Тамзин

Единайсет

Богартът удържа на думата си. След като най-после всички си легнаха, аз се промъкнах обратно долу и оставих на черджето пред вратата чифт стари очила за четене, купени направо от магазина, с които Джулиан се опитваше да подпали черджето. На сутринта очилата бяха изчезнали, а кухнята беше по-подредена, отколкото я бяхме оставили.

Нощните патрули отпаднаха доста бързо, след като стана ясно, че богартът се е отказал. Джулиан и аз никога не казахме никому нищо, нито дори един на друг. На Джулиан сигурно му се струваше, че е сънувал всичко това, а това беше добре. Но пък прекарваше много време да обикаля Имението в търсене на персийската котка и сериозно питаше господин Котак къде е тя. Още се чувствам виновна за това. Трябваше да кажа нещо на Джулиан.

Когато прекарах един уикенд в дома на Мийна, й разказах всичко, докато тя ме учеше как да обличам сари. То е дълго около два метра, под него има нещо като блуза и жените от различните краища на Индия го увиват около себе си различно и намятат свободния край на раменете си по специални начини. Доста бързо схванах увиването с изключение на проклетите дипли, които още не мога да оправя, а Мийна се справя с тях точно за две минути. В сари изглеждам като голям розов кон, но не ми пука, харесва ми. Мийна пък казва, че ми отива.

Когато й казах какво стана с богарта и с котките, тя замълча.

— Вярваш ли ми? — попитах аз, а тя отговори:

— О, да, да, вярвам ти, там е работата. Точно това ме плаши.

— Хайде де. Какво страшно има? Ти си тази, която е израснала с духове, полтъргайсти, с всичките онези истории, които ми разказа. С тигри върколаци също. Какво толкова страшно има у един богарт?

— Всъщност нищо — отговори Мийна. — Обаче в Индия. Индия е толкова стара, Джени. През хилядите години толкова много неща са се случили, толкова кръв се е проляла, толкова хора са се родили и умрели, че някои неща съумяват да се превръщат в призраци и духове. Страшното щеше да е, ако Индия не беше населена с тях и с ония стари-стари проклятия. Но в Англия не е така. Не искам Англия да прилича на Индия.

Толкова се разстрои, че дори обърка собствените си дипли и трябваше да се откаже засега.

— Е, за млада страна като Англия тук всичко е толкова странно. От осем месеца сме тук и вече чух повече истории за призраци, повече легенди, приказки и каквото ли не, отколкото съм чула в Ню Йорк за целия ми живот. Мисля, че Англия сигурно вече прилича на Индия в това отношение. Нали знаеш за въстанието на Монмаут?

Мийна се засмя.

— О, да. В Индия познаваме английската история по-добре от собствената си. Много по-кратка и ясна е. — Тогава ме хвана за ръцете и се взря право в очите ми. — Джени, не искам да знам какво е имал предвид богартът, като е казал да се пазите от слугата, господарката и… от Другия. Но ти трябва да ми обещаеш, че ще приемеш на сериозно думите му. Трябва да ми обещаеш, Джени.

С тъмносиньото сари и синята точка на челото тя можеше да бъде от всякаква друга епоха. Никога не я бях виждала такава.

— Добре де, добре, обещавам, обещавам. Нагласи ли вече диплите?

Но Мийна продължи в същия дух — не само през този уикенд, но и в училище ме питаше почти всеки ден дали помня предупреждението на богарта. Дали стоя далеч от третия етаж.

В края на краищата всичко се свеждаше до това. Третият етаж — все още затворен, блокиран и сигурно така щеше да си остане още известно време — беше мястото, където живееше персийката призрак на господин Котак. Трябва да свикна да използвам думата „обитаваше“. Тя обитаваше третия етаж, където я бе срещнал той, и вероятно слизаше долу само при специални случаи. И ако тя беше слугата, както беше казал богартът, значи и другите двама сигурно също живееха горе. През повечето време котката ми се появяваше само за храна и след полунощ се изтъркулваше да спи в леглото ми, но през останалото време като че ли си беше в котешкия хотел „Госхоук Фарм“. Веднъж на Западна осемдесет и трета улица го нямаше цял ден, два дни (сиамката Хъси опознаваше тялото му), но тогава трябваше да се страхувам само от коли, камиони, шахти и луди. А сега прекарваше всеки миг, когато не спеше, на третия етаж с призраци, чудовища и нещо, наречено Другия. И рано или късно трябваше да се преборя с това. Както когато го накарах да спре да яде гущери едно лято, през което Норис бе наел къща в Саутхемптън. Не можеш да позволиш на котката си да яде гущери, те наистина не се отразяват добре на котките и водят до пристрастяване, затова трябва абсолютно да я отучиш, да не реагира на тях изобщо. Същото е и с призраците. Мога да се закълна.

Естествено, не можех да спра да мисля за третия етаж — и не само заради господин Котак. И колкото повече продължавах да мисля, толкова повече ми тежеше, дори буквално. През онова лято в Саутхемптън Норис веднъж ме заведе да се гмуркаме — беше само веднъж, защото не можах да се справя. Дишането под водата не ме затрудняваше, но тежестта, масата, бремето на целия океан, всичко над главата ми ужасно ме притискаше. Обременяващото присъствие на третия етаж беше същото — друг океан, но този път имах твърдото намерение да се справя. Рано или късно. Вече не живеех на Лонг Айлънд. Живеех във фермата Стауърхед.

Имаше обаче безброй идеални причини да отлагам справянето с каквото и да било. Богартът държеше на думата си, в училище ставаше все по-интересно (макар да нямах никакво намерение да си го призная), а времето се задържаше хубаво за повече от два дена един след друг и заедно с Мийна и Джулиан — и няколко пъти и с Тони — си правехме пикници в подножието на хълмовете. Веднъж бяхме в Стоакровата гора на Джулиан, но това не се оказа толкова добра идея, макар никой да не можеше да каже защо. Изглеждаше по-мрачно, отколкото трябва да бъде дори в една дъбова гора — може би защото зад дърветата беше толкова топло и светло. В разгара на пикника събрахме всичко и се преместихме на слънце. Никога повече не дойдохме тук.

Когато не бях на училище, помагах в Имението като всички други, но при всеки удобен случай избягвах работата на полето. Много бързо забелязах, че и Тони прави същото. През онази първа година семейство Ловел вложиха достатъчно много пари, така че Евън можеше да наема колкото иска помощници и не беше необходимо да кара Тони, Джулиан или мен да помагаме там. Проблемът беше Джулиан: той продължаваше да предлага за доброволци себе си и мен всеки път, за всичко, без значение как го заплашвах. Поглеждаше ме с онези свои големи сиви очи и казваше:

— Но това е нашият дом, Джени. — И хлапето нямаше представа, че веднъж-два пъти направо бе рискувал живота си.

Най-често плевяхме с мотики между полетата с пшеница и боб, грах и ечемик, понякога дори трябваше да изкореняваме плевели, израснали твърде близо до посевите. Помагахме и да се хвърля тор — или на ръка, или просто се катерехме на трактора, за да следим дали се разпръсква еднакво. Точно както бе казал на семейство Ловел, Евън бе абсолютно обсебен от обогатяването на почвата с азот. Дори Сали бе споменала, че той толкова много говори за това, че тя би могла да му постави диагноза „азотна фиксация“. Но той откриваше, че е фермер — нещо, което, мисля, не е знаел преди. Може би ставаше както със стария Роджър Уилоби.

Не помня точния ден, когато най-сетне се качих на третия етаж. Може да си мислите, че би трябвало, но не помня добре дати — не мога да запомня собствения си рожден ден, да не говорим за нечий друг. Знам, че беше в началото на май и че беше вторник следобед, защото Сали беше в Дорчестър при двете си ученички по пиано; не, вече се беше сдобила и с трета. Джулиан бе останал в Шерборн след часовете за някакъв мач по крикет. Евън беше в една съседна ферма, помагаше им, защото имаше някакви канализационни проблеми и, струва ми се, Тони беше с него. Или беше останал за срещата по крикет; сега не съм съвсем сигурна.

Седях под ореха зад мандрата и пишех писмо на Марта, когато се появи призрачната приятелка на господин Котак. На ярката светлина изглеждаше различно — от една страна, беше с по-неясна форма и определено прозрачна, но изглеждаше и по-реална, може би, защото беше през деня. Направи няколко стъпки покрай мен и после изведнъж се обърна и ме погледна.

Никога не бях гледала по телевизията „Ласи“. Нито, когато бях малка, нито на тринайсет — no-скоро бих гледала телевизионни игри, които мразя, отколкото „Ласи“. Споменавам го, за да стане ясно, че дори за миг не си помислих, че тя се опитва да ме накара да я последвам. Станах и тръгнах подире й само защото така ми се искаше. Защото исках да разбера какво правят котките призраци един топъл вторник следобед в Дорсет. Това е. Сега може и да ми е странно понякога, но тогава точно тази ми мисъл ме поведе.

Персийката изобщо не погледна назад. Мина през мандрата, покрай работилницата на Евън, която някога е била винарска изба, и после точно под носа на любимия козел на Уилф (той имаше темперамента на върколак и донякъде приличаше на господин Котак, но нея изобщо не я видя) влезе право в Имението. Мислех, че ще изчезне точно на вратата, като специален ефект, но се спря точно като господин Котак при котешката играчка, която Евън беше сложил там. Бутна я два пъти, тя издрънча, сякаш вътре бе влязла истинска котка.

Бях точно зад нея, буквално я настъпвах по опашката, но тя ми обръщаше точно толкова внимание, сякаш самата аз бях призрак. Тръгна нагоре по стълбите към втория етаж, право към източното крило; тя развяваше опашка като четка за прах зад себе си подобно на онези ветрила, с които робите във филмите веят на императорите. Къщата беше толкова тиха, че направо можех да чуя как лапичките й тупкат по твърдото старо дюшеме — или може би не чувах истински стъпки, а призраци на стъпки, сенки от стъпки. Не можеш да си наясно, след като не знаеш какви са правилата на играта.

Следвах я толкова отблизо, че не мога да кажа кога господин Котак се материализира до мен. Той просто си беше там, за първи път не галопираше подир призрачната си персийка, а се бе залепил за крака ми, целият — самото достойнство, сякаш ме конвоираше като влекач, ескортираше ме… накъде?

В подножието на стълбата в източното крило тя пак се обърна и очите й заблестяха в зелено като борови иглички на слънчева светлина. Тогава господин Котак отиде при нея. Стояха нос до нос — не казваха нищо (и аз бих могла да чуя), само от време на време ме поглеждаха и двамата. Това започна да ми лази по нервите.

— Стига вече. Давайте да правим каквото ще правим. — И аз тръгнах към стълбата.

Вървяха пред мен. След като избутах дъските и боклука настрана, двамата прелетяха като куршуми покрай мен и потънаха в най-тъмния мрак, който някога съм виждала. Той нямаше нищо общо с изгревите и залезите. Древна тишина. Когато навлязох в нея, усещах как ме обгръща, как облизва врата и лицето ми — лекичко, внимателно — като господин Котак, който ще близне нещо, ако не е сигурен дали иска да го изяде. Но аз продължавах нагоре — чисто и просто от безсмислено упорство. Не се гордея с ината, който понякога все още проявявам, но мога да кажа, че и от него има полза. В Библията се говори за истинската любов, която прогонва страха. Това не знам, но спортната злоба го прави всеки път.

На третия етаж беше по-светло заради високия прозорец в далечния край на коридора. Видях небе, облаци и горните клони на същото дърво, под което бях седнала. Котките вече бяха стигнали до средата на етажа, аз вървях към тях и усещах напиращата кихавица, защото тук всичко беше потънало в прах. Кихането е хубаво нещо, кихането е нещо обикновено — в него няма нищо призрачно или отвъдно. Третият етаж приличаше просто на етаж и толкова — затворени врати и студен прах, два стари кабинета в руини, няколкото избелели портрета, висящи над изкривени стенни свещници, още свещници на стойки. Здрач, не мрак.

Господин Котак и персийката ме чакаха не пред някоя врата, а пред тесен панел от ламперията от лявата страна на коридора. Той не беше по-различен от другите: същият мръсен дъб, украсен с върбови клонки отгоре и отдолу, със същите резбовани, очукани лица на сатири, подаващи се от ъглите. Третото лице отгоре надолу беше по-голямо, приличаше на лъвско — или може би на слънчоглед със зъби. Имаше го и по останалите панели, но точно този лъв беше с малки дупки за очи, сякаш там някога са стояли прозрачни стъклени топчета или скъпоценни камъни.

Тъкмо стигнах дотам и персийката издаде онова свое далечно „мяу“ и изчезна в панела точно както сигурно прави, когато ние, хората, се прибираме вкъщи. Всъщност не влезе в него, а сякаш за миг се събра в безформена сивозелена мъгла и после изведнъж мина през панела. Пет секунди — и вече я няма.

С господин Котак се гледахме един друг. Това е единственият път, когато съм го видяла също толкова озадачен, изтънял и сащисан като мен. Издаде въпросителното „мрррп?“, а аз казах:

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

Не виждах нито брава, нито панти; на всеки, който чете, това може да му заприлича на сляп проход към тайна стая, но не и на мен. Опитах панела — натисках силно всяко върбово листо и всичко, което беше релефно. Дори пробвах да бръкна в празните очи на лъвската глава — защо не? Нищо. Господин Котак измяука нетърпеливо.

— Опитвам се — сопнах се аз.

После си помислих, че ако навремето лъвските очи са били камъни, може би те са се допирали до нещо в гнездата. Порових из джобовете си, намерих един кламер, изправих го и започнах да бърникам в дупките. Дясното око — нищо. Лявото око… в лявото око имаше малка дупчица на дъното на гнездото… меко прищракване и после още едно по-силно… и изведнъж проби дневна светлина и панелът се заотдръпва назад много бавно. Помня, че видях ъгъла на една картина и краката на стол.

Господин Котак се втурна през дупката толкова бързо, сякаш от другата страна се намираше паничката му с храна. Но аз не помръдвах от мястото си, защото третото прищракване беше в главата ми — осъзнах, че това зад панела трябва да е стаята, която не успяхме да открием в плановете на къщата и в никакви скици — стаята, чийто кръгъл прозорец никога не отразяваше слънцето. Когато го осъзнах, понечих да избягам, но не го сторих. Стоях там неподвижно — кой знае колко, — а после изведнъж бутнах тайната врата да се отвори докрай.

И там беше Тамзин.