни, за да не се разплаче, като видя пропитата с кръв туника. Тя предположи, че това е владението на Елдред, но не се досети, че той може и да не господарят тук, докато Ройс не направи опит да го разубеди.

— Баща ти…

— Няма да ти помогне — прекъсна го Елдред. Сега в гласа му звучаха нотки на горчивина. — Той отиде да помоли Алфред да преразгледа решението си и отново да ме допусне в двора. Разбираш ли, на баща ми не му харесва идеята да си стоя у дома. Казва, че съм оплодил всичките му робини и девет месеца след пристигането ми няма да има кой да му прислужва. — След това той разгневено се обърна към хората си: — Отведете го в избата и го приковете за стената.

— Раната му… — подхвана Кристен, но Елдред прекъсна и нея.

— Ще кърви, също както ще кървиш и ти, когато приключа с тебе!

Като чу това, Ройс започна да се бори, но един от мъжете го изпрати в безсъзнание с дръжката на меча си. Кристен трябваше да гледа как го влачат по земята към избата. След това, с помощта на остриетата на мечовете, я подкараха като с остен към замъка.

Мястото беше запуснато и потънало в немара. Цялата сграда бе построена от дърво, само на един етаж. Рогозките, по които стъпваше, бяха мръсни. Слугите, които видя, бяха наплашени същества, които дори не смееха да вдигнат очи.

Натикаха я в тясна стаичка без прозорци. Вратата се затръшна зад нея и мракът я обгърна. Не си направи труда да провери дали е заключена, защото чу как дървеното резе падна на мястото си. Чу и смеха на мъжете, които се отдалечаваха.

Тя бе зърнала легло, преди вратата да се захлопне. Бавно се добра до него и седна. Не трябваше да изпада в истерия. Това и се бе случвало и преди: да бъде пленена, да не знае какво ще последва. Само че сега тя имаше представа какво ще се случи.

Като си помисли за Елдред, по тялото й премина тръпка. Той мразеше Ройс. Искаше да го нарани, да го накара да страда, дори… О, Господи! Защо иначе ще го води тук, ако не, за да го убие? Сигурно щеше да го направи бавно.

Истерията започна да се надига.