Сърце назаем

4.

По-рано същата сутрин, през процепа на старомодните щори в кухнята си, Закъри Ланинг наблюдаваше как Емили закусва набързо. По микрофона, който бе поставил в шкафа над хладилника, когато предприемачът забрави да заключи вратата, той долови откъслечните й репликите към кучето, седнало в скута й.

Все едно говори на мен, мислеше си Зак щастливо, докато подреждаше кашони в склада на шосе №46, където работеше. Намираше се само на двайсет минути път с кола от къщата, която бе наел под нова самоличност, след като побягна от Айова. Смяната от осем и половина до пет и половина го устройваше идеално. Разполагаше с достатъчно време да наблюдава Емили рано сутрин, а после отиваше на работа. Когато тя се връщаше и приготвяше вечеря, пак имаше възможност да я гледа. Понякога Емили посрещаше гости и това го ядосваше. Тя му принадлежеше?

В едно не се съмняваше: в живота й няма специален човек. Знаеше, че е вдовица. Ако случайно се видеха навън, тя се държеше любезно, но дистанцирано. Той намери начин да се похвали колко е сръчен, та има ли нужда от дребни поправки, да не се притеснява да се обърне към него. Но веднага разбра, че никога няма да му се обади. Подобно на всички останали жени, тя го отписа след един-единствен поглед. Просто не разбираше, че той я наблюдава, защитава я. Не разбираше, че са предопределени един за друг.

Но това щеше да се промени.

Петдесетинагодишният Зак, с незабележителна фигура, среден ръст, оредяваща пясъчножълта коса и кафяви очи, бе от онези невзрачни мъже, които никой не забелязваше.

Определено никой не допускаше, че той е обект на общонационално издирване, след като преди година и половина хладнокръвно уби жена си, децата и майка й в Айова.