Сърце назаем

3.

Снощи сънува Марк един от онези смътни, обезпокоителни сънища, в който чуваше гласа му и обикаляше тъмната като пещера къща, за да го търси. Емили Кели Уолъс се събуди с познатото потискащо чувство, обземащо я обикновено след такъв сън, но твърдо решена да не му позволи да помрачи деня й.

Хвърли поглед към Бес, четирикилограмовата малтийска болонка, подарък от брат й Джак за Коледа. Бес спеше на другата възглавница и тази гледка мигом утеши Емили. Тя се измъкна от леглото, грабна плътната роба и вдигна неохотно събуждащата се Бес. Заслиза по стълбите на къщата в Глен Рок, Ню Джърси, където бе живяла през почти целия си трийсет и две годишен живот.

След смъртта на Марк в Ирак преди три години Емили реши, че не иска да остава в апартамента. Около година по-късно, докато тя се възстановяваше от операцията, баща й Шон Кели й приписа тази скромна къща в колониален стил. Отдавна овдовял, той смяташе да се ожени повторно и да се премести във Флорида.

— Ем, разумно е — настоя той. — Няма ипотека, данъците не са високи, познаваш повечето съседи. Опитай. После, ако не ти хареса, можеш да я продадеш и ще разполагаш с пари.

Всичко обаче потръгна чудесно, помисли си Емили, докато бързаше към кухнята с Бес под мишница. Обожавам да живея тук. Кафе-машината, нагласена да се включи в седем часа, писукаше и подсказваше, че кафето е готово. Закуската се състоеше от прясно изцеден портокалов сок, препечена филийка и две чаши кафе. После Емили се качи горе, за да вземе душ и да се облече.

Ярък червен гердан от костенуркова черупка прибави свежа нотка към миналогодишния тъмносив костюм с панталон. Подходящ за съда и противоотрова за днешното мрачно мартенско утро и съня за Марк. Емили се зачуди дали да остави спусната правата си кестенява коса, но после размисли и я прибра на тила. Последва леко гримиране. Докато закопчаваше малките сребърни обици, й мина през ум, че вече не си дава труд да слага руж докато беше болна, никога не пропускаше.

Долу отново пусна Бес в задния двор за още една разходка, после я прегърна с обич и я настани в кучешката кошара.

Двайсет минути по-късно влезе в паркинга на съда на окръг Бергън. Беше едва осем и петнайсет, но половината места вече бяха заети. Прокурор от шест години, Емили винаги се чувстваше у дома, когато слизаше от колата и минаваше по алеята към съда. С високата си, стройна фигура тя привличаше погледите. Вече се чудеше какво ли решение ще получи от голямото жури, което определяше дали делото ще се гледа в съда.

През последните дни голямото жури бе изслушало показания, свързани с убийството на Натали Рейнс, актрисата от Бродуей, простреляна фатално в дома си преди близо две години. Макар винаги да е бил сред заподозрените, Грег Олдрич, съпругът й, с когото тя била разделена, бе арестуван едва преди три седмици, когато се появи потенциален съучастник. Очакваше се голямото жури да се произнесе съвсем скоро.

Той го е извършил, помисли си Емили, докато влизаше в съда. Прекоси фоайето с високи тавани и вместо към асансьора пое по стълбището към втория етаж. Всичко бих дала, за да ми поверят този случай, каза си тя.

Отделът на прокурорите в западното крило на сградата приютяваше четирийсет прокурори, седемдесет следователи и двайсет и пет секретарки. Емили набра кода на охраняемата врата, махна на телефонната операторка и си свали палтото, преди да стигне до малкия си кабинет без прозорци. Закачалка, две сиви метални кантонерки, два различни по стил стола за посетители, бюро, поне на петдесет години, и нейният канцеларски стол съставляваха мебелировката. Растенията по кантонерките и в ъгъла на бюрото й бяха, както Емили се изразяваше, нейният принос към озеленяването на Америка.

Метна палтото си на паянтовата закачалка, настани се на стола и посегна към досието, което проучваше предишната вечер. Случаят „Лопес“ — семейна разправия, завършила с убийство. Две деца оставаха без майка и с баща, настанен в областния затвор. Моята задача е да го оставя там за по-дълго, помисли си Емили, докато отваряше досието. Процесът щеше да започне следващата седмица.

В единайсет и петнайсет телефонът звънна. Беше Тед Уесли, областният прокурор.

— Емили, може ли да те видя за момент? — попита той.

Затвори, без да дочака отговора й.

Петдесетгодишният Едуард „Тед“ Скот Уесли, прокурор на окръг Бергън, бе привлекателен мъж по всички стандарти. При ръст сто осемдесет и пет стойката му го правеше да изглежда още по-висок и му придаваше авторитетен вид, станал предмет на следния репортерски коментар: „Действа успокоително на добрите хора и плаши онези, които имат причини да не спят нощем“. Сините му очи контрастираха с черната коса, едва започнала да се изпъстря със сиво с една дума — завършен образ на роден лидер.

След като почука на открехнатата врата и влезе в офиса, Емили с изненада установи, че шефът й я гледа изпитателно.

— Здрасти, Емили — каза той хладно. — Изглеждаш страхотно. Добре ли се чувстваш?

Въпросът не беше зададен случайно.

— Никога не съм се чувствала по-добре — отвърна тя.

Постара се да звучи непринудено, дори неангажирано, все едно не разбира защо я пита.

— Важно е да се чувстваш добре. Голямото жури привлече под отговорност Грег Олдрич.

— Сериозно?! — Усети прилив на адреналин. Макар да бе убедена, че ще стане така, тя не забравяше, че случаят се гради предимно на косвени улики и определено се налага да намерят по-убедителни доказателства за пред съда. — Вбесявам се, като гледам как този негодник постоянно присъства в светските хроники и си вее байрака. Натали Рейнс беше велика актриса. Господи, излезеше ли на сцената, ставаше магия.

— Не позволявай светският му живот да ти влияе — посъветва я Уесли. — Просто го вкарай зад решетките. Случаят е твой.

Тя се надяваше да чуе точно това и все пак й трябваше известно време, за да осмисли новината. Такъв процес прокурор като Тед Уесли обикновено запазваше за себе си. Със сигурност дълго щеше да е на първите страници на вестниците, а Тед Уесли обожаваше да е там.

Той се усмихна на смайването й.

— Емили, да си остане между нас, но ме разпитват как гледам на евентуално предложение за по-висока служба от есента, с идването на новата администрация. За мен представлява интерес, а Нан с охота би живяла във Вашингтон. Както знаеш — израснала е там. Не ми се иска да се окажа по средата на съдебен процес, ако се стигне дотам. Затова Олдрич е твой!

„Олдрич е мой! Олдрич е мой!“ Именно за такъв случай мечтаеше, преди да бъде възпрепятствана преди две години.

Емили се върна в кабинета си и се запита дали да не звънне на баща си, но отхвърли идеята. Той само щеше да я посъветва да не работи така усилено. Абсолютно същото щеше да каже и брат й Джак, който живееше в Силиконовата долина, а и най-вероятно в момента бе на път за работа. В Калифорния е едва осем и половина, помисли си тя.

Марк, Марк, как само щеше да се гордееш с мен…

За момент затвори очи и усети как я залива копнеж. Тръсна глава и отново се съсредоточи върху делото „Лопес“. За пореден път го прочете цялото: и двамата бяха на двайсет и четири години; две деца; не живеели заедно; той отишъл да настоява да се съберат; тя, разгневена, излязла от апартамента опитала се да го подмине по мраморното стълбище на старата жилищна сграда. Той твърдеше, че тя паднала, а по думите на детегледачката, последвала ги извън апартамента, той я блъснал. Но пък детегледачката не е имала добра видимост, помисли си Емили, докато разглеждаше снимките от стълбището.

Телефонът звънна. Беше Джо Лайънс, общественият защитник на Лопес.

— Емили, искам да поговорим за случая „Лопес“. Вашият отдел е сбъркал. Той не я е бутнал. Препънала се е. Било е злополука.

— Не и според детегледачката — отвърна Емили. — Но ще поговорим. Чакам те в три часа.

Докато затваряше, Емили погледна снимката на ридаещия обвиняем. Завладя я несигурност. Призна пред себе си, че изпитва известни съмнения. Възможно е съпругата наистина да е паднала възможно е наистина да е било злополука.

Някога бях толкова непоколебима, помисли си тя. Започвам да се питам не беше ли по-добре да стана защитник.