ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Хюстън се обади най-напред на майка си. Оупъл избухна в плач. След като успя до известна степен да я успокои, без да й дава прекалено много информация, тя склони майка си да й помогне да уведомят по телефона всички членки на сестринството. Единственото сигурно място, където можеха да разговарят, без да ги подслушват, беше горният етаж на чайната.

— В такъв случай ще се срещнем там в два часа — каза Хюстън, преди да окачи слушалката. После се обади на приятелките си, които бяха включени в градската телефонна мрежа.

Когато дамите се събраха в два часа в салона на мис Емили, всички хвърляха коси погледи към Хюстън. Те направо умираха от любопитство да узнаят истинските причини, които бяха довели до това скандално масово напускане на къщата на Кен през последната нощ. Хюстън се изправи пред събраните дами, които седяха в очакване около масата.

— Снощи до ушите ми достигна много важна информация — започна тя. — Джейкъб Фентън знае, че ние се преобличаме и тайно посещаваме неговите миньорски селища. За съжаление не можах да разбера доколко подробно е уведомен за нашата дейност там. Свиках извънредно събрание, за да обсъдим на спокойствие този важен въпрос.

— Но пазачите не знаят нищо, нали! — извика Тиа. — Досега Фентън е запазил всичко в тайна. Има ли намерение да уведоми и други хора? По какъв начин е успял изобщо да научи за нас?

— За съжаление не мога да отговоря на въпросите ти, Тиа. На мен ми е известно само, че Фентън е осведомен за дейността ни в миньорските лагери. Заплашил е да ме даде под съд.

— Теб? — извика смаяно Блеър. — Защо точно теб? Защо не всички, които ходят с каруците в мините?

Хюстън сведе очи.

— Това е във връзка с личните отношения между моя мъж и мистър Фентън. Но не ми се вярва да ме арестуват.

— Въпреки това не бива да рискуваме — каза Блеър. — Трябва да преустановим пътуванията до лагерите.

— Един момент! — извика мис Емили. — Фентън сигурно отдавна е узнал за нашите действия. Не вярвам да е научил това едва вчера и веднага да се е втурнал в къщата ти да те заплашва. Права ли съм, Хюстън?

Хюстън замислено кимна.

— Всъщност това не ме засяга, но смятам, че не греша, като предполагам, че заявлението на Фентън е било само една от многото спорни точки в дома на Тагърт снощи.

Хюстън повторно кимна.

— От това си вадя заключението, че Фентън съвсем не смята нашата дейност за толкова вредна, колкото ти, изглежда, се страхуваш, Хюстън. Може би дори се е погрижил да посещаваме лагерите, без да ни закачат. Ако не се лъжа — а аз познавам добре Джейкъб, — той сигурно тайно се е забавлявал с тези глупави жени, които се преобличат като старици и смятат, че могат да го заблудят. Настоявам да продължим посещенията си в лагерите. Дори ще се чувствам по-добре, когато знам, че правим това с мълчаливото съгласие на собственика на мините.

— Но на мен това не ми харесва! — извика Мередит.

— А как ще продължаваш да държиш в тайна нещо, което вече е известно? — намеси се Сара. — Аз не бих взела толкова насериозно заплахите на Фентън, Хюстън. Той и без това не обръща внимание на повечето от нещата, които стават в неговите мини. Спомняте ли си профсъюзния деец, който беше намерен убит миналата година? Официалната версия гласеше: „Смърт, причинена от едно или няколко неизвестни лица“. Фентън много добре знаеше кой е убил този човек, но не искаше да си цапа ръцете. Вярваш ли, че сега ще изправи пред съда дъщерите на най-влиятелните граждани? Вярно е, че баща ми най-напред ще ми смъкне кожата от бой, но после ще грабне ловджийската си пушка и ще чака Фентън да излезе от дома си.

— Ако Фентън се забавлява с нас и ако ние наистина сме под закрилата на собственика на мините, тогава защо е целият този маскарад? — намеси се Нина. — Защо просто не се облечем красиво, да се качим в каретите си и да разпределим между хората онова, което носим със себе си?

— А кой работник от мините ще позволи на жена си да приема милостиня от дъщерите на богаташите в града? — запита мис Емили. — Смятам, че трябва да продължим както досега. Хюстън, бих искала много точно да размислиш над моя въпрос и добросъвестно да ми отговориш: вярваш ли, че Фентън ще даде под съд теб или други жени от сестринството?

И да рискува да го изобличат като незаконно присвоил чуждо наследство и измамил едно тридневно бебе? — размисли Хюстън.

— Не — отговори твърдо тя. — Не вярвам, че ще посмее да ме арестува. Аз се присъединявам към мнението на Емили да продължаваме както досега. Малкото хора, които знаят нашата тайна, нямат голям интерес да я разгласяват. Ако няма какво повече да разискваме, ще закрия събранието.

— Един момент! — извика Блеър. — Нина и аз имаме да докладваме още нещо.

Блеър и Нина развиха една своя идея, над която умуваха от седмици насам: да издават женско списание, което на таен език да осведомява миньорите за профсъюзната дейност из цяла Америка. Представиха една пробна статия и казаха, че смятат да разпространяват списанието безплатно между жените на миньорите.

Членовете на сестринството се поколебаха известно време, преди да се съгласят с предложението. Още не бяха се съвзели от уплахата си, че Джейкъб Фентън е осведомен за това, което вършеха е риск на живота си.

— Какво сега: за проекта ли сме или против него? — попита мис Емили и жените започнаха да дискутират.

Часове по-късно те напуснаха чайната на мис Емили на малки мълчаливи групички. Всяка от тях бе потисната от възможността самата тя или някоя от нейните съратнички скоро да бъде арестувана.

— Хюстън — заговори Блеър, след като всички излязоха, — искаш ли да поговорим?

Хюстън кимна, но не посмя да разкаже на сестра си за събитията през последната нощ. Блеър отново щеше да се самообвинява, а Хюстън беше вече достатъчно разстроена.

— Не искам да те насилвам — усмихна се Блеър. — Ако не ти се говори за случилото се — недей. Само едно ми кажи: вярно ли е това, което се разправя навсякъде из града? Че си напуснала Кен Тагърт?

— Не мога да го отрека — отговори тихо Хюстън, сдържайки с мъка сълзите си. — В момента живея при Памела, дъщерята на Джейкъб Фентън.

Блеър дълго гледа сестра си, но не се опита да й дава съвети или да коментира онова, което беше станало между съпрузите.

— Ако имаш нужда от мен, винаги съм готова да дойда и да те изслушам. Но междувременно ще ти е необходимо нещо, което да те разсее. Първият брой на „Лейди Чандлърс Мегазин“ трябва да бъде представен на надзорния съвет на минната компания за одобрение. Затова трябва да го направим колкото се може по-безобиден. Имам нужда от статии със съответната тематика: как се почистват дрехи, какви грижи да полагаме за косата си, как с надницата на един миньор да се обличаме като принцеси и други подобни глупости. Смятам, че ти великолепно ще се справиш с тази задача. Най-добре е още сега да дойдеш с мен и да купим пишеща машина. След това ще те обуча как се работи с такова нещо.

До този момент Хюстън не беше помислила по какъв начин ще си запълва времето, след като вече не трябва да се грижи за Кен и за неговата къща. Но сега й стана ясно, че само ще седи в жилището на Памела и ще се проклина, че е била такава глупачка да се влюби в мъж като Кен Тагърт. Трябваше й нещо, което да отклони вниманието й.

— Добре — съгласи се тя. — С удоволствие бих правила такова нещо. Освен това много пъти съм размишлявала как жените на работниците в мините биха могли да разхубавят своите бараки и да внесат малко радост в тъжната си съдба.

Блеър натовари Хюстън с толкова много работа, че тя изобщо нямаше време да мисли за разрушения си живот. Щом Хюстън беше готова с една статия, Блеър вече имаше идея за следващата. Памела също се включи активно в списанието на Блеър. Тя превърна кухнята си в опитна лаборатория за премахване на петна и упорито търсеше ефикасно средство за почистване на кадифе. Вечер цялата къща миришеше на амоняк, но Хюстън вече можеше да съобщи на бъдещите читателки на списанието, че „две чаени лъжички амоняк и две чаени лъжички гореща вода, нанесени с твърда четка, отстраняват почти всички петна от кадифето“. Блеър каза, че вероятно ще използва тези ценни сведения за уводна статия. Памела се усмихна зарадвано, но Хюстън знаеше, че сестра й само се е пошегувала.

Писането предоставяше на Хюстън идеален претекст да стои затворена между четири стени и да не се излага на общественото любопитство. Памела често напускаше къщата, без да каже на някого къде отива, и държеше Хюстън в течение на градските клюки. При Кен нямаше никакви промени: както и преди, живееше сам в своята къща — без прислуга и без приятели.

— И без своите роднини. Това би трябвало да го направи щастлив — каза Хюстън. — Сега ще може да работи непрекъснато, без някой да го смущава.

— Не се озлобявай, Хюстън — каза Пам. — Човек не бива да плаче за онова, което би могло да бъде — то ни прави само нещастни. Вече съм го преживяла. Какво ще кажеш да поместим тази рецепта в първото издание: за един цент синка и за един цент кора от сапунено дърво, смесени, дават превъзходно средство за боядисване. С него два пъти вече освежавам филцовата си шапка. Не изглежда ли съвсем като нова?

— Да, разбира се — каза разсеяно Хюстън, докато стържеше с четка полепналото по буквите мастило. Блеър й беше разказала, че при първите пишещи машини „Ремингтън“, които се появили на пазара, лостовете на буквите непрекъснато се залепвали един за друг. Когато потърсили причината, производителите установили, че машинописците пишат толкова бързо, че механиката не може да ги следва. По тази причина решили да направят клавиатурата по-сложна. Разпръснали по-често употребяваните букви върху клавиатурата и пръстите на пишещите трябвало да изминават по-големи разстояния. По този начин скоростта на писане с машината чувствително била намалена.

Две седмици след като Хюстън беше напуснала Кен, в Чандлър пристигна железопътният вагон, поръчан от Кен за Оупъл. Вагонът предизвика сензация в града. Оупъл пристигна с обляно в сълзи лице при Хюстън и говори в продължение на един час какъв чудесен мъж е напуснала дъщеря й и как само е могла да стори подобно нещо. И че една жена без дете не е жена, а сега, когато Хюстън няма дори съпруг, животът й е толкова ужасен, че косите да му настръхнат на човек.

Хюстън все пак успя накрая да обясни на майка си, че Кен е бил този, който не я е искал, а не обратното. Всъщност това не отговаряше напълно на истината; но защо да не излъжеш малко майка си, ако е невъзможно да я успокоиш по друг начин?

Хюстън се завърна при своята пишеща машина и се опита да не мисли за това, което е било преди.



Оупъл Чандлър Гейтс се движеше бавно по Хашет стрийт към Вила Тагърт. Всъщност смяташе само да слезе в града на покупки, а мистър Гейтс никога не би се учудил защо е облякла новия си костюм с гарнитура от кожи и е сложила шапка от сребърни лисици, за да пазарува. Мъжете много рядко разбираха значението на дрехите. Днес тя трябваше да направи възможно най-добро впечатление, тъй като отиваше при Кен, за да го помоли да си прибере Хюстън обратно — при положение че той я беше изхвърлил от къщата, както й беше подсказала Хюстън.

Хюстън винаги си е била неотстъпчива, разсъждаваше Оупъл. В това отношение приличаше изцяло на баща си. Бил можеше да бъде много близък приятел с някого, но когато този човек разочароваше неговото доверие, той никога, за нищо на света не му прощаваше. Хюстън не беше по-различна — след оскърблението, което й беше нанесъл Леандър, той й беше станал толкова чужд, като че живееше на друга планета.

Но сега трябваше да се предприемат някакви мерки. Оупъл беше убедена, че Кен е направил нещо лошо, нещо несръчно, примитивно и глупаво. Но в същото време това спадаше към най-затрогващите качества на Кен: той беше толкова недодялан, колкото Хюстън беше съвършена. Те си подхождаха чудесно и Оупъл имаше твърдото намерение отново да ги събере заедно.

Почука на вратата, но вътре нищо не се раздвижи, така че тя се самопокани и влезе във вестибюла. Стъпките й отекваха така глухо от стените наоколо, като че ли беше влязла в необитаема къща.

Оупъл потърка е пръст ръба на една маса, която стоеше в салона. Чудна работа, колко много прах може да се събере само за две кратки седмици.

Тя извика Кен по име, но не получи никакъв отговор. Досега беше идвала само един път в тази къща и не можеше много добре да се ориентира. Доста време й беше необходимо, за да се оправи в партера, след което започна да търси на горния етаж. Когато погледна от прозореца в спалнята на Кен, тя го видя долу да върви напряко през моравата.

Оупъл буквално изтича по стълбите, а сетне през тревата, която имаше неотложна нужда от косене. Тръгна по една извита пътека и го намери в падината под хълма, застанал до едно дърво. Пушеше една от своите чудесни пури и се беше втренчил в пространството.

Когато Оупъл се приближи до него, той се обърна и я погледна.

— Какво те води тази сутрин при мен? — запита предпазливо той.

Оупъл пое дълбоко въздух.

— Чух, че си се разгневил на дъщеря ми и си я изхвърлил от къщи.

— Нищо такова не съм направил, по дяволите! Тя ме напусна! Каза, че не можела повече да ме уважава или нещо подобно.

Оупъл седна на една каменна пейка под дървото.

— Точно от това се страхувах. Хюстън е същата като баща си. Ще бъдеш ли така добър да ми разкажеш какво се случи? От нея не мога да изкопча нито дума. Това също ми напомня за баща й.

Кен мълчеше и отново се загледа към храстите отсреща.

— Знам, че това не е моя работа, но ако има нещо общо със спалнята… В това отношение Хюстън е малко страхлива. Но с повече търпение…

— Страхлива? Хюстън? Нима говорим за жената, за която съм се оженил? Тя не се страхува от нищо в леглото!

С пламнало от смущение лице Оупъл си играеше с ръкавиците.

— Е, тогава трябва да е било нещо друго. — Тя изчака. — Ако се притесняваш, че няма да го запазя в тайна, ти обещавам…

— В този град и без това нищо не остава скрито-покрито. Слушай. Може би ти ще разбереш какво толкова я е разгневило. Аз не го разбирам. Знаеш ли, че едно време работех като коняр при Фентън? Трябваше да живея в обора, нямах право да пристъпвам прага на неговия дом и постоянно се опитвах да си представя как се чувства човек като собственик на такава голяма къща. А по-късно, когато поисках да се оженя за дъщерята на Фентън, той ми каза, че не съм достатъчно добър за нея. Затова напуснах Чандлър и започнах да печеля пари: но някъде дълбоко, в дъното на мозъка ми заседна мечтата някой ден да го поканя на вечеря в моята къща, която да бъде по-голяма от неговата, а начело на масата да седи моята съпруга — една истинска дама.

На Оупъл й бяха нужни няколко секунди, за да разбере, че това е краят на неговата история, а остатъка трябваше да си съчини сама.

— Боже Господи! — въздъхна след известно време тя. — Означава ли това, че ти си построил тази огромна къща и си се оженил за дъщеря ми, само и само да осъществиш тази своя мечта?

Тя напразно чакаше отговор от Кен. След малко Оупъл се усмихна.

— Никак не е за чудене, че те е напуснала веднага, щом е научила за това. Как си могъл така да злоупотребиш е нея?

— Аз ли злоупотребих? Не направи ли тя същото с мен? Омъжи се за мен само заради парите ми!

Усмивката на Оупъл изчезна. Тя го изгледа укорително.

— Така ли мислиш? Имаш ли представа колко много мистър Гейтс настояваше пред нея да не се омъжва за теб? Знаеш ли колко хора се опитаха да я отклонят от намеренията й? Тя въпреки всичко се омъжи за теб. А колкото до парите, тя има достатъчно. Не е богата, но все пак винаги задоволяваше желанията си за нови дрехи…

— Тогава трябва да е имала цяло състояние. Само като се сетя как изглежда гардеробът й… — промърмори като на себе си Кен.

— Мислиш ли, че Хюстън изисква повече, с други думи, че желае богатства, които само ти можеш да й дадеш? — продължи Оупъл. — Имаш ли впечатлението, че е алчна?

Кен седна на пейката.

Оупъл положи ръка на могъщите му рамене.

— Тя ти липсва много, нали?

— Аз я познавам само от два месеца, но въпреки това… Е, предполагам, че свикнах с нея. Понякога ми идваше да я удуша, защото ме принуждаваше да върша работи, с които изобщо не бях съгласен. Обаче сега… Сега ми липсват фигурките й за коса, които толкова често настъпвах. Липсва ми това, че няма кой да се втурне в кабинета ми и да ми пречи да работя. Липсва ми играта на бейзбол с Ян и Закариа. Липсва ми… — Той стана и лицето му се оцвети в пурпурночервено. — По дяволите! Да не бях я срещал никога! Бях щастлив, преди да я срещна, и искам отново да бъда такъв. Иди й кажи, че няма да я прибера обратно, дори да пълзи на четири крака пред мен.

Кен закрачи с тежки стъпки по пътеката нагоре към къщи. Оупъл го последва.

— Кен, моля те! Аз съм само една стара дама — извика след него тя, опитвайки се да го догони.

— Нали дамите не остаряват — извика през рамо той. — Трябваше да си остана при моите проститутки — измърмори след малко. — Те поне искаха само парите ми.

Оупъл го настигна едва в неговия кабинет, където отново беше седнал пред купища документи.

— Ти си длъжен да я върнеш обратно.

— Само дяволът знае какво съм длъжен. Не искам да я виждам повече.

Оупъл седна в едно кожено кресло и си вееше, за да се разхлади. При това скришом оправи новия си здравословен корсет, укрепен с тънки стоманени пластинки вместо с банели от кит.

— Ако действително беше загубил надежда да я спечелиш отново, ти отдавна щеше да седиш в някой влак за Ню Йорк или кой знае закъде.

Кен седеше в червеното си кресло и мълчаливо се оглеждаше наоколо си.

— Не знам как да я върна обратно. Щом не се е омъжила за мен заради парите ми, тогава изобщо не разбирам защо се съгласи да ме вземе. Жени! Смятам, че ще си бъда много по-добре без съпруга. — Той погледна към нея през спуснатите си клепки. — Мислиш ли, че би се зарадвала на някакъв подарък?

— С такива неща няма да я върнеш обратно. Не и Хюстън. Тя има морала на своя баща. Извинения и клетви в любов също няма да помогнат. Тя е страшно неотстъпчива. Трябва да намериш друга възможност да я върнеш в къщи, а след това да й дадеш време да се успокои. Така може би ще успееш да я убедиш, че не си се оженил за нея само за да натриеш носа на мистър Фентън. Ти наистина не бива да го упрекваш, че не е позволил на дъщеря си да се омъжи за момчето от неговата конюшня.

Кен отвори уста и отново я затвори, без да продума. Но очите му светнаха.

— Хрумна ми нещо, но… Не, това също не би подействало. Тя никога няма да повярва, че съм способен на подобни коварни ходове.

— Не звучи лошо. Разкажи ми какво си измислил.

Кен колебливо последва предложението й и за негова огромна изненада Оупъл сметна хрумването му за великолепно.

— Дами! — изфуча тихо грамадният мъж.

Оупъл стана.

— Крайно време е да си тръгвам. Ах, почти щях да забравя причината, която всъщност ме доведе тук. Железопътният вагон пристигна и ми е невъзможно да го приема. Това наистина е прекалено скъп подарък. Ще трябва да си го вземеш обратно.

— Какво, по дяволите, бих могъл да правя аз с едни розов железопътен вагон? Ти ще си пътуваш с него.

Оупъл му се усмихна с майчинска нежност.

— Мили Кен, всички ние имаме мечти, но за съжаление, когато се сбъднат, вече не са толкова приятни, колкото е била самата мечта. Пътуването по железниците ме разболява до смърт.

— Е, добре, тогава го постави някъде и устройвай в него събирания на чай. Убедена ли си, че този номер ще има ефект при Хюстън? Не знам дали искам тя да повярва, че съм способен на подобни постъпки.

— Сигурна съм, че ще успееш. Мисля, че железопътният вагон ще бъде много подходящ за целта. Само можеш да наредиш да го пребоядисат в друг цвят.

— Ако не искаш да го вземеш, аз сам ще го докарам в градината ти.

— Щом ме изнудваш по този начин… — прошепна с намигане тя.

Кен изохка, когато Оупъл го целуна по бузата.

— Имам чувството, че всичко ще се оправи — прошепна в ухото му тя. — Сърдечно ти благодаря за вагона и се надявам да видим теб и Хюстън следващата седмица на вечеря. Бъди здрав!

Когато тя си отиде, Кен дълго седя зад своето писалище и проклина жените и по-специално изисканите дами.

Загрузка...