Сърца в пламъци

ГЛАВА 24

Кристен се събуди от най-сладката целувка на света. Тя въздъхна и се протегна, без да бърза да отваря очи. Сънят й за родния дом изглеждаше толкова истински. Мразеше да се предава, но натискът върху устните й действаше стимулиращо.

— Напусна ли те желанието ти за съпротива, свадливке?

Кристен се усмихна. Знаеше, че Ройс е седнал на леглото до нея.

— Не, милорд.

— В такъв случай очаквам ново предизвикателство.

— О!

Тя леко отвори очи и грабна възглавницата, за да я запрати по него. Той вече отстъпваше към вратата.

— Недей, Кристен. Мир! Имаме толкова работа тази сутрин, а време — никакво. Вече изпратих Еда да ти донесе дрехи и… — Еда се появи на вратата и той замълча. — А, добре. Можеш да й обясниш, Еда. — Ройс излезе от стаята.

Кристен седна в леглото и зяпна старата жена с негодувание.

— Какво става? Той каза, че тази сутрин имаме много работа.

— Да, днес пристига Алфред.

— Пристига вашият крал? — ахна Кристен.

Еда кимна и се приближи.

— Вестоносците съобщиха. Имаме само няколко часа да се подготвим.

— Но защо идва той?

— Това е чест.

— Ако не знаеш, просто ми кажи.

Еда се подсмихна.

— Хвана ме. Откъде да зная за какво идва? Но след подписването на договора има навика често да посещава лордовете си. Проверява укрепленията, отличава тяхната готовност и напомня, че мирът няма да продължава вечно. Също така насърчава хората, за да се обучават по-сериозно. Идва в Уиндхърст за трети път от Годината на сраженията.

— Виждаш ли. Знаеш повече, отколкото си мислеше отначало — ухили се Кристен.

— Не. Може да има и други причини за посещението му. Известен е и с това, че посещава лордовете, които покровителства. Искал просто за няколко часа или дни да забрави за заплахата на даните. А лорд Ройс винаги е бил негов фаворит.

— Колко мило — иронично отвърна Кристен. — Е, какво имаш за мен? Още дрехи, които не ми стават?

— Не, тези са шити по поръчка, специално за теб, така че би трябвало дължината им да пасва.

Кристен въпросително повдигна едната си вежда, а после, когато Еда вдигна роклята и веригите, за да ги огледа, се смръщи. Бяха направени от същата груба материя, като онези, които вчера Ройс бе свалил от нея с помощта на камата си.

— Ройс ли ги поръча?

— Не, лейди Даръл — отвърна Еда. — Реши, че количеството гола плът, която се показва под оковите ти, е неприлично голямо. Чуха я да споменава, че такова разголване може да се окаже изкушение за по-малко праведните ни мъже.

Еда присви устни при тези думи. Кристен се ухили и двете избухнаха в смях. Еда й подаде дрехите. Веселото настроение на Кристен се изгуби така внезапно, както се бе появило. От рамото на Еда висяха нейните окови. Кристен обаче не каза нищо. Сама щракна железните пръстени около глезените си. Не беше постигнала нищо със съпротивата си срещу Ройс. Нямаше да постигне нищо, като демонстрира отвращението си към последния атрибут на тоалета си. Ако й е писано никога повече да не се освободи от букаите, така да бъде. В края на краищата, заедно с тях щеше да дойде и омразата, от която се нуждаеше, за да се противопостави наистина на властта, която саксонецът имаше над нея.

Когато Еда и Кристен слязоха долу, трапезарията беше почти празна. Повечето от жените приготвяха стаите за краля и свитата му. Ройс и мъжете бяха излезли на лов, за да попълнят запасите от месо. Мъжете от прислугата работеха навън: местеха повечето коне от конюшнята на пасището, за да има място за конете на гостите; внасяха в оборите допълнително сено и зоб и търкаляха нови бъчви пиво.

Двете жени, които работеха като обезумели около огнището, си тръгнаха веднага щом Еда и Кристен се появиха. Кристен бе толкова учудена, че дори не се дръпна, когато закрепиха и другата й верига.

— Да не искат да сготвим сами храната за всички?

Еда се подсмихна.

— Ще се върнат заедно с останалите, когато лейди Даръл свърши с тях. Кралските визити винаги я объркват. Подлудява жените от търчане насам-натам, но никога не свършва нещо докрай. Щяха да свършат много повече работа, и то по-бързо, ако лейди просто си легнеше.

— Еда!

— Ами, истина е — настоя старата жена.

Кристен й се усмихна и двете рамо до рамо се захванаха за работа. Тази сутрин Еда бе разкрила пред Кристен още една страна от своя характер — чувството си за хумор. Хуморът липсваше на Кристен, откакто пристигна на тези брегове. Започна дори още повече да цени Еда и разбра колко се бе привързала към старата жена. Каквато беше навъсена и със своите най-често нежелани съвети и внимание, тя напомняше на Кристен за старата Алфреда у дома.

Преди да изминат и няколко минути, обичайната грубоватост на Еда отново излезе на преден план.

— Да не повярваш! Онези тримата! Вместо да ги обслужи някоя усмихната мома за „добре дошли“, да оставят това на една старица, като че ли си нямам друга работа.

Кристен проследи начумерения й поглед. На вратата стояха трима мъже, току-що влезли в стаята.

— Вестоносците?

— Аха, млади лордове, така като ги гледам.

Тримата се смееха на някаква шега, която най-високият от тях беше пуснал. Те свалиха наметалата си, но не и оръжията си и се отправиха направо към голямата бъчва пиво в другата страна на залата. Еда забързано грабна халби и отиде да им ги занесе. Когато се върна, смръщеното й чело бе прорязано от още по-дълбоки бръчки.

— Мислех, че съм познала оня младеж с миловидната физиономия. Лорд Елдред. Не, моме, не гледай! — остро я предупреди Еда. — Не ти трябва неговото внимание.

Кристен вече беше привлякла вниманието му, както и това на другите двама. Беше съвсем естествено мъжете да огледат единствените две жени в празното помещение. А видиш ли веднъж Кристен, беше трудно да не я забележиш. Бе съвсем различна от жените, с които бяха привикнали саксонците: твърде висока, с твърде поразяваща външност и без съмнение, ако се съдеше по държанието й, твърде благородна за обикновена крепостничка.

Кристен държеше очите си сведени, както я бяха предупредили, но не се стърпя да попита:

— Кой е той?

— Оня с жълтата коса. Трябваше да е в свитата и се чудя на дързостта му да дойде тук преди групата и без защитата на краля. Чудя се дали лорд Ройс знае, че е тук. Едва ли — отговори си сама тя, — иначе не би го пуснал сам в дома си.

Кристен се почуди, когато Еда я избута към края на масата, така че да е обърната с гръб към залата. Не можеше да забрави какво й каза Еда за лорд Елдред. Той беше враг на Ройс. Защо му трябваше наистина да влиза в крепостта на Ройс сам? За да покаже, че не се страхува от него? Или разчиташе, че пристигането на краля ще предотврати кавгите? Еда беше казала, че тези двамата са съюзници заради заплахата на даните. Но колко здрав беше този съюз? Щеше ли да издържи, ако враждебността им се задълбочеше?

Тя си представи лорд Елдред, доколкото го бе видяла в другия край на залата. Предположи, че ако се приближи, ще открие, че е висок колкото нея. Значи не беше дребен, освен ако не го сравняваше с Ройс.

Беше може би една-две години по-възрастен от противника си, но далеч не така силен. И все пак, той беше мъж. Мъж, и то в чудесна форма, придобита в суровата подготовка за война. И беше най-големият красавец, който бе виждала досега, с изключение на братята й. Но Кристен я привличаха мъжете с тела като на Ройс, така че не почувства нищо друго освен леко любопитство към Елдред и спътниците му.

— Губиш баса, Рандолф. Това не е мъж в женски дрехи. Наистина е жена.

Кристен рязко си пое дъх и се извърна. Еда я бе предупредила, но тя така се бе надявала, че тримата ще променят намеренията си. Не стана така.

— Нямам нищо против да загубя такъв бас — отвърна тъмнокосият Рандолф.

Той побутна една жълтица към Елдред, без да сваля очи от Кристен. Монетата падна на пода. Елдред бе прекалено смаян от находката им.

— Кажи ни, слугинче, защо са те оковали? — доста любезно я попита Елдред. — Толкова голямо ли е престъплението ти?

Не биваше да споменава това. Вместо да стане по-предпазлива, Кристен се разгневи.

— Аз съм опасна жена. Не ми ли личи?

— О, да — отвърна единият и тримата се разсмяха.

— Кажи ни истината, моме — продължи да упорства Елдред.

— Норвежка съм — задавено отвърна тя. — Трябва ли и друго обяснение?

— Господ да ме порази! Викинг! — възкликна третият. — Добре разбирам нуждата от окови.

— Жалко, че не е от даните — оплака се Рандолф. — Тогава щях да зная как да се отнасям с нея.

Елдред се ухили.

— Глупак си ти, Рандолф. Какво значение има каква е била? Сега е робиня?

Той вдигна ръка да докосне бузата й. Кристен извърна лице. Беше нервна. Тримата се бяха скупчили около нея. Бяха прекалено близо. Масата зад гърба й пречеше да отстъпи назад. А пък и докъде ли можеше да отстъпва с дългата верига, прикована за стената?

— Стига, милорд! — отсече тя. — Имам работа.

Обърна им гръб с надеждата, че ще я оставят на мира. Беше смел ход, но погрешен. Едно кораво тяло се опря в гърба й и две ръце я обгърнаха и стиснаха гърдите й.

Реакцията на Кристен бе мигновена. Трябваше само да се обърне леко, за да се освободи от мъжа. Беше Рандолф. Той се препъна назад. Удивлението, изписано на лицето му, бе почти комично.

— Как смееш, слугиньо — изрева той, като възстанови равновесието си. — Как смееш!

Кристен ги изгледа подред. Елдред беше развеселен, другите двама — не. Бог да й е на помощ! Само ако имаше оръжие да ги отблъсне. Но никога не й позволяваха да използва дори и малък нож в работата си. Другите жени режеха, каквото имаше за рязане.

— Не съм тук за ваше удоволствие, милорди. Положението ми тук е на заложница, която трябва да гарантира доброто поведение на мъжете, с които пристигнах. На Ройс няма да му хареса, ако ми бъде напакостено.

Блъфираше. Не знаеше какво ще направи Ройс, ако тези мъже я изнасилеха. Можеше да не обърне внимание, но можеше също така да използва това като оправдание да предизвика Елдред. В такъв случай щеше да остане доволен от изнасилването.

Елдред се заинтригува от думите й.

— Ройс? Нарече господаря си по име? Чудя се защо.

— Без съмнение, защото споделя кревата му — презрително се намеси Рандолф. — А щом той може да я има, значи и ние можем.

— Не! — извика Кристен, но свирепият й поглед бе вперен само в Елдред. — Ще поемеш ли риска? Той ще те убие.

— Така ли мислиш, слугинче? — засмя се Елдред. — Тогава нека те поправя. Твоят Ройс няма да направи нищо, защото Алфред не обича благородниците му да се бият помежду си, а Ройс никога не прави нещо, което може да разочарова Алфред.

Докато говореше, той се приближи. Същото сториха и останалите. Тя трябваше да наблюдава и тримата и Елдред я свари неподготвена. Ръцете му стиснаха китките и като в клещи и той ги изви двете назад, така че гърдите й се притиснаха плътно към него. Опита се да я целуне, но ръцете му бяха заети и нямаше как да я накара да държи лицето си неподвижно. Реши да хване и двете й ръце с една ръка. Това беше грешката му. Подцени силата й.

Тя освободи едната си ръка и ударът, който му нанесе, не приличаше на безполезните женски плесници. Беше си солиден удар с юмрук, които го накара да залитне и го замая. Но другите двама незабавно я хванаха и я усмириха. Елдред побесня. Мрачната ярост изкривяваше красивите черти на лицето му и то изглеждаше грозно.

— Ще си платиш за това, слугиньо — закани се той. — Ще искам живота ти… като свърша с теб.

— Достатъчно!

Всички се обърнаха. Алдън се приближаваше към тях. Еда го следваше по петите му. Кристен искаше да разцелува старицата, задето бе довела някого, та дори и Алдън.

— Стой настрана, Алдън — предупреди го Елдред. — Тя ме удари.

— Нима? Е, това не е изненада. Тя не е обикновена слугиня. — Алдън мина зад тях и отиде до стената, към която бе закрепена веригата на Кристен. — Защо мислите е окована? — Той посочи веригата с върха на меча си.

Елдред се направи, че не чува въпроса.

— Предупреждавам те, Алдън. Наистина съм решил да я имам.

— Да — подкрепи го Рандолф. — И аз.

— Ще се биеш ли с трима ни? — ухили се Елдред.

— Аз? — престори се на изненадан Алдън. — Няма да ми се наложи. Тя сама води битките си и го прави много добре. А справедливостта изисква това да й бъде позволено.

Преди тримата да разберат какво е намислил, Алдън откачи веригата с меча си. Действието му не предизвика интереса на Елдред и другарите му. Те все още наблюдаваха Алдън, който стоеше с изваден меч само на няколко фута от тях, и Рандолф отново бе изненадан. Кристен дръпна ръката си и я освободи, след това се наведе и вдигна дългата верига.

Третият мъж не успя да пусне другата й ръка достатъчно бързо. Тя завъртя свободния край на веригата над главата си и накара наобиколилите я мъже да отстъпят. Не можеха да се приближат достатъчно близо до нея, без да си изпросят някакво нараняване.

Рандолф събра достатъчно кураж, за да опита. Смяташе, че ако успее да намотае края на веригата около ръката си, ще успее да събори Кристен на земята, тъй като другият край на веригата все още бе закачен за краката й. Беше сигурен, че веригата ще удари месестата част на ръката му и ударът няма да е по-лош от ужилване. Беше подготвен за болката. Не беше подготвен обаче за това, което стана. Веригата се плъзна под ръката му и се стовари върху гръдния му кош.

Едно ребро изпука. Звукът не достигна до ушите на Рандолф, който бе замаян от ужасяващото спарване от желязото, срещнало плът. Кожата му се свлече, отпрана. Болката незабавно се стрелна към мозъка му. Беше толкова силна, че той едва не припадна и не забеляза кога се е затъркалял с писъци по пода.

Кристен не изпита и грам угризение от това, което беше направила. Бе напълно готова да го повтори. Елдред пръв разбра това и направи знак на другия мъж да се отдръпне. Той самият обаче не бе приключил. Обърна се към Алдън.

— Не си мисли, че кралят няма да разбере. Той ни изпрати тук…

— За да злоупотребявате с робите на братовчед ми? Не мисля. И ако бях на твое място, Елдред, щях да се притеснявам повече за това, което ще направи Ройс, а не за онова, което би могъл да направи Алфред.

— Тя нарани мъж. Трябва да си плати за това.

— Братовчед ми ще плати глобата.

Елдред изръмжа и горделиво се отправи навън да се поохлади. Другият остана да помогне на Рандолф.

Кристен не се отпусна, докато и тримата не напуснаха залата. След това се обърна към Алдън. Веригата висеше отпусната, но все още бе в ръката й. Алдън я погледна в очите. Отгатна мислите й.

— Наистина ли ще го направиш, момиче? — благо попита той. — Дори и след като току-що ти помогнах?

— Не съм те молила за помощ.

— Но тя ти беше необходима.

Тя изчака битката, която се бе разгоряла в нея, да стихне и кимна.

— Добре… — тя пусна веригата на пода. — Но това, което направи преди… Никога няма да ти го простя!

Алдън въздъхна.

— Знам и съжалявам.

Кристен му обърна гръб.