Сърце от лед

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

В понеделник сутринта Кен Тагърт се появи пред Вила Чандлър в пет часа. Всички в къщата спяха. Хюстън в просъница чу някакво шумолене в партера и веднага скочи. Това не можеше да бъде друг освен Кен. Никой досега не беше обувал бричове и ботуши за езда с такава бързина като нея.

— Доста дълго се забави — посрещна я Кен и я поведе към двата коня с тежки чанти на седлата, които ги очакваха пред вратата.

— Нашето ядене — беше всичко, което каза, преди да се метне на седлото.

Какво щастие, че не излъгах, като му казах, че мога да яздя, помисли си тя часове по-късно, докато го следваше нагоре по стръмния планински склон.

Тръгнаха на запад, покрай къщата и градината на Тагърт, а после навътре в гънките на Скалистите планини, които започваха непосредствено след Чандлър. Прекосиха високо плато, обрасло с жилави бодливи храсти, и навлязоха още по-навътре в планината, докато стигнаха до първите скални блокове и високопланински борове. Кен водеше коня през сипеи и раздърпани от вятъра бели борове. Спря едва на една полянка високо в планината, от която се откриваше зашеметяващ изглед към Чандлър и околностите му, които лежаха ниско под тях.

— Как намери това място? — прошепна тя.

— Докато ти си играеш, караш колело или пиеш чай с разни хора, аз идвам тук. — Той слезе от коня си и посочи с глава стръмния склон отсреща. — Горе имам колиба. Пътят дотам е много труден, не е работа за дами да се качват по него.

Той започна да разкопчава ремъците на чантите е храна, а в това време Хюстън слезе от коня сама, без чужда помощ.

Двамата седнаха на земята, хранеха се и разговаряха.

— Как успя да спечелиш толкова много пари? — понита го тя.

— След като Фентън ме изхвърли от дома си, отидох в Калифорния. Пам ми беше дала петстотин долара и с тях купих една изчерпана златна мина. Успях да изровя от изтощената земя още няколко хиляди и използвах парите да си купя земя в Сан Франциско. След два дни продадох местата и получих за тях един път и половина повече, отколкото бях платил. С парите купих още земя, отново я продадох, купих фабрика за пирони и я препродадох, купих една малка железопътна линия… И така нататък, и така нататък.

— Знаеш ли, че Памела Фентън е останала вдовица? — попита Хюстън уж между другото, но всъщност очакваше напрегнато отговора му.

— Откога?

— Доколкото знам, мъжът й е починал само преди няколко месеца.

Кен се втренчи за няколко секунди в Хюстън, като че ли я виждаше за пръв път.

— Животът понякога си играе с нас по много странен начин, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако не бях те поканил в моята къща, сестра ти нямаше да излезе с Уестфийлд и сега ти щеше да се омъжиш за него.

Тя си пое дълбоко въздух.

— А ако ти знаеше, че Памела вече не е обвързана, нямаше да ме поканиш в своята къща. Мистър Тагърт, вие сте свободен по всяко време да развалите годежа. Ако това ви…

— Надявам се, че няма да запееш отново старата песен — прекъсна я той и стана. — Нищо друго ли не ти идва наум?

Тя се почувства безкрайно облекчена.

— Само си помислих, че сега ти може би…

Кен с два скока се озова до нея и я стисна в обятията си.

— Моля те, затвори си устата, по дяволите! — промърмори той, докато я целуваше.

Хюстън се подчини.

Във вторник сутринта Хюстън получи от Уили съобщение, че мис Лавиния Ла Рю ще я очаква в девет часа в музикалния павилион на парка Фентън.

Хюстън завари там дребна, тъмнокоса, ексцентрично облечена жена с огромни гърди. Чудно дали това е естествено, помисли си тя.

— Добро утро, мис Ла Рю. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да поговорим толкова рано.

— За мен е късно. Аз още не съм лягала. Значи вие сте тази, за която Кен е решил да се жени. Казвах му аз, че може да си купи една дама, щом толкова иска да я има.

Хюстън я измери с леден поглед.

— Добре де — продължи дръзко Лавиния. — Сигурно не сте очаквали, че ще ви се хвърля на врата, нали? В края на краищата вие ме лишавате от един източник на доход.

— Това ли е всичко? Мистър Тагърт нищо повече ли не означава за вас?

— Той е добър любовник, ако имате предвид това. Но, честно казано, аз се страхувам от него. Никога не знам какво всъщност иска. Отнася се с мен, като че не може да ме понася, а в следващия миг се държи така, сякаш не може да получи достатъчно от мен.

Хюстън имаше същите впечатления, но предпочете да премълчи.

— Защо искахте да говорите с мен?

— Помислих си, че бихте могли да ми разкажете нещо за него. Аз го познавам едва от няколко дни.

— Искате да кажете, какви неща обича в леглото?

— Не, това положително не. — Беше й противно да си представя как Кен се люби с друга жена. — Искам да разбера що за човек е. Какво бихте ми разказали за него?

Лавиния се отдалечи на няколко крачки и застана с гръб към Хюстън.

— Един път ми хрумна мисълта, че той… Но всичко това, разбира се, са глупости.

— Разказвайте!

— Значи така — през повечето време той се държеше, сякаш изобщо не го интересувам. Но веднъж стоеше до прозореца и видя долу да минава неговият приятел — онзи Идън — с една жена. И тогава Кен ме попита дали го обичам. Не неговия приятел, а него лично. Вече се беше приготвил да си отива и дори не изчака да му отговоря. Тогава ми дойде в главата мисълта, че това е мъж, когото още не е обичала нито една жена. Но сигурно се лъжа, защото мъж с толкова пари може да разполага с много жени, които да го обичат.

— Вие обичате ли го? Не парите му, а него самия? Ако нямаше никакви пари…

— Ако нямаше пари, дори не бих се доближила до него. Нали ви казах, че ме е страх от този човек.

Хюстън измъкна един чек от бележника си.

— Директорът на банката има нареждане да осребри този чек едва когато се е уверил, че сте си купили билет за някой град в друг щат.

Лавиния пое чека.

— Вземам го само защото и бездруго от дълго време имам намерение да обърна гръб на това място. Иначе никога нямаше да ме накарате с пари да напусна този град, ако бях решена да остана тук.

— Разбира се, че не. Много ви благодаря, мис Ла Рю.

Във вторник следобед, когато Хюстън вече не беше в състояние да слуша какво още трябва да бъде приготвено за сватбата, покрай Вила Чандлър минаха Леора Воун и нейният годеник Джим Михелсън на един тандем. Те слязоха за малко да попитат Хюстън дали не би могла да убеди Кен да наеме още един тандем и да се поразходят с колелата в парка.

Хюстън взе назаем от Блеър турските й шалвари, преоблече се и след малко се появи пред къщата на Тагърт, седнала на рамката на тандема.

— Проклетият Гулд! — чу се крясъкът на Кен през отворения прозорец на кабинета му.

— Ще ида да го попитам — усмихна се Хюстън.

— Смяташ ли, че ще има нещо против, ако почакаме в къщата? — попита Леора, докато буквално поглъщаше с очи фасадата.

— Мисля, че това само ще му бъде приятно.

Хюстън никога не беше сигурна как ще я посрещне Кен, но този път той се зарадва, че ще се поразсее. Беше малко скептичен, що се отнася до велосипеда, тъй като никога през живота си не беше се качвал на такова нещо; но само след няколко минути се научи да го управлява и предизвика другите да се надбягват в парка.

Късно следобед, когато върнаха наетите колела, Кен заяви, че ще купи фабрика за велосипеди.

— Може би няма да спечеля нито цент от това — добави той, — но понякога обичам да рискувам. Например скоро купих акции от една фирма, която произвежда някаква нова напитка на име „Кока-Кола“. Вероятно ще изгубя всичките пари, които съм вложил. — Той сви рамене. — Не може винаги да се печели.

Вечерта бяха поканени на забава в къщата на Сара Оукли.

Кен беше най-възрастният от групата, но игрите и развлеченията бяха нови за него. Изпитваше най-голямо удоволствие от всички, ала беше малко смутен, че тези млади хора от доброто общество го приемаха без никакви възражения.

Не че е него се общуваше лесно. Той никога на криеше мнението си, не проявяваше търпимост към идеи, които не съвпадаха с неговите разбирания, и винаги беше агресивен. Заяви на Джим Михелсън, че ще бъде глупак, ако продължи да ръководи бизнеса на баща си по стария начин. Трябвало да разшири сделките и да привлече клиенти от Денвър, ако иска да се наложи задълго в Чандлър. Каза на Сара Оукли да вземе Хюстън със себе си, когато си купува дрехи, защото нещата, които носела, не били толкова хубави, колкото би трябвало да бъдат. Размаза горещ пълнеж от бонбоните по пердетата на мисис Оукли и на другия ден нареди да й изпратят от Денвър петдесет метра копринена тафта за завеси. Изкриви предното колело на един нает велосипед и в продължение на двадесет минути крещя на собственика, че предлага на хората лошокачествена стока. Заяви на Корделия Фаръл, че би могла да си намери по-добър мъж от Джон Силвърман, защото той само си търсел някоя да се грижи за трите му деца, останали без майка.

Хюстън си пожела земята да се разтвори и да я погълне, когато Кен покани всички присъстващи на вечеря у дома си в сряда.

— Още няма мебели в партера — засмя се той, — но ще направим така, както Хюстън преди време вечеря с мен: на килим, с удобни възглавници, със свещи и така нататък.

Когато три от жените, виждайки пламналото от срам лице на Хюстън, започнаха да се кискат, той невинно попита:

— Да не би да съм изтървал нещо?

Хюстън скоро проумя, че всичко, свързано с Кен, е придружено от спорове. „Дискусия“ го наричаше той, но това беше по-скоро словесна борба свободен стил. Във вторник вечерта тя го помоли да се подпише на няколко непопълнени карти до нейния подпис, тъй като тези карти заедно с едно парче от сватбената торта щяха да бъдат опаковани в малки кутии и раздадени на гостите.

— Да ме вземат дяволите, ако направя подобно нещо! — изрева той. — Не подписвам името си върху празен лист. Всеки може да напише отгоре каквото си иска.

— Такъв е обичаят — опита се да обясни Хюстън. — Всяка двойка младоженци слага картички с подписите си в кутийки със сладкиши, които поканените отнасят у дома си след венчавката.

— Да изядат сладкишите по време на сватбата. Няма защо да вземат от тортата в кутийки. И без това ще се разтопи.

— Те вземат пакетчето със себе си като талисман, пожелават си нещо и го слагат под възглавниците си.

— И ти искаш да се подпиша за подобна идиотщина?

В тази „дискусия“ Хюстън беше победена, но успя да се наложи да бъдат наети мъже, които да помагат на дамите при слизане от каретата, и жени, които да превърнат малкия салон в гардероб.

— Колко души смяташ да поканиш? Хюстън хвърли поглед към своя списък.

— Дотук са петстотин и двадесет. Почти всички роднини на Леандър ще пристигнат от Изток. Ти искаш ли да поканиш още някого, освен твоите чичовци и братовчеди от семейство Тагърт?

— Моите какви?

Това отново доведе до „дискусия“, от която Хюстън излезе победителка. Кен каза, че не познава никой от роднините си и не желае да ги вижда. Хюстън, която не биваше да издава, че познава Джоан, защото веднага щяха да последват въпроси как и откъде, заяви, че тя ще покани неговите роднини, независимо дали той ги познава или не. По някаква причина Кен не искаше те да присъстват на сватбата му и след като беше спорил с нея в продължение на няколко минути, изплю камъчето, като изръмжа, че те положително ще дойдат е миньорските си дрехи на официалната венчавка.

Хюстън го нарече сноб. По-скоро би си отхапала езика, отколкото да му признае, че вече е поръчала да ушият нови дрехи на всичките му роднини — естествено за негова сметка.

Преди Кен да може да отговори, в стаята влезе Оупъл, пожела им добър вечер и се настани с гергефа си до малката масичка.

Кен веднага й разказа случая и тя спокойно отговори:

— В такъв случай ще трябва да им купиш нови дрехи, нали?

Когато Кен се сбогува, Хюстън се чувстваше като прекарала тежка буря в спасителна лодка; но Кен беше свеж и бодър както винаги. Целуна я отвън, в салона, и заяви, че утре отново ще се видят.

— Дали всяка дискусия ще бъде толкова бурна? — прошепна Хюстън, като се отпусна в едно кресло близо до майка си.

— Вероятно да — каза весело Оупъл. — Защо не вземеш една дълга гореща баня?

— Иска ми се да лежа във ваната поне три дни — измърмори Хюстън и се запъти към стаята си.

Кен стоеше пред високите прозорци в своя кабинет, стиснал между зъбите си незапалена пура.

— Смяташ ли днес да работиш, или ще си пропилееш целия ден? — обади се Идън зад гърба му.

Кен не се обърна.

— Те са просто деца — проговори замислено той.

— Кои?

— Хюстън и нейните приятели и приятелки. Никога не е трябвало да станат възрастни, нито са се чудили откъде ще вземат на другия ден нещо за ядене. Хюстън вярва, че храната идва от кухнята, дрехите — от шивача, а парите — от банката.

— Не съм много сигурен, че имаш право. Хюстън ми изглежда много разумна жена, а преживяното с Уестфийлд вероятно също е допринесло за израстването й. Да се разочарова от един мъж — това е тежък удар за всяка жена.

Кен се обърна към своя приятел.

— Тя много добре се утеши за загубата — заяви той с движение на ръката, което обхващаше цялата му къща.

— Не съм толкова сигурен, че просто е хвърлила око на парите ти — отбеляза замислено Идън.

Кен презрително изпръхтя.

— Без съмнение се омъжва за мен само защото така елегантно умея да пия чай от порцеланова чашка. Искам да я наблюдаваш.

— Искаш да кажеш, да я шпионирам?

— Сгодена е за мъж с много пари. Не бих искал ла я отвлекат.

Идън вдигна едната си вежда.

— Сигурен ли си, че е това? Или се страхуваш да не се срещне още веднъж с младия Фентън?

— Тя ходи всяка сряда в онази църква и остава там почти цял ден. Бих искал да знам с какво се занимава.

— Значи красивият пастор Томас е този, който ти създава главоболия?

— Аз не получавам главоболие по тази причина! — изкрещя Кен. — Трябва само да я наблюдаваш, както току-що ти наредих.

Хвърляйки навъсен поглед към приятеля си, Идън се изправи зад бюрото.

— Питам се дали Хюстън знае с какъв се е захванала.

Кен отново се извърна към прозореца.

— Една жена ще направи какво ли не, когато иска да сложи ръка върху милионите на някой мъж.

Идън реагира на тази забележка едва след като беше напуснал кабинета.

Хюстън, която отново беше навлякла дебело подплатените дрехи на старата Сади, управляваше без усилие своя впряг от четири коня по каменистия прашен път към мината „Малката Памела“. Беше говорила с преподобния Томас за своето намерение и той заяви, че тя може спокойно да обсъди с Джоан предстоящата си сватба. Хюстън все още не можеше да свикне с мисълта, че Джоан е посветена в тайната за самоличността на Сади. Но преподобният Томас още един път я беше уверил, че Джоан вече от много месеци принадлежи към кръга на посветените.

Сега, когато почти беше достигнала до мината, Хюстън изпитваше почти непреодолимо желание да сподели с Джоан.

Приятелката й правеше впечатление на спокойна и разумна жена и макар че никога не беше виждала Кен, все пак беше негова първа братовчедка.

Хюстън мина без проблеми покрай пазачите на портата и веднага се отправи към къщата на Тагъртови.

Джоан вече я очакваше.

— Някакви проблеми? — промълви тя и погледна въпросително Хюстън. — Е, добре — усмихна се накрая тя. — Радвам се, че най-после го знаеш.

— Нека първо да разпределим нещата, а после ще си поговорим — предложи Хюстън.

След няколко часа двете се завърнаха с празната кола пред малката къщичка на Джоан. Хюстън извади едно пакетче чай от джоба си и й го подаде.

— За теб — каза само тя.

Докато Джоан приготвяше чая, и двете мълчаха. Когато седнаха на масата, Джоан заговори първа:

— Значи ще ставаме роднини.

Хюстън поднесе към устните си напуканата чаша.

— След пет дни. Нали ще дойдеш на сватбата?

— Разбира се. Ще извадя роклята си на Пепеляшка от гардероба и ще седна в кристалната карета.

— Това не бива да те тревожи. Погрижила съм се за всичко. Джейкъб Фентън даде разрешение всички от семейство Тагърт да напускат лагера. Моята шивачка вече те очаква, а мистър Бъгли също е получил съответни нареждания. От теб се иска само да доведеш баща си и заедно с него Раф и Ян.

— Нищо повече ли не искаш от мен? — отговори през смях Джоан. — Баща ми не е проблем, но Раф… Това вече е друга история. А за мое най-голямо съжаление Ян е точно копие на твърдоглавия си чичо.

Хюстън с въздишка вдигна чашата си.

— Остави ме да отгатна. Първо, не си в състояние да кажеш дали Раф ще възприеме идеята да присъства на сватбата, защото от него може да се очаква всичко. Или ще се зарадва на това и ще се засмее; или ще се разгорещи, че проявяваш непростима дързост.

Джоан зяпна от изненада.

— Вече няма нужда да ми казваш, че Кен е истински Тагърт!

Хюстън стана и се приближи до малкия прозорец. Известно време стоя, вторачила очи през стъклото, без да вижда нещо навън и без да говори.

— Защо се омъжваш за него? — попита тихо Джоан.

— Само да знаех защо… — промълви едва чуто Хюстън и отново млъкна за известно време.

— Леандър и аз бяхме идеалната двойка — продължи тя, потънала в мислите си. — През всичките тези години, през които бяхме сгодени — а фактически ние бяхме сгодени още от деца, — нито веднъж не сме се скарали. Имаше някакви… проблеми, когато бяхме вече възрастни — продължи тя, мислейки за недоволството на Лий, когато отказваше да отиде е него в леглото. — Но в повечето случаи бяхме на едно мнение. Ако исках зелени пердета, Леандър веднага се съгласяваше. Между нас съществуваше нещо като съвършена хармония.

Тя се обърна към Джоан.

— Тогава се запознах с мистър Тагърт. Не си спомням досега да сме имали поне един хармоничен разговор. Улавям се, че понякога го ругая като жена на рибар. На сутринта след деня, в който дадох съгласие да се омъжа за него, строших една глинена кана в главата му. Ядосвам се до смърт, а в следващия миг ми се иска да го обгърна е ръце и да го защитя — най-често от самия него. После пък ме обзема желание да се изгубя в неговата сила.

Тя седна и скри лице в ръцете си.

— Вече съм толкова объркана, че не проумявам стойността на нещата. Толкова време обичах Леандър, бях сигурна в любовта си, но ако сега трябва да избирам между него и Кен, бих предпочела да си остана при Кен.

Тя вдигна глава.

— Но защо? Защо искам да живея с мъж, който ме вбесява? Който ме кара да чувствам, че се държа като лека жена? Който тича подир мен като някакъв сатир, а после ме отблъсва с думите: „По-късно ще се занимаваме с това, пиленце“ — сякаш аз съм била тази, която го е предизвикала. Той или изобщо не ме забелязва, или през цялото време ме преследва с жадни погледи. Понякога се държи очарователно е мен, а след това проявява пълно неуважение; за да ми даде само след минути невероятно голяма сума пари и да ми заповяда да свърша веднага работа за десет души…

Хюстън бързо стана от стола си.

— Мисля, че съвсем съм се побъркала. Никоя жена със здрав разум не би се съгласила на подобен брак. Не и с отворени очи. Обикновено, когато жената обича, тя не забелязва недостатъците на мъжа до себе си. Но аз виждам Кен Тагърт точно такъв, какъвто е в действителност: човек с огромно самомнение и в същото време без никаква суетност. Каквото и да се каже за този мъж — обратното също ще бъде вярно.

Тя безсилно се отпусна на стола си.

— Аз съм побъркана. Напълно, абсолютно побъркана.

— Убедена ли си в това? — попита Джоан със спокоен глас.

— О, да, убедена съм — отговори Хюстън. — Никоя друга жена не би…

— Не говоря за това. Имам предвид какво каза за любовта, която прави човека толкова сляп, че да не забелязва недостатъците на любимия. Аз винаги съм мислила и съм се надявала, че човекът, който ме обикне, ще познава всички мои грешки и въпреки това ще държи на мен. Не искам мъж, който да ме смята за богиня; защото когато разбере колко бясна мога да бъда понякога, ще ме е страх, че повече няма да ме обича.

Хюстън объркано я изгледа.

— Но нали да обичаш някого означава…

— Да? Какво означава да обичаш някого?

Хюстън стана и унесено се вгледа през прозореца.

— Означава да желаеш близостта на този човек, да бъдеш до него в добри и в лоши дни. Да искаш да имаш деца от него. Да го обичаш дори когато извърши нещо, което не ти е приятно. Да мислиш, че той е най-великолепният, най-щедрият човек на света; да се смееш, когато каже нещо, което за пети път през последния час ти е причинило болка. Да се тревожиш дали ще му хареса роклята, която си облякла. Да се питаш дали той се гордее с теб и да забелязваш как се разтапяш вътрешно, когато те похвали.

Тя млъкна и няколко дълги секунди стоя неподвижна.

— Когато съм с него, чувствам, че живея — прошепна тя. — Не вярвам някога да съм се чувствала жива, преди да се запозная с Кен. Аз само съществувах, движех се, хранех се, бях послушна. Кен ми дава чувството, че съм силна, че за мен няма нищо невъзможно. Кен…

— Да — обади се тихо Джоан, — какво е Кен?

— Кен Тагърт е мъжът, когото обичам.

Джоан избухна в смях.

— Наистина ли е такава страшна катастрофа да осъзнаеш, че си влюбена в един Тагърт?

— Да го обичаш, е просто; но да живееш с него, е доста по-трудно.

— Ти изобщо нямаш представа колко трудно ще ти бъде оттук нататък — каза Джоан, все още засмяна. — Искаш ли още една чаша?

— Всички в семейство Тагърт ли са като Кен?

— Моят баща за щастие е наследил малко повече от майчиния си род; обаче чичо Раф и Ян са типични представители на фамилията. А аз си мислех, че този Кен, щом има толкова много пари…

— Това вероятно го прави още по-лош. Кой е бащата на Ян? Не си спомням да съм виждала това момче.

— Не го познаваш. Той работи отдавна в мината, въпреки че е само на шестнадесет години. Изглежда като Раф; силен, симпатичен, избухлив. Баща му беше Лейл, братът на Раф. Лейл загинал при експлозия на въглищен газ. Тогава бил едва двадесет и три годишен.

— А бащата на Кен?

— Франк е най-старият от братята. Станал жертва на злополука в мината, години преди да се родя. Мисля, че той не е доживял раждането на сина си.

— Много съжалявам — промърмори Хюстън. — Сигурно ти е трудно да се грижиш за толкова много силни мъже.

— Подпомагат ме няколко великодушни млади дами — засмя се Джоан и стана от масата. — Скоро ще се стъмни. По-добре е вече да тръгваш.

— Нали ще дойдеш на сватбата ми? Моля те! Ще бъда много щастлива, ако можеш да присъстваш. Поне ще ме видиш малко по-чиста. — Хюстън се усмихна и показа почернелите си зъби.

— Ако ми позволиш да бъда честна, бих казала, че се чувствам по-добре в присъствието на Сади, отколкото в дома на светската дама мис Чандлър.

— Не казвай такова нещо! — отговори сериозно Хюстън. — Моля те, не казвай такова нещо!

— Е, добре, ще се помъча да дойда.

— А още утре потърси шивачката. Тя има нужда от всяка минута, за да приготви роклята за сватбата. Ето ти адреса.

Джоан взе визитната картичка.

— Няма нищо по-хубаво от една нова рокля. Ще направя всичко, което зависи от мен, за да убедя чичо Раф и Ян да присъстват. Но за съжаление не мога да ти обещая.

— Да знаеш колко добре те разбирам. — Следвайки някакъв вътрешен импулс, тя прегърна Джоан и я притисна до себе си. — Радвам се, че скоро ще те видя отново.

По пътя към града Хюстън размишляваше за разговора си с Джоан. Действително, всичко можеше да се обясни единствено с факта, че тя обичаше Кен Тагърт. Когато се убеди в това, смехът й прозвуча светъл и ясен. Толкова години беше сгодена за Лий, а никога не го беше обичала истински. Едва сега го разбираше.

За съжаление не можеше да каже на никого. В противен случай щяха да я заподозрат, че много бързо подарява сърцето си. Но не беше вярно. Хюстън твърдо знаеше това. Кен Тагърт беше единственият, когото обичаше и когото винаги щеше да обича.

Тя плесна с камшика и подкани конете да препускат по-бързо. Предстоеше й да се измие и преоблече. А след това…

Тайнствена усмивка заигра по устните й, когато се сети за планираното в петък вечер дамско събиране. Беше помолила Леандър да покани Кен и Идън в своя клуб и след това беше попитала Кен дали би й предоставил къщата за прощална вечеря с нейните приятелки. Един малък, тих празник, какъвто беше организирала Ели, преди да встъпи в тайнството на брака.

Трябваше само да убеди онзи силен мъж, чийто образ бе видяла на един уличен плакат на Коул авеню, да се яви в къщата в петък вечер…

Хюстън беше толкова вдълбочена в плановете си, че не обръщаше сериозно внимание на своята сигурност, както правеше обикновено. Един ездач следваше нейния път, скрит от погледа й зад храсти и дървета.

Идън проследи Хюстън със загрижено лице чак до началото на града.