Сърце от лед

ГЛАВА ТРЕТА

Вила Чандлър бе построена върху имот с големина около два декара, имаше от задната си страна тухлен навес за коне и градина с плодни дръвчета, засадени в редици, които стигаха чак до широката веранда, която обграждаше три стени на къщата. В течение на годините Оупъл беше превърнала градината в същинско бижу. Брястовете, засадени още когато къщата е била съвсем нова, сега се издигаха мощно над тревните площи и пазеха буйната зеленина и цветята от жадното за влага колорадско слънце. Между лехите имаше тесни пътечки, застлани с плочки, каменни статуи и вани за птичките, които подскачаха между цветята. Зад къщата имаше и градина с цветя и билки, а Оупъл имаше грижата стаите винаги да са пълни със свежи букети.

— Сега ме чуй, ако обичаш — каза Блеър, когато Хюстън се приведе над един розов храст в северозападния ъгъл на градината. — Искам да знам какво всъщност се случи.

— Нямам представа за какво говориш.

— Кен Тагърт.

Хюстън остана за момент неподвижна, поставила ръката си на една роза.

— Срещнах го случайно в магазина на Уилсън, а после той ни пожела добро утро.

— Това в никакъв случай не е всичко.

Хюстън се обърна към сестра си.

— Може би не биваше да се намесвам. Но мистър Тагърт всеки момент щеше да избухне, а аз исках да предотвратя кавгата. За съжаление това стана за сметка на Мери-Алис. — И тя разказа на Блеър какви грозни забележки си е позволила мис Пендъргаст по адрес на Тагърт.

— Не ми харесва, че сега ще свързват твоето име с неговото — промърмори Блеър.

— Говориш като Леандър.

— По изключение този път той има право!

Хюстън се засмя.

— Може би трябва да отбележим този ден в семейната библия. Блеър, обещавам ти, че след днешната вечер никога повече няма да спомена името Тагърт.

— След днешната вечер?

Хюстън извади от маншета си писмо.

— Погледни това — зашепна развълнувано тя. — Донесе го куриер. Той ме кани на вечеря в къщата си.

— Какво? Но тази вечер ти трябва да бъдеш с Леандър на прием у губернатора. Или греша?

Хюстън не обърна внимание на забележката й.

— Блеър, ти, изглежда, не разбираш каква вихрушка се надигна в града около тази къща. Всеки жител на Чандлър положи огромни усилия да получи покана. От цяло Колорадо се стичаха хора да я видят, но на никой не бе разрешено да я разгледа отвътре. Дори един английски херцог на минаване през града отправил молба към мистър Тагърт да отседне в неговата къща, обаче той дори не пожелал да изслуша делегацията, изпратена от херцога. А сега кани мен да го посетя!

— Но тази вечер има прием. Губернаторът ви очаква. Това е много по-важно от посещението на някаква си къща.

— Ти не искаш да разбереш — промълви замечтано Хюстън. — Години наред гледахме пристигащите влакове, които докарваха мебелировка за неговата къща. Мистър Гейтс казваше, че собственикът е искал целият град да види сандъците и само затова не е прекарал релсов път до къщата си. Пристигаха вещи от цял свят. О, Блеър, стаите сигурно са препълнени с мебели! Ами стенните килими, гоблените от Фландрия и Брюксел!

— Хюстън, ти не можеш да бъдеш на две места едновременно. Обещала си да отидеш на приема и си длъжна да удържиш на думата си.

Хюстън подръпваше листенцата на розата.

— Когато бяхме деца, винаги можехме да бъдем на две места едновременно…

Минаха няколко секунди, преди Блеър да осъзнае какво се искаше от нея.

— Искаш аз да прекарам вечерта с Леандър и да се преструвам на влюбена в него, а ти да отидеш в жилището на онзи сладострастник?

— Откъде ти дойде на ума да наричаш Кен сладострастник?

— Кен? Толкова далеч ли са стигнали нещата? Мислех, че едва го познаваш.

— Не се отклонявай от темата. Моля те, Блеър, нека да се сменим! Само за една вечер. Аз с удоволствие бих посетила къщата му някой друг ден, но се страхувам, че мистър Гейтс няма да позволи, а и не съм сигурна, че Леандър би го одобрил. Никога повече няма да ми се удаде такава възможност. Само едно последно своеволие, преди да съм отишла под венчилото!

— Говориш за женитбата като за погребение! Освен това Леандър веднага ще познае, че аз не съм ти.

— Няма, ако се държиш както трябва. Знаеш, че двете сме добри артистки. Спомни си, че всяка сряда се превръщам в старица. А твоята роля е много по-проста. Трябва само да бъдеш тиха и спокойна, да не се караш с Лий и да не говориш за медицина. И пристъпвай като дама, а не тичай непрекъснато, сякаш някъде е избухнал пожар.

Блеър имаше нужда от доста време, преди да отговори. Но Хюстън забеляза, че съпротивата й отслабва.

— Моля те, много те моля, Блеър! Толкова рядко те моля за нещо.

— Само дето ме принуди да прекарам няколко седмици в дома на втория ни баща, макар много добре да знаеш, че се отвращавам от него. И дни наред да слушам самодоволните приказки на онзи надут пуяк, за когото имаш намерение да се омъжиш. И това, че…

О, Блеър, много те моля! Толкова ми се иска да видя тази къща отвътре.

— Наистина ли те интересува само къщата, или и собственикът й?

Хюстън разбра, че е спечелила. Усещаше, че Блеър се опитва да се съпротивлява, но поради някаква скрита причина тя беше съгласна със смяната. Надяваше се само че сестра й няма да успее да убеди Лий да й покаже болницата.

— О, небеса! — въздъхна Хюстън. — Досега съм била на толкова вечери и забави и нито един от домакините не е успял да ми завърти главата. Освен това там ще има и други гости.

Поне се надяваше да бъде така. Никак не й се искаше пак да я притискат до стената.

Внезапно Блеър се усмихна:

— Би ли имала нещо против, ако след сватбата разкажа на Леандър, че е прекарал една вечер с мен? Физиономията, която ще направи, ще ме възнагради за всичките ми неудобства.

— Разбира се, че можеш да му разкажеш. Лий има чувство за хумор. Сигурна съм, че ще се смее от сърце.

Хюстън устремно прегърна сестра си.

— Хайде веднага да започнем с приготовленията за тази вечер. Аз ще облека нещо, което да подхожда на къщата са хълма, а ти ще носиш моята синя рокля от Уърт.

— С удоволствие бих нахлузила панталоните си за голф, но тогава Леандър веднага би разбрал с кого си има работа! — засмя се Блеър с дяволити искрици в очите и последва сестра си вътре в къщата.

Това, което последва, беше същинска оргия на нерешителността. Хюстън изпразни целия гардероб, приготвен за брака й с Леандър, докато намери подходящата за тази вечер рокля.

Накрая избра тоалет от кремав и сребрист брокат с гарнитура от хермелин на дълбокото деколте и ръкавите. Щеше да скрие роклята в кожената пътна чанта — Блеър постоянно мъкнеше със себе си дебели чанти, пълни с медицински инструменти и книги — и да се преоблече в дома на приятелката си Тиа Манкин.

Не посмя да използва телефона, страхувайки се да не подслушат разговора й; затова даде едно пени на момчето на Рандолф и му поръча да занесе бележка на Тиа, чиято къща се намираше недалеч от входната алея към вилата на Тагърт. Ако някой започне да задава въпроси, Тиа трябваше да каже, че Блеър е у тях.

Блеър веднага започна да се оплаква, че Хюстън иска от нея невъзможни неща. В продължение на двадесет минути мърмореше, че корсетът е прекалено стегнат и почти не й позволява да диша. Хюстън справедливо я укори, че с нейната талия не може да се побере в изискания модел на Уърт. Когато обаче се погледнаха в огледалото, Хюстън видя как очите на сестра й блеснаха и разбра, че Блеър е много доволна от вида си.

Малкото минути, които Хюстън прекара с мистър Гейтс и майка си в салона, събудиха отдавна забравената й жизненост. Удобните дрехи на Блеър просто я предизвикваха да върши лудории и тя непрекъснато се заяждаше с мистър Гейтс.

Когато пристигна Леандър, тя се наслади на възможността да го подразни. Хладната сдържаност на годеника й, фасоните му и чувството за превъзходство, които не можеха да бъдат разклатени и от най-дръзките думи, така я изнервиха, че се почувства щастлива, когато слезе пред къщата на Тиа и Блеър продължи сама с него.

Срещна сее Тиа под сянката на една топола и я последва през задния вход в стаята й.

— Блеър — зашепна Тиа, докато й помагаше да се преоблече, — та аз дори не подозирах, че познаваш нашия тайнствен мистър Тагърт. Бих желала да мога да те придружа тази вечер и се ловя на бас, че Хюстън би желала същото. Тя е влюбена в тази къща. Каза ли ти какво направи, когато… Но може би е по-добре да не ти го разправям.

— Може би наистина не бива — съгласи се Хюстън. — Вече е време да вървя. Стискай ми палци.

— А утре ще ми разкажеш как е минало всичко. Искам да ми опишеш всяка мебел, всеки килим, всяка стена и всеки таван — каза Тиа и придружи приятелката си надолу по стълбите.

— Разбира се! — извика през рамо Хюстън, която вече тичаше нагоре към къщата на Тагърт.

Мразеше да се движи пеш като някоя просякиня, а не с карета, но не можеше да си позволи да пропусне тази единствена по рода си възможност.

Входната алея завършваше с кръгла площадка пред главната врата на къщата, която сякаш беше разперила ръце с белите си крила. На покрива имаше парапет и Хюстън се запита дали зад него има тераси.

Входната врата беше бяла и в нея бяха монтирани две дълги правоъгълни стъкла. Докато гледаше през стъклата, тя приглади роклята си, опита се да успокои тупкащото си сърце и почука с чукчето. След няколко секунди в къщата прокънтяха тежки стъпки.

Кен Тагърт, облечен все още с грубия си работен костюм, се ухили и широко разтвори вратата.

— Надявам се, че не съм дошла прекалено рано — каза Хюстън и впери поглед право в лицето му. Не искаше да направи от самото начало лошо впечатление, като започне да зяпа покрай него обзавеждането на къщата.

— Точно навреме. Яденето е готово. — Той се дръпна крачка назад и Хюстън можа за пръв път да хвърли поглед към вътрешността на къщата.

Точно пред нея две великолепни, широки, свободно-висящи стълби се издигаха нагоре отляво и отдясно на салона. Бели колони с богато украсени капители поддържаха галерията и се издигаха към високия, облицован с дърво таван. Целият салон беше в златно и бяло, но приглушеното електрическо осветление му придаваше топлина.

— Харесва ли ви? — запита Кен, който очевидно се забавляваше с израза на лицето й.

Хюстън можа поне дотолкова да се съвземе от учудването си, че да си затвори устата.

— Това е най-красивото нещо, което съм виждала досега — изтръгна се шепнешком от нея.

Широките гърди на Кен сякаш се пръскаха от гордост.

Какво бихте искали — първо да поразгледате малко или веднага да вечеряме?

— Да разгледам — отговори тя, докато поглъщаше с очи всеки ъгъл от залата и стълбището.

Тогава елате с мен — покани я Кен и тръгна с дълги крачки напред.

— Тази малка стая е моят кабинет — обясни той и бутна вратата към помещение, голямо колкото целия партерен етаж на Вила Чандлър. Кабинетът беше облицован с прекрасна ламперия от орехово дърво, а едната стена беше заета от масивна мраморна камина. Но в средата на стаята бяха поставени евтина дъбова писалищна маса и два стари кухненски стола. На писалището бяха струпани документи. Някои от тях бяха нападали дори по дъбовия паркет.

— А това е библиотеката.

Без да й остави време да разгледа всичко подробно, Кен я въведе в огромно пусто помещение със златиста ламперия и голи рафтове за книги край стените. Три големи празни места с бяла мазилка зееха между дървената облицовка.

— Там трябва да висят няколко килима, но още не съм ги окачил — промърмори той и побърза да напусне стаята. — А това е така нареченият голям салон.

Хюстън разполагаше само с три секунди да хвърли поглед в голямата бяла стая, която беше абсолютно празна. После преминаха на бегом през малкия салон, през боядисаната в нежнозелено столова и накрая по един коридор към домакинската част на къщата.

— Това е кухнята — обясни Кен, макар че беше съвсем излишно. — Заповядайте, седнете. — Той посочи с глава към дъбовата маса, заобиколена със столове, които вероятно бяха от същия доставчик, от когото беше купил и писалищната маса в кабинета.

Докато сядаше на един стол, Хюстън забеляза, че по ръбовете на масата е полепнала мазнина.

— Изглежда, тази маса подхожда на писалището — проговори предпазливо тя.

— Правилно. Поръчах ги по каталог. При Сиърс и Роубук — каза той и напълни с огромен черпак две купи от тенджерата, поставена върху чугунената печка. — Имам още много мебели в горните етажи, все хубави неща. Също и едно червено плюшено кресло с жълти пискюли.

— Звучи доста интересно.

Той постави пред нея чиния с готвено. В мазнината плуваха огромни късове месо. После се намести насреща й.

— Яжте, докато не е изстинало.

Хюстън взе голямата лъжица, която бе поставена на масата за нея, и почовърка малко из чинията.

— Мистър Тагърт, кой е проектирал вашата къща?

— Един човек от Източния бряг. Защо? Стори ми се, че ви харесва, или не е така?

— Много ми харесва. Просто се чудех.

— Какво ви учудва? — запита той с уста, пълна с ядене.

— Защо е толкова празно? Защо в стаите няма мебели? Ние, хората от Чандлър искам да кажа, видяхме да пристигат множество сандъци с мебели и кой знае още какво. Смятахме, че домът ви е напълно обзаведен.

Той я изгледа, докато побутваше месото в чинията си.

— Купих голямо количество мебели, килими и статуи. Всъщност платих на няколко души да ги купят за мен. Всичко това е струпано горе в склада.

— В склада? Но защо? Къщата ви е прекрасна, а вие живеете тук, както ми се струва, съвсем сам, с един-единствен служител и нямате дори кресло за сядане. Разбира се, като изключим столовете, които сте купили по каталог от Сиърс и Роубук.

— Е, малка лейди, това всъщност е причината, поради която ви поканих. Не ви ли е вкусно? — Той дръпна чинията й и набързо я изпразни.

Хюстън подпря лакти върху масата и се наведе изненадано напред.

— Защо ме поканихте, мистър Тагърт?

— Предполагам, знаете, че съм богат. Много богат. И разбирам как се печелят пари. След първия милион останалото е детска игра. Но, честно казано, нямам никакво понятие как да ги харча всичките тези пари…

— Не знаете как да харчите парите си? — измърмори Хюстън.

— Е, разбира се, мога да поръчам мебели по каталога на Сиърс; но когато става въпрос да се похарчат милиони, трябва да наема за това други хора. Например до тази къща стигнах, като попитах жената на един познат кой би могъл да ми построи разкошен дом. Тя ми каза името на един човек, аз го повиках в канцеларията си и му казах, че ми трябва нещо действително хубаво. Така изникна тази къща. Този човек намери и двамата мъже, които ме снабдиха с мебелите. Но аз така и не съм ги разгледал.

— Защо не ги помолихте веднага да подредят мебелите?

— Защото може би на жена ми нямаше да й хареса наредбата и щеше да реши да преобърне всичко с главата надолу. А аз не виждам смисъл една работа да се върши два пъти.

Хюстън се облегна назад.

— Не предполагах, че сте женен.

— Не съм женен. Още не. Но вече съм си избрал една.

— Моите поздравления.

Кен се усмихна в брадата си.

— Не мога да доведа в тази къща коя да е. Съпругата ми трябва да бъде истинска, неподправена, родена лейди. Едно време някой ми беше казал, че истинската дама е енергична личност, която се бори за своята кауза, която се застъпва за потиснатите, без да се изкриви дори шапката й. Истинската дама може с един поглед да превърне мъжа в парче лед. Вие днес направихте това, Хюстън.

— Какво казахте, моля?

Той избута настрани двете празни чинии и се наведе към нея.

— Когато пристигнах в този град, всички жени почнаха да се правят на глупачки зарад мен. Но когато не им обърнах никакво внимание, бързо показаха истинското си лице. Мъжете ги гледаха и се подсмиваха, някои се ядосаха; но нито един от тях не дойде при мен и не ми каза, че съжалява. И никой досега не ми е казал нещо приятно. Само вие.

— Но, мистър Тагърт, някоя от тези жени сигурно…

— Никоя не ме защити, както вие направихте това тази сутрин. И как само ме погледнахте, когато ви докоснах. Направо щях да замръзна.

— Мистър Тагърт, мисля, че вече е време да си тръгвам. — Никак не й харесваше насоката, която беше взел техният разговор. Беше съвсем сама с този огромен, полуцивилизован мъж. И на всичкото отгоре никой не знаеше, че се намира в тази къща.

— Не искам да си ходите. Трябва да ви кажа нещо много важно.

— Бихте могли да ми пишете. Аз наистина трябва вече да си ходя.

— Елате да ви покажа градината. Имам сума ти растения зад къщата — каза той като някое малко момченце, което непременно иска да наложи волята си.

Хюстън се надяваше, че няма да съжалява за съгласието си и предположи, че „многото растения“ все пак представляват някаква градина.

Тя наистина се озова в прекрасен парк: цели декари, пълни с цъфнали ухаещи храсти, многогодишни растения, рози и различни дървета.

— Градината е красива също като къщата — каза тя и си пожела да тръгне по пътечките, които блестяха на лунната светлина. — Какво имахте да ми кажете, мистър Тагърт? Трябва вече да си тръгвам.

— Знаете ли, че аз ви помня още от времето, когато бяхте малко момиченце! Често играехте с Марк Фентън в градината. Вие, разбира се, не ме забелязвахте. Аз бях само някакъв си ратай — каза рязко той, но бързо се успокои. — Често съм се питал какво ли ще излезе един ден от вас — една Чандлър, която си играе с Фентънови. И сега виждам, че е станало нещо чудесно.

— Много ви благодаря. — Тя учудено се питаше какво ли цели той с тези объркани приказки.

— Това, което исках да ви кажа, е, че съм на тридесет и четири години, притежавам толкова много пари, че вече не знам какво да ги правя, имам голяма празна къща и склад, пълен с мебели, които трябва да бъдат свалени оттам и подредени. Освен това искам някой да ми намери готвачка, защото ние с Идън сме принудени всеки ден да преглъщаме собствените си буламачи. Това, от което имам нужда, мис Хюстън Чандлър, е съпруга и аз реших да ви направя своя жена. — Последното изречение беше изречено с триумфален тон.

Хюстън едва успя да се окопити.

— Искате да се ожените за мен? — прошепна тя.

— Да, за вас. Мисля, че би приличало на една дама от семейство Чандлър да живее в такава къща — най-голямата, която град Чандлър в Колорадо някога е виждал. Освен това възложих на един човек да се осведоми за вас. Вие сте посещавала няколко наистина изискани училища и знаете как се правят покупки за къщата. Освен това умеете да давате приеми — такива, каквито някога организираше жената на Джей Гулд. А аз ще ви купя и чинии от чисто злато, ако ви потрябват за вашите приеми.

Хюстън най-после се съвзе от шока, в който беше изпаднала. И първото нещо, което направи, бе да се завърти на токчетата си и да си тръгне.

— Почакайте още един миг — извика той и тръгна след нея. — Кога ще бъде сватбата?

Когато се обърна към него, очите й заплашително святкаха.

— Мистър Тагърт, позволете ми сега да ви кажа няколко ясни и прости думи. Първо, аз вече съм сгодена и скоро ще се омъжа. Второ, даже и да не бях сгодена, аз не знам почти нищо за вас. Не, няма да се омъжа за вас, дори да бяхте ме помолили за ръката ми, както е редно, вместо направо да разполагате с мен. — И тя сърдито се извърна.

— Това ли е, което искате от мен? Да ви ухажвам? Всеки ден до сватбата ще ви изпращам рози.

Хюстън отново спря, пое дълбоко въздух и се обърна към него.

— Не искам да ме ухажвате. В действителност не съм сигурна дали изобщо имам желание да ви виждам повече. Дойдох тук да разгледам вашата къща и ви благодаря, че ми я показахте. А сега, мистър Тагърт, искам да се прибера в къщи. Ако наистина си търсите съпруга, най-добре е да се огледате между многото свободни жени в този град. Сигурна съм, че ще откриете сред тях още една така наречена истинска, неподправена дама, за която да се ожените.

С тези думи Хюстън му обърна гръб и макар че не хукна надолу по алеята, все пак се отдалечи достатъчно бързо.

— По дяволите! — изръмжа Кен, когато тя изчезна от очите му, и се заизкачва по стълбите към първия етаж.

На горното стъпало се появи Идън.

— Е, какво?

— Тя каза „не“ — отговори неохотно Кен. — Щяла да се омъжи за онзи бедняк Уестфийлд. И недей сега да ми повтаряш: „Аз нали ти казвах!“ Защото последната дума още не е изречена. Това ще стане чак когато мис Хюстън Чандлър ми каже пред олтара своето „да“. Гладен съм като вълк. Ела да видим няма ли да намерим нещо за ядене.