Сърца в пламъци

ГЛАВА 40

Елдред празнуваше. Той ядеше, пиеше, веселеше се. Отзвук от пира долиташе до Кристен. Докато чуваше гласа му, можеше да се надява, че все още нищо лошо не се е случило с Ройс. Повтаряше си, че в омразата си Елдред неминуемо ще пожелае да бъде свидетел на изпълнението на заповедите си или сам ще ги приведе в изпълнение.

Тези мисли позволиха на Кристен да се успокои, да започне да крои планове. Трябваше да излезе от стаята веднага щом вратата се отвори. Трябваше да си проправи път до избата, в която заведох Ройс. Трябваше да го освободи, после да вземе конете… Как? Господ да й е на помощ! Наоколо имаше толкова много хора!

Претърси опипом стаята, като не преставаше да проклина тъмнината, защото я бавеше. Но време имаше. Никой не влезе в стаята. Никой не я прекъсна. В стаичката обаче не намери нищо, което би могла да използва като оръжие. Оставаше й само нейната съобразителност. Нямаше да бъде лесно да измами Елдред, но ако беше пиян и дойдеше сам, можеше и да го надвие. Когато най-накрая Елдред влезе в стаята, той бе сам и беше пил, но ни най-малко не изглеждаше пиян.

Носеше свещ, която, след като затвори вратата, постави на една празна полица на стената. Сега Кристен с очите си се убеди, че с изключение на леглото, стаята бе напълно празна. Увери се в това само с един бегъл поглед, не смееше да изпуска Елдред от очите си.

На лицето му бе изписано някакво очакване. Той дори й се усмихна, когато тя отново впери очи в него. Мечът все още висеше на колана му. Но сега до него се мъдреше и къс, изработен от безброй тънки ивици кожа, бич.

— Какво стори на Ройс?

— Все още не съм се погрижил за него — нехайно отвърна Елдред. — Реших първо да се разправя с теб, за да мога после да му разкажа. Лорд Алдън смята, че май не си му безразлична. Тази вечер ще проверим дали е така.

— Грешиш — побърза да го увери тя. — Той има годеница.

— Това не засяга слугинята, с която спи?

Обидата накара Кристен да се дръпне назад, сякаш я бяха зашлевили. Какво общо имаше наистина?

— Защо го мразиш толкова?

— Проклет да е! Не греши в нищо — поне така смята Алфред. Винаги е смятал така.

— Завиждаш? — Очите й го измериха с презрение. — Правиш всичко това заради едната жалка завист?

— Какво знаеш ти за това? — озъби й се той. — Не знаеш какво е да си съперничиш с някого, докато всички винаги мислят, че на теб нещо ти липсва.

— Да, не зная. Но зная, че това няма да ти се размине. Твърде много хора видяха, че ни доведе тук.

Той се изсмя.

— Моите хора. Те няма да посмеят да кажат и думичка. За разлика от теб те си знаят мястото.

— Те са хора на баща ти — подигра му се тя. — Той ще разбере.

Елдред се нахвърли върху нея и силно я зашлеви. От удара главата й се отметна настрани, но тялото й дори не помръдна. В първия момент Елдред се изненада. Беше свикнал жените да се свличат на пода от силните му удари, а после да се свиват от страх. Но тази жена бе колкото него на ръст. И не се свиваше уплашено. От ъгълчето на устата на Кристен се процеди кръв, но когато вдигна очи към него, те проблеснаха яростно.

Елдред направи крачка назад. Част от куража му го бе напуснал. Мисълта, че причината за това е само една жена, го ядоса. Той измъкна бича от колана си. Тя щеше да се свива боязливо, преди да приключи с нея, О, Господи! Ще се свива и още как! И ще се моли за милост!

Той замахна. Вложи цялата си сила в първия удар. Кристен се опита да направи крачка встрани, но тънките ивици кожа захапаха голата й ръка и половината от гърба й. Елдред почувства как го връхлетя задоволство. Чу как момичето остро си поема дъх. Той отново замахна. В същия момент тя се хвърли върху него и го събори на пода.

Елдред пое върху себе си цялата тежест на устременото й тяло, което му изкара въздуха. Помисли, че тя ще се опита да измъкне бича от ръцете му и продължи здраво да го стиска. Това му беше грешката. Едва не изпадна в шок, когато усети острието на собствения си меч, притиснато в гърлото си.

— Само посмей да мръднеш, милорд, и ще те закова на пода. — Спокойният й глас бе дори по-ужасяващ от думите й.

Това бе последното нещо, което Елдред чу. Дръжката на меча се стовари върху слепоочието му.

Кристен бързо сряза въжето, с което я бяха вързали, като внимателно го прекъсна близо до възлите, за да може да го използва отново. Тя обърна Елдред по корем и завърза ръцете му зад гърба. Не смяташе да повтаря неговата грешка — да завърже ръцете й отпред, което все пак даваше известна свобода. Но основната му грешка бе в това, че очакваше тя да стои безропотно.

Не беше мъртъв. „Толкова по-жалко, помисли си тя. Трябваше да го убия“. Тя все още обмисляше тази възможност, докато нарязваше покривката на леглото, за да завърже краката му и да затъкне устата му. Но в крайна сметка не може да се реши да убие беззащитен човек.

Заслуша се звуците в замъка. Елдред се свести и тя отново го цапардоса. Щеше да й достави голямо удоволствие да продължи това занимание през цялата нощ, но нямаше толкова време. Измъкна се от стаичката веднага щом всичко утихна.

Една единствена свещ гореше в другия край на голямата зала. Сламениците на слугите бяха наредени покрай стените. Всички сияха. Кристен се насочи право към входа, без да спира по пътя си. Едва сдържаше дъха си. Сърцето й биеше лудо. Не се чу сигнал за тревога. Но от външната страна на вратата имаше страж — един от мъжете, които ги бяха заловили.

Мъжът бе не по-малко изненадан от самата нея. Бе свикнала с отсъствието на часови в Уиндхърст. Елдред сигурно имаше от какво да се страхува или очакваше да възникнат проблеми след онова, което бе извършил.

Като видя меча, който Кристен носеше, стражът се изненада още повече. Посегна да измъкне своя, но тя имаше предимство, тъй като оръжието вече бе в ръката й. Прониза го, преди мъжът да успее да се защити.

Нямаше никакво време за губене. Кристен изтича към избата и блъсна вратата. Вътре имаше още един часови, който се събуди и понечи да се изправи. Кристен позволи и на него да опита меча и той се отпусна назад.

Ройс наистина бе окован за стената. Цялата тежест на тялото се държеше на двете му ръце, които бяха над главата му. Раната бе кървила дълго. Червеното петно преминаваше в ивица, която се спускаше чак до единия му крак. Главата му беше клюмнала на рамото му. Кристен не бе сигурна дали е жив.

Тя изтича до него и обхвана главата му с ръце, за да увери, че той още диша. Започна да го пошляпва по бузите — по-силно и по-силно, докато очите му не се отвориха. Вцепени се от облекчение.

— Как?

Това бе единственият му въпрос. Гласът му я накара отново да дойде на себе си. Тя изтича обратно до часовоя и го претърси за ключа от оковите.

— Раних един мъж, може даже да съм го убила — каза тя през рамо. — Според вашите саксонски закони ще бъда ли наказана за това?

Пръстите й най-после докопаха ключа и тя побърза обратно към Ройс. Той клатеше глава.

— Това ли е всичко, което те притеснява в момента?

— Не познавам законите ви — отсече тя. — Знам само, че според тях, последния път, когато се защитих, бях виновна. И сега ли ще съгреша, ако се опитам с всички средства да напусна това място?

Той се разсмя, но болката го накара да сподави смеха си.

— Не. Направи повече, отколкото изобщо можех да се надявам.

— Добре — тя му се усмихна и отключи китките му. — Сега да се махаме оттук, милорд.

Но краката на Ройс се подгънаха, когато поеха тежестта му. Като видя колко е слаб, Кристен бързо отпра подгъва на роклята си и го раздели надве, като подпъхна плата под туниката му — отпред и отзад. Очакваше ги усилна езда и той не можеше да си позволи да загуби още кръв. Сега нямаше възможност го превърже както трябва. Молеше се да е в състояние да язди.

Придвижването до конюшнята им отне доста време, защото Кристен трябваше да подкрепя Ройс. Това не беше лесно дори и за нея. А после трябваше да го пусне, за да се погрижи за стража в конюшнята.

Когато се върна, Кристен намери Ройс проснат на земята. Доплака й се, но се зае отново да го свести. Принуди го да се изправи на крака и да събере и сетните си сили за да възседне коня си.

— Как… предлагаш… да преминем през портите?

— Остави ме аз да мисля за това — отвърна тя.

Тревожеше се. Прекоси тихия двор пеша, като водеше конете за поводите. Портите бяха високи и високи. Напряко през тях преминаваше дълго дебело резе. От едната страна имаше малка платформа, на която, облегнал гръб на стената, седеше часови. Беше заспал. Кристен внимателно се качи по стълбичката на платформата и се погрижи часовоят да не се събуди, след това бързо слезе и напъна с всички сили тежкото резе.

Наистина бе тежко. Нямаше да успее да го остави тихо на земята. Трябваше да го пусне. Трясъкът отекна през цялото й тяло.

Огледа се. Очакваше да се спуснат легион въоръжени мъже. Сърцето й едва не спря да бие, когато действително видя един слуга да излиза от обора. Той се прозя и отново влезе вътре. На входа на една от сградите имаше друг човек. Той просто си стоеше там и ги зяпаше.

Заля я вълна от облекчение, когато разбра, че няма да вдигнат тревога. Бяха апатични и небрежни и нямаха никакво желание да си развалят спокойствието заради господаря си. Кристен бутна портите и сграбчи поводите на коня на Ройс. После скочи на своя. Остатъкът от нощта премина в бързо препускане.