Сърца в пламъци

ГЛАВА 9

Ройс видя сестра си да прекосява бързо залата. Тя стигна до открехнатата врата, надникна пред нея и бързо се отдръпна. После се забърза обратно към стълбите, по които бе слязла. Той я повика. Тя дойде, вече не така забързано, до голямата маса, на която брат й закусваше сам. Меган вече бе хапнала с прислужницата си Уделе.

Даръл все още се сърдеше на Ройс заради предната вечер и не пожела да седне с него тази сутрин. Тя го гледаше от другия край на залата, където се бе навела над един от ранените. Не бе трудно да се долови нежеланието и у Меган да общува с брат си.

Отдръпването на сестра му късаше сърцето на Ройс, но той знаеше, че това бе по негова вина. Причината бе студеното му държание, след като загуби толкова скъпи хора при последното нападение на викингите. Меган бе прекалено млада, за да разбере какво чувства брат й и защо бе толкова безразличен към всички и всичко, дори към нея. През онази година тя започна да се страхува от него и този страх остана, въпреки че той започна да се отнася към нея възможно най-нежно веднага щом усети какво става.

Оттогава тя бе развила много страхове — от чужденци, от силни гласове, от кавги — и той смяташе, че е виновен за това. Ройс знаеше, че сестра му го обича. Той бе човекът, зад когото се криеше момичето, когато имаше нужда от закрила. Въпреки това тя се страхуваше от него, сякаш във всеки момент очакваше да бъде наказана. Всъщност Меган имаше такова отношение към всички мъже, но брат й вземаше това присърце.

— Уплаши ли се да излезеш навън? — попита я внимателно Ройс, когато най-сетне тя застана до него с наведена глава.

— Не, само исках да погледна викингите. Уделе каза, че те всички са лоши хора, а на мен ми изглеждат само като ранени. — Тя го погледна, за да види реакцията му и се отпусна, когато той се усмихна.

— Не мислиш ли, че могат да бъдат ранени лоши хора?

— Сигурно, но все пак те не изглеждат чак толкова лоши. Един от тях дори ми се усмихна, поне така ми се стори. Могат ли такива млади хора да са толкова лоши, Ройс? Мислех, че хората трябва да живеят много дълго в грях, за да станат наистина лоши.

— Те нямат нашия Бог, който да укроти злобата им, затова възрастта няма значение.

— Уделе каза, че имат много богове и това също ги прави лоши.

— Не, това само ги прави диваци, които принасят жертви на езически богове. Страхуваш ли се от тях?

— Да — срамежливо призна тя.

Неочаквано той попита:

— Какво мислиш, че трябва да направя с тях, Меган?

— Накарай ги да си отидат.

— За да могат да се върнат и да ни нападнат отново? Не мога да допусна това.

— Тогава ги направи християни.

Ройс се усмихна на простичкия отговор.

— Това е работа на добрия ни абат, не моя.

— Тогава какво ще нравиш с тях? Уделе мисли, че ще ги избиеш — потръпна Меган.

— Уделе мисли прекалено много на глас.

Меган отново сведе очи.

— Казах й, че няма да направиш това, защото те вече не се бият, а ти не би могъл да убиеш човек освен в битка.

— Понякога това е необходимо… — той спря и поклати глава. — Няма значение, малката. Какво ще кажеш да ги използваме, за да построят стената ни?

— Те ще работят ли за нас?

— О, мисля че ще искат — отвърна той.

— Имаш предвид, че няма да имат избор?

— Затворниците обикновено нямат, малката, а и не забравяй кои са те. Ако бяха спечелили битката и те бяха отвели в своята страна, щяха да те направят робиня. Не могат да очакват от нас да постъпим по друг начин.

Ройс се изправи, защото бе станало късно. Ако преди не бе взел решение, то сега, след разговора с Меган, вече знаеше какво ще направи.

— Само едно предупреждение — добави той и я погали но бузата. — Докато са тук, не се приближавай до тях. Те са опасни, независимо как изглеждат. Трябва да ми обещаеш това, Меган.

Сестра му кимна и се загледа след него. Щом той изчезна от погледа й, тя се затича нагоре по стълбите да каже на старата жена, която бе нейна прислужница, че въпреки всичко викингите нямаше да умрат.

Слънцето вече се бе вдигнало високо, когато Ройс излезе от къщата и тръгна към тях. Кристен, както и останалите, очакваха този момент. Тя мислеше, че повече няма да види родителите си, няма да се омъжи и да има деца, че дори не ще види утрото. Бе решила да умре достойно, но всъщност изобщо не искаше да умира.

Двама от пазачите го спряха, за да му кажат нещо и след това тръгнаха след него през двора. Дребният саксонец, Хънфрит, бе освободен към полунощ, но се върна рано сутринта, за да продължи да ги измъчва, като описваше жестокостите, които ги очакваха. Сега той отиде до Торолф и удари босия му крак с плоското на меча си.

— Господарят ми Ройс иска да говори с теб, викинг — важно заяви Хънфрит.

Кристен сръга Торолф да се изправи по-бързо, но той отблъсна ръката й. Той, както и останалите, бе готов да се хвърли върху саксонците, ако покажеха, че ще ги извеждат навън, за да ги измъчват. Вероятно щяха да се справят, защото пред тях стояха само трима мъже, но Торолф не искаше да поема излишни рискове.

Тъмнозелените очи на саксонеца се плъзнаха по групата затворници, сякаш ги виждаше за пръв път. Разбира се, сега, на дневната светлина, можеше да се види по-добре окаяното им състояние и той явно смяташе, че не са опасни, защото иначе не би стоял толкова близо до тях. Безгрижието му бе почти предизвикателно.

Този саксонец не се страхува, помисли си Кристен, когато очите му преминаха през нея. Тя бързо се сниши със свито сърце, и почувства страх, че може да бъде разкрита.

Кристен не вдигна очи, докато не чу мъжът да проговаря, а тогава безпокойството й нарасна. Тя бе забравила, че е окована до Торолф и че той единствен можеше да говори от името на всички. Това я поставяше твърде близо до центъра на вниманието. Девойката бързо се скри зад широкия гръб на братовчед си.

Саксонецът гледаше Торолф.

— Казаха ми, че говориш нашия език.

— Малко — призна Торолф.

— Кой е водачът ви?

— Мъртъв е.

— Негов ли беше корабът?

— На баща му.

— Името ти?

— Торолф Ериксон.

— Тогава посочи ми новия ви водач, Торолф, защото знам, че вече сте избрали.

Торолф не отвърна и след момент помоли:

— Повтори бавно.

— Вашият нов водач. Кой е той?

Торолф се усмихна и извика:

— Отер, стани и се представи на саксонеца.

Кристен гледаше как братовчед й се изправи несигурно, защото не бе разбрал нито дума от разговора до момента. Той бе окован на другия край на кръга, но през нощта се бе промъкнал близо до нея, като довлече със себе си още трима мъже. И двамата му братя бяха мъртви, но той, както и Кристен, криеше мъката си. Тъй като бе най-възрастен измежду тях, а и братовчед на Селиг, логично бе той да бъде новият им водач.

— Името му? — попита Ройс, след като огледа Отер отгоре до долу.

— Отер Хаардрад — отвърна Торолф.

— Много добре. Кажи на Отер Хаардрад, че ме склониха да ви пощадя. Не мога да ви оставя да си отидете, но ще ви дам храна и подслон, ако се съгласите да ми служите. Искам да се построи каменна стена около имението ми. Ако откажете да работите, няма да ви храним. Просто е.

Вместо да помоли саксонеца да повтори по-бавно, Торолф каза:

— Да поговоря! — И кимна към другарите си.

Ройс направи знак с глава:

— Разбира се, обсъдете това.

Торолф събра мъжете около себе си, но това бе само извинение да вкара Кристен в средата, където нямаше да я видят, че говори:

— Зъбите на Тор! Какво бе всичко това, Кристен?

Тя се усмихна широко:

— Няма да ни убие. Иска вместо това да построим каменната стена.

— Не, няма да се потя заради това копеле.

— Тогава ще гладуваш — каза Кристен. — Условията му са ясни. Ще работим за храна и подслон.

— Като роби!

— Не ставайте глупави — изсъска тя. — Това ще ни даде време да подготвим бягството си.

— Да и освен това да укрепнем — съгласи се Отер. — Кажи му веднага, Торолф. Да не го караме да мисли, че сред нас има несъгласни.

Торолф стана и повика Ройс.

— Оковите? — първо попита той.

— Ще останат. Не съм толкова глупав, че да ви вярвам.

Торолф се усмихна и кимна. Саксонецът бе мъдър, но не знаеше какво представляват укрепнали, нахранени и решени да избягат викинги.