Сърца в пламъци

ГЛАВА 12

Отношението на Кристен към приключението рязко се промени, когато за пръв път влезе в къщата. Вече не се налагаше да държи устата си затворена и да крие косата си. Сега имаше нови проблеми — как саксонците щяха да гледат на нея като жена. Ще бъде ли отблъскваща за тях заради ръста си и факта, че е техен враг? Или ще я желаят, също като мъжете у дома?

Саксонският лорд каза, че не била изкушение за мъжете му. Ако това наистина бе неговото мнение, то тя можеше да заключи, че мъжете няма да искат да правят любов с жена, по-висока от тях, защото няма да се чувстват пълноценни и пълни господари на ситуацията. Много добре, това щеше да я предпази от всички мъже в това имение с изключение на двама. Единият тя се надяваше да е мъртъв. Другият бе самият лорд.

Кристен изпитваше смесени чувства към лорд Ройс. През изминалата седмица тя рядко го бе виждала, а и тогава гледаше да се скрие от погледа му. Но все още не можеше да забрави първото си впечатление от него. Когато влезе в двора на кон, мъжът приличаше на млад бог, самоуверен, силен и хладнокръвен. С голи ръце той влезе сред шестнайсет огромни мъже, които бяха негови врагове и се осмели да покаже омразата си към тях.

Този мъж не знаеше що е страх. Днес отново лорд Ройс си проправи път между викингите, за да изтръгне Кристен от сигурната им защита. Никой друг не посмя да се приближи без оръжие в ръка.

Отер смяташе, че мъжът е глупак, за да постъпи така. Торолф пък реши, че е направил това, за да ги предизвика и да създаде повод за избиването им. Кристен предпочиташе варианта на Торолф, защото си спомни погледа в тези очи през първия ден, както и безмилостната му заповед да ги убият.

Това бе причината тя да се страхува от лорда. Въпреки това Кристен не можеше да не му се възхищава. Тя винаги бе обичала да гледа силни, добре сложени мъжки тела. Също като последната вечер, на празника у дома, когато тя бе спряла погледа си върху Дан, по-младия син на Перин и Яни, докато той участваше в борбите с ръце и тогава Брена шеговито я попита дали бе сигурна, че не може да си намери съпруг там. Силното, красиво тяло е празник за очите и майка й бе казала, че не срамно да мисли така. А саксонският лорд имаше не само съвършено тяло, но и красиво лице.

Да, в интерес на истината тя обичаше да го гледа, но не искаше той да спира поглед върху нея със същото възхищение. При омразата, която изпитваше към нея и останалите, да прави любов с него не би било най-приятното преживяване. Докато той не я пожелаеше, тя щеше да е в безопасност, макар да бе отделена от другите. Целта й си оставаше същата. Щеше да работи и да се опитва да не прави впечатление, докато не се появи подходящ момент за бягство. Но оставаше въпросът как гледа той на нея като жена.

Докато я търкаха, жените явно си отмъщаваха, защото почти свалиха кожата й. Тя понесе това само защото не искаше да им създава повече неприятности и саксонецът да дойде отново.

Дрехите, които й дадоха, бяха направо смешни. Нямаше нищо, което да пасне на високия й ръст. Макар да бе слаба за ръста си, в сравнение с тях, Кристен бе широка. Ръкавите на бялата роба, която й дадоха, бяха прекалено тесни за ръцете й. Започна спор дали да отрежат ръкавите и да ги снадят с по-широка дантела, или да ги разширят с допълнително парче. Кристен реши въпроса, като ги отпра. Нейните летни рокли у дома бяха без ръкави и с тази дреха щеше да й бъде горещо. Жените не одобриха това, но също като нея нямаха желание да се карат, защото и те не искаха отново да видят лорда разгневен.

Тази роба, чието предназначение бе да покрива краката чак до петите, остана доста над глезените на Кристен, а сивата рокля, която й дадоха, едва стигаше до коленете й. Добре, че поне бе без ръкави и с цепки отстрани, за да може да я оформи, както иска. Тя си сложи въжения колан, който й дадоха, като го остави доста свободен и така дрехата падаше свободно. Така поне успя да скрие някои извивки на тялото си.

Взеха й ботушите и й дадоха чифт меки домашни обувки, които биха били чудесни, ако оковите не бяха върнати обратно върху тях, а тези обувки не покриваха глезените и. Тя не възнамеряваше да носи железата направо върху голата си кожа и каза това. Най-възрастната, Еда, мъдро реши да остави този въпрос на по-висока инстанция и взе оковите със себе си, след което заедно с още две жени поведе Кристен нагоре по стълбите.

Макар да не знаеше точно защо, девойката се изнервяше от мисълта, че отново трябва да се срещне с лорд Ройс. Не вярваше саксонецът да я хареса, но все пак, сега, когато я бяха изкъпали, съществуваше подобна вероятност.

Ройс седеше до една малка маса и точеше дълъг двуостър меч, когато Еда бутна Кристен в стаята. Без да обяснява защо девойката е без окови, тя просто ги сложи на масата и излезе, като остави затворничката да стои в средата на стаята.

Стаята бе голяма и почти гола. Освен ниското легло вляво от вратата и голямата ракла пред него имаше и една малка маса с четири стола. Точно срещу вратата имаше още една ракла с ключалка, която се простираше между двата отворени прозореца като пейка. Другият прозорец, който бе срещу леглото, гледаше към предния двор. По стените и по пода нямаше гоблени и килими, но стената отдясно на Кристен бе отрупана с различни оръжия.

Тя не гледаше към Ройс, но въпреки това почувства погледа му. Чакаше го да заговори пръв, но той мълчеше. Девойката бе огледала цялата стая и вече се чудеше на какво да спре погледа си, защото нямаше навика да забива очи в пода. Правеше това само докато бе с останалите навън, тъй като Торолф й бе казал, че миглите й са прекалено дълги за момче и това може да привлече вниманието на саксонците.

Погледът й попадна върху ботушите му и започна бавно да се движи нагоре по тялото, докато очите им се срещнаха. Сега, дори да искаше, не можеше да погледне настрани. В неговите очи нямаше омраза. Тя видя само изненада.

— Коя си ти?

Въпросът сякаш бе изречен със смущение.

За какво ли бе мислил досега, че беше толкова объркан?

— Какво точно искаш да знаеш? — каза тя. — Името ми е Кристен, но, струва ми се, искаш да научиш още нещо.

Начинът, по който той стана и тръгна към нея, я накара да мисли, че не е чул и дума от онова, което му каза. В изражението на саксонеца имаше нещо, което тя не можа точно да определи. Той спря едва когато между тях оставаха десетина сантиметра и вдигна пръсти към розовата й буза.

— Добре си успяла да скриеш красотата си.

Кристен отстъпи.

— Казахте, че не съм била изкушение.

— Това бе по-рано.

Девойката простена наум. Да, това, което проблесна в зелените дълбини на очите му, когато я погледна, бе желание. Тя не се залъгваше, че ще може да мери сили с него. Не и с него. Днес той бе облечен в туника с дълги ръкави и мускулите, които бе видяла онзи ден, изпъваха тънкия плат. Саксонецът можеше да я смаже с огромните си ръце. За броени мигове можеше да се окаже върху нея. Никой тук не можеше да му попречи, защото тя бе враг, и то победен и той можеше да прави с нея каквото пожелае.

— Няма да ти е лесно да ме изнасилиш — каза Кристен с приглушен, предупреждаващ глас.

— Да те изнасиля? — той се промени пред очите й. Гняв изостри чертите му. — Не бих се унижил да изнасилвам викингска пачавра!

Никога не бяха обиждали Кристен така. Щеше да му го каже, но се въздържа, защото се замисли над думите му. Те бяха изпълнени с такова отвращение. Всъщност не бе толкова чудно, че я мисли за пачавра. Това бе разумно обяснение за присъствието й на кораба.

Той се върна на мястото си и повече не я погледна. Все още се мъчеше да овладее гнева си. Девойката се зачуди какво го бе накарало да ненавижда викингите толкова много. Тя знаеше още от първия миг, че той изпитва омраза не към нея, а към целия й народ.

— Щеше ли да имаш такива скрупули, ако бях викингска девица? — опита се да разбере тя.

— Щях да се радвам да постъпя с викингска девица така, както вашите мъже постъпиха със саксонските жени.

— Ние не сме идвали тук досега.

— Други като вас идваха! — гневно процеди той.

Значи това било. Викингите са идвали тук на поход. Кристен се зачуди кого ли е загубил, че не искаше да докосне развратница, която преди това е забавлявала онези, които мразеше, а би излял цялата си ненавист върху невинна девойка само защото е от народа на викингите. По дяволите! Това, че той я мислеше за пачавра, щеше да запази девствеността й!

Кристен почти се засмя на този абсурд. Това бе невероятно. Но ако само така можеше да се предпази, то тя щеше да се възползва. Само че, как се държаха развратниците?

— Искаше да ме разпиташ? — напомни му тя, като се почувства доста по-спокойна.

— Да. Какво знаеш за даните?

— Те не са харесали земята ви? — допусна тя и не можа да скрие усмивката си.

— Смешно ли ти се вижда? — рязко попита той.

— Не, съжалявам — каза тя, но продължи да се усмихва. — Просто не разбирам защо мислиш, че мога да знам нещо за тях. Ние идваме от други земи. Единствените дани които съм срещала, бяха търговци, също както повечето от моя народ.

Трябваше да бъде по-внимателна. Ако му кажеше, че баща й е търговец, той щеше да се зачуди защо е било нужно да проституира. По-добре да не знае, че родителите й са живи и че изобщо има семейство.

Мислите му следваха същата посока и тя усети, че мъжът все още иска да разбере нещо повече за нея.

— Защо жена като теб се продава толкова евтино?

— Има ли значение?

— Мисля, че не — отвърна той рязко и замълча.

Показателен за отношението му към нея бе фактът, че я държеше права, когато той бе седнал, а имаше още три свободни стола. Тя бе работила цяла заран, после я бичуваха, преживя едно къпане, което приличаше повече на мъчение, а сега трябваше да стои тук права и да отговаря на въпросите му. Злобният Локи сигурно се надсмиваше над проблемите й. Девойката не издържа и седна по турски на пода. Лицето на саксонеца отново потъмня.

— По дяволите, кучко, нямаш ли елементарно възпитание?

— Аз ли? — въздъхна тя. — А къде е твоето възпитание, та ме държиш права, докато ти седиш?

— Сигурно не си разбрала все още, че твоето положение тук е по-ниско от който й да е слуга.

— Значи най-долният слуга може да седи, а аз не? Това ли искаш да ми кажеш? Значи не мога да очаквам елементарна учтивост?

— Да, правилно си ме разбрала!

Какъв инат! Какво очакваше тази жена? Да се извини на затворничка?

— Много добре, саксонецо — тя се засмя и стана на крака. — Няма да ти дам възможност да кажеш, че норвежките не са издръжливи.

Този отговор го раздразни още повече. Той скочи, направи една крачка към нея, но спря и като се обърна, застана до масата и се опита да се овладее. Какво ли би й направил, ако не се бе спрял?

Тя объркано сви вежди. Какво направи, че толкова го разгневи? Нали се подчини. Той нали това искаше? Или очакваше от нея съпротива? Може би търсеше повод, за да я накаже, да излее върху нея омразата си, а тя не му позволи, като се подчини веднага.

Кристен грешеше. Ройс бе в затруднение, откакто я вкараха в стаята. За миг бе почувствал влечение към нея и това бе толкова далеч от чувството, което трябваше да изпита, че напълно го обърка. Тя наистина го отвращаваше. Той мразеше и нея и племето й. Но когато я погледна, първото му желание бе да я докосне. И когато го направи, разбра, че кожата й бе толкова нежна и гладка, колкото изглеждаше.

Тя бе прекалено хубава, за да е истинска, и Ройс изпитваше гняв към себе си, че я бе пожелал, макар и само за миг и което бе още по-зле, че й бе позволил да разбере това. Не трябваше да забравя коя бе тази жена. Тя би продала тялото си на всеки мъж срещу заплащане. Без съмнение е лягала с целия екипаж на кораба. Тя бе викингска мръсница. Никоя жена не би трябвало да го отвращава повече.

Но тя не го отвращаваше и това го смущаваше. Трябваше да е покорна и уплашена. Всяка друга на нейно място би била. Тя трябваше да трепери пред гнева му и да плаче за милост. Тогава щеше да я презира. Но тя го объркваше с отговорите си и се усмихваше, когато това ставаше причина за гнева му. Смееше се, когато я унижаваше. Как да се бори с това привличане, когато тя го изненадваше все повече и повече?

— Сигурно трябва да изляза?

Ройс рязко се обърна и я прониза с гневния си поглед.

— Няма да напуснеш тази къща, кучко.

— Имах предвид стаята ти, след като присъствието ми тук явно те разгневява.

— Не е заради теб — увери я той. Лъжата лесно се измъкна от устата му. — Но можеш да си ходиш. Само че, първо, ще сложиш това.

Той вдигна оковите от масата и й ги подхвърли. Кристен инстинктивно ги хвана, вместо да ги остави да паднат на пода. Веригата се уви около китката й и единият пръстен я удари под лакътя, като я накара да трепне. В ръцете й желязото се превърна в оръжие, но тя не обърна внимание на това. Девойката погледна оковите с отвращение.

— Значи все пак ще ме накараш да нося това?

Той кимна:

— Да, за да разбереш, че положението ти само е променено, а не подобрено.

Тя срещна погледа му и в очите й блесна задоволство.

— Друго не съм и очаквала. — Девойката отпусна ръката си, веригата се размота бавно и падна до крака й. — Ти ще трябва да ги сложиш.

— Само ги затвори, кучко — заповяда нетърпеливо той, без да е разбрал отказа й.

— Ти го направи, саксонецо — остро отвърна тя. — Никога няма да огранича доброволно свободата си.

Очите му се присвиха при това нахалство. Първата му мисъл бе да пречупи непокорството й, преди да се е разраснало, но после осъзна, че за това ще е нужно доста повече от един бой.

Той се приближи до нея и дръпна оковите от ръцете й. После коленичи и грубо ги затвори около глезените на девойката. Кристен стоеше неподвижно и гледаше наведената му глава, на една ръка разстояние, покрита с гъста кафява коса. Наистина бе много лошо, че съдбата им бе отредила да бъдат врагове. Тя щеше да се радва, ако бе срещнала този мъж при други обстоятелства.

Той вдигна поглед към нея. Разбирайки погрешно мъката в очите й, Ройс забрави какво бе направил.

— Къде са ботушите ти?

— Старицата Еда каза че не са подходящи в къщата.

— Тогава трябва да сложиш някакъв плат под тези окови, за да не се разрани кожата ти.

— Какво значение има това, милорд? Става въпрос само за кожата ми, а аз стоя по-ниско от най-долния слуга.

Той се изправи.

— Желанието ми не е да се държа лошо с теб, Кристен.

Това, че мъжът бе запомнил името й, я изненада. Тя мислеше, че изобщо не я бе чул, когато му го каза, тъй като се обръщаше към нея само с „кучко“. Въпреки това Кристен бе ядосана, защото все се надяваше, че няма да й сложи оковите.

— Е, поне заслужих вниманието, с което удостояваш животните си, нали?

Той я разбра, но не биваше да се отмята от думите си.

— Да, същите грижи. Нито повече, нито по-малко.

Тя кимна рязко. Не искаше да му позволи да види унижението, което й причиниха неговите думи. Девойката се обърна, за да излезе, но той я хвана за ръката. Не я пусна, докато Кристен не обърна очи към него.

— Тъй като не можеш да спиш при другите слуги без охрана, ще ти дам отделна стая, която ще може да се заключва. Щом е заключена няма причина… — той спря объркан и после рязко завърши: — Няма нужда да спиш с оковите. Ще дам ключа на Еда, за да ги сваля всяка вечер.

Кристен не му благодари. Тя видя, че лордът съжалява за внезапния импулс, който го бе накарал да отстъпи. Вместо това му обърна гръб и излезе от стаята с цялата гордост, която позволяваше ограничената походка.

Тя заслужаваше това. Заслужаваше всичко това, защото не послуша родителите си и се впусна в това трагично приключение. Изведнъж се почувства толкова безпомощна и самотна без останалите. Ако Селиг бе тук, щеше да знае какво да направи. Щеше да я обнадежди, преди да я доведат в къщата. Но Селиг бе мъртъв. О, Боже, Селиг!

Тя се отдаде на мъката си. Сега вече не трябваше да се крие. Девойката тихо се разрида там, където бе в момента — между стаята на Ройс и стълбите. Сълзи потекоха по бузите й. Сега, когато бе сама, можеше да си позволи това, което преди гордостта й забраняваше.