Сърца в пламъци

ГЛАВА 33

— Чудя се дали ще ме види, ако се скрия под масата?

Еда остро изгледа Кристен.

— Що за въпрос, момиче?

— Странен — сопна й се Кристен и се тръшна на един стол.

След напрежението, от което сърцето й почти бе спряло да бие, сега имаше право и на малко раздразнителност, но не то бе причината за лошото й настроение. Не й харесваше да я обвиняват за нещо, което не бе извършила, така че щеше да посрещне яростта на Ройс във възможно най-подходящото настроение. Би предпочела да я избегне. Направо си мечтаеше за местенце, където би могла да се скрие за малко, само докато Ройс се поуспокои. Но такова нямаше, не и в този замък.

— Сама ли се върна? — прекъсна мислите й Еда. — Къде е лорд Ройс?

Кристен махна с ръка.

— Случи се една малка неприятност при затворниците. Ще дойде всеки момент.

Така и стана. Очите му я пронизаха още с влизането в залата, но явно Ройс още не беше готов за разправата с нея, защото погледът му само я стрелна и той се отправи не към нея, а към празния си стол на масата.

Така значи, щеше да се върне към забавленията, яденето и пиенето, сякаш не се бе разминал току-що със смъртта. Странно, защо ли това още повече я подразни?

— Пак ли ще спя с теб, Еда?

— Знаеш, че не. Сама видя, че лорд Авърил и семейството му си тръгнаха днес.

— Видях, но предпочитам да спя с теб.

— Така ли? Нали снощи мрънкаше за мекото си легло.

— Не съм мрънкала! — озъби й се Кристен.

— Да бе. Какво те е вкиснало така?

Не си струваше да отговаря.

— Защо Ройс ме последва, Еда. Не се забавих толкова много.

Еда сви рамене.

— Видя Юланд, който се върна и тръгна наоколо да разправя нещо. Беше много възбуден. Милорд изпрати Едреа да разбере какво толкова го е развълнувало. Глупакът му с глупак бил поразен, че викингите те посрещнали като отдавна изгубена сестра и разправяше, че сигурно няма да имаш и едно здраво кокалче след прегръдките на всичките онези гиганти.

— Това го е накарало да ме последва?!

— Не, продължи с вечерята си. Но аз го наблюдавах. — На това място Еда захихика. — Не сваляше очи от вратата. Чакаше те да се върнеш. Накрая сигурно е решил, че наистина си се забавила.

Кристен предположи, че Ройс не иска да показва гнева си пред краля. Но почти не се съмняваше, че по-късно самата тя ще го изпита на гърба си. За разлика от опита й за бягство Ройс нямаше да остави този инцидент ненаказан.

Тя погледна към нея, но не успя да го зърне, тъй като Алдън седеше пред него и й пречеше. Алфред седеше от другата страна на Ройс и от мястото си тя не можеше да види и него.

Едреа седна до Кристен. Остави на масата дървен поднос, на който бяха останали само трохите от питите.

— Да знаеш, твоят хляб им хареса — каза й Едреа. — Милорд дори попита кой го е приготвил.

— Каза ли му?

— Не, уплаших се, че половината от лордовете ще почнат да плюят от страх да не ги отровиш.

Тъмните очи на Едреа блеснаха. Беше се пошегувала. Кристен не можеше да повярва, че момичето я бе заговорило доброволно и по собствено желание.

— Трябваше да им кажеш след като го изядоха — на свой ред се пошегува Кристен.

Сега Едреа направо се разсмя.

— Юланд беше прав. Не си толкова странна. Еда разправяше същото, но тя те харесва. Виж това е странно.

Независимо от лошото си настроение Кристен се ухили.

— Не е толкова приятно. Старата е такава вещица. — Тя нарочно произнесе последните думи по-високо, та Еда да може да я чуе.

В отговор Еда изсумтя, а Едреа се ухили широко.

— Да, настроенията на Еда са измамни. Сигурно и викингите не са толкова страшни.

— Той се казва Бярни — опита Кристен.

— Кой?

— Оня, дето те харесва.

Горкото момиче не знаеше как да прикрие удоволствието от думите на Кристен. Хубавичкото й лице светна.

— Той ли ти каза?

Кристен не беше в подходящо настроение да работи за каузата на Бярни и останалите, но разговорът с момичето поне я разсейваше.

— Умира от яд, че не може сам да ти го каже. Накарал е Торолф да го научи на някои думи, но не се учудвай, ако не ги разбереш. Торолф също не знае езика ви много добре.

През следващия час Едреа не преставаше да я разпитва за младия викинг. Кристен го обрисува в толкова бляскави краски, че на Едреа разочарованието й беше вързано в кърпа. Бярни съвсем не бе съвършената добродетел. Беше мъж, на когото да се наслаждаваш, без да го вземаш на сериозно. Но ако Едреа беше толкова глупава, че да повярва на всичко, което той щеше да й надрънка, за да я завербува за тяхното бягство, то Кристен не можеше да я съжалява.

Приятелите й и тяхната свобода стояха по-високо от някакво си саксонско момиче. Ако Кристен успееше да се добере до Лаймън и ключа, щеше да свърши работата сама. Но вече беше дошъл моментът, в който отново щеше да бъде настанена в стаята на лорда.

Някои от гостите бяха изпразнили роговете бира и извикаха Едреа да ги напълни. Еда се приближи към Кристен и замърмори:

— Като седиш тук, поне свърши някаква работа. Или пък си легни, та утре да започнеш отрано. Лейди Даръл си поръча още от ореховите ти пити. Тя смята, че през всичките тези години съм пазила рецептата за себе си.

— И ти, разбира се, я остави да си мисли така.

— Разбира се — подсмихна се Еда. — А вие с Едреа какво толкова заговорничехте?

— Тя харесва един от затворниците.

Отговорът на Кристен предизвика остро повдигане на вежди.

— Надявам се, че си й казала, че нищо не може да излезе от това.

— А защо не? Те са мъже, също като Ройс. Сигурно не е толкова жесток, та да не им осигури най-после жени. И те трябва да задоволяват естествените си нужди. В противен случай страстите ще кипнат и ще се стигне до неприятности. Това е единственото разум…

— Пощади ни Господи! — прекъсна я смаяната Еда. — Първо им носиш храна. Сега искаш да им заведеш и блудници. Върви да спиш, момиче, преди да ти е хрумнало, че трябва да им се разреши да се женят и да се заселват тук.

— Сега, като го спомена…

Кристен се втурна да избяга, преди Еда да успее да отвори уста. На устните й играеше усмивка чак докато не изкачи стълбището. Видът на вратата в дъното на коридора я накара да забрави заяждането си с Еда. Тя въздъхна и бавно тръгна. Чудеше се с колко време ще разполага преди и Ройс да се качи.

Нямаше и половин минута. Сигурно беше напуснал залата непосредствено след нея. Кристен стоеше до масата с гръб към вратата. Смяташе да се съблече и да се възползва от оставената на масата вода. Дори не беше развързала въжето, което й служеше за колан, когато вратата се отвори.

— Какво стана със затворниците, Кристен?

Тя се завъртя. Сините й очи се разшириха, когато срещнаха Алдън, а не Ройс. Трябваше й секунда, за да се съвземе от изненадата: след това хвърли един поглед към оръжията на стената.

— Не — предупреди я той, отгатнал мислите й. — Преди отново да се опиташ да ми прережеш гърлото, чуй какво имам да ти кажа. Познавам братовчед си. Когато е ядосан, той крещи, вилнее, троши глави. Когато е побеснял, той е ледено спокоен и Господ да е на помощ на бедната душа, която трябва да разбие този лед. Сега е бесен. От какво?

— Защо не попиташ него?

— Него? — Алдън потрепери и Кристен не успя да разбере преструвка ли беше това или истина. — Когато е такъв, не искам изобщо да го доближавам.

— А аз не искам да доближавам до теб, саксонецо. Няма нужда да се боиш, че ще те нападна. Дала съм дума на твоя братовчед, че докато кралят е тук, ще стоя настрана от тебе.

На устните на Алдън се появи нещо като усмивка.

— Искаш да кажеш, че наистина ще бъде безопасно, ако се приближа до теб?

— Не бих се заклела — мрачно отвърна тя.

— Ще ми кажеш ли поне какво се случи? Може би ще разбера как да го поуспокоя.

Тя повдигна рамене, думите й натежаваха от безразличие:

— Постъпи като безмозъчен глупак. Влезе сред затворниците, за да ме изведе от бараката им. — Гласът й започна да се извисява. Отново я обземаше раздразнение. — Торолф ме задържа, а Ройс вместо благоразумно да си тръгне, защото и аз щях да изляза, ако го бе сторил, влезе вътре да ме изведе. Постъпи по възможно най-глупавия и дързък начин. Точно на това се надяваха и те!

— И все пак, не се случи нищо.

Отвращението на Кристен се изписа на лицето й.

— Не е в това работата. Той обърна нещата така, че взе връх. Също толкова лесно можеше да се окаже и в неблагоприятно положение.

— И това не ти харесва?

Тя го изгледа свирепо.

— Казах ти това, което искаш да знаеш. Сега си върви.

Той кимна, но преди да се обърне, прибави:

— Предупреждавам те, момиче. Не споделяй с него това, което ми каза. Не смятам, че точно сега ще търпи да го наричат безмозъчен глупак.

Той отвори вратата. В рамката й стоеше Ройс. Алдън безмълвно проплака и отправи беззвучна молитва Ройс да не е чул разговора им. Кристен овладя лицето си. Видя, че Алдън има право. Ройс изглеждаше напълно спокоен, но само на пръв поглед. Отблизо се виждаха стиснатите му устни и опасният блясък в очите му.

— Какво правиш тук, братовчеде?

Алдън се опита да се пошегува:

— Помагам й да се подготви за трона.

На Ройс не му се видя смешно.

— Навикът да й помагаш, който си придобил, не е никак благоразумен. Накрая ще ти докара нож в гърба. Остави ни.

Думите бяха изречени меко, но Кристен долови скритата в тях заплаха. Със затварянето на вратата тя обърна гръб на Ройс и прехапа долната си устна. Един-единствен път беше виждала Ройс такъв: първия път, когато го видя. Тогава с ледено спокойствие им беше казал, че ще ги избие всичките. А сега? Не се страхуваше чак толкова. Беше сигурна, че няма да я убие. Това, което изпитваше, бе боязън да се изправи пред непознатото.

— Сега съм принуден да се питам дали всичко, което си казала и си направила, не е било лъжа.

Кристен замръзна. Господ да й е на помощ! Със сигурност нямаше да може да си помогне, ако не успееше да го разбере. Какво общо имаше тази небрежно поднесена забележка със случилото се?

— Трябва да приема, че имате причина да говорите така, милорд. Ще ми кажете ли, или трябва да отгатна?

Той се бе приближил зад нея, докато тя говореше. Пое си рязко въздух, когато пръстите му се впиха в рамото й и я завъртяха към него. Но лицето й остана безизразно. Бе вперила поглед в тъмните му очи. Не можеха да си играят с нея като котка с мишка.

— Отправяй обвиненията си и свършвай — озъби се Кристен.

— Той ти е повече от приятел, твоят Торолф.

— Защото му позволих да ме задържи ли? — попита тя. — Да, позволих му, защото не мислех, че може да си такъв глупак да влезеш в капана му.

— Кой беше глупакът?

Тя отвори очи.

— Ти си знаел! Знаел си какво ще направи той и въпреки това влезе вътре! Ти си луд!

Той стисна и двете й рамене и я разтърси.

— Няма значение какъв съм, но вече не издържам. Обичаш ли го?

Това, че успя да избие ръцете му, колкото и силно да я стискаше той, показваше, че и тя не издържа повече.

— Още един въпрос, който няма нищо общо със случилото се! Естествено, че го обичам! Той ми е като брат. Сега ти ми кажи, какво общо има това?! Остави се в ръцете им! Торолф каза, че няма да те убият, но ти не можеше да го знаеш. Трябваше просто да се върнеш в залата, саксонецо, и аз сама щях да те последвам.

— А можех ли да зная това!

Мина й през ума, че той вече крещи — значи вече не е бесен, а само ядосан, ако можеше да се вярва на Алдън, разбира се. Какво толкова успокояващо беше казала, та да настъпи такава промяна?

Тя снижи глас.

— Здравият разум можеше да ти го подскаже. Вън от онази стая положението беше в твои ръце. Можеше да ме принудиш да изляза по хиляди начини. Разбирах това. — Тя дори си призна: — Нямах намерение да оставам вътре. Нямах намерение и да се заседявам толкова, но мина толкова време, откакто не съм говорила с тях.

— Или не си ги докосвала — него! Не съм сляп, девойче. Направо го беше възседнала!

— О, не е честно! — извика тя. — Седях до него. Той държеше ръката ми. Какво толкова намираш в това? Още преди време ти казах, че съм възпитана да не крия чувствата си. За мен е естествено да докосвам някого, ако го обичам.

— Тогава докосни мен, Кристен.

Думите му я удариха като гръм. Внезапно изражението му се изпълни с копнеж и предизвика същите чувства и у Кристен. Чувствителността й бе достатъчно наелектризирана. Погледът му просто пренасочи зарядът й, фокусира го върху сетивата й, които сега й крещяха да се хвърли в прегръдките му.

Тя почти го направи. Почти направи стъпката, след която телата им щяха да се слеят. Нужно й беше и последното зрънце воля, която притежаваше, за да се въздържи. Господ да й е на помощ! Само ако се беше изразил другояче, само ако не ставаше дума за любов…

— Кристен?

— Не! — Заедно с „Не“-то тя откъсна и част от себе си, както и от него. — Не те обичам!

Отрицанието бе прекалено силно, знаеше това. Не беше чудно, че той не му обърна внимание и направи стъпката, която тя бе очаквала. Притисна я силно към себе си. Трясна още една гръмотевица, те притискаха бедрата си, гърдите си… устните му бяха като балсам за треската, която обхващаше тялото й. Невъздържан и настоятелен той притисна устни към нейните и я накара да полудее от страст.

Ройс се приведе напред, като продължаваше да притиска тялото й плътно към своето и устните му изгориха ухото й:

— Предавам се, Кристен. Докосвай ме не защото ме обичаш, а защото се нуждая от теб. Докосвай ме!

Той простена дълбоко, сякаш изпитваше смъртна болка. Сърцето й не можеше да устои на толкова настоятелна молба. Тялото й вече беше загубило битката. Ръцете й взеха лицето му в длани и го принудиха да я погледне. Погледът му беше по-могъщ от всяка ласка.

Да, саксонецо мой, ще те докосвам. Ще те докосвам, докато не достигна сърцето ти. Не го изрече на глас, но той можеше да го прочете в очите й: нейната собствена нужда, нейния копнеж… любовта й. Но тя затвори очите му с целувки. Не искаше той да види толкова много. След това се върна на устните му, предизвиквайки бури от страст. Докосваше го да насита.