Сърце назаем

66.

Бел Гарсия бе изключително нещастна от перспективата да се спречка със Сал, когато той се прибере. Няколкото сериозни спора през трийсет и пет годишния им брак се дължаха на нейната прекомерна упоритост. Но съзнаваше, че този път не е така.

Мисълта да вкара Сал в беда я ужасяваше.

Някъде към пет часа го чу да отворя входната врата. Сал влезе с изтощен вид. Толкова много работи, помисли си Бел.

— Здрасти, скъпа — поздрави той.

Целуна я по бузата и отиде до хладилника да си вземе бира.

Върна се във всекидневната, отвори бирата и се настани в любимия си фотьойл, оплаквайки се колко е изморен.

— След вечеря ще погледам малко телевизия и си лягам.

— Сал — подхвана Бел предпазливо, — денят ти е бил тежък, виждам, но трябва да ти кажа, че сутринта предприех нещо. Толкова се вълнувах дали Джими Истън е работил за теб, че реших да прегледам кутиите с архивите ти долу, в мазето.

— И какво, Бел? — попита той примирено. — Намери ли нещо?

— Сещаш се какво намерих, Сал. Открих телефонно тефтерче с името на Истън и разписка за доставка в апартамента на Олдрич точно преди смъртта на Натали Рейнс. — Бел се смущаваше, защото той я слушаше, но не я гледаше в очите. — Сал, ето ги. Погледни ги. Знаеш, че Джими Истън е работил при теб и е правил доставки. Кажи ми истината. — Посочи с пръст разписката. — Той ли направи тази доставка?

Сал закри лицето си с длани.

— Да, Бел — отвърна той с разтреперан глас. — Беше с мен. Бяхме в апартамента. Имал е възможност да отвори онова чекмедже.

Бел погледна напуканите закоравели ръце на съпруга си.

— Сал — нежно пророни тя, — знам какво те терзае. Разбирам защо се страхуваш. Но ти е ясно, че трябва да проговорим. Няма да имаме мира, докато не го сторим.

Стана, отиде до него и го прегърна. После посегна към телефона. Беше записала номера, обявен в „Съдилища“. Когато я свързаха, се представи:

— Казвам се Бел Гарсия. Съпругът ми е Сал Гарсия. Има фирма за пренасяне. Разполагам с доказателство, че на трети март, преди две години и половина, в деня, когато Джими Истън твърди, че се е срещнал с Грег Олдрич в апартамента му, всъщност е доставял там антикварна лампа с мъжа ми.

Сътрудничката я помоли да изчака, но преди това помоли:

— Госпожо Гарсия, ще ми дадете ли номера си, в случай че връзката се разпадне?

— Разбира се.

Бел бързо го издиктува.

Мина по-малко от минута и се чу познат глас.

— Госпожо Гарсия, аз съм Майкъл Гордън. Току-що ме информираха, че разполагате с важна информация относно случая на Грег Олдрич.

— Да. — Бел повтори казаното и добави: — Мъжът ми е плащал на Джими Истън извън ведомостта. Затова се страхуваше да се обади.

Вълна от надежда обзе Майк. Наложи се да изчака няколко секунди, преди да може да проговори:

— Госпожо Гарсия, къде живеете?

— На Дванайсета улица, между Втора и Трета.

— Бихте ли взели такси със съпруга си, за да дойдете в кабинета ми?

Бел погледна Сал умолително и повтори предложението на Майк. Той кимна, че е съгласен.

— Ще пристигнем при първа възможност — обеща тя на Майк. — Съпругът ми ще иска да си вземе душ и да се преоблече преди това. Цял ден беше навън. Преместваше някакви хора от Лонг Айлънд в Кънектикът.

— Разбира се. Сега е пет и половина. Дали ще успеете да пристигнете до седем?

— О, да. Сал успява да се изкъпе и облече за десет минути.

А и аз ще трябва да се преоблека, помисли си Бел. Какво да сложа? Ще звънна на мама да я питам. Сега, след като се обади, изпитваше облекчение, по-голямо от тревогата за евентуални неприятности на Сал с данъчните.

— Госпожо Гарсия, пазете добре разписката. Помнете, че ако даде желания резултат, ви се полага награда от двайсет и пет хиляди долара.

— О, Боже! — възкликна Бел. — Не знаех за никаква награда.