ГЛАВА ПЪРВА

Май 1892 г.


Хюстън Чандлър вървеше колкото се може по-непринудено надолу по улицата към тяхната къща. Спря пред едно триетажно тухлено здание във викториански стил, известно на всеки в града под името Вила Чандлър. Приглади косите си, опита се да овладее лицето си и изкачи стълбите към входа.

Когато оставяше чадърчето си в порцелановата стойка в малкото преддверие, чу втория си баща да се кара със сестра й:

— Няма да търпя такива неща в моя дом! Сигурно смяташ, че имаш право да употребяваш подобни изрази, защото се наричаш доктор! Но не и в моята къща!

Блеър Чандлър, която приличаше на сестра си така, както само близнаците могат да си приличат, стрелна с очи мъжа. Той беше половин глава по-нисък от нея и солиден като същинска крепост.

— Откога това е твоята къща? Баща ми…

Хюстън влезе в салона и бързо застана между сестра си и втория си баща.

— Не е ли време за вечеря? Да влезем в столовата. — Тя обърна гръб на втория си баща и погледна умолително сестра си.

Блеър се извърна настрани. Лицето й пламтеше от гняв.

Дънкан хвана Хюстън под ръка и я поведе покрай стълбището към трапезарията.

— За щастие аз имам още една дъщеря, която спазва правилата на благоприличието.

Хюстън трепна, когато чу този израз, който прекалено често беше е устата му. Мразеше да я сравняват с Блеър, особено когато сравнението беше във вреда на сестра й.

Едва бяха заели местата си край голямата махагонова маса, всеки пред своите прибори от порцелан, кристал и тежко сребро — Дънкан начело на масата, Оупъл Гейтс на другия край, а близначките вляво и вдясно, — когато препирнята избухна отново.

— Би могло да се очаква, че поне с майка си ще се съобразяваш — заговори Дънкан, гледайки възмутено към Блеър, докато поставяха пред него петкилограмовото печено. Той посегна към ножа за разрязване и продължи: — Може ли да си такава егоистка? Нима всички останали хора са ти безразлични? Майка ти нищо ли не представлява за теб?

Блеър погледна със стиснати зъби към майка си. Оупъл изглеждаше като избеляло копие на своите хубави дъщери. Ако някога беше притежавала нещо като темперамент, той или беше изчезнал, или беше вкопан някъде много дълбоко.

— Майко — обърна се към нея момичето, — ти искаш ли от мен да закача медицината на пирона, да се върна в Чандлър, да се омъжа за някой дебел банкер и да народя дузина деца?

Оупъл се усмихна с любов на дъщеря си, докато си вземаше от подноса, подаван от прислужницата, микроскопична порция патладжани.

— Искам да бъдеш щастлива, мила моя, и смятам, че вършиш нещо много благородно, като спасяваш живота на другите хора.

Блеър хвърли тържествуващ поглед към втория си баща:

— Заради тебе Хюстън се отказа от собствен живот. Това не ти ли е достатъчно? И моя живот ли искаш да разрушиш?

— Хюстън — изрева Дънкан и така силно стисна дръжката на ножа, че кокалчетата му побеляха, — ще позволиш ли на сестра си да твърди такива нечувани неща за теб?

Хюстън премести поглед от сестра си към втория си баща. В никакъв случай не искаше да взема страната на един от двамата. След сватбата Блеър щеше да се върне в Пенсилвания, но тя щеше да остане да живее в един и същ град с втория си баща. Затова усети облекчение, когато в този момент слугинята съобщи за идването на доктор Леандър Уестфийлд. Хюстън стана бързо от стола си.

— Сюзън — каза тя на прислужницата, — поставете още един прибор.

Леандър вече влизате с дълги самоуверени крачки в столовата.

Беше висок, строен, тъмнокос и представителен мъж със зелени очи, на които никоя жена не можеше да устои, както една приятелка на Хюстън веднъж й беше доверила. При това той излъчваше такова достойнство, че жените по улицата се спираха и дълго гледаха след него. Леандър поздрави мистър и мисис Гейтс, после се наведе през масата и бързо целуна Хюстън по бузата. Да се целува публично жена, дори когато е собствената, беше нарушение на всички добри нрави, но Леандър се държеше така, че към него проявяваха снизхождение за неща, които бяха непростими за останалите мъже.

— Желаеш ли да вечеряш с нас? — попита учтиво Хюстън и му посочи мястото до себе си.

— Благодаря, вече съм вечерял, но може би след това ще изпия чаша кафе. Добър вечер, Блеър — каза той, докато се настаняваше срещу нея.

Вместо отговор Блеър само го погледна и започна да човърка зеленчуците, които беше натрупала в чинията си.

— Блеър, не можеш ли да кажеш на Леандър добър ден, когато те поздравява? — изфуча Дънкан от другия край на масата.

— Но тя не може да говори с пълна уста, мистър Гейтс — каза весело Леандър и с известно учудване се взря в Блеър. После се обърна към Хюстън и усмихнато продължи: — Днес си хубава като истинска годеница.

— Годеница! — изсъска Блеър, скочи от стола си, така че той за малко не се преобърна, и бързо напусна стаята.

— Това вече на нищо… — извика Дънкан, остави вилицата си и понечи да стане от масата.

Но Хюстън предотврати това с думите:

— Моля те, недей. Сигурно нещо много я е развълнувало. Може би й липсват приятелите от Пенсилвания. Леандър, ти нали искаше да говориш с мен за сватбата? Не може ли да го направим веднага?

— Но разбира се.

Леандър мълчаливо я придружи до кабриолета си, който чакаше пред вратата. Подкара коня нагоре по Секънд стрийт и спря в една от многото задънени улички на Чандлър. Вече се свечеряваше и надолу от планината се спускаше студен вятър. Хюстън се отдръпна в най-отдалечения ъгъл на файтона.

— А сега ми разкажи какво става — каза Леандър, намота юздите около ръчката, затегна спирачките и се обърна към нея: — Изглеждаш ми толкова разстроена, колкото и Блеър.

Хюстън с мъка сдържаше сълзите си. Почувства се по-добре, като остана сама с Лий. Беше свикнала с него и се чувстваше на сигурно място. Той беше единственият оазис на разума в нейния живот.

— Пак мистър Гейтс. Държи се лошо с Блеър, постоянно й натяква, че от нея няма никаква полза, че я е смятал за безнадежден случай още когато е била малко дете, и непрекъснато изисква да се откаже от медицината и да остане в Чандлър. Освен това никога не пропуска да посочи за пример мен. О, Лий…

— Да, сладката ми — каза Лий и я притегли в обятията си. — Ти си просто съвършена. Толкова добра и сладка, и гальовна, и…

Тя се отдръпна от него.

— Мека? Да не би да ме сравняваш със сметанов сладкиш?

— Не — отговори с усмивка Лий. — Исках само да изразя колко си красива и сладка и колко трогателно се грижиш за сестра си; но смятам, че Блеър трябваше да е подготвена за критика, щом е решила да става лекарка.

— Ти не би поискал тя да се откаже от медицината, нали?

— Нямам понятие какво би трябвало да прави сестра ти. Не съм отговорен за нея. — Той отново я притегли към себе си. — Всъщност защо говорим за Блеър? Трябва да мислим за нас, за нашето общо бъдеще.

Притисна я още по-плътно до себе си и нежно захапа ушенцето й. Тази част от ухажването на годеника й не харесваше на Хюстън. Толкова се радваше, че има Лий, беше й близък като никой друг. И без това ги смятаха за „двойка“ още когато тя беше на шест, а той на дванадесет години. Днес, вече двадесетгодишна, тя имаше зад себе си дълъг период, който я свързваше с Леандър Уестфийлд. През цялото това време беше знаела, че един ден ще стане мисис Леандър Уестфийлд. Цялото й образование, всичко, което бе научила досега, беше подготовка за бъдещия й брак с него.

Но преди няколко месеца, когато се беше завърнал от своето следване в Европа, Леандър беше започнал да я целува, да я притиска върху седалката на кабриолета, да посяга към дрехите й, а единственото, което в тези моменти усещаше Хюстън, беше желанието да избяга от нежностите му. Това ужасно ядосваше Лий. Той най-често я наричаше своята ледена принцеса и веднага я отвеждаше в къщи.

Хюстън знаеше, че би трябвало да реагира на опитите му за сближаване. Въпреки славата си на град със строги нрави, Чандлър в Колорадо беше просветен град — поне що се отнася до жените. Но работата беше там, че Хюстън не изпитваше абсолютно нищо, когато Лий я докосваше. Тази липса на ответна реакция често я караше да плаче нощем. Не си представяше, че би могла да обича някого повече от Леандър, но просто не беше в състояние да отговори на милувките му.

Той очевидно четеше мислите й, защото се отдръпна от нея с пламнали от гняв очи.

— Остават само три седмици до сватбата — промълви с надежда Хюстън. — Когато се оженим…

— Какво ще стане тогава? — попита той, поглеждайки я накриво. — Ледената принцеса ще се разтопи ли?

— Надявам се — прошепна тя, повече за свое, отколкото за негово успокоение. — Никой не се надява на това по-силно от мен.

Известно време и двамата мълчаха.

— Подготви ли се вече за приема, който дава утре губернаторът? — запита Лий, извади дълга тънка пура от джоба на жилетката си и я запали.

Хюстън се усмихна боязливо. Първите минути, след като го беше отблъснала, бяха винаги най-тежките.

— Модната ми рокля от Уърт виси изгладена в гардероба.

— Губернаторът ще се влюби в теб. Сигурен съм в това. — Той й се усмихна, но тя почувства, че усмивката му е принудена. — Един ден най-хубавата жена на този щат ще бъде моя.

Тя се опита да се отпусне. Прием у губернатора не беше проблем за нея. Това беше нещо, за което я бяха обучили. Може би беше по-добре да се запише в курс, който учи жените да не стават фригидни съпруги. Знаеше, че някои мъже са на мнение, че жените не бива да се отдават на сексуални удоволствия; но също така знаеше, че Леандър беше изключение. Той очакваше от нея да изпитва наслада от физическата любов. Изрично й беше обяснил това и Хюстън си внушаваше, че след сватбата нещата ще се оправят. Но в повечето случаи тя се чувстваше по-скоро отблъсната, когато той я целуваше.

— Утре трябва да ходя в града — каза той, прекъсвайки хода на мислите й. — Би ли желала да ме придружиш?

— Много ще се радвам. О! Блеър искаше да намине към редакцията на вестника. Мисля, че някой й е изпратил ново медицинско списание от Ню Йорк.

Когато Леандър потегли, Хюстън се облегна на тапицираната седалка и се замисли какво ли би казал той, ако знаеше, че неговата „покорна“ бъдеща съпруга един път седмично предприемаше неща, които се смятаха за незаконни.



Блеър се облегна на горната табла на леглото си от богато украсено орехово дърво, с единия крак на пода, а другия — подгънат върху леглото, така че се виждаше ластикът на турските й шалвари. Голямата й, боядисана в синьо и бяло стая се намираше на втория етаж и през западния прозорец се откриваше чудесен изглед към Еърс Пийк. Първоначално Блеър заемаше стая на първия етаж, при другите членове на семейството, но след като напусна Чандлър на дванадесет години, Оупъл забременя и мистър Гейтс преустрои стаята й в помещение за пеленаче с баня. Оупъл изгуби бебето и сега детската стая беше празна, населена единствено с кукли и оловни войничета, които мистър Гейтс беше купувал през време на бременността на жена си.

— Наистина не мога да разбера защо трябва да отиваме с Леандър в града — каза Блеър на Хюстън, която седеше сковано в бялото кресло, тапицирано с брокат. — Не съм те виждала толкова години, а все трябва да те деля с него.

Хюстън великодушно се усмихна.

— Леандър помоли да го придружим, не аз него. Понякога имам чувството, че не можеш да го понасяш. Просто не разбирам как е възможно такова нещо. Той е приятелски настроен към теб, деликатен, има положение в обществото и…

— … И те е обсебил напълно! — избухна Блеър и скочи от леглото. Хюстън се стресна от буйната й реакция. — Не разбираш ли, че във висшето училище работех с много жени като теб! Жени, които бяха толкова нещастни, че на няколко пъти опитваха да сложат край на живота си!

— Самоубийство? Блеър, изобщо не проумявам за какво говориш. Аз нямам намерение да се самоубивам. — Хюстън беше неприятно засегната от остротата на сестра си.

— Хюстън — продължи Блеър с по-спокоен глас, тъй като, изглежда, беше забелязала неудобството й, — бих искала сама да разбереш до каква степен си се променила. Преди беше толкова весела, а сега си хладна и сдържана. Знам, че трябва да се съобразяваш с Гейтс, но защо искаш непременно да се омъжиш за човек, който е същият като него?

Хюстън стана, сложи ръка върху тоалетното шкафче от орехово дърво и погали с пръсти обкованата в сребро четка за коса на Блеър.

— Леандър не е като мистър Гейтс. Всъщност той е съвършено различен. Блеър! — Тя погледна към сестра си в голямото огледало над скрина. — Аз обичам Леандър. Обичам го вече много години и никога не съм имала друго желание, освен да се омъжа за него, да си родя деца и да се грижа за семейството си. Не мога да върша нещо голямо и благородно, към каквото очевидно се стремиш ти. Не виждаш ли, че съм щастлива?

— Иска ми се да ти повярвам — каза искрено Блеър. — Но нещо ми пречи да го сторя. Вероятно мразя начина, по който Леандър се отнася с теб. Сякаш вече си негова собственост. Когато ви видя двамата заедно, имам чувството, че виждам съпружеска двойка, която е женена вече двадесет години.

— Толкова отдавна сме заедно. — Хюстън отново се обърна с лице към сестра си. — Какво друго бих могла да търся у един съпруг освен разбирателство?

— На мен най-сполучливи ми се струват браковете, в които съпрузите взаимно се намират за интересни. Ти и Леандър прекалено много си приличате. Ако той беше жена, щеше да бъде безупречна дама.

— Като мен — прошепна Хюстън. — Но аз не винаги съм безупречна дама. Има неща, които…

— Например Сади?

— Откъде знаеш за това? — сепна се Хюстън.

— Мередит ми разправи. Какво смяташ, че ще каже твоят скъп Леандър, ако научи, че всяка сряда излагаш живота си на опасност? И ще подобава ли на хирург с неговата репутация да се яви пред олтара с една криминална престъпничка?

— Аз не съм криминален елемент. Върша нещо, което е само от полза за този град — отговори възбудено Хюстън, но бързо се укроти. Направи движение, сякаш втъкваше невидим фуркет в спретнато навития на тила й кок. Грижливо подредени къдрици обкръжаваха челото й под кокетна шапчица, украсена с пера в преливащо син цвят. — Надявам се никога да не го узнае.

— Ха! Този надут и разглезен мъж ще ти забрани да се занимаваш с нещо, свързано с обикновени работници. А ти, Хюстън, до такава степен си свикнала да се подчиняваш, че ще направиш с готовност онова, което ти заповяда.

— Може би и бездруго ще се откажа от ролята на Сади, когато се омъжа за него — промълви с въздишка Хюстън.

Внезапно Блеър падна на колене пред сестра си и улови ръцете й.

— Тревожа се за теб. Ти не си момичето, с което израснах. Гейтс и Уестфийлд убиха твоята жизненост. Когато бяхме деца, ти подхващаше битки със снежни топки с най-силните момчета. Днес се държиш така, сякаш се страхуваш от всичко на този свят. Даже когато вършиш такова чудесно нещо, като посещаваш миньорските лагери, преоблечена като вехтошарка, го правиш тайно. О, Хюстън!…

Тя прекъсна, когато на вратата се почука.

— Мис Хюстън, доктор Леандър Уестфийлд е тук.

— Да, Сюзън, веднага слизам долу. — Хюстън приглади гънките на роклята си. — Съжалявам, че ме намираш променена в неизгодна за мен светлина — каза тя упорито. — Но въпреки това моето сърце ми казва да се омъжа за Леандър, защото го обичам. — С тези думи тя прошумя през стаята и тръгна надолу.

Хюстън стори всичко възможно да изгони думите на Блеър от съзнанието си, но това не й се удаваше. Изглеждаше разсеяна, когато поздрави Леандър, и смътно дочу, че двамата с Блеър спорят за нещо. В действителност чуваше само своите собствени мисли. Блеър беше нейна сестра-близначка. Двете бяха по-близки, отколкото нормалните братя и сестри, и загрижеността на Блеър беше искрена. Но как би могла Хюстън изобщо да помисли, че не бива да се омъжва за Леандър?

Когато беше на осем години, младият Уестфийлд реши да стане лекар-хирург, който ще спасява живота на хората. Запозна се с Хюстън, когато беше дванадесетгодишен. Тогава вече четеше специална литература, която взимаше назаем от един братовчед. Хюстън също реши да разбере какво е необходимо за жената на един лекар.

Никой от двамата не се отказа от своето решение. Лий отиде в Харвард да следва медицина, след това замина за Виена, за да специализира; Хюстън от своя страна отиде във Вирджиния, а след това в Швейцария за съответното обучение.

Хюстън и днес потръпваше при спомена какви бурни спорове имаха с Блеър относно училищата, в които искаха да учат.

— Ти си съгласна да се откажеш от завършването на нормално училище, само и само да се научиш как се подрежда маса или как да се разхождаш из стаята с петметров шлейф зад гърба си, без да паднеш на носа си! — викаше Блеър.

Блеър отиде във Васар, после във висшето медицинско училище, докато Хюстън посещаваше пансиона на мис Джоунс за млади дами, където премина тригодишно строго обучение по най-различни предмети. Те се простираха от основните положения при подреждането на цветята до високото изкуство как да се попречи на мъжете да се препират на масата за вечеря.

Лий пое ръката й, за да й помогне да се качи в кабриолета.

— Днес си хубава както винаги — пошепна той в ухото й.

— Лий — каза Хюстън, — смяташ ли, че ние… че ние сме интересни един за друг?

Той с усмивка плъзна поглед по тялото й, вгледа се изпитателно в силно пристегнатата рокля, която прилепваше плътно до гъвкавата й талия, и промълви:

— Хюстън, намирам, че си омайващо красива.

— Не, аз имам предвид дали ние двамата ще имаме достатъчно теми за разговор…

Той изненадано вдигна вежди.

— Мисля, че е цяло чудо, дето изобщо мога да говоря, когато съм близо до теб — отговори той, докато й помагаше да се настани върху седалката на кабриолета. След това потегли с двете сестри надолу към центъра на Чандлър.

Загрузка...