Сърце от лед

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Когато на следващата сутрин Кен се събуди, денят отдавна беше настъпил. Вгледа се засмяно в голото тяло на Хюстън, което се притискаше до него, погали я по бедрото и извика:

— Крайно време е да станеш и да ми приготвиш закуската!

— Натисни звънеца и прислужницата ще ти я донесе — промърмори сънено тя и скри лице в топлите му гърди.

Той я изгледа с високо вдигнати вежди.

— О, добро утро, мистър Гейтс и Леандър! Много мило от ваша страна, че ме посещавате толкова рано в моя дом.

Хюстън реагира моментално. Тя се изправи като свещ в леглото, посегна към едно одеяло и го обви около тялото си, така че открито остана само лицето й.

Бяха й необходими няколко секунди, преди да разбере, че Кен само се беше пошегувал.

— Лоша шега! — укори го тя, но Кен се превиваше от смях, като я гледаше как седи до него, целомъдрено обвита от глезените до шията, и всичко това за рекордно кратко време. Положи огромни усилия да не се зарази от смеха му, но не й се удаде.

— Предполагам, че вече няма защо да се страхувам от Уестфийлд — каза той, стана от леглото и започна да рови из дисагите.

Хюстън подпря глава на ръката си и започна да го наблюдава с голям интерес. Той беше много по-добре сложен от професионалния боксьор, когото беше поканила за събранието на сестринството. Мускулите му бяха по-силни, раменете му по-широки, а стегнатият тесен ханш стоеше върху мощни бедра — същите тези бедра, които така чудесно се триеха в нейните и караха тялото й да пее.

Кен се обърна непринудено към нея, но когато забеляза израза на лицето й, пусна на пода пакетите с храна, които беше извадил от дисагите, и простря ръка към нея.

— Всъщност имах намерение само да пренощуваме в тази колиба, но би ли се съгласила да останем тук още няколко дни? В известен смисъл това означава да прекараме медения си месец тук, вместо в Париж или в някой елегантен курорт с минерални бани.

— Познавам Париж — прошепна тя, приближи бедра до неговите и нежно ги потърка в корема му. — И мога искрено да те уверя, че тази колиба много повече ми харесва. Но не говореше ли нещо за закуска?

Кен недоверчиво я изгледа и леко я отстрани от себе си.

— Като дете са ме учили, че трябва да се отнасяме внимателно с ценните играчки, ако искаме да траят повече от едни ден.

— Аз играчка ли съм за теб?

— Играчка за възрастни. Сега си облечи нещо, за да можем да закусим. Исках да ти предложа да посетим няколко изоставени мини в околностите. Надявам се, че имам достатъчно мъжественост, за да прекарам целия ден насаме с теб.

— Убедена съм в това — отговори тя и го погледна през целомъдрено спуснатите си мигли. Имаше нещо в държанието му, което й подсказваше, че няма да издържи и час далеч от нея.

Той обаче я хвана здраво за раменете и я завъртя обратно.

— Отсреща при камината ще намериш запасната ми риза и един панталон. Облечи ги и бих помолил всички копчета да са закопчани и да не се подава нищо, което би могло да ме подлуди. Разбра ли ме добре?

— Слушам, сър — отговори Хюстън и предизвикателно му обърна гръб. При това цялото й тяло се разтресе от смях.

След като се облякоха и закусиха, Кен я поведе още по-навътре в планината. Въздухът горе беше доста разреден и студен. Кен, изглежда, не забелязваше колко неопитна е Хюстън в катеренето и че ботушите й за езда непрекъснато се плъзгат по плажните скали. Той и водеше право нагоре по стръмния склон, покрай надвиснали скали, които всеки момент заплашваха да се срутят върху тях.

— Има ли още много? — попита по едно време тя.

Кен се обърна и й подаде ръка, за да успее да премине едно особено трудно място.

— Какво ще кажеш да си починем малко? — попита той и освободи ремъците на раницата с храна, която носеше на гърба си.

— Ще ти бъда благодарна за кратка почивка — каза облекчено тя и пое пълната с вода манерка, която той й подаваше.

— Сигурен ли си, че тук горе изобщо има мина? — попита тя и отпи солидна глътка. — Как са могли да добиват въглища толкова високо в планината?

— Така, както навсякъде се добиват въглища, предполагам. Откъде да знам? — Той я погледна внимателно и като се убеди, че жена му няма да умре от липса на въздух, отново обърна погледа си напред.

— Често ли идваш тук?

— Толкова често, колкото позволява работата ми — отговори той. — Погледни скалите отсреща. Виждала ли си някога нещо подобно? — Той посочи надолу в клисурата и тя успя да различи в омарата един скалист хребет. — По какъв начин са попаднали там? Може би някакъв великан се е опитал да ги вдигне от земята, но след като ги е домъкнал чак дотук, е загубил желание да се занимава е тях и ги е пуснал мързеливо на първото попаднало му място.

Хюстън изяде един брецел. Кен беше взел цяла купчина от тези бели хлебчета за из път. На закуска беше опитал от тях и ги беше обявил за най-вкусните пекарски изделия на този свят. Хюстън веднага реши за в бъдеще винаги да има известен запас от тях в къщи.

— Смятам, че един геолог би дал по-добро обяснение. Не ти ли се ще да посещаваш училище, където да научиш как са се образували скалите и други полезни неща?

Съвсем бавно Кен се обърна отново към нея.

— Ако имаш някакви претенции към мен, кажи си го направо. Моето училищно образование се оказа дотолкова добро, че ми помогна да спечеля няколко милиона. Но не е достатъчно добро за теб, така ли?

Хюстън разглеждаше брецела в ръката си.

— Мислех по-скоро за хората, които не са имали щастие като теб.

— Аз дарявам достатъчно пари за благотворителни цели. Никога не изоставам от другите в това отношение — отговори той и вирна брадичка.

— Сметнах само, че точно сега е моментът да ти предложа да вземеш братовчед си Ян в къщи.

— Братовчед ми Ян? Оня сърдит хлапак, комуто се притече на помощ при сбиването в градината? Него ли имаш предвид?

— Може и така да бъде описан, но аз по-скоро смятам, че изглежда много енергичен… също като теб.

Кен не обърна внимание на последната й забележка.

— Защо, за Бога, искаш да се натовариш с подобен проблем?

— Той е много интелигентен, но е трябвало да изостави училището, за да помага на семейството си. Още е момче, а от години се мъчи в мината. Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, но аз вече говорих с него, без предварително да съм ти поискала разрешение. Нашата къща е достатъчно голяма; освен това той ти е пръв братовчед.

Кен стана и отново закрепи раницата на гърба си. Едва когато продължиха пътя си — слава Богу през малко по-равен терен, — извика през рамо.

— От мен да мине. Нека живее при нас Имай обаче грижата да не се мярка пред очите ми. Не обичам деца.

Хюстън с мъка успяваше да върни в крак с него.

— Дори и собствения си син?

— Аз изобщо не го познавам. Как бих могъл да го обичам?

Тя с мъка се прехвърли през едно повалено дърво. Панталоните на Кен й бяха прекалено големи и въпреки че беше навила крачолите, те непрекъснато се заканваха някъде.

— Мислех си, че може би си любопитен дали наистина прилича на теб.

Гласът му дойде зад една група трепетлики, чиято бяла кора блестеше на слънцето.

— В момента съм любопитен единствено дали старата Хети Грийн най-после ще ми продаде няколко от нейните железопътни акции.

Задъхвайки се, Хюстън се опита ла настигне мъжа си, но ръкавите на ризата й се закачиха за елин клон. Докато освобождавате внимателно плата, за да не се скъса, тя извика по посока гласа му:

— Исках още нещо да те питам: успя ли да получиш онази огромна казарма за даване под наем, която принадлежи на мистър Вандербилт и която толкова искаше?

Кен се върна и освободи няколко от нейните къдрици от бодливия храст.

— О, това ли! Разбира се. Въпреки че съвсем не беше лесно. С парите, които похарчих за телеграми, можех да купя цялата фирма.

— Какво? Нима „Уестърн Юниън“ още не ти принадлежи? — попита тя и го изгледа с разширени от изненада очи.

Кен, изглежда, не забеляза, че жена му просто го иронизира.

— Само отчасти — отговори сериозно той. — Един ден всички телефонни линии на страната ще бъдат свързани помежду си. Тогава ще дойде времето да се включа и аз. Засега е безполезно Мога да говоря но телефона само с жители на Чандлър. А кой има желание да разговаря с почтените граждани на Чандлър?

Тя го погледна в очите и тихо каза:

— Би могъл да се обадиш на сина си и да му кажеш добър ден.

С дълбока въздишка Кен се извърна напред и продължи пътя си.

— Идън имаше право — мърмореше той. — Трябваше да се оженя за селско момиче. То никога нямаше да ми се бърка в работите.

Докато Хюстън тичаше след него, спъваше се в дървета и камъни, а един път дори се подхлъзна на една огромна гъба, тя плахо се питаше дали не беше отишла твърде далеч. Но въпреки ядовитите забележки гласът му не беше прозвучал наистина сърдито.

Те вървяха мълчаливо приблизително една миля, докато стигнаха входа на изоставената мина. Тя се намираше на ръба на доста стръмен склон, откъдето се откриваше чудесен изглед към долината и равнината, която се простираше зад Чандлър.

Галерията, прокопана в планината, още след няколко метра ставаше непроходима, тъй като таванът й беше срутен. Хюстън се наведе, вдигна бучка въглища и я изнесе навън, на слънце. Когато разглеждаш отблизо парче въглища, то е прекрасно — свети и блещука като сребро. Хюстън напълно вярваше, че такова едно късче, поставено достатъчно дълго време под високо налягане, може да се превърне в диамант.

Тя погледна надолу в долината, а после се обърна към стръмния склон до входа на мината.

— Така си и мислех — промърмори тя. — Не си е струвало да се копаят тези въглища.

Кен, който повече се интересуваше от гледката, хвърли бегъл поглед към парчето, което тя държеше в ръката си.

— За мен то е като всяко друго парче въглища. Според теб какво му липсва?

— Нищо не му липсва. Напротив, това са висококачествени въглища, но не можеш да прекараш дотук железопътна линия, която да поеме извозването, а без такава линия въглищата не струват нищо. Още баща ми се е сблъскал с този проблем.

— Мислех, че баща ти е спечелил парите си като търговец.

Хюстън прекара длан по гладката повърхност на разчупеното парче, която беше толкова еластична на пипане, а същевременно и толкова твърда. Много миньори смятаха въглищата за чист, незамърсен минерал и си слагаха по едно парченце от тях в устата, за да го смучат по време на работа.

— Това е вярно, но той дойде в Колорадо, защото беше чул за богатите каменовъглени находища. Мислел си е, че тук живеят само богати хора, които ще се надпреварват да купят за много пари двестате печки за въглища, които е риск за живота си успял да превози през „Голямата пустиня“, както тогава наричали земите между Сейнт Джоузеф и Денвър.

— Звучи разумно. Значи е продал своите печки и е основал универсален магазин.

— Не, той почти фалирал. Защото в Колорадо наистина е достатъчно да разкопаеш с една мотика земята, за да стигнеш до въглищните пластове; но тогава железопътната линия още не е стигала дотук и поради това не е можело да се продават с печалба добитите въглища. С волски каруци не е било възможно да се превозват големи количества, така че тогава никой не печелел от това природно богатство.

— И по какъв начин е решил баща ти този проблем?

Хюстън с усмивка си припомни историята, която майка й толкова пъти й беше разказвала.

— Моят баща е бил много амбициозен човек. В полите на планината, на която се намираме в момента, тогава е имало малко селище. В него живеели земеделци и животновъди, но баща ми сметнал, че мястото чудесно подхожда за основаване на град — за създаването на неговия град. Подарил на всеки селянин по една печка, а те му обещали да купуват въглища за палене на печките само от Чандлъровата фабрика за въглища, разположена в град Чандлър, щата Колорадо.

— Означава ли това, че той просто е нарекъл града на самия себе си?

— Точно така. Много ми се иска да можех да видя лицата на хората, когато един ден им е съобщил, че живеят в града на мистър Уилям Хюстън Чандлър, ескуайър.

— А аз винаги съм мислил, че са нарекли града на негово име, защото е спасил дузина бебета от някое горящо здание или нещо подобно…

— Мисис Дженкс от градската библиотека ми е разказвала, че баща ми бил провъзгласен за почетен гражданин на Чандлър, защото пожертвал целия си живот за благото на града.

— А защо не е забогатял от въглищата?

— Защото само след година гърбът му вече не издържал. Той добивал въглищата сам, товарел ги на волски коли и снабдявал с тях увеличаващото се всеки месец население на Чандлър. Затова след година продал мината си на безценица на неколцина селски здравеняци. Отправил се отново на Изток, купил там петдесет и една каруци, натоварени с най-различни стоки, оженил се за майка ми и след един месец потеглил с нея и с още двадесет и пет току-що венчани двойки, които се съгласили да ги придружат, към славния град Чандлър в Колорадо. Майка ми ми е разказвала, че кокошки мътели в камините на зданието, което някои с гордост наричали хотел „Чандлър“.

— А когато железопътната линия стигнала до Колорадо, селяндурите, на които баща ти продал мината, станали милионери — засмя се Кен.

— Сигурно, но тогава баща ми беше вече покойник, а майка ми се омъжи повторно за достопочтения собственик на пивоварна мистър Гейтс.

Хюстън отново влезе в галерията, докато Кен остана на входа и се загледа към града, прострял се в полите на планината.

— Странно, какви представи имаме понякога за околните. Целият град се отнася към твоето семейство като към кралски величия; а в действителност селището носи фамилията на баща ти само защото той си е поставил за цел да увековечи името си на картата на страната. Не е приличал много на крал, а?

— За моята сестра и за мен той беше повече от крал, а също и за майка ми. Когато Блеър и аз бяхме още малки, градът реши да провъзгласи рождения ден на баща ми за свой празник. Доколкото й стигнаха силите, майка ми се постара да просвети хората по какъв начин градът е получил името си, ала след няколкоседмични усилия трябваше да разбере, че хората се нуждаят от своя герой.

— А по какъв начин мистър Гейтс стигна до кралското семейство?

Хюстън въздъхна дълбоко.

— Като собственик на пивоварна мистър Гейтс никога не би могъл да създаде такъв ореол около името си като баща ми. По тази причина, когато кралица Оупъл Чандлър заедно с двете млади принцеси отново стана достъпна за брак, той сложи в краката й всичко, което притежаваше. Семейството на моята майка го счете за блестяща партия и я убеди да го вземе за съпруг.

— Той също е искал да има за жена истинска, безупречна дама — измърмори съчувствено Кен.

— Но встъпи в брака с твърдото намерение да наложи своите представи за повелението на една дама на трите жени под неговия покрив — процеди през стиснати зъби Хюстън.

Кен мълча известно време.

— Предполагам, че тревата в градината на съседа изглежда винаги по-зелена от тази в собствената градина.

Хюстън отиде при него и взе дясната му ръка между своите.

— Идвало ли ти е някога на ума, че днес би могъл да бъдеш едно разглезено мамино синче като Марк Фентън, който не познава стойността на труда, ако не беше израснал в конюшнята, а като наследник на богато семейство?

— Звучи така, сякаш Фентън ми е направил голяма услуга, като ме е изгонил! — извика ужасено Кен.

— Направил ти е.

— Какво?

— Наистина ти е направил голяма услуга. Нали знаеш, че в нашето споразумение влиза винаги да те поправям, когато сбъркаш.

— Отклоняваш се от темата, по дяволите! Знаеш ли какво би трябвало да направя? Ще те изпратя в Ню Йорк да поговориш по делови въпроси с някои хора. Никой не може да ти устои.

Тя обви врата му с две ръце.

— Не е ли по-добре да си остана тук и да преговарям с теб?