Сърца в пламъци

ГЛАВА 25

Когато жените започнаха една по една да се връщат в залата, никоя от тях не коментира частичната свобода на Кристен. Но от друга страна, малко от тях имаха възможност дори да я забележат, толкова бяха заети със заплануваното тържество. Самата Кристен почти нямаше време да мисли за случилото се. Тя подпъхна синджира под въжето, което й служеше за колан, за да не вдига шум, като го влачи насам-натам, и се върна към работата си.

След по-малко от час обаче тя отново бе изненадана от прегръдка. Две ръце се плъзнаха около кръста й. В първия миг тя се паникьоса. Кристен реши, че отново са решили да си поиграят с нея. Този път цялата прислуга беше наоколо, а също и Даръл, която я погледна с любопитство.

— Добре ли си?

Заляха я студени и горещи вълни. Почувства объркване. Това беше Ройс. Загрижеността в гласа му не можеше да се сбърка. Същият мъж, който беше понесъл толкова болка заради преструвката си, че не я забелязва, сега я притискаше към себе си пред всички. Не можеше да проумее това.

— Да не сте си изгубили ума, милорд?

Тя се извърна да види дали не е пиян. Като че ли не беше… Мръщеше й се и изглеждаше толкова объркан, колкото и тя.

— Зададох ти един съвсем уместен въпрос, а ти как ми отговаряш… Разбира се, че не съм си изгубил ума. А ти?

— Започвам да се чудя — раздразнено отвърна тя. — Търсили сте ме и навън, и тук… Никога не сте го правили преди. Нима не разбирате, че всички ви гледат?

Ройс обходи залата с очи. За момент погледът му дори се срещна с погледа на Даръл и той забеляза слисването й, но това сякаш не му направи впечатление. Той отново погледна Кристен. Ръцете му все така я обгръщаха.

— Вече няма да те пренебрегвам заради клюките. Приключих с това — простичко каза той. — Ако Еда не е била с теб сутринта… Никой друг не би постъпил като нея. Сега вече всички знаят какво представляваш за мен. Ако можех бих сложил печата си върху теб. Ако благородниците на Алфред можеха да четат, бих окачил табела на врата ти. Никой друг няма да се усъмни, че ти си под моя закрила. Щом трябва да го демонстрирам с действията си, тъй да е.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Защо? Аз съм само една от вашите слугини.

— Недей да скромничиш, моме — сряза я той. — Знаеш, че за мен си нещо специално.

— До време?

— За известно време.

Ако бяха сами, щеше да го отблъсне от себе си заради този отговор, изречен без всякакво колебание. Такова нахалство към човека, който трябваше да бъде неин „господар“, щеше да навреди — не на нея — на него. Макар, че какво я интересуваше гордостта му…

— Сигурна съм, че имате много работа, милорд, а също и аз — сковано каза тя.

Той разпозна отхвърлянето, но не му обърна внимание, въпреки че свали ръцете си от кръста й.

— Кълна се, че никога няма да те разбера. Всяка друга жена щеше да се разплаче и да ми се разкрещи заради унижението, на което са я подложили, щеше да търси възмездие. Ти дори не спомена нападението. Дори ме обвини, че съм се побъркал, задето те попитах дали си добре.

Кристен се усмихна, но усмивката й се превърна в смях. Не можеше да се удържи.

— За това ли било? Заради тази сутрин?

— Изобщо ли не си разстроена от това?

— Но защо? Нали не пострадах.

Държанието й беше толкова различно от това, което беше очаквал, че се ядоса. Беше се втурнал вътре, за да я утеши, за да й се закълне, че ще отмъсти за нея, а срещна само безразличие. Когато Алдън му каза какво се е опитал да направи онзи грубиян, му се прииска да набучи Елдред на кол и сигурно щеше да го направи, ако му се беше мярнал пред очите в същия момент. Но загрижеността за Кристен бързо бе взела връх над яростта му, а тя се бе отнесла към нея с презрение.

— Вероятно не разбираш, че е било извършено престъпление? — грубо каза той.

— Срещу една робиня?

— Срещу мъжа, когото си наранила.

Тя се вцепени и в блесналия аквамарин на очите й се появиха студени нюанси.

— Какво престъпление? Че съм се защитила? Как смеете да наричате това престъпление?

— Не аз. Такъв е законът. Робите не могат да носят оръжие, освен по заповед на господаря си, нито да нападат когото и да било, особено пък благородник. Нападението на благородник се наказва с висока глоба, дори когато е извършено от свободен човек, а за робите…

— За това ли очакваше да съм разстроена? — подигра го тя. — Какво, ще бъда обесена, задето съм се защитила?

— Не бъди глупава, моме. Като твой господар аз трябва да платя глобата ти и няма съмнение, че ще го направя. Просто исках да разбереш сериозността на това, което ти отминаваш само с повдигане на рамене, сякаш е нещо маловажно.

— Няма да ти благодаря — грубо отвърна тя. — Това, че на онази свиня трябва да й се плаща изобщо не ми харесва. Ако си бях у дома, тези мъже щяха да са мъртви.

— Не можеш да очакваш, че тук всичко ще бъде, както е било у дома, Кристен! — Сега гласът му бе по-мек. Напомнянето, че тя не винаги е била робиня, че е свикнала да се отнасят към нея по по-достоен начин, поуталожи гнева му. — И на мен не ми се нрави да, че оня простак Рандолф ще бъде възнаграден и ще се погрижа той да заслужи своя вергилд.

Вергилд се наричаше цената, определена за всеки свободен човек — количеството шилинги, с което неговата стойност или значение за обществото бяха регистрирани за нуждите на закона. Това беше и сумата, изплащана като компенсация за вреда, която му е нанесена на него или за вреда, която е нанесъл той. В Уесекс хората се деляха само на три нива по този признак: хиляда и двеста шилинга — за краля и неговото семейство; шестстотин шилинга — за кралските благородници; и двеста шилинга — за простолюдието. За робите изобщо не бе определен вергилд, но се оценяваха на осем вола.

Благодарение на Еда всичко това бе известно на Кристен. Знаеше, че заплащането на пълния вергилд се изисква в случай на смърт, като сумите за наранявания бяха по-малки. Законът дори предвиждаше точни суми за различните видове наранявания. Предположи, че едно счупено ребро, което за известно време ограничава дееспособността на човека, действително предполага висока глоба, както бе казал и Ройс, особено пък за благородник, чийто пълен вергилд бе шестстотин шилинга — цифра, която за повечето хора беше умопомрачителна.

На Кристен й просветна, че Ройс изобщо не се бе подразнил от факта, че заради нея ще трябва да заплати такава глоба. Подразнило го бе презрението, с което се бе отнесла към загрижеността му. А сега я уверяваше, че лично ще се погрижи Рандолф да понесе още по-голямо наказание от онова, за което се бе погрижила сама. Уверяваше я, ще отмъсти за нея. Познаваше ли друг човек, дори от собствения й народ, който би отмъстил за една робиня? Друг път! Защо не можеше да бъде последователен? Защо в един момент я караше да се чувства най-нисшата сред нисшите, а в друг — желана любима?

Кристен се разкая за грубостта си през последните няколко минути и сведе очи.

— Признателна съм ви за това, което правите, милорд, но то не е необходимо. Както ви казах, не ми бе сторено ни…

Не успя да довърши изречението си. Двама от по-младите прислужници се втурнаха в залата с викове, че кралят е тук. При тази новина Ройс се отправи навън. Сякаш забрави за Кристен. Той се обърна и извика Еда.

— Махни букаите й, Еда. — След това се обърна към Кристен — очите му я фиксираха свирепо — и тихо каза: — Трябва да сключим сделка, ти и аз, но сега нямам време за приказки. Заради Божията милост, моме, стой мирна.

Той забърза към входа на залата. Кристен остана загледана в него. Видя как лейди Даръл избърза, за да го настигне и да го заговори. Той й махна с ръка. Останалите в залата се спуснаха вкупом към прозорците и се накачулиха по тях, да наблюдават пристигането на крал Алфред.

Кристен не помръдна дори и когато омразните железа се изхлузиха от глезените и Еда издърпа дългата верига. Крайчетата на устните й бавно се вдигнаха и на лицето й грейна блестяща усмивка. Ройс щеше да преговаря с нея, щеше да се съобрази с нейните думи, каквато и да е сделката. Най-сетне щеше да й се довери. Почувства се на седмото небе. Прииска й се да се разкрещи от радост и щеше да го направи, ако Еда не я наблюдаваше. През цялото време старицата е била права. Трябваше само да изчака благоприятния момент.

— Аха, виждам колко си щастлива — Еда не се усмихваше. — Само помни предупреждението му, момиче. Не прави нищо, което ще те върне в това. — И тя захвърли оковите в ъгъла.

Кристен разсеяно кимна. Цялото й съзнание бе изпълнено с мисълта за Ройс, с въпроса какво би могло да означава неговото доверие. Отново проблесна надежда, че в края на краищата не е сгрешила, като бе избрала Ройс Уиндхърстски за свой мъж. Той все още я смяташе за свой враг, но и Гарик, и Брена някога са били врагове, а въпреки това са се събрали.

В залата започнаха да се тълпят непознати. Кристен бе в добро настроение и сподели донякъде възбудата на останалите от привилегията да видят този велик крал на саксонците. Но тя беше единствената, която остана изненадана от вида му — другите го бяха виждали и преди. Той бе толкова млад, сигурно по-млад и от Ройс!

Отначало реши, че се е объркала. Не можеше това да е мъжът, който бе водил саксонците срещу жестоките дани, който бе извоювал временен мир за народа си. В края на краищата нищо не го отличаваше от благородниците, които се бяха скупчили около него. Всички бяха облечени в елегантни дрехи, а великолепието на някои от тях надминаваше и неговото. Други, по-възрастни и наглед свирепи мъже, много по-лесно можеха да бъдат взети за крале.

Все пак, този млад мъж беше кралят. Дори нямаше нужда Еда да го потвърждава. В него имаше определено качество, което липсваше на другите. Същото като онова, което бе забелязала у Ройс първия ден, когато го бе срещнала, когато поведението му, а не облеклото му, й бяха подсказали кой е той. Това беше човек, свикнал да командва. Останалите — всичките лордове, сами свикнали да раздават заповеди — отстъпваха пред него.

Ако се изключеха младостта и властта, която престолът му даваше, на пръв поглед, Алфред Уесекски не блестеше с нищо. Беше висок за саксонец, светъл, със сини очи, които бяха нащрек и попиваха всичко наоколо. Нямаше вид на войн и по-късно Кристен щеше да научи, че е учен с тих и деликатен характер. Щеше също така да открие, че макар да не бе забележителен с външността си, той бе велик със своята предприемчивост и енергичност, с предаността и непоколебимостта си да запази саксонското господство над своето кралство.

В момента изглеждаше като всеки друг човек, поуморен от пътищата, благодарен за чашата вино, която лейди Даръл му подаде и внимателен към мъжете на Ройс, които той му представи, преди да се отправят към масите, вече подредени за празненството. Кристен изпита известна гордост, като гледаше Ройс, гордост, на която нямаше право, но все едно, чувството я изпълни.

Можа да се увери, че Еда още веднъж е била права: Ройс се ползваше с благоразположението на краля. Помежду им нямаше официалности. Разговаряха като приятели, като равни. Дори забеляза някои от другите мъже да гледат накриво, когато Алфред се разсмиваше на нещо, казано от Ройс, и се зачуди дали Ройс знае, че сред лордовете има и такива, които му завиждат.

В по-голямата си част благородниците от антуража на Алфред бяха на неговата възраст, по-млади синчета, които следваха двора с надеждата да извлекат някаква изгода от това. Имаше и пет-шест дами — съпруги или дъщери, придружаващи своите господари, макар че кралицата не бе сред тях.

Само една от тези жени заинтригува Кристен — много хубава дама със светлоруса коса, прибрана под мрежичка от перли. Беше млада, със закръглена фигура, в прекрасна, украсена с кожа рокля, за която Кристен би могла и да й завиди, ако не си бе помислила, че собственото й зелено кадифе е много по-хубаво. Но тя не носеше зеленото си кадифе и остана незабелязана, а светлорусата дама не сваляше очи от краля и от Ройс, като разделяше вниманието си по равно между двамата.

Кристен свали очи от благородниците. За пръв път в живота си изпита ревност, но тъй като досега не беше познала ревността, тя не разбра какво е това, което чувства. Знаеше само, че тази, така прекрасна в своята премяна дама, внася в душата й смут с опитите си да спечели вниманието на Ройс. Кристен се утеши единствено с това, че той бе така погълнат от своя крал, че не ги забелязваше.