Сърце от лед

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Преоблечена като старица, Хюстън управляваше каруцата нагоре по хълма към каменовъглената мина. Когато зави, за да заобиколи една дълбока локва, която още не беше изсъхнала след обилните валежи през последните дни, стори й се, че чу някакъв шум в дъното на каруцата. През миналото лято една котка се беше скрила под чергилото и тя беше убедена, че отново котешки лапи драскат по платнището.

Съсредоточи се върху пътя и изплющя с юздите по гърбовете на конете. На вратата на лагера се помоли на ум котката — или котешкото семейство, ако се съдеше по шума, който вдигаше, да кротува, докато премине покрай пазача. Страхуваше се, че стражите, заинтригувани от този шум, ще погледнат под чергилото и по-подробно ще проверят товара й.

Хюстън въздъхна с облекчение, когато я пуснаха да премине безпрепятствено в лагера. Тази сутрин се обади на Джоан и след нейното задъхано съобщение, че Идън току-що й е направил предложение за женитба, тя успя да й каже, че Раф е сутрешна смяна и ще си бъде в къщи, когато Хюстън пристигне в лагера. Раф не знаеше, че снаха му, преоблечена като Сади, посещава миньорските лагери, но беше обещал да я запознае с друга жена, която да й помогне при разпределянето на зеленчуците и нелегално внесените стоки. Джоан не можа да й каже дали тази жена знае нещо относно истинската самоличност на Сади.

Хюстън тъкмо спря каруцата пред бараката на Тагърт, когато Раф се показа на вратата.

— Добро утро — извика Сади, докато се надигаше и тромаво смъкваше дебелото си старо тяло от каруцата.

Раф й кимна, като при това я разглеждаше така настойчиво, че Хюстън бързо сведе глава, за да засенчи лице със смачканата си шапка.

— Чух, че знаете някой, който да ми помага при разпределянето на стоката. Сега, когато Джоан стана важна дама, има малка вероятност да видя лицето й тук. — Докато говореше, Сади развърза въжетата, с които брезентът беше закрепен за каруцата. — Сигурно някоя котка се е скрила под чергилото. По пътя чувах какви ли не шумове. Трябва първо да се отърва от тази гадина.

Тя погледна нагоре към Раф, вдигна чергилото, взе една зелка и реши малко да се похвали с хубавата си стока. Но когато сведе очи към дъното на каруцата, коленете й се подкосиха и тя трябваше да се хване за спиците на едно от колелата, за да не падне. Под зелките се подаваше лицето на Кен. Мъжът й се ухили насреща й и намигна е едното си око.

Раф побърза да подкрепи Сади и също погледна към дъното на каруцата.

Кен се надигна и зелките се търкулнаха но земята от двете страни на каруцата.

— Глуха ли си, Хюстън? Не ме ли чу, когато драсках и виках? Помислих си, че ще припадна, защото не ми достигаше въздух. По дяволите, жено! Нали ти забраних да идваш днес в лагера на миньорите!

Раф местеше очи от единия към другия, най-после хвана Хюстън под брадичката и обърна лицето й към светлината. Когато човек знаеше какво да търси, театралният грим не вършеше много работа. Стечение на годините Хюстън се беше научила в ролята на Сади да държи лицето си винаги в сянка или да говори с наведена глава и бързо беше разбрала, че хората не я разглеждаха критично, след като първото впечатление ги беше убедило. Те виждаха от каруцата да слиза старица и нямаха никаква причина да смятат за илюзия картината, която се запечатваше в съзнанието им.

— Да ме вземат дяволите — произнесе тихо Раф. — Влизайте и двамата в къщи. Там ще продължим разговора.

Кен, който беше застанал до Хюстън, я сграбчи здраво за лакътя и я избута през прага в жилището на Раф.

— Нали ти казах, че не бива да идваш повече тук — изръмжа той и хвърли поглед към чичо си. — Знаеш ли с какво се занимават почитаемите дами от Чандлър всяка сряда? Тя е една от четирите млади дами, които се преобличат като бабички и внасят контрабандно забранени стоки в миньорските селища.

Хюстън побърза да се освободи от желязната му хватка.

— Съвсем не е толкова лошо, колкото го представяш.

Раф изпитателно изгледа Хюстън.

— Що за стоки вкарваш тайно в лагера?

— Нищо особено — отговори тя. — Лекарства, книги, чай, сапун — всичко, което би могло да се скрие в зелките или в друг вид зеленчук. Но нищо, което би могло да раздразни някои хора. А що се отнася до мистър Фентън, той вече е добре осведомен за нашите тайни действия и тъй като не предприема нищо, за да ги прекрати, изглежда, дори ги одобрява и лично има грижата пазачите на портите да не ни проверяват. В края на краищата ние никому не вредим.

— Никому ли! — разгорещи се Кен. — Един ден ще ти разправя за притежателите на акции, съкровище. Само ако акционерите на Фентън заподозрат нещо за теб или за твоите приятелки, които им орязват печалбите, тези алчни хора ще се нахвърлят върху вас като лешояди. Нищо чудно да избесят всички ви. Но преди Фентън да увисне на въжето, той ще прикове на позорния стълб вас, жените, и вашите бащи и съпрузи, за да измие собствените си ръце. Фентън се радва на действията ви в мините, защото много добре знае, че по този начин държи в ръцете си влиятелните семейства на града — разбира се, докато акционерите не са научили нищо за вашите „невинни“ мероприятия.

— Това, че ти си го шантажирал, все още не означава, че той има намерение да направи същото. Може би мистър Фентън иска…

Тя не можа да довърши изречението си, тъй като Раф набързо я избута от бараката.

— Сега е по-добре да се погрижиш за каруцата. Жената, която ще ти помага при разпределянето на стоката, живее до нас. Трябва само да почукаш на вратата й. Тя е предупредена и знае какво да прави. — С тези думи той затвори вратата след нея.

— От колко време продължава това? — попита Раф, като се обърна към Кен. — И какво прави тя с парите, които жените й плащат за продуктите?

Кен не беше в състояние да отговори на всички въпроси на чичо си, но двамата заедно успяха да изяснят най-важното. И Раф се съгласи с преценката на Кен относно причините, поради което Фентън разрешаваше на жените да посещават тайно неговите миньорски лагери.

— Той може във всеки един момент да ги разкрие и да ги притисне до стената — заключи Раф. — Какво смяташ да предприемеш сега? Ще позволиш ли на жена си отново да посещава преоблечена лагерите на миньорите? Ще рискуваш ли пазачите един ден да открият истината и да излеят гнева си върху нея, защото са били мамени години наред? Това са хора, които няма дълго да се церемонят. Първо иде стрелят и едва след това ще попитат кой стои зад нея и кой може да я защити.

— Аз и бях забранил да идва днес в мината, но ти лично се убеди колко ме слуша. Едва дочака да изляза от къщи и веднага купи товар зеленчуци, за да ги докара тук.

— Със свои пари ли купува зеленчуците?

Кен посегна към един стол и тежко се отпусна на него.

— В момента тя не е много щастлива с мен, но това положение няма да трае дълго. На път съм да го променя.

— Ако ти се иска да поговориш с някого — аз съм добър слушател — отговори Раф и се настани до масата срещу своя племенник.

Никога през живота си Кен не беше говорил за личните си проблеми с други хора. Едва с Оупъл беше нарушил този свой навик и беше споделил някои от грижите и тревогите си. А сега почувства желание да се довери и на чичо си. Кой знае, може би един мъж по-лесно би могъл да му помогне.

Най-напред Кен разказа на чичо си как е израсъл в конюшнята на Фентън, как си е мечтал едни ден да построи къща, по-голяма от неговата. Раф кимна с разбиране, сякаш това желание беше най-нормалното нещо на този свят.

— Хюстън обаче страшно ми се разсърди, когато й разкрих причината, поради която се ожених за нея, и веднага напусна къщата. Наистина, успях да я убедя да се завърне отново при мен, но имам чувството, че не е особено щастлива от това.

— Ти току-що каза, че си се оженил за нея само за да седи на твоята маса през време на тази прословута вечеря. Но как си представяш бъдещето с нея?

Кен съсредоточено разглеждаше ноктите си.

— Аз изобщо не исках да имам жена. Освен това си мислех, че е влюбена в онзи Уестфийлд, който развали годежа. Бях убеден, че ще се зарадва, ако след вечерята е Фентън няма защо повече да ме вижда. Смятах да й подаря един куфар с бижута и да се върна отново в Ню Йорк. Но тя дори не ги погледна.

— Тогава защо просто не я изоставиш и не се върнеш отново в Ню Йорк?

Кен имаше нужда от известно време, за да отговори.

— И аз не знам. По някаква причина тук ми харесва. Обичам планините, освен това лятото тук не е така горещо, както в Ню Йорк. И най-после…

— И най-после — ти обичаш Хюстън — завърши с усмивка Раф.

— Тя е едно сладко малко същество и аз бих предпочел жена като нея пред целия Ню Йорк.

— Защо тогава не си се оженил?

— Жените, които харесвах, не ме искаха за съпруг.

— Смятам, че при мен нещата стоят точно така, както и при теб. Когато ми беше все едно, дали Хюстън ще се омъжи за мен или не, и бях уверен, че някоя друга би подхождала също толкова добре за моите цели, тя непрекъснато ме уверяваше, че ме обича. А сега, когато имам чувството, че без нея не бих могъл да живея като хората, тя гледа на мен като на купчина конски тор.

Мъжете помълчаха известно време с общото чувство за извършена спрямо тях тежка несправедливост.

— Искаш ли чаша уиски? — попита след малко Раф.

— Точно от това имам нужда — отговори Кен.

Когато Раф стана да донесе уискито, Кен за пръв път се огледа съзнателно наоколо. Жилището на Раф не беше по-голямо от неговата стая за преобличане заедно с банята до нея. Освен това беше толкова мръсно, че с обикновените средства за почистване трудно би могло да се постигне нещо. Малкият прозорец едва-едва пропускаше светлина в стаята и всичко наоколо лъхаше на крайна бедност.

Върху перваза на огнището бяха оставени кутия чай, две кутии зеленчукови консерви и нещо, завито е кърпа, което изглеждаше като половин самун хляб. Кен беше сигурен, че това са всички запаси от хранителни продукти, с които разполагаше чичо му.

Внезапно Кен си припомни двете стаи зад конюшнята, в които беше отрасъл. Завивките, както и личното му бельо винаги се перяха и гладеха от момичетата, прислужнички във Вила Фентън, а когато стана достатъчно голям, успя да омагьоса тези момичета и те започнаха да почистват и жилището му. Колкото до храната — винаги я беше получавал в предостатъчно количество.

Какво беше казала Хюстън преди малко за нещата, които внасяше в лагера на миньорите? Лекарства, сапун, чай — с други думи, онова, което може да се скрие в една зелка. Кен, никога през живота си не беше имал грижи за прехраната си. Нито като работник в конюшнята, нито през първите тежки годили, след като го изгониха, не беше живял при такива мизерни условия, при каквито живееше чичо му.

Когато погледна в един от ъглите, където покривът течеше, той се запита как майка му, която беше израснала като принцеса, е могла изобщо да живее в подобна барака.

— Ти познавайте ли майка ми? — попита тихо Кен, когато Раф сложи на масата две калаени чаши, пълни догоре с уиски.

— Разбира се — отговори Раф и се вгледа в племенника си, който му се струваше толкова близък и в същото време толкова чужд. Понякога Кен се движеше по начин, от който на Раф му се струваше, че вижда пред себе си Франк; друг път поглеждаше хората отвисоко и веднага му напомняше гордата красавица Чарити. Раф седна на своя стол.

— Тя наистина прекара при нас само няколко месеца и животът тук беше твърде тежък за нея, но тя беше весело, пълно с живот същество. Тогава всички завиждахме на Франк и го смятахме за най-щастливия човек на света. Трябваше да видиш как тя по цял ден работеше като вол, търкаше, миеше, готвеше. А после, малко преди Франк да се върне в къщи след смяната си, започваше да се разкрасява, за да го посрещне, като че ли очакваше самия президент.

Известно време Кен гледаше втренчено чичо си.

— Но на мен ми казаха, че тя била една разглезена глупачка и се отнасяла толкова високомерно към жените в лагера, че никоя от тях не искала да има вземане-даване с нея.

Лицето на Раф ясно изрази негодуванието му.

— Не знам кой ти е наговорил подобни глупости, но сигурно е бил някой проклет лъжец. Когато Франк загина при нещастието е трупите, тя едва не полудя от мъка. Каза ни, че ще се върне в дома на баща си да роди там бебето, защото знаела, че Франк би искал само най-доброто за своето дете. Дъртият му кучи син! — изруга тихо Раф и продължи: — После чухме само, че Чарити и нейното бебе са починали, а баща й от скръб по дъщеря си и внука си сам е сложил край на живота си. Шъруин и аз се радвахме, че Чарити и Франк бяха живели щастливо на този свят, макар и само няколко месеца. Вярвахме, че баща й с радост я е приел отново в дома си. Никой не подозираше за твоето съществуване, нито за самоубийството на Чарити, Узнахме това много години по-късно.

Кен понечи да попита Раф защо не е предприел нищо, за да го издири, след като е научил истината, но вместо това поднесе чашата с уиски към устата си и отпи голяма глътка. Нима самият той не беше казал на Хюстън, че парите дават власт и могъщество? Какво би могъл да предприеме един Тагърт срещу богаташа Фентън, когато семейството им едва свързваше двата края? Освен това той и сам се беше справил достатъчно добре в живота.

— Мислех си… — заговори Кен, втренчил очи в чашата си. — Ние и двамата сме имали лош старт; чудех се дали не бих могъл да направя нещо, за да помогна… — Още докато казваше това, осъзна, че беше сгрешил. Хюстън го беше упреквала, че злоупотребява с хората и с парите си, за да осъществи своите намерения. Вдигна очи към чичо си и забеляза колко напрегнато седеше той в очакване Кен да довърши мисълта си.

— Ян много обича да играе бейзбол, Зак също е запален по играта. И тъй като сега ги виждам доста по-рядко, помислих си дали да не организирам един отбор по бейзбол тук, в лагера. Разбира се, аз ще подаря цялата екипировка.

Раф видимо се отпусна.

— Момчетата много ще се зарадват. Най добре е да дойдеш тук в неделя сутринта, когато не са на работа. Мислиш ли, че Фентън ще одобри твоя план?

— Смятам, че ще се съгласи — отговори небрежно Кен и изпи уискито си. — Май вече е време да се огледам отново за жена си. Тъй като в момента не е много добре настроена към мен, може да си тръгне за Чандлър и сама.

Раф стана от масата.

— Остави това на мен. Но се страхувам, че пътя за в къщи ще трябва да го прекараш под чергилото. Когато пазачите те видят заедно с нея на капрата, след като преди време тя е минала сама към лагера, могат да заподозрат нещо. А това би могло да навреди и на останалите жени, които посещават преоблечени каменовъглените мини.

Кен кимна. Не му беше приятно отново да се скрие под чергилото, но разбираше необходимостта от тази мярка.

— Кен — обади се Раф, когато вече бяха до вратата, — ако ми позволиш, ще ти дам още един съвет за Хюстън: трябва само да се въоръжиш с търпение. Жените имат странни изисквания, които ние, мъжете, не бихме могли да изпълним. Направил си нещо, с което тогава си я спечелил. Може би ще ти се удаде да го повториш и отново да завоюваш благоволението й.

— Тя не е податлива на подаръци — измърмори Кен.

— Може би досега не си й правил такива подаръци, каквито иска тя. Някога едно момиче ми се разсърди сериозно и аз успях да го умилостивя, като му подарих малко кученце. Беше само едно помиярче, но тя веднага се влюби в него. И ми беше истински благодарна за това, ако разбираш какво искам да кажа. — С лека усмивка и дяволито смигане Раф изскочи от бараката.

По целия обратен път Хюстън очакваше Кен да избухне. Но нищо подобно не се случи. Когато пазачите пред портата ги изгубиха от очи, той се измъкна изпод чергилото и седна до нея на капрата. Въпреки че Хюстън не пророни нито дума, Кен говореше непрекъснато: за местността, през която минаваха, и за своите сделки. Няколко пъти тя едва не му отговори, но всеки път стискаше здраво устни. Все още беше изпълнена с гняв към него и беше твърдо решена да издържи докрай. Надяваше се Кен в най-скоро време да разбере, че тя повече не може да го обича, и да я освободи.

Когато стигнаха в къщи, той й пожела учтиво лека нощ и отиде в кабинета си. На следващия ден, по времето за обед, влезе в нейния салон, хвана я за ръка и я отведе долу в кухнята, където мисис Мърчисън беше приготвила голяма кошница за пикник. Държейки я все още за ръката, Кен взе кошницата и я поведе през градината надолу, към падината, в която се намираше павилионът със статуята на Диана, където се бяха любили веднъж.

Хюстън стоеше като дърво, докато Кен простря бялата покривка и разопакова храната. Той трябваше да положи доста усилия, докато тя се съгласи да седне на земята. По време на пикника Хюстън почти не хапна нищо, но Кен яде много и говори непрекъснато. Разказваше й за сделките си и за това, колко му с трудно да ги осъществява без Идън.

Хюстън не реагираше, но, изглежда, Кен съвсем не се смущаваше от нейното мълчание.

След като се нахраниха, Кен се излегна на тревата, положи глава, в скута й и започна да й разказва за онова, което беше узнал от Раф за майка си. Обясни как се сепнал от мизерията в квартирата на Раф и си припомни, че неговата квартира като работник в конюшнята на Фентън била направо разкошна в сравнение е онази дупка.

— Смяташ ли, че има някаква възможност да придумаме чичо Раф да напусне миньорския лагер? Той вече не е млад и много ми се ще да направя нещо за него.

В първия момент Хюстън не намери думи да отговори. Подобен въпрос Кен никога досега не беше отправял към нея.

— Не можеш да му предложиш работа, защото той веднага ще възприеме това като милостиня — осмели се да каже накрая тя.

— И аз така си помислих. Просто не знам как да постъпя. Ще ми кажеш ли, ако ти дойде наум някоя добра идея?

— Да — промълви след известно колебание тя. Във въображението й изникна Памела, застанала редом с Раф. Двамата щяха да бъдат забележителна двойка.

— За съжаление вече трябва да се връщам в кабинета си — заяви внезапно Кен и я изненада с една бърза, но сладка целувка по устните, преди да скочи от земята. — Защо не останеш тук да поразгледаш градината?

С тези думи той се отправи бързо към къщата. Когато остана сама в подножието на хълма, Хюстън се разходи из градината, разгледа цветята и дърветата, а след това си поиска в розариума градинарска ножица и отряза няколко рози. За пръв път, откакто живееше отново в къщата на Кен, правеше нещо, което не беше наложително да се свърши. „Само защото собственикът е такъв ужасен човек, няма смисъл и тази красива къща да страда от това“, каза си тя като оправдание за розите, които отнесе в дома.

Когато вечерта Кен излезе от кабинета си, цялата къща беше пълна със свежи цветя; но той се задоволи само да се хили през цялата вечеря, като вдигаше очи към Хюстън и моментално ги свеждаше към чинията си.

На следващия ден Блеър дойде за вечеря и заговори за своята приятелка, доктор Луиза Блийкър от Пенсилвания, която вече й помагала в клиниката. След това запита Хюстън как се чувства. По някакви необясними причини тя вече не се държеше зле с Кен.

— Тук междувременно не са настъпили големи промени — промълви Хюстън, докато ровеше с вилицата в чинията си — А как вървят нещата при теб?

Блеър отговори предпазливо:

— Лий ще преодолее тревогите и грижите си. Сигурна съм в това.

— Какви грижи? Какво искаш да кажеш?

— О-о… В момента той ми е малко сърдит. Аз… аз използвах без разрешение файтона му. Нека по-добре да говорим за теб.

— Хайде да видим списанието. Приготвила съм още две статии.

В неделя Кен вдигна Хюстън от леглото още на зазоряване, но грижливо се пазеше да не се доближава много до нея, когато тя, още сънена, се изправи сред възглавниците. Той метна към нея една рокля от тъмнорозов памучен плат на райета, украсена с тесни черни копринени панделки.

— Вземи това и се облечи колкото се може по-бързо — каза само той, преди да напусне стаята.

След няколко минути се върна в панталони от памучно кадифе и синя памучна риза, върху която бяха кръстосани тиранти. Застана пред нея и започна да я разглежда: по долно бельо, със силно пристегнат корсет, над който изпод дантелената долна риза изпъкваха гърдите й; краката, обути в черни копринени чорапи, по които бяха избродирани пеперудки, и накрая черните остри ботушки с високи токчета.

Известно време стоя пред нея с отворена уста, после рязко се обърна кръгом и избяга от стаята, сякаш щеше да получи удар, ако продължи да я гледа.

Хюстън отпусна утринния халат на леглото. Първо го беше грабнала, но след това не беше го наметнала на гърба си. После въздъхна тежко. Каза си, че това е въздишка на облекчение, а не на съжаление, както може би беше прозвучала.

Кен не пожела да каже къде отиват, когато я качи в кабриолета, който й беше подарил. Той пое юздите и по лицето й неволно се изписа изненада, когато едрият жребец се насочи по пътя към шахтата „Малката Памела“.

Пазачите ги пуснаха да минат, без да ги спрат и без да им задават въпроси. След като влязоха през портала, хората наизскачаха от къщурките си и хукнаха след кабриолета. Хюстън махна с ръка на няколко жени, които познаваше отпреди.

— Те не те познават, когато не си преоблечена като Сади — предупреди я Кен.

Въпреки това тя непрекъснато се озърташе наоколо си, тъй като все повече хора се присъединяваха към каретата по пътя й през лагера, а лицата на децата сияеха от въодушевление.

— Какво си направил? — попита учудено тя.

— Виж там! — отговори той и посочи към единствената свободна площ в лагера пред входа на шахтата. Върху мръсната земя бяха струпани дървени сандъци.

Кен спря каретата и две момчета с черни кръгове около очите уловиха коня за юздите, докато той помагаше на Хюстън да слезе. Когато пристъпиха в кръга, образуван около празното място, Кен се ухили и извика високо:

— Започвайте, момчета!

Докато Хюстън с почуда наблюдаваше как момчетата се нахвърлиха върху дървените сандъци, зад тях се появи Раф.

— Сандъците пристигнаха преди два дни и си помислих, че няма да имаш нищо против, ако разкажа на децата какво е опаковано в тях. Оттогава те само щуреят из лагера и съвсем са се побъркали от възбуда — съобщи весело Раф и сложи ръка на рамото на племенника си.

Хюстън изненадано се взря в ръката, която лежеше върху рамото на Кен, после отново се обърна към мястото, където момчетата разопаковаха сандъците. Децата изваждаха екипировка за бейзбол: облекла, бухалки, ръкавици, топки и предпазни маски.

Кен обърна лице към Хюстън. В очите му се четеше очакване.

Дали не беше сторил това само за да й направи впечатление? — питаше се тя. Погледна към възрастните, които стояха наоколо и забеляза с каква любов гледаха към своите потомци.

— А какво ще правят момичетата?

— Момичетата? — стресна се Кен. — Доколкото знам, момичетата не играят бейзбол.

— Не играят, но какво ще кажеш за тенис, стрелба с лък, каране на велосипед, гимнастика или фехтовка?

— Фехтовка? — повтори Кен и лицето му веднага смени цвета си. — Предполагам, че никой не би могъл да ви угоди, ледена принцесо. Никой не е в състояние да отговори на вашите високи изисквания, нали така, милейди?

С тези думи Кен рязко се извърна настрани и отиде при момчетата, които вече хвърляха топките във въздуха и изпробваха бухалките.

Хюстън побърза да се отдалечи от кръга на възрастните. Може би се беше отнесла твърде сурово с него. Защо все пак не му каза нещо мило; нали види как се зарадваха момчетата от лагера. Тя от години си мечтаеше да осъществи подобна идея, а сега, когато желанието й се сбъдна, прояви неблагодарност.

Най-малкото, което можеше да направи, беше да използват този ден за нещо полезно, а не да стои със скръстени ръце. Приближи се до едно малко момиченце и започна да му обяснява правилата на играта. Скоро около нея се образува кръг от момичета, жени и дори няколко мъже, които никога през живота си не бяха виждали как се играе бейзбол. Докато Раф и Кен съставяха два отбора от момчетата, Хюстън вече беше обяснила на момичетата как да насърчават играчите и по този начин да ги подтикват към по-високи постижения.

Два часа по-късно през вратата на лагера влезе каруца, запретната с четири коня, и в галоп се отправи към събралата се тълпа.

Всички се вцепениха по местата си, тъй като сметнаха, че това може да предвещава само някакво нещастие.

Кочияшът скочи от капрата — потен и със зачервено лице.

— Тагърт! — изкрещя той, докато стискаше юздите на запенените коне. — Това е последният път, когато изпълнявам ваша поръчка. Все ми е едно дали ще изкупите целия ми магазин — в неделя не работя за никого!

— Всичко ли докарахте, мистър Воун? — прекъсна го безцеремонно Кен. Този мъж беше собственик на магазина за спортни принадлежности в Чандлър и лично беше пристигнал да изпълни поръчката му. — И престанете да се оплаквате. За цените, които ви плащам вече цял месец, практически съм изкупил целия магазин.

Тълпата се засмя, наслаждавайки се на властта, която парите дават на един мъж и го правят способен да каже на всекиго какво мисли за него. Но Хюстън имаше очи само за каруцата и неспокойно се питаше какво ли съдържа тя.

— Я виж ти какво имало тук — извика Кен и издърпа една ракета за тенис изпод чергилото. — Не мисля, че е това нещо бихме могли да удряме топки за бейзбол.

Той се обърна към едно малко момиченце, застанало със зяпнала уста близо до него.

— Може би ти знаеш как да го използваш.

Детето взе ракетата, но не мръдна от мястото си.

— Какво е това? — прошепна смаяно то.

Кен посочи към Хюстън.

— Виждаш ли тази дама? Тя ще те научи.

Тогава Хюстън отиде право при мъжа си, сложи ръце на раменете му и го целуна, а тълпата наоколо изрази своето одобрение с бурни ръкопляскания. Но когато той отказа да я пусне, тя трябваше буквално да го отблъсне с две ръце.

— Предполагам, че най-после съм намерил правилния подарък — каза Кен на някого, преди отново да притисне Хюстън плътно към себе си.

Когато Хюстън се отстрани от мъжа си, тя чу смеха на Раф зад гърба си.

През остатъка от следобеда Хюстън до такава степен беше заета да показва на момичетата как се играе тенис, как се действа е лъка и стрелите, че нямаше никакво време за размишления. Освен, това каруцата беше докарала за най-малките деца обръчи, топки, въжета за скачане, пумпали, кукли и най-различни други играчки, така че тя беше много затруднена при правилното разпределение, а майките трябваше да й помагат в успокояването на момиченцата, които смятаха, че са ощетени при раздаването на това изобилие от чудесни играчки.

Преди Хюстън да усети как е отлетяло времето, слънцето вече залезе Кен се приближи до нея и сложи ръце на раменете й. Когато вдигна очи към нето, тя вече знаеше, че нищо не може да унищожи любовта й към него. Може би той не беше мъжът, за когото го беше смятала първоначално; може би беше в състояние да посвети целия си живот на глупавата идея за отмъщение; може би и този ден беше част от похода на възмездието, който беше предприел срещу Джейкъб Фентън — но в този момент всичко останало й беше безразлично. Тя се беше заклела пред олтара винаги да е до него — в добри и в лоши времена, да го обича е всичките му добри страни и с всичките му слабости. А може би тази стръв за отмъщение беше именно една от слабите му страни. Но когато вдигна очи към него, тя разбра, че ще го обича винаги, без значение какво беше извършил, без значение какви грозни мотиви са го тласнали към подобен начин на действие. Тя ще бъде винаги редом е него и ще го обича, дори ако отнеме на Фентън всичко, което притежава.

— Готова ли си да се прибереш с мен в къщи, съкровище? — попита с усмивка той.

— Да — отговори тя и тези думи дойдоха от глъбините на сърцето й.