Сърце назаем

72.

В седем сутринта във вторник обитателите на щатския затвор се наредиха да получат закуската. Джими Истън не спа добре. Някои от съкилийниците му вече го бяха обявили за „доносник“.

— Ще продадеш и майка си, Джими — извика един.

— Сигурно вече го е направил — подметна друг.

Веднага щом ми разрешат да използвам телефон, ще се обадя на Мур, реши Джими. Ще му разкажа всичко. Е, ще ме обвинят в лъжесвидетелстване, ще искат да се разправят с мен, но пък моите показания още са им нужни. Мур ще се застъпи за мен. Тогава онези от прокуратурата ще вдигнат ръце и гадовете тук ще ме оставят на мира.

Изяде закуската насила. Овесена каша, препечени филии, сок и кафе. Не завърза разговор с никого на масата. Или те не желаеха да говорят с него? Няма значение.

Върна се в килията. Почувства, че му става зле. Легна на нара, но парещото усещане в стомаха се засили. Затвори очи и сви колене към гърдите си, за да се пребори с въглените, изгарящи вътрешностите му.

— Надзирател — извика той немощно. — Надзирател…

Джими Истън разбра, че е отровен.

Последната му мисъл бе, че затворническата му присъда все пак е била съкратена.