Сърце назаем

19.

Джими Истън не знаеше, че обядва същото като Емили: сандвич от ръжен хляб с шунка и швейцарско сирене и кафе без захар. Разликата беше една: оплака се на полицая пред арестантската килия, че иска още горчица.

— Ще го запомня, ако утре си още тук — отвърна пазачът саркастично. — Не искаме да останеш недоволен от кухнята ни.

— Определено трябва да говориш с готвача — мърмореше Джими. — Кажи му следващия път да сложи и резен домат.

Пазачът не отговори.

Като се изключи фактът, че не получи достатъчно горчица, Джими бе доста доволен от представянето си досега. Да изрецитира всичките си минали престъпления, бе все едно се изповядва. „Благослови ме, отче, защото съгреших. Минали са трийсетина години, откакто се изповядах за последен път. Арестуван съм осемнайсет пъти и съм лежал в затвора три пъти, общо дванайсет години. Преди шест месеца за една седмица ограбих четири къщи и бях достатъчно глупав да ме заловят в последната. Но винаги съм знаел, че разполагам с коз в ръката.“

Разбира се, не се бе изповядвал пред свещеник. Разказа за случилото се с Олдрич на онзи тип от прокуратурата и сега седеше тук и се грижеха за него, вместо да излежава присъда от десет години.

Допи последната капка кафе. Дали да не каже на нахакания полицай, че утре, ако е още тук, иска по-голяма чаша? И кисела краставичка. Погледна часовника на стената. Наближаваше един. Съдията щеше да се върне в залата след половин час. „Станете! Съдът влиза“. Защо не: „Станете! Джими Истън влиза“? По-късно в затвора щяха да гледат „Съдилища“, където щяха да дават и него. Ще се постарае да им осигури добро представление.

Джими се изправи, разтърси решетката и се провикна:

— Искам да отида до тоалетната.

Точно в един и половина отново беше на свидетелската скамейка. Докато сядаше, си спомни инструкциите на Емили Уолъс: „Стой изправен. Не кръстосвай крака. Гледай към мен. Дори не си помисляй да се докарваш пред съдебните заседатели.“

Но се обзалагам, че не възразява, дето подметнах, че никога никого не съм наранил, помисли си Джими. Погледна Емили със сериозно изражение. Понякога, когато го разпитваше в затвора, тя носеше косата си вдигната. Днес беше спусната, но не небрежно всеки кичур си беше на място, като водопад. Тъмносиният костюм подхождаше на очите й. Никой не би отрекъл, че мацката изглежда добре. Беше чувал, че става доста непреклонна, реши ли да те притисне, но него не беше тръгнала да притиска. Това бе сигурно.

— Господин Истън, познавате ли обвиняемия Грег Олдрич?

Джими прехапа устни, за да не отговори в своя си стил: „И още как“. Вместо това отвърна тихо, но достатъчно ясно:

— Да, познавам го.

— Кога се срещнахте с господин Олдрич?

— Преди две години и половина, на втори март.

— При какви обстоятелства се срещнахте с господин Олдрич?

— Бях във „Винис на Бродуей“. Това е бар на Западна четирийсет и шеста улица в Манхатън.

— По кое време бяхте там?

— Някъде към шест и половина. Пиех си питието на бара. По едно време мъжът до мен помоли да му подам ядките. Направих го. Но преди това си взех няколко от солените бадеми и той подхвърли, че също ги обича. Така се заприказвахме.

— Представихте ли се един на друг?

— Да, казах, че съм Джими Истън, а той се представи като Грег Олдрич.

— Господин Олдрич присъства ли в тази съдебна зала?

— Разбира се, мадам. Тоест — да.

— Бихте ли го посочили и описали набързо как е облечен?

Джими посочи към масата на обвиняемия.

— Седи по средата между онези двамата. Облечен е със сив костюм и синя връзка.

— Да се впише в протокола, че господин Истън идентифицира господин Олдрич — отбеляза съдия Стивънс.

Емили поднови разпита:

— Подхванахте ли разговор с Грег Олдрич, господин Истън?

— По-скоро Олдрич ме заговори. Имаше…

— Възразявам! — обади се Мур.

— Приема се! — отсъди съдия Стивънс и добави: — Господин Истън, просто отговорете на поставения въпрос.

Джими се постара да си придаде вид на разкаял се.

— Добре. — Улови погледа на Емили и бързо добави: — Ваша чест.

— Господин Истън, бихте ли описали със свои думи разговора, който проведохте с господин Олдрич?

Това е то, помисли си Емили. Случаят за мен започва и свършва тук.

— Ами, виждате ли — подхвана Джими, — и двамата бяхме изпили по две питиета и очевидно бяхме в лошо настроение. Обикновено не говоря за това, че съм бил в затвора. Смущавам се. Но бях търсил работа цял ден и навсякъде ми отказаха, затова споделих с Олдрич, че е трудно за човек като мен да стане почтен, дори да иска. — Размърда се неловко на стола. — А аз определено искам — увери той присъстващите.

— Как реагира Грег Олдрич на това?

— Отначало никак. Извади мобилния си телефон и набра номер. Отговори жена. Когато го разпозна, тя се ядоса. Така се разкрещя, че дори аз я чувах. Извика: „Грег, остави ме на мира!“ После сигурно затвори, защото той се вбеси. Погледна ме и каза: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия.“

— Бихте ли повторили последното, господин Истън? — помоли Емили.

— Погледна ме и каза: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия.“

— Грег Олдрич е казал: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия“? — повтори Емили бавно, за да го запомнят съдебните заседатели.

— Да.

— И този разговор се е състоял около шест и половина на втори март преди две години и половина?

— Да.

Емили хвърли крадешком поглед към Грег Олдрич. Той клатеше глава, сякаш не вярваше на чутото. По челото му бе избила пот. Мур му шепнеше нещо, явно в опит да го успокои. Няма да стане, помисли си тя. Аз едва започвам.

— Господин Истън, как реагирахте на изказването на господин Олдрич?

— Виждах колко е ядосан. Направо бесен. Лицето му се зачерви и той удари мобилния си телефон в бара. Но мислех, че се шегува, и за да вляза в тона му, казах: „Нямам никакви пари. За двайсет хиляди ще го направя вместо теб“.

— Какво стана после?

— Някакъв мъж току-що беше влязъл в бара, зърна Олдрич и се приближи към него.

— Господин Олдрич запозна ли ви?

— Не. Онзи остана само колкото да каже, че е гледал Натали в „Трамвай Желание“ и била ненадмината. Именно тази дума използва — ненадмината.

— Каква беше реакцията на господин Олдрич?

— С раздразнен тон заяви, че Натали е ненадмината във всяка своя роля, и обърна гръб на мъжа. Онзи само сви рамене и се отправи към ресторанта, където видях, че седна заедно с няколко души на маса.

— Вие разбрахте ли, че той говори за Натали Рейнс?

— Веднага се досетих. Обичам да ходя на кино и съм я гледал във филма, за който я номинираха за „Оскар“. Бях виждал и рекламите за „Трамвай Желание“.

Емили отпи глътка вода.

— Господин Истън, какво ви каза господин Олдрич след тази кратка среща?

— Аз му подхвърлих шеговито: „Ей, съпругата ти е Натали Рейнс. Току-що си вдигнах цената, за да я очистя.“

— Каква беше реакцията му?

— Погледна ме и в продължение на минута нищо не каза. После попита: „А сега каква ти е цената, Джими?“

— Вие какво отвърнахте?

— Продължавах да се шегувам: „Пет хиляди аванс и двайсет хиляди, когато се справя.“

— И господин Олдрич какво каза?

— Каза: „Нека си помисля. Дай ми телефонния си номер.“ Записах му го и станах да си ходя, но първо се отбих в тоалетната. Сигурно е решил, че съм си тръгнал, защото не минаха и пет минути и още си миех ръцете, когато телефонът звънна. Беше Олдрич. Приемал предложението ми и на следващия ден да мина през апартамента му, за да си прибера петте хиляди в брой.

— Господин Олдрич ви е поканил да се отбиете на следващия ден? Това значи на трети март?

— Да, към четири часа. Икономката щяла да си е тръгнала дотогава. Щял да ме чака на ъгъла пред сградата, за да влезем заедно, та да не се налага портиерът да съобщава за пристигането ми. Предупреди ме да нося тъмни очила и шапка. Така и направих, а той ме чакаше на ъгъла. После изчака, докато някакви хора слязоха от такси и влязоха в сградата. Качихме се заедно с тях в асансьора.

— Отишли сте в апартамента му и той ви е дал пет хиляди долара, за да убиете Натали Рейнс?

— Да. И ми обясни, че тя живее в Ню Джърси, както и какво е разписанието й в театъра.

— Можете ли да опишете апартамента, господин Истън?

— На петнайсетия етаж е. Много луксозен. Има само два апартамента на етажа и голяма площадка. Всекидневната е боядисана в белезникаво и има голяма мраморна камина с инкрустации. Килимът е ориенталски, в синьо и червено. Помня, че имаше тапициран в синьо диван пред камината и два стола без странични облегалки от двете му страни. Имаше по-малък диван под прозореца и много картини по стените.

— Колко дълго останахте там?

— Не много. Той дори не ме покани да седна. Беше изключително нервен. Отвори чекмеджето на малка масичка до дивана, извади пари и отброи пет хиляди долара.

— Вие какво направихте след това?

— Попитах как ще получа остатъка от парите, след като свърша работата. Той отговори, че ченгетата вероятно ще го разпитват, когато открият тялото, затова седмица след погребението ще ми звънне от някое хотелско фоайе, за да си уговорим среща в киносалона на Петдесет и седма улица и Трето Авеню.

— Това беше уговорката ви при раздялата с Грег Олдрич?

— Да. Но после размислих. Ставаше въпрос за Натали Рейнс. Толкова е известна, че ако нещо й се случи, ще се вдигне много шум и ченгетата ще са навсякъде. Сигурно щях да прекарам остатъка от живота си в затвора. Искам да кажа, че дори когато взимах петте хиляди, си мислех, че едва ли ще го направя. Не съм убиец.

— Как съобщихте на господин Олдрич, че няма да го направите?

— Написах му писмо и обясних, че не съм подходящият човек за такава работа, но съм му благодарен за невъзвръщаемия аванс.

Избликът на смях в съдебната зала вбеси съдията и той отново призова към ред. Емили продължи:

— Какво направихте с петте хиляди долара, господин Истън?

— Както обикновено, пропилях всичко на комар.

— Кога изпратихте писмото, с което се отказвахте от сделката?

— Сутринта на дванайсети март. Изпратих го в апартамента на господин Олдрич. Пуснах го в пощенската кутия близо до пансиона си в Гринуич Вилидж.

— Защо му писахте?

— Защото ми каза да не му звъня по телефона. Бил сбъркал, когато ми звъннал онзи път. Бях сигурен, че ще получи писмото. Нали знаете какво казват? „Нито дъжд, нито пек, нито тъмните доби на нощта ще попречат на пощальона да разнесе предоставените му писма“. Изпитал съм го на гърба си, защото сметките ми винаги пристигат.

Джими не се въздържа и се обърна ухилен към съдебните заседатели с надеждата да са оценили шегата му. Знаеше, че попиват всяка негова дума, и се радваше, че поне този път не той е подсъдим.

— Писмото, с което се отказвахте да убиете Натали Рейнс, е било пуснато на дванайсети март — уточни Емили и също се обърна към съдебните заседатели.

Надяваше се да пресметнат правилно. Грег Олдрич трябваше да е получил писмото в петък, тринайсети, или в събота, четиринайсети.

Надяваше се да помнят и какво им каза във встъпителното си слово: в петък вечерта, на тринайсети, той е отишъл да гледа последното представление на Натали, а свидетелите твърдяха, че е седял с каменно изражение на последния ред и не се е присъединил към овациите накрая. В събота, на четиринайсети, е наел кола и е последвал съпругата си до Кейп Код.

Направи дълга пауза, преди да погледне съдия Стивънс и да добави:

— Нямам повече въпроси.