Сърца в пламъци

ГЛАВА 15

На следващата сутрин Кристен не бе в добро настроение. Тя се бе държала открито и честно със саксонеца, като разкри чувствата си към него и така му даде предимство, а в отговор получи само лицемерие. Той я желаеше, но не искаше да признае това пред нея и пред себе си и по този начин караше и двамата да страдат. Еда бе чула цялата им свада и също не бе доволна.

— Не го изкушавай повече, момиче — предупреди я тя гневно. — Ще съжаляваш, ако той те отведе в леглото си, защото за него винаги ще бъдеш само една робиня.

Може би това бе истина и Кристен се вбеси. Тя бе готова да отдаде невинността си на човек, за когото нямаше да означава нищо. Вчера бе сигурна, че ще успее да събуди чувствата му, но сега изпитваше съмнение. Това я потискаше ужасно. Тази сутрин те чистеха стаите откъм предния двор, както правеха всеки ден. Тази на Ройс бе една от тях. Преди, докато гледаше леглото му, Кристен усещаше възбуда, а тази заран изпитваше желание да го разкъса. Тя започна да тупа възглавницата толкова силно, че от нея се разхвърчаха пера.

— От едната крайност в другата — отбеляза Еда и поклати глава. — Не мисли повече за него.

— Остави ме на мира — предупреди я Кристен. — Вече ми каза какво мислиш.

— Да, но явно това не е било достатъчно. Ако сега смяташ да го нараниш, по-добре помисли пак.

Това бе капката, която препълни чашата на търпението. Кристен бе прекарала нощта, като се мъчеше да овладее новите чувства, които саксонецът събуди у нея.

— Да го нараня? — изръмжа тя. — Ако нараня някого, това ще си ти, ако не престанеш да ме дразниш!

Еда уплашено отстъпи назад. Тя вече не бе нащрек в присъствието на Кристен, тъй като досега девойката не бе показвала враждебност. Дори бе започнала да я харесва, забравяйки, че тя е от народа, който сее смърт и разруха. Досега старицата се чувстваше достатъчно сигурна, за да остава сама с момичето, както бе днес. Сега, като погледна високата млада жена, чийто гняв кипеше, Еда разбра, че тя няма да се затрудни много, ако реши да я хвърли през отворения прозорец. Кристен бе достатъчно едра и силна, за да направи това. Не че ще бъде толкова глупава, за да го стори, но все пак такава възможност съществуваше.

Еда започна да отстъпва към вратата, като гласът й се засилваше с всяка крачка, която я отдалечаваше от Кристен.

— Ще заплашваш една старица, а? След като те защитавах от обидите на другите — до вратата Еда спря и се обърна. — Ще свършиш тук сама. И по-добре да промениш държанието си, когато слезеш долу, защото иначе ще прекараш остатъка от деня заключена и без вечеря. И не се мотай тук дълго, защото ако се забавиш, ще пратя някой мъж да те свали долу. Няма да ги е толкова лесно него да хвърлиш през прозореца.

За момент Кристен се учуди на последните думи на старицата, но веднага ги забрави. За първи път я оставяха сама в незаключена стая, а и тази бе неговата. Тя можеше да унищожи за миг всичко, което се намираше вътре. Никой не можеше да я спре. После Ройс щеше да я набие и тя с радост би приела болката и омразата, който щяха да последват, защото все още не го мразеше. Трябваше, но не можеше.

Идеята я изкушаваше, но още по-примамлива бе възможността да намери брадва — най-сигурното оръжие, което можеше да й помогне да напусне това място. Бе изгубила прекалено много време в мисли за саксонеца, когато трябваше да състави план за бягство. С брадвата можеше да се освободи от оковите и да разбие ключалката на стаята, в която я заключваха всяка вечер. Там имаше само едно тънко одеяло и груб чаршаф, но с тях и със собствените си дрехи тя можеше да направи достатъчно дълго въже, за да се спусне по него от прозореца. Със същата брадва щеше да отвори помещението, където бяха заключени Торолф и другите. Ако успееше да намери това оръжие, можеше да го скрие в стаята си, преди да слезе долу. И тази вечер…

Сред окачените на стената оръжия нямаше нито една брадва. Кристен бързо се наведе над голямата ракла, която стоеше до леглото на Ройс, и я отвори. Внимателно премести дрехите, които бяха най-отгоре, но отдолу се показаха само други дрехи. Тя погледна към по-малкия сандък между двата прозореца, но видя, че той има железен катинар.

Кристен отново се обърна към стената с оръжията. Там имаше стари саби, някои от които бяха богато инкрустирани със сребро, а една дори бе прибрана в ножница от чисто злато. Имаше копия, един лък, една тояга и много ками с различни дължини и форми. Тя искаше да открадне една за себе си, но празното място веднага щеше да я издаде. Все пак с кама може би щеше да успее да отвори катинара на сандъка, така че да не бъде забелязано поне известно време.

Девойката свали най-малката кама, защото реши, че с нея ще бъде най-лесно да отвори сандъка и коленичи пред него. Катинарът обаче никак не бе прост. Всъщност тя не видя отвор за ключ.

— Не е заключен. Това, което държиш, е само едно украшение. Държи се само на капака. Давай, вдигни го и сама ще се увериш. Братовчед ми не заключва ценностите си. Той е сигурен, че тук няма кой да го обере.

Кристен се обърна бавно. Тя бе ужасена, защото този глас й бе непознат. Ужасът изчезна, щом очите й се спряха на лицето на мъжа. Девойката го познаваше. Познаваше тези ярки, светлосини очи и този ръст, само с няколко сантиметра по-голям от нейния. Никога нямаше да забрави как изглеждаше този мъж, когато стоеше с меч в ръка, а до него Селиг падаше на земята.

— Ти! — изсъска Кристен и скочи на крака. — Ти трябваше да си мъртъв!

Той не обърна внимание на думите й. Очите му преминаха по нея и се разшириха от учудване.

— Боже мой, описанието, което Ройс ти направи, не е било съвсем справедливо.

Кристен също не го слушаше. Тя щеше да се нахвърли върху него веднага, но все пак бе успяла да овладее поне малко яростта, която я обзе, и си спомни за оковите. Девойката бавно тръгна към него и веригата се провлачи по пода. Когато видя оковите, той премигна, но очевидното му състрадание не й повлия. Тъй като не бе видял камата в ръката й, тя вярваше, че ще успее.

Кристен проговори, за да го накара отново да вдигне поглед към лицето й. Щеше да го достигне само след миг.

— Не съм питала за теб. Реших, че си мъртъв, тъй като никой не те споменаваше.

— Възстановявах се. Съвсем скоро ти…

Тя се хвърли, като се целеше в гърлото му. Рефлексите му обаче се оказаха по-добри, отколкото предполагаше момичето, и се наложи да се пъхне под ръката, която той бе вдигнал, за да блокира удара. Мъжът се оказа доста добър и отскочи назад, за да избегне острието. Ако камата бе малко по-дълга, тя щеше да успее да го прониже. Сега само разпори туниката му и остави една тънка червена драскотина. Тя видя това само за момент, докато се завърташе, за да го нападне отстрани.

Той хвана китката й с лявата ръка само на сантиметри от врата си. Все пак ръката му не бе достатъчно силна, а и тя бе нанесла удара с цялото си тяло. Острието продължи и отново разряза кожата му, защото той не успя да спре удара, а само го отклони, като свали ръката й отпред.

Мъжът бе слаб за ръста си и съвсем не бе як като Ройс, а силата на Кристен бе удвоена от жаждата за мъст. Той не можеше да удържи китката й с лявата си ръка. Тя усети, че хватката му отслабва и като спря рязко да дърпа ръката си, нанесе удар. Острието влезе до средата в гърдите на мъжа, преди той да помогне на лявата си ръка с дясната и да отблъсне камата.

— По дяволите, кучко, престани!

— Само когато умреш, саксонско куче!

Със свободната си ръка тя хвана косата му и го дръпна, за да го извади от равновесие. Алдън се завъртя и блокира дясната й ръка под своята, за да може да огъне пръстите, които държаха камата. Когато усети, че я изпуска, тя извика от ярост. Тогава мъжът я пусна и това бе неговата грешка. Преди да успее да се обърне с лице към нея, девойката събра двете си ръце и го удари в гърба.

Ударът бе силен и го запрати през коридора върху отсрещната стена. Камата лежеше на пода между двамата. Кристен скочи към нея, но веригата я спъна и тя загуби равновесие. Алдън се обърна и като я видя да пада, се хвърли към нея. Сблъсъкът ги върна обратно в стаята, където те се приземиха тежко върху пода.

Ако Кристен бе дребна жена, това щеше да е краят на битката за нея. Точно това си помисли и Алдън. Той стисна двете й китки и ги прикова на пода до главата. После я погледна объркано.

— Защо? — попита той. — Ройс каза, че досега не си се държала враждебно с никого. Защо нападна точно мен?

— Ти уби Селиг! Аз ще отмъстя за него!

При последните думи девойката го отхвърли настрани. В следващия момент тя бе върху него и стисна главата му. Успя да я блъсне два пъти в пода, когато усети, как две силни ръце обвиха гърдите й и я вдигнаха.

Кристен започна да се съпротивлява, но ръцете я стиснаха още по-силно и тя остана без дъх. Един глас изсъска в ухото й:

— Стой мирно!

Не беше честно! Не той! Можеше да се бие с всеки, но не и с него.

Кристен се подчини на заповедта и се отпусна към Ройс, но очите й все още бяха приковани в мъжа, който лежеше на пода. Още един миг и той щеше да е достатъчно зашеметен, за да може тя да стане и да откачи някое оръжие от стената. Този път щеше да успее да отмъсти за брат си. Защо саксонецът трябваше да идва точно сега?

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш, Алдън? — попита Ройс.

— Аз? — Алдън седна и разтърси глава. — Погледни ме! Мислиш ли, че аз съм направил нещо?

— Аз ще разбера какво става! Все пак, ако искаш да ми кажеш, че една жена те е пронизала два пъти…

— Ти си безсърдечен, Ройс — отвърна Алдън. — Знаеш, че съм слаб като бебе, а и тя не е крехка жена. Опитай да се бориш с нея и ще разбереш какво искам да ти кажа.

— Тя е само жена — каза Ройс и отхвърли Кристен настрани. Това движение трябваше да я изпрати в другия край на стаята, но тя само залитна и след като възстанови равновесието си, вдигна глава и го погледна.

— Само жена, а? — Алдън отново поклати глава. — Е, тази жена има необичайни познания за оръжията. Да не кажеш, че не съм те предупредил, макар че, както изглежда, тя иска да отмъсти само на мен.

— Защо?

— Питай нея.

Ройс се обърна към Кристен.

— Защо? — повтори той. Тя скръсти ръце на гърдите си и отказа да говори. Ройс започна да губи търпение и се обърна към Алдън. — На теб какво ти каза?

— Че съм убил някого, когото тя нарече Селиг. Каза, че ще отмъсти за него.

— Любовник, без съмнение.

— Не е любовник! — извика Кристен и очите й се изпълниха с ярост.

— Тогава какъв?

— Никога няма да узнаеш, саксонецо.

— Кълна се, че ще ми кажеш! — кресна гневно той и като хвана отново ръката й, я изправи пред себе си.

— Така ли? — тя го погледна подигравателно. — И как ще ме накараш? Ще ме биеш? Ще ме измъчваш? Можеш да го направиш, но аз няма да ти кажа нищо повече от онова, което искам да ти кажа. Няма да моля за милост, саксонецо, така че още сега можеш да ме убиеш и да решиш проблема веднъж за винаги.

— Марш долу! — извика Ройс и отново я отблъсна.

Тя тръгна бавно с високо вдигната глава. Ройс остана загледан в празната рамка, след като девойката излезе през вратата. После се обърна към братовчед си точно когато Алдън се изправяше.

— Не викай повече, Ройс. Бог да ми е на помощ! Когато Даръл види всичката тази кръв, ще се наслушам на ревове.

— В такъв случай кажи, че са се отворили старите рани и не споменавай за случилото се. Не си сериозно ранен, нали?

— Бях започнал да се чудя дали това те интересува — усмихна се Алдън. — Не, само драскотини, въпреки че, Бог ми е свидетел, малко остана да ми пререже гърлото. Тя се бие като дявол и освен това не ме предупреди, че ще напада.

— Иди да лекуваш раните си, Алдън — каза Ройс.

— Точно това мисля да направя, преди да ме е видяла Даръл. Загрижеността й на любяща сестра е направо досадна.

— Алдън?

— Да — той се обърна на вратата.

— Стой настрани от…

Алдън се усмихна.

— Това предупреждение е излишно. Имах достатъчно работа с тази кучка и последствията ще останат за цял живот.