Сърце назаем

28.

— Не е ли изненадващо? — попита Изабел Гарсия съпруга си Сал.

Седяха в малката всекидневна на Източна дванайсета улица в Манхатън. „Съдилища“ бе обсебило изцяло вниманието й. В един момент тя не повярва на ушите си: Майкъл Гордън обяви, че вече вярва в невинността на Грег Олдрич. Макар и напълно шокирана, тя изкоментира пред Сал, че като се замислиш, казаното от Гордън има смисъл.

Сал пиеше бира и четеше спортната страница на вестника. С изключение на новините, бейзболните и футболните мачове, той не гледаше телевизия и не обръщаше внимание на звука, когато четеше.

Предния ден Бел го накара да погледне кадрите с престъпника Джими на свидетелската скамейка, но той не му обърна особено внимание. Все пак остана с впечатлението, че го познава. Но не се сещаше откъде, а и не го интересуваше.

Знаеше, че сега, когато предаването свърши, Бел ще иска да говори, затова остави вестника. След края на „Съдилища“ жена му обичаше да коментира събитията през деня от процеса. За жалост тъща му замина на круиз из Карибския басейн с няколко приятелки, също вдовици, и следователно обичайният дълъг телефонен разговор между майка и дъщеря нямаше да се състои.

— Трябва да призная, че Грег се представи отлично — подхвана Бел. — Има нещо много симпатично у него. Не разбирам защо Натали го е оставила. Ако беше наша дъщеря, щях да й цитирам една мъдрост: „В края на живота си никой не е съжалил, че не е прекарал повече време в офиса.“

— Тя е била на сцената, не в офис — обърна й внимание Сал.

Човек може да си помисли, че процесът зависи от мнението на Бел, помисли си той колкото развеселен, толкова и раздразнен, докато гледаше жената, с която живееше от трийсет и пет години. Тя открай време си боядисваше косата, затова и сега, на шейсетгодишна възраст, тя бе все така гарвановочерна, както когато се запознаха. Понаедря в тяло, но не много. Ъгълчетата на устата й обаче си останаха неизменно вирнати нагоре, защото често се усмихваше. Той постоянно благодареше на Бог, задето Бел е с такъв благ характер. Брат му се ожени за истинско чудовище.

— Сцената, офиса — разбираш какво имам предвид — отвърна Бел безцеремонно. — А и Кати е толкова хубаво момиче. Обичам да гледам кадрите с нея, които Майкъл показва в предаването.

Бел има навика да говори за хората, сякаш са й близки приятели, помисли си Сал.

Понякога, когато му разказваше нещо, минаваха няколко минути, преди да осъзнае, че не говори за някой техен познат. Майкъл Гордън, водещият на „Съдилища“, винаги беше „Майкъл“. Натали Рейнс винаги беше „Натали“. И, разбира се, обвиненият в убийство тя наричаше гальовно „Грег“.

В десет без двайсет Бел още продължаваше с коментара си: колко добре било, че Сузи, икономката на съседката на Натали, била толкова любопитна и влязла в къщата, където заварила бедната жена да умира на пода в кухнята.

— Не знам дали би ми стигнала смелостта да вляза там, ако бях на нейно място — обяви Бел.

„О, стига“, помисли си Сал. За Бел затворена врата бе откровена покана да надникне какво става зад нея.

— Сигурен съм, че ще помогнеш при случай — надигна се той уморено. — Е, аз се оттеглям. Утре рано сутринта имам заявка в Стейтън Айланд. Някакви хора ще се местят в Пърл Ривър.

Когато си легна след петнайсетина минути, името на Джими Истън отново изплува в съзнанието му.

Ето защо ми се стори познат, сети се той. Преди две години работеше при нас от време на време.

Не можеше много да се разчита на него.

Не се задържа дълго.