Сърца в пламъци

ГЛАВА 28

Еда изпрати Кристен на горния етаж. Това, че беше изпратена сама, без да бъде придружавана от Еда или двамата й пазачи, подобри настроението й. Дори не си помисли да не отиде в стаята на Ройс.

Той все още бе долу. Беше късно. Повечето от гостите му се бяха оттеглили. Но кралят все още пиеше и разказваше истории, с които можеше да излезе насреща на всеки менестрел. Не беше редно и тази вечер Ройс да се оттегли преди краля.

Кристен знаеше това и си наложи да бъде търпелива. Снощи беше прекалено уморена, за да може дори да си спомни сделката, която трябваше да обсъдят. Но не и тази вечер. Днес натоварването й бе минимално, много от обичайните й задачи бяха поети от другите жени. Често й разрешаваха да си почива до прозореца. Еда дори я измъкна от горещата зала за няколко часа, за да приготви стаите за гостите на горния етаж.

Кристен си спомни предишната вечер. Знаеше, че я щадят по заповед на Ройс. Сега разбираше какво бе имал предвид, като каза, че е егоист, но в това отношение и тя не правеше изключение. Самата тя очакваше с нетърпение удоволствието, което неговите прегръдки щяха да й донесат. Вече дори и не си помисляше да го възпира. Той й даде свободата й. Даде й още и много доказателства за своето внимание.

Може би щеше да признае и че я обича. Когато го стореше, щеше да се ожени за нея. Щеше да освободи и приятелите й и тя щеше да изпрати съобщение на родителите си по тях. Накрая всичко ще се нареди. Само дето пътят дотам бе труден.

Кристен се усмихна, като видя, че тази вечер на масата има два големи съда с вода, както и допълнителни кърпи за подсушаване. Тя бързо се изкъпа и се мушна гола под тънкия чаршаф в очакване на своя господар. Да, вече можеше да го смята за свой господар, защото наистина щеше да бъде такъв, щом се омъжи за него.

Ройс дойде, преди да са изминали и петнайсет минути. Беше приятно изненадан, че я намира в леглото.

Тя повдигна главата си на лакът, за да го вижда по-добре. Господи! Това, което видя, й хареса. Понякога той се държеше не съвсем добре с нея, но нямаше и една единствена частица от тялото му, която тя да не желаеше.

Откакто бе пристигнала свитата на краля. Ройс се обличаше по-внушително от обикновено. Носеше, както и другите лордове, наметало, захванато на дясното рамо с катарама, но неговото бе тъмнокафяво, поръбено с рядък вид яркожълта коприна. Същата яркожълта коприна обточваше пясъчната на цвят туника по подгъва и на врата, дългите й ръкави бяха пристегнати на китките му. Пастелните цветове му отиваха до степен на съвършенство и правеха тъмнозелените му очи още по-изразителни. Носеше и широк колан, осеян с големи късове кехлибар. Дори дръжката на камата, затъкната в колана му, беше от скъпоценни камъни.

Не беше говорил с нея от инцидента с Елдред. Думите му я изненадаха.

— Днес ми предложи извинение, което не съм сигурен, че желая.

— Вече сте го получили, милорд. Правете с него каквото ви е угодно — предложи тя.

— В такъв случай ти го връщам. — Той седна на леглото и препъна едното си коляно, така че да може да се обърне с лице към нея. Ръката му понечи да докосне бедрото й, след това се поколеба и се отдръпна. — Познавам Елдред отдавна. Зная, че създава само неприятности.

— Аз не излъгах, милорд. Всъщност предизвиках го нарочно — спокойно каза Кристен.

— Но той се е заял пръв с теб, не ти с него.

Тя се усмихна.

— За това не мога да споря.

Той отново посегна към нея и този път за секунда ръката му остана отпусната върху бедрото й.

— Не ти благодарих за благоразумието, което прояви пред Алфред.

— Напротив, благодари ми — мило отвърна тя.

Той се бе побоял, че тя не е разбрала усмивката, която й отправи пред Алфред, но не беше така. Познаваше го по-добре, отколкото мислеше той, и това го радваше.

Той й се усмихна и стана от леглото. Нямаше да могат да разговарят, ако останеше толкова близо до нея, а той трябваше да получи съгласието й по тяхната сделка. Не искаше много от нея. Не мислеше, че ще му откаже. Толкова много обичаше свободата си.

Започна да сваля наметалото си, но пръстите му останаха неподвижни на златната катарама, когато Кристен се изправи и седна в средата на леглото. Чаршафът се свлече около кръста й и тя не помръдна, за да го вдигне. Гледаше с очакване. Носеше голотата си с такава естественост, че не беше сигурна как ще я възприеме той. Ройс беше хипнотизиран, очите му останаха приковани в меките могили на гърдите й, неспособни да се откъснат от тях.

— Вашата сделка, милорд?

— Какво?

Той с мъка вдигна погледа си, за да срещне очите й. Може би това бе най-трудното нещо, което беше правил някога. И изпълненият с очакване втренчен поглед, който разтърси сетивата му… Той се обърна. Каква сила притежаваше тя, та така да обърква съзнанието му и да контролира тялото му? Само ако знаеше… Господ да му е на помощ!

Той преглътна с мъка и отиде да се съблече. Остана с гръб към нея. Трябваше да приключат с разговора сега, инак пак щяха да го отложат.

Той прочисти гърло. Прозвуча като ниско ръмжене.

— Трудността, която имаше вчера сутринта, ми даде ясно да разбера, че не можеш да се защитаваш окована. Съжалявам, че изобщо е станало необходимо да се защитаваш.

Хвърли й един поглед през рамо. Тя го слушаше внимателно и поглъщаше думите му. И още не се бе покрила. Той отиде до масата и наплиска лицето и гърдите си с вода. Трябваше отново да се поизкашля, за да продължи:

— Не ми харесва, че беше безпомощна. Кристен. Мога да наредя да те наблюдават, както и направих, но това не е като да можеш да се погрижиш за себе си, когато не съм тук.

— Няма нужда да обяснявате защо махнахте веригите, милорд.

И без да се обръща, Ройс знаеше, че тя му се усмихва. Той седна, за да свали ботушите и кожените си жартиери.

— Чудесно. Това, което искам от теб, е да ми дадеш дума, че ще оставиш на мира братовчед ми, докато Алфред и свитата му си тръгнат.

— Искате много — тихо отговори тя.

— Помисли какво ще означава да нанесеш умишлено вреда на Алдън, докато Алфред е тук. Той е справедлив мъж, но днес сама се убеди как защитава благородниците си. Времената са такива. По право трябваше да мога да призова Елдред на дуел. Алфред знаеше колко силно желаех това. И въпреки това изпрати оня простак вкъщи, далеч от моя гняв. Иска всеки мъж, с когото разполага — даните ще дойдат отново. Разправата с всеки, който намали, макар и с един човек, армията му, е сурова.

— Разбрах ви, милорд. Но защо искате думата ми само докато си тръгне вашият крал?

— Когато си тръгнат всичките му благородници, ти отново ще имаш сигурност — без да се замисли отвърна той.

— А след това?

— Опасността ще е отминала. Връщаме се към старото положение. Е, даваш ли ми дума?

Кристен остана да седи така за един дълъг, дълъг миг, втренчила зашеметения си поглед в широкия му гръб. След това се измъкна от леглото, като взе чаршафа със себе си. Приближи се зад него толкова тихо, че за миг той се напрегна, когато тя обви врата му с ръка, защото не я беше чул да се приближава.

— Да, давам ти дума, че няма да докосвам твоя скъпоценен Алдън — измърка в ухото му тя. — Но колкото до теб…

Тя толкова силно дръпна ръката си назад, че го прекатури заедно със стола. Чу го как изсъска от болка, чу и бурната псувня, която последва, но вече тичаше към отключената врата. Но щом излезе в коридора, тя се сепна — не можеше да слезе долу в този вид. Спусна се към най-близката врата, решена да се скрие зад нея, без значение кой бе е в стаята. Чудесен план, според бързината, с която трябваше да действа, но не бе взела предвид възможността да попадне точно в тази стая. До леглото все още гореше една свещ и на светлината й тя веднага позна краля на Уесекс, който се изправи с меч в ръка. И двамата бяха зашеметени от изненадата, но неговата продължи само секунда. Той се засмя при вида й — тъмнорусата коса, падаща като водопад по раменете й и чаршафа, който просто висеше пред нея, защото не бе имала време да го увие около тялото си.

За нещастие изненадата прикова Кристен на мястото й за прекалено дълго време. Ройс отвори вратата на стаята си с трясък. Не можеше да се затвори в тази стая. Не можеше също да се надява да удържи вратата затворена под напора на Ройс, нито пък че неговият крал ще й позволи това. Нямаше къде другаде да избяга.

Всички тези мисли преминаха през главата й, преди да се обърне, за да застане лице в лице с Ройс, без да обръща внимание на това, че предоставяше на Алфред чудесен изглед на задните си части. Но Кристен не даде на краля друга възможност. Не и като видя побеснелия поглед на Ройс, който я приближаваше.

Той не й каза и дума, само улови ръката, с която тя искаше да го отблъсне. Тя пусна чаршафа, за да го удари с другата, но той улови и нея. Изви и двете й ръце зад гърба й и тялото й се притисна силно в гърдите му.

— Моля за прошка, милорд — обърна се към краля Ройс.

Алфред се подсмихна:

— Няма защо, беше много забавно.

Ройс кимна и затвори вратата. Устните му бяха стиснати. Повлече Кристен обратно в своята стая. Беше полудял. Искаше му се да я удуши и беше много близо до едно по-сериозно обмисляне на тази възможност.

Затвори вратата на стаята си с ритник и я повлече към леглото. Седна в него и я придърпа на скута си. Държеше я така, че тя не можеше да помръдне ръцете си. Краката й също не й бяха от голяма помощ. Остана така дълго. Просто я държеше и се опитваше да овладее яростта си, а тя се дърпаше и мяташе насам-натам, за да се освободи.

Накрая силите на Кристен се изчерпаха и тя се успокои. Но в очите й тлееха синъо-зелени огньове. Ройс не ги забелязваше. Беше затворил своите очи, за да не я гледа как се гърчи гола в скута му.

— Мразя те!

Думите го разтърсиха, бяха просъскани с такава злост. Усети как гърдите му се стягат от чувство, което разсея по-голямата част от гнева му. Кристен бе непредсказуема. Никога не беше смятал, че ще чуе това от нея. Очите му задълбаха в нейните.

— Защо? — спокойно я попита той.

В нейния глас имаше повече гняв.

— Ти ме измами! Знаеше какво си мисля и ме остави да си го мисля!

— Не мога да чета мислите ти, Кристен.

— Лъжец! — изфуча тя. — Иначе защо ще идвам в стаята ти доброволно? Ти махна веригите ми и ми каза, че ще сключим сделка. Не каза нищо за това, че ще е временна сделка.

Той наистина беше учуден от нейното покорство, но бе прекалено щастлив, за да си задава въпроси.

— Кажи ми ако греша, момиче — въздъхна Ройс. — Как бих могъл да знам какво си мислиш, когато никога не съм имал намерение да сваля оковите ти завинаги? Как бих могъл да знам, че тази мисъл ти е минала през главата?

— Значи, глупачката съм аз — отново. Виждам в теб неща, които ги няма, които никога не си имал.

Горчивината й го жегна.

— Какво виждаш? Божичко, Кристен, какво искаш от мен?

— Няма нищо, което да искам… вече… освен да ме оставиш на мира.

Той бавно поклати глава. Очите му почти се разкайваха.

— Щях да го направя, ако можех.

— Ако можел? — присмя му се тя. — Толкова ли ти е силна волята, саксонецо?

— Да, когато се отнася до теб.

Не му беше лесно да признае това. Но то не можа да успокои дълбокото негодувание, което тя чувстваше в момента.

Той отново заговори с тих глас.

— Ти не ме мразиш, Кристен. Яд те е на мен, но не ме мразиш. Признай си.

Истина беше. Все пак не го мразеше. Искаше й се да го мрази, но не беше така. Но устните й останаха запечатани.

— Тогава щом няма да ми го кажеш, покажи ми го — прошепна й той и се наведе да я целуне.

Макар че й се искаше да го направи по друг начин, Кристен му го показа.