Сърце от лед

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Кен още нямаше опит е подобни катастрофи; неговите битки по правило се водеха между него и някой конкурент. По тази причина не беше подготвен за онова, което го очакваше в „Малката Памела“. Още отдалеч чу писъците на жените и си помисли, че докато е жив, няма да може да пропъди от главата си тези звуци.

Портата към лагера зееше отворена. Нямаше нито един пазач. Там седеше само някаква жена, люлееше до гърдите си бебе и се опитваше да го успокои, като му гукаше. Кен и четиримата мъже, които го придружаваха, продължиха в бавен тръс край входа на лагера, а когато в полезрението им се появиха още много жени, които или тичаха срещу тях, или просто стояха на пътя им и плачеха, те спряха и слязоха от конете.

Когато Кен понечи да мине покрай една жена, тя сграбчи с желязна хватка китката му.

— Убий ме! — изпищя пронизително тя. — Той е мъртъв, а ние нямаме нищо. Абсолютно нищо!

Кен не успя да се възпротиви и тя го отмъкна в своята колиба. Бараката на Раф изглеждаше като дворец в сравнение с това така наречено жилище. Пет дрипави и мръсни деца се притискаха едно до друго в ъгъла. Изпитите им лица и големите трескави очи издаваха, че никога през живота си не са се наяждали до насита. Кен не беше видял тези деца през вчерашния ден; но и не си спомняше да е идвал в тази част на лагера, където жилищата бяха направени от насмолена хартия и нарязани консервени кутии.

— Убий ни всичките! — крещеше жената. — Тогава ще бъдем по-добре. Сега трябва да умрем от глад.

Върху сандъка, който очевидно служеше за маса, Кен видя половин самун плесенясал хляб. Други хранителни продукти нямаше.

— Сър — каза лакеят, който беше влязъл след него в колибата, — там имат нужда от помощници при изваждането на труповете.

— Да — отговори тихо Кен, докато излизаше навън. Жената в колибата избухна в сърцераздирателен плач.

— Какви са тези хора? — попита той слугата, когато отново се озоваха на открито.

— Те не могат да си позволят да плащат наем за бараките, построени от минната компания. Той възлиза на два долара месечно за стая. По тази причина дружеството им дава под наем за един долар месечно парченце земя, върху което те сами, от материалите, които могат да намерят тук, си строят колиба. — Слугата посочи с глава мизерния квартал на лагера, където бяха струпани нагъсто колиби от тенеке и дървесни отломки.

На Кен му се стори, че вижда върху една стена остатъци от сандъците, в които вчера беше опаковано снаряжението за бейзбол.

— Какво ще стане с жените, чиито мъже загинаха в шахтата?

Прислужникът гневно изопна устни.

— Ако имат късмет, дружеството ще им изплати надниците за половин година напред; след това обаче те и техните деца ще бъдат изхвърлени оттук. Каквото и да стане, дружеството винаги твърди, че работниците сами са си виновни за станалото нещастие.

Кен усети, че целият се скова.

— Поне сега трябва да помогнем на тези нещастници. Като първа мярка ще разпределим хранителни продукти.

— А откъде ще ги вземем? — попита мъжът. — Преди четиринадесет години имаше миньорски бунт и хората щурмуваха магазините на минната компания. Оттогава във всички лагери магазините разполагат само с най-необходимото количество хранителни продукти и други стоки на склад. — Мъжът изкриви уста. — Градът също не иска да помага. При последната експлозия в една шахта се обърнахме към общината и помолихме за подкрепа, но оттам ни отговориха, че трябва да минем по „каналния ред“.

Кен закрачи към центъра на лагера, където се намираше и шахтата е рудничната клетка. Пред входа на шахтата лежаха труповете на трима миньори, покрити с брезент; двама души отнесоха един тежко ранен отсреща в машинното отделение и Кен можа да зърне Блеър и двама мъже, наведени над други ранени. Той отиде при Леандър и попита:

— Какви са загубите?

— Не би могло да бъде по-лошо — отговори Лий. — В забоите има толкова много газ, че спасителната група започва да се задушава, преди да е достигнала до пострадалите. Все още не се знае какво точно се е случило и колко са загиналите, тъй като експлозията се е разразила навътре, вместо навън. Може би долу има още много хора, които са успели да се спасят от взрива, но сега са откъснати от външния свят. Някой да я спре, чувате ли! — извика той, преди да изтича към входа на шахтата, за да слезе с рудничната клетка в забоя.

Кен препречи пътя на жената, към която сочеше Лий. Тя се беше втурнала към един полуовъглен труп, който току-що беше изваден от шахтата. Беше слабо, дребно създание и Кен без усилия я вдигна на ръце.

— Ще ви занеса у вас — каза й той, но тя само поклати глава.

Друга жена се приближи до тях.

— Аз ще се погрижа за нея.

— Имате ли бренди в къщи? — попита Кен.

— Бренди? — озъби се жената. — Тук няма дори прясна вода. — Тя помогна на Кен да пусне жената и я подкрепи.

След две минути Кен отново седеше на седлото и препускаше надолу по хълма в посока към Чандлър. Срещна Хюстън, която със своята каруца беше на път към шахтата, и тя му извика нещо. Но той мина в галоп покрай нея, без да намалява темпото и без да й отговори.

Препусна из улиците на града и за малко не премаза няколко пешеходци, които застанаха на пътя му и поискаха да научат новини. Повечето жители на Чандлър стояха пред къщите си, гледаха нагоре към хълма, където се намираше „Малката Памела“, и се впускаха в предположения за онова, което се беше случило там.

Кен препусна с гърмящи копита през града, после надолу по Арчър авеню, където се намираше къщата на Идън. На отсрещната страна, пред новата клиника на Уестфийлд, цареше голямо оживление. От нощта, когато се бяха разделили като врагове, Кен не беше виждал Идън.

Приятелят му точно бързаше през верандата, опасваща предната част на къщата, към един оседлан кон, привързан отпред, когато Кен толкова рязко дръпна юздите пред входната врата, че конят му се изправи на задните си крака.

Кен слезе от седлото и с един скок се озова на верандата.

— Знам, че в момента не храниш особено добри чувства към мен; но не познавам никой друг, който има достатъчно ум в главата си, за да ми помогне при организирането на това, което смятам да направя. Така че те моля за известно време да забравиш гнева си и да работиш заедно с мен.

— В какво да ти помагам? — попита предпазливо Идън. — Тъкмо се готвех да ида в мината. Чичото на Джоан се намира там и…

— И случайно той е и мой чичо! — изфуча Кен. — Идвам точно оттам. Вече имат толкова помощници, че не знаят какво да ги правят. Но нямат вода и хранителни продукти, освен това експлозията е разрушила цял куп къщи, ако тези мизерни колиби изобщо могат да се нарекат така. Затова ще имам нужда от твоята помощ. Трябва да се събере храна и да се набави подслон за хората горе, за спасителните групи и за жените, които стоят наоколо и плачат, без да знаят какво ще правят по-нататък.

В продължение на секунда Идън гледаше своя предишен работодател право в очите.

— Според известията по телефона, които получи Джоан, може да мине много време, докато бъдат извадени всички жертви. Ще имаме нужда от много превозни средства, за да закараме помощите до мината. Ще трябва да осигурим и транспорт за… труповете. Днес ще раздаваме само хранителни продукти, които нямат нужда от допълнителна обработка.

Кен изгледа Идън със сияещо лице.

— Хайде, да вървим да работим!

В този момент на верандата се появи Джоан. Лицето й беше бяло като сняг. Идън се обърна към нея.

— Искам да се обадиш в чайната на мис Емили и да й кажеш да събере колкото е възможно по-бързо всички „сестри“ пред магазина на Рандолф. Ще ги чакам там. Убеди се най-напред, че говориш лично е мис Емили, и подчертай думата „сестри“, Джоан. Много е важно. Надявам се, че ме разбра?

Джоан кимна кратко и Идън бързо я целуна, преди да се качи на оседлания кон.

Веднага щом стигнаха центъра на града, двамата се разделиха и тръгнаха да търсят хората, за които се знаеше, че притежават някакво превозно средство. Повечето собственици предложиха своите коли и впрегатни коне доброволно и поискаха сами да ги карат. Целият Чандлър беше обзет от чувство на солидарност, тъй като грижата за мините и съдбата на пострадалите ги обединяваше.

Шест млади жени вече чакаха пред магазина на Рандолф, когато Идън и Кен пристигнаха там. Кен трябваше само кратко да им разясни от какво имат нужда в мината, а след това дамите поеха командването. Мис Емили издаваше заповеди с глас на фелдфебел, който трябва да разположи на позиция батарея от тежки оръдия.

Когато каруците взеха да пристигат и образуваха верига пред склада на магазина, дамите започнаха да ги товарят със сандъчета месни и зеленчукови консерви, боб, кондензирано мляко, бисквити и чували с прясно изпечен хляб. Пред магазина се събра тълпа любопитни и мис Емили ги изкомандва веднага да се включат в товаренето на каруците.

Междувременно Идън се погрижи да набави една цистерна, която беше напълнена с вода за пиене.

Памела Фентън се спусна тичешком от хълма, на който живееше, държейки с една ръка шапката си, а с другата сина си Закариа.

— Какво можем да помогнем ние двамата? — попита високо тя, надвиквайки заповедническия глас на мис Емили.

Кен погледна надолу към сина си и чувство на благодарност прониза сърцето му. Неговото дете никога няма да бъде принудено да работи в мините при опасни за живота условия. Той сложи ръка върху перчема на сина си и се обърна към Памела:

— Искам да събереш приятелите си и да откриете всички палатки, които се намират в този град. Качи се горе в моята къща и провери какво е станало с големите сенници, които Хюстън поръча да издигнат за сватбата. После ги докарайте по най-бързия начин в мината.

— Не смятам, че Зак на неговата възраст трябва да става свидетел на такава тежка катастрофа — прошепна Памела. — Понякога жертвите са толкова…

Кен запазваше присъствие на духа от момента на първия шок, когато видя с очите си обстановката в мината. Но сега темпераментът му не издържа.

— Вие сте виновни за това нещастие! — изкрещя в лицето й той. — Вие, Фентънови, предизвикахте тази катастрофа. Ако работата в мината не беше толкова опасна и ако твоят баща беше пожелал да се раздели с част от скъпоценните си пари, това нямаше да се случи. Това момче е мой син и щом момчетата горе могат да умират под земята, значи той не е толкова малък, че да не може да види мъртвите, които тежат на съвестта на баща ти. Така че захващай се за работа и свърши онова, което ти наредих! В противен случай ще си спомня коя си и че в момента най-много ми се ще да видя баща ти да лежи мъртъв в краката ми!

Когато Кен завърши речта си, той се видя наобиколен от жителите на града, които го слушаха с отворена уста. Идън скочи от първата натоварена каруца.

— Цял ден ли ще се мотаем тук и ще зяпаме! Хей, ти! — извика той на едно хлапе. — Вземи сандъчето с бобени консерви и го качи на колата отсреща. А ти там, ти се погрижи конете от впряга да не връхлетят върху предната кола!

Постепенно тълпата се разпръсна и започна да помага на младите дами при товаренето, както и на Памела при набавянето на палатките. Но мислите на Кен все още бяха при невинните жертви. Само Джейкъб Фентън беше отговорен за тях.

Въпреки че толкова рязко укори Памела, той не пожела да пусне сина си с някоя от натоварените каруци до миньорския лагер, а изчака, докато самият той поеме един впряг.

Слънцето наближаваше хоризонта, когато Кен скочи на капрата на една каруца и пое пътя към шахтата „Малката Памела“. Зак седна до него и не продума, докато не оставиха града зад себе си.

— Дядо ми ли е причина за смъртта на тези хора? Наистина ли той е виновен?

Кен понечи да каже на сина си какво мисли за Джейкъб Фентън, колко алчен е той за пари и как го е измамил, лишавайки го от наследство. Но нещо дълбоко в него го накара да замълчи още след първото изречение. В каквото и да обвинеше стария човек, той беше дядо на това момче, обичаше своя внук и синът му имаше право и естествени претенции към тази любов.

— Мисля, че хората прекалено често се оставят да бъдат заслепени от парите — заговори след малко той. — Смятат, че с тях могат да си купят всичко и поради това не се спират пред нищо, за да се сдобият с колкото се може повече пари. Не ги смущава, че трябва да мамят, да крадат или дори да отнемат човешки живот. Вярват, че парите оправдават всичко, което са извършили, за да стигнат до тях.

— Майка ми казва, че ти си по-богат от дядо. Означава ли това, че и ти си откраднал парите си? Мамил ли си други хора, за да спечелиш милионите си?

— Не — отговори тихо Кен. — Мисля, че аз просто имах късмет. Трябваше само да се откажа от собствен живот и от удоволствията му, за да стана богат.

Останалата част от пътя те изминаха мълчаливо и Кен отново си спомни е ужас за първото си посещение в шахтата сутринта, непосредствено след експлозията.

Пред входа на рудника този път лежаха осем трупа, които не бяха покрити е платнища, а в машинното отделение вече работеха двама лекари и две лекарки.

Хюстън изтича насреща им с разрошени, увиснали по раменете коси и потъмнели от дима дрехи, докато Кен сваляше задната преграда на каруцата, за да разтовари.

— Това е чудесно от твоя страна — започна тя, докато сваляше едно сандъче с кондензирано мляко и понечи да го подаде на чакащата жена. — Всъщност ти нямаш вина в тази работа. Ти си…

Кен взе от ръцете й тежкото сандъче.

— Аз живея в този град, а както междувременно вече знаеш, съм и действителен собственик на мината. Може би щях да предотвратя тази тежка катастрофа, ако своевременно я бях отнел от него. Хюстън, ти си уморена до смърт. Защо не вземеш каруцата, след като я разтоварят? Върни се с нея в Чандлър и иди в къщи да си полегнеш.

— Тук е необходим всеки човек, Кен. Спасителните групи трябва непрекъснато да се сменят, защото в противен случай ще получат отравяне с газ. Много им е трудно да стигнат до пострадалите…

— Ало! Дайте и на мен една глътка от това — обади се зад гърба им добре познат глас. Кен стремително се обърна и видя чичо си Раф да надига жадно една стомна.

Хюстън беше сигурна, че никога не е виждала толкова широка усмивка върху лицето на Кен като в този момент. Той удари чичо си по гърба с такава сила, че стомната изхвърча от ръцете му. Раф направи няколко уместни забележки относно прекомерния изблик на чувства у Кен. Но Кен само стоеше и се хилеше, така че Раф се отказа да ругае, намигна тайно на Хюстън и забързано се отправи към спасителните групи пред входа на шахтата.

Кен също се упъти нататък, защото видя Леандър. Докторът току-що беше излязъл от забоя и се подпираше на стената с почерняло от сажди лице. Кен пъхна в ръцете на Лий манерка с вода.

— Още много ли има долу?

Лий жадно изпи водата.

— Твърде много. — Той вдигна едната си ръка срещу избледнялата дневна светлина. — Повечето от тях са изгорели; и когато се докосваш до труповете, кожата им залепва по пръстите ти.

Кен не можа да каже нищо, но мислите му отново се насочиха към мъжа, който беше отговорен за тази катастрофа.

— Хиляди благодарности за храните, които докарахте — проговори хрипкаво Лий. — С тях помагате на хората повече, отколкото предполагаш. Утре ще трябва да храним още народ, представителите на пресата, роднините на пострадалите, представителите на правителството и любопитните. Често пъти хората в такива моменти забравят колко е важно най-напред да се погрижиш за изхранването на засегнатите от нещастието. Сега обаче е крайно време да се върна отново в забоя — заключи Лий и се отправи към подемника.

Кен си проправи път през събралата се пред шахтата тълпа, която непрекъснато се увеличаваше. Когато намери Хюстън и сина си, той побърза да я вдигне на капрата на една разтоварена каруца.

— Трябва да организираме превоза на хранителни продукти — каза само той, докато подканваше конете да вървят по-бързо. Когато главата на Хюстън клюмна на рамото му, той я прегърна с едната си ръка и я държа здраво, за да може да поспи през останалата част на пътя.

В Чандлър Хюстън и Закариа поспаха малко на пода на каруцата, докато Кен и Идън разбудиха търговците в града и купиха от тях още храни за жертвите на експлозията. Сутринта отидоха в средното училище на Чандлър и помолиха да освободят учениците от занятия този ден, за да помогнат при събирането на необходимите за миньорските семейства дрехи, одеяла и всички останали неща.

Част от учениците закупиха зеленчуци, плодове, мармалад, и занесоха тези неща у дома си, където убедиха майките си да приготвят разни неща за ядене и да сварят стотици яйца. През това време останалите ученици събраха дрехи, тенджери, чинии и дърва за горене и отнесоха всичко в сборните пунктове.

През целия ден постъпваха съобщения от мястото на катастрофата: досега са извадени двадесет и пет трупа, в повечето случаи обгорени, подпухнали и така обезобразени, че е почти невъзможно да бъдат идентифицирани. Все още не се знаеше съдбата на останалите двадесет и пет миньори. Спасителните отряди ги търсеха из всички забои. Работеха на две смени и вече бяха да̀ли един загинал.

По обед Кен пристигна в мината с една тежко натоварена каруца и когато започна да разтоварва вързопи от одеяла и пелени, видя да излизат от шахтата хората от един спасителен отряд. Много от тях изскачаха от рудничната клетка й започваха да повръщат.

— Това е от миризмата — обясни един мъж, който помагаше на Кен при разтоварването. — Миризмата на труповете в забоя е толкова страшна, че мъжете не са в състояние да я понесат.

За момент Кен остана като вдървен на мястото си, загледан в повръщащите мъже насреща си. После внезапно изтича към един оседлан кон, завързан наблизо, метна се на гърба му и препусна в галоп надолу по хълма, право към къщата на Джейкъб Фентън.

Не беше стъпвал на входната алея, откакто Фентън го беше изхвърлил и той беше заминал за Калифорния, но всичко му беше така познато, като че никога не беше напускал къщата. Не си направи труда първо да почука, а изби с крак кристалното стъкло от рамката и мина през заключената врата, така че тя едва не излезе от пантите си.

— Фентън! — изрева той, а в това време слугите се стичаха от всички посоки.

Двама лакеи го сграбчиха за раменете, за да го задържат, но той ги отърси от себе си като досадни мухи. Кен познаваше приблизителното разположение на стаите в партера и когато нахлу в столовата, видя Джейкъб Фентън да седи сам на масата пред закъснелия си обяд.

Известно време те се гледаха един друг — Кен с пламтящо от гняв лице и разтърсван от бурното му дишане гръден кош.

Джейкъб отпрати слугата с едно движение на ръката си.

— Не допускам, че си дошъл тук да обядваш — каза той спокойно, докато мажеше масло върху едно хлебче.

— Как можеш да си седиш на масата, докато хората, които уби, лежат пред забоя или още горят някъде в шахтата?

— Ако позволиш, аз съм на друго мнение по въпроса. Аз не съм ги убил. В действителност направих всичко, което е по силите ми, за да запазя живота им; но изглежда, че те имат някаква склонност към самоубийство. Мога ли да ти предложа чаша вино? От превъзходна реколта е.

Кен все още беше изпълнен с впечатленията от последните дни. Хленченето на децата и плачът на жените звучаха непрекъснато в ушите му и докато превозваше тонове хранителни продукти към мястото на катастрофата, изобщо не беше почувствал, че от два дни не е хапвал нищо. Но сега тишината на тази къща, чистотата на стаята и ароматът на ястията изведнъж го зашеметиха. Зави му се свят и той конвулсивно се улови за ръба на масата. Джейкъб стана, наля му чаша вино, придърпа му стол и постави чашата на покривката. Кен не забеляза колко силно трепереше ръката на Джейкъб, когато му наливаше виното.

— Много ли е лошо? — запита Джейкъб, докато отиваше към бюфета, където взе една чиния и я напълни с разни неща за ядене.

Кен не отговори, отпусна се на стола и се втренчи в чашата си.

— Защо? — пошепна дрезгаво той. — Как можа да ги убиеш? Какво би могло да оправдае смъртта на толкова хора? Защо не се задоволи с парите, които ми открадна? Защо ти бяха необходими още? Не знаеш ли, че има и други начини да увеличиш богатството си?

Джейкъб остави пълната чиния на масата пред Кен, но по-младият мъж не се докосна до нея.

— Аз бях на двадесет и четири години, когато ти се роди, и бях твърдо убеден, че всичко, с което бях израснал, ми принадлежи. Обичах човека, когото смятах за свой баща… и си мислех, че и аз означавам нещо за него.

Джейкъб се опита да се изправи.

— На двадесет и четири години човек все още е склонен към идеализъм. Вечерта, когато Хорас се самоуби, трябваше да проумея, че не съм означавал абсолютно нищо за него. В завещанието му пишеше, че получавам правото да бъда твой настойник, докато навършиш двадесет и една години, а след това трябва да ти предам всичко. Тогава бях длъжен да напусна къщата и едничкото, което щеше да ми остане, бяха дрехите на гърба ми. Не вярвам, че би могъл да разбереш колко мразех през онази нощ хленчещото пеленаче, което беше разрушило целия ми живот. Едва ли съм разсъждавал разумно, когато наредих да те отнесат при кърмачка в една от фермите, а след това подкупих адвокатите, за да фалшифицират завещанието. Тази омраза ме крепеше години наред. Бях изцяло обладан от нея. Когато подписвах някакъв документ, правех го със съзнанието, че някъде на света живее едно дете, на което в действителност принадлежи всичко, което купувах или продавах. Един път, когато беше още много малък, наредих да те доведат тук, защото исках да се убедя, че не заслужаваш това, което баща ми ти беше оставил. Джейкъб седна на масата срещу Кен.

— Лекарят каза, че ми остава да живея един, най-много два месеца. Още не съм го казал на никого. Но някъде в мен живееше желанието ти да узнаеш истината, преди да умра.

Той вдигна пълната си чаша и отпи една глътка.

— Омразата вреди повече на мразещия, отколкото на мразения. През всичките тези години, когато живееше тук, ти всекидневно беше пред очите ми и аз бях сигурен, че ще се опиташ да ми отнемеш това, което притежавах. Живеех в постоянен страх, че ще откриеш истината и ще си вземеш обратно всичко, кост принадлежеше на мен и моите деца. А когато поиска да се ожениш за Памела, имах чувството, че опасенията ми се сбъдват. По-късно в главата ми дойде мисълта, че твоят брак с Памела е справедливо разрешение на въпроса. Но тогава… Не ми се вярва, че тогава съм бил способен на някакво разумно съждение.

Джейкъб отново отпи голяма глътка от чашата с вино.

— Ти току-що чу изповедта на един умиращ, Тагърт. Всичко принадлежи на теб и можеш да си го вземеш, когато пожелаеш. Тази сутрин разказах истината на сина си, та и той да знае кой е действителният собственик на моето имущество; защото аз вече нямам силата, а още по-малко желанието да се боря срещу теб.

Кен се облегна назад в стола си и втренчи поглед в мъжа, който седеше срещу него. Когато забеляза сивия оттенък на кожата му, прозря, че вече не мрази този човек. Хюстън му беше казала, че омразата към Джейкъб Фентън му е дала силата да придобие онова, което притежаваше в момента, и може би тя имаше право. Освен това му беше посочила неправдата, която Хорас беше извършил, като беше лишил от наследство осиновения си син.

Кен също отпи една глътка от виното пред себе си и погледна чинията с храната.

— Защо трябваше да оставиш миньорите да гладуват, за да увеличиш богатството си?

— Да карам миньорите да гладуват? — изпъшка Джейкъб и очите му едва не изскочиха от орбитите си. — Никой човек на този свят не е наясно, че аз почти нищо не печеля от каменовъглените мини! Това, което ми носи пари, са единствено металургичните ми заводи в Денвър. Но цял свят вижда само бедните, измъчени и мръсни миньори и ме обвинява, че съм самият Сатана.

Той стана от стола си и започна да се разхожда напред-назад из стаята.

— Трябвате да оградя лагерите на миньорите с високи стени и да поставя пазачи, иначе там щяха да проникнат профсъюзните дейци и да подучат работниците да искат от мен по-високи надници и по-късо работно време. Знаеш ли какво искат те от мен? Искат да си избират контрольор, който да проверява теглото на изкопаните въглища. Слушай, аз знам, както и всеки друг, че кантарите не са точни и че миньорите изкопават повече въглища, отколкото им записват; но ако аз река да бъда честен и им заплащам това, което действително са изкопали, трябва да искам и по-висока цена на един тон въглища. И тогава вече няма да бъда конкурентоспособен, няма да сключвам договори за доставка на въглища и хората ще изгубят работата си. Кой в края на краищата ще загуби, ако се съглася те да си избират контрольори за кантарите? Всеки ден мога да назначавам стотици миньори, но не вярвам, че те лесно ще си намерят работа.

Кен мълчаливо изгледа стария мъж.

— А как стои въпросът със сигурността в забоите? Както чух, принудени са да използват изгнили греди за укрепване и заради това…

— Един дявол знае какво вършат те. Миньорите имат своя професионална чест. Можеш да попиташ чичо си дали не съм прав. Те се хвалят с това, че знаят много точно докъде да се прокопае един забой, без таванът да се срути. Имам собствени минни инспектори, които всеки ден слизат в шахтите, и те ми докладват, че хората не искат да си губят времето да укрепват според правилника всеки отрязък от забоя.

Кен вдигна вилицата, оставена до чинията, и започна бавно да се храни. Но скоро усети, че е страшно гладен, и започна да поглъща бързо храната.

— Ти не им заплащаш времето, което им е необходимо, за да укрепят забоя, нали? Заплаща им се според теглото на въглищата, които са изкопали, прав ли съм?

Джейкъб отново зае мястото си срещу Кен и постави дебело парче ростбиф в чинията си.

— Аз им давам договор като на вторични предприемачи и всеки е свободен да изпълнява своя договор, както намери за добре. Знаеш ли, че плащам на хора, които проверяват каските на миньорите? Тези идиоти свалят в забоя лицевата защита на каската, запалват си цигара и вдигат във въздуха цялата шахта. Инспекторът е длъжен да установи, че лицевата защита е здраво заварена, за да не могат тези хора взаимно да се избият.

Тъй като устата на Кен беше пълна, той жестикулираше с вилицата си.

— От една страна, ти се отнасяш към своите работници като към непълнолетни деца и ги затваряш в лагери, а, от друга страна, те са за теб напълно отговорни предприемачи, които сами поемат риска си… Как се нарича това, когато трябва да работиш, обаче не ти заплащат за работа, която си извършил?

— Мероприятие за създаване на работа — отговори Джейкъб. — Правя всичко възможно да запазя работните места на миньорите. Аз с удоволствие бих купувал въглищата си от друг предприемач и бих се ограничил само с производството на стомана, но не мога да си представя как ще изхвърля толкова хора на улицата. Всеки път, когато се случи нещо като онова горе — той посочи към шахтата „Малката Памела“, — решавам да затворя мината. Съществува огромна конкуренция на пазара за въглища, която е готова веднага да се заеме със снабдяването на моите стоманени заводи в Денвър. Бих могъл още утре да затворя всичките седемнадесет шахти в околността на Чандлър, без това да се отрази върху пазара на въглищата. Но имаш ли представа какво би станало с този град, ако затворя шахтите? За две години Чандлър ще опустее.

— Като те слуша човек, ще рече, че ти си благодетелят на града.

— В известен смисъл аз действително съм такъв — каза самодоволно Джейкъб.

— Обаче и акционерите ти получават някой и друг долар, а?

— Не толкова много, колкото бих искал, но и там правя всичко, което ми е възможно.

В това време Кен избърса с коричка хляб втората си чиния.

— Тогава е крайно време да започнеш да правиш и онова, което не ти е възможно. Случайно аз също притежавам известно количество пари и може да ми хрумне да ги употребя за подаване на няколко жалби срещу собствениците на „Фентън-въглища и стомана“. Отлично си представям как цялото производство — добива на въглища и стоманените заводи — ще бъде спряно, докато тези жалби бъдат разгледани в съда.

— Но това би разорило Чандлър! Ти не би могъл…

— Имам някакво вътрешно чувство, че притежателите на „Фентън — въглища и стомана“ заради собствения си интерес ще избягнат с всички възможни средства подобни жалби.

Джейкъб гледа Кен в продължение на няколко дълги секунди.

— Е, добре. Какво искаш от мен?

— Щом хората имат нужда от инспектори, за да ги пазят от самите тях, бих искал такива инспектори да бъдат назначени. Също така настоявам децата да изчезнат от забоите.

— Но точно децата, благодарение на малкия си ръст, проникват в места, където възрастните не могат! — възпротиви се Джейкъб.

Кен му хвърли само един студен поглед и премина към следващата точка, като напразно се мъчеше да си припомни всичко, което Хюстън му беше разказвала за проблемите на минните работници. Джейкъб се противопоставяше на всяка точка, като се започне от библиотеките на колела — „Четенето само ще увеличи недоволството им!“; през редовните богослужения — „И затова ще трябва да назнача свещеници от всички вероизповедания, но които да плащам! Нали ще предизвикаме религиозна война, ако изпратим всички на едно и също богослужение!“; и се стигне до по-добрите жилища, за които Джейкъб отбеляза, че точно работниците, които вегетират в мизерните колиби, живеят най-здравословно, тъй като през дупките в жилището непрекъснато прониквал свеж въздух.

Така говориха и се препираха през целия следобед, при което Джейкъб непрекъснато доливаше чашата с вино на Кен. Към четири часа думите на Кен все повече се объркваха, понякога главата дори клюмваше на гърдите му. Докато накрая заспа точно но средата на своята лекция, че профсъюзите може би съвсем не са такова зло, за каквото ги представя Джейкъб Фентън. По-старият мъж стана и погледна надолу към могъщото тяло, което сега лежеше простряно в креслото.

— Ако имах син като теб, щях да завладея света — измърмори той, преди да напусне столовата и да нареди на един от слугите да вземе одеяло и за завие с него спящия гост.

Беше вече късна вечер, когато Кен се събуди, вдървен и премръзнал от спането в креслото, и за известно време изобщо не можа да разбере къде се намира. После различи върху масата очертанията на едно пакетче. Веднага разбра, че това са сандвичи.

С усмивка прибра пакетчето в джоба си и напусна къщата. Усещаше се освободен от нещо, което му е тежало цял живот. Години наред не беше се чувствал така добре и когато се връщаше към шахтата, беше изпълнен с надежда, че отсега нататък животът му ще тръгне по съвършено друг път.

Пред входа на шахтата Рийд Уестфийлд, адвокат и баща на Леандър, тъкмо се готвеше да се качи в рудничната клетка Заедно с още един мъж от спасителните отряди, за да слязат в забоите. Кен хвана за яката мъжа, който искаше да придружи Рийд Уестфийлд:

— Потърсете си нещо за ядене. Аз ще сляза вместо вас в забоя.

Докато рудничната клетка се спускаше надолу в шахтата, Кен разказа с няколко думи на адвоката историята за богатството на Джейкъб Фентън, чийто действителен притежател беше всъщност той — Кен Тагърт.

— Не бих желал измамата с наследството да тежи повече като дамоклев меч над главата на Фентън, освен това аз нямам нужда от тези пари. Бих искал да ми изготвите един документ, в който заявявам че прехвърлям всичко, което съм наследил, на Джейкъб Фентън и че той може да се разпорежда с това богатство както пожелае. Освен това бих искал този документ да бъде изготвен бързо, защото на стария човек не му остава още много време да живее.

Рийд изгледа Кен с уморени, възпалени от безсъние очи и кимна.

— Имам цяла канцелария, пълна със служители, които нямат особено много работа. До утре сутринта добре ли е?

Кен успя да отговори само е кратко кимване, защото колкото по-надолу слизаха в шахтата, толкова по-страшна ставаше миризмата.