За мен нощите вече не бяха същите.
Никога няма да разбера как нощното бродене с мен из фермата Стауърхед стана навик на Тамзин — ако призраците изобщо имат навици. Тя ме чакаше до южния обор или под ореха зад мандрата през две-три вечери. Понякога бяхме като две старици на обичайната им разходка, която правят вече години наред. Но за мен всеки път беше като първи — дори и за нея да беше така, аз никога не смятах срещите ни за уговорени. Тамзин всеки момент можеше както да забрави за мен, така и да дойде и да ме намери. Затова когато ми замиришеше на ванилия и я видех да просветва нежно в здрача и да ми се усмихва (тя никога не се появяваше от нищото, както правят призраците във филмите), всичко в мен подскачаше в готовност, както щурците изскачат от тревата. Вероятно един ден ще изпитвам нещо подобно към някой мъж, но той още не се е появил.
Тамзин и аз бяхме единствените, които знаехме какво става около Имението и фермата след падането на нощта. Искам да кажа, Джулиан видя богарт, Сали винаги си имаше своите подозрения, но никой не знаеше — дори и след всичко случило се. Сега е около десет часа вечерта, аз седя и пиша в музикалната стая на Сали, която тя подло превърна в най-уютното място в цялата къща. Тони танцува в Единбург, Джулиан е излязъл с най-новата си приятелка, а Сали и Евън са в северния обор с мадам Каролайн Ламб, която тази вечер трябва да роди и има нужда от компания. Типична селска вечер в Дорсет. Не се случва нищо, което да не е било известно на Томас Харди.
И ако просто стана, отида до входната врата, отворя я и погледна навън — към двора, двата обора, мандрата, краварника и работилницата… там навън в мрака се движат създания, които обикалят наоколо още преди Имението да е било построено, бих казала, още преди изобщо да е имало хора в Дорсет. Виждала съм ги. Говорила съм с тях, бягала съм от тях, а две от тях като че ли спасиха живота ми и може би повече от моя живот. Можеш да обиколиш Дорсет от Кранбърн до Чармът, от Джилингам до Портланд — и те пак ще са тук след падането на нощта. Зная го със сигурност.
Смешното е, че преди да дойдем тук, фермата Стауърхед е била на път почти да бъде обявена за ООНИ (обект на особен научен интерес) заради един конкретен вид полевка, която не се срещала никъде другаде освен в тази част на западен Дорсет. Което би означавало край на Стауърхед — не можеш да упражняваш земеделие в ООНИ, — но понеже няма страна в света, която наистина да защитава ендемитите, всичко беше наред. Нищо, което живее в нашата земя, не се смята за застрашен вид.
Тъй като никога не бях сигурна кога ще се появи Тамзин, трябваше да следвам интуицията си, която, вярна или не, ми погоди няколко лоши номера. Един път всички се бяхме натъпкали в колата да ходим на кино в Йовил, а аз се отказах в последната минута — буквално скочих в движение на излизане от фермата, — защото изведнъж просто разбрах, че Тамзин ме чака. Този път наистина беше така, но трябваха безброй обяснения, когато другите се върнаха вкъщи. Когато излизах вечер навън — „да се поразкърша“, „да си проясня главата“ или каквито там обяснения давах, — винаги трябваше да се разправям, от една страна, с Джулиан, който искаше да идва с мен, а, от друга, със Сали, която никога не заспиваше, преди да се увери, че съм се прибрала. Веднъж говорех с Мийна по телефона и видях леко потрепване на прозореца, което трябваше да е Тамзин, и просто затворих на Мийна, за да изтичам навън. Оказа се обаче само една птица — козодой или нещо подобно, — затова пак звъннах на Мийна да й се извиня. Никога повече не й затворих телефона — дори и когато се появяваше Тамзин.
По време на тези разходки обикаляхме фермата Стауърхед с Тамзин, а понякога и с котките, които се гонеха направо в краката ни и после изчезваха. Тамзин просто се носеше до мен като пухче от глухарче, като балонче, което сме изпуснали. Най-удивителното беше, че тя наистина помни всяка нива, всяка култура. Например казваше:
— А, върнали сте на тази ливада райграса. Баща ми постоянно се опитваше да отглежда френски треви — люцерна и всякакви такива.
Или:
— Кълна се, Джени, вие копаете превъзходни кладенци днес. Ние нямахме такива тръби и канали, нито такива помпи, а само прости изкопи и канавки, пълни с камъни и храсти. О, да можеше баща ми да види тези тръби! — И тя сякаш въздъхваше и продължавахме нататък. Жива или мъртва, Тамзин Уилоби си беше наистина селско момиче.
Овцете изобщо не я забелязваха, когато пресичахме долното пасище (те дори не забелязват, че са овце), но обикновено успяваше да изплаши колито Албърт. Иначе вниманието му не би привлякло нищо освен лисици, заплашващи малките агънца, но когато минавахме с Тамзин покрай него, той вдигаше глава към нас, забиваше предни лапи в земята и започваше да лае френетично, докато не загубеше гласа си. А това плашеше овцете, така че спряхме да ходим натам.
Тя искаше да знае всичко за мен, за Сали и Евън и за момчетата — дори и за Норис и за семейство Ловел. Особено за Ловел. Беше наясно, че семейството й вече не притежава фермата, но нямаше представа в чии ръце е била тя и какви промени са настъпили през последните петдесет години. Обясних й, каквото можах, а то не беше много. Тамзин разбираше повечето неща, ала когато започнах да говоря за XX век, загуби интерес. Мина доста време, докато схвана, че при всичките пари на баща й тя никога не е напускала Дорсет с изключение на две почивки в Бат; при цялото й образование за нея нямаше друг свят освен Дорсет и наистина я интересуваше само колко се е променил той. Говореше сякаш на себе си:
— Джени, Джени, какво да търся на това място, където съм… спряла…, когато в дългите си сънища сънувам само онова, което е било? Имам нужда да знам какво е, трябва да знам, ако завинаги ще… — и после не проговори дълго време.
Казвах й, че хълмовете все още са тук и пеперудите, и дивите цветя, и вечерната мъгла, идваща от Канала. Говорех за малките мрачни долини като тази, където Джулиан си заклещи крака в потока, за обори и бараки, които би трябвало да разпознае, за ферми, където бях виждала да впрягат коне във вършачки, толкова стари, че сигурно Томас Харди е бил там, когато са ги докарали. Подробно описвах времето, когато с Мийна видяхме в гората един човек, който ограждаше с плет пасището на овцете, като огъваше лескови клони и си пееше под носа. Но никога не споменах и дума за разораните целини, замърсяването на въздуха и жилищното строителство по хълмовете. Защо да го правя?
— Ако можех да се отърва от тези мои окови — все повтаряше тя. — Ако можех веднъж да се разходя из моя Дорсет, само един път, преди да премина в… където трябва да се намирам. Макар да ми е скъп и още да ме държи, Стауърхед вече не е моят дом, нито е бил, откакто Едрик…
Тук тя спираше всеки път, като прескачаща плоча. И да я питах пак и пак кой е Едрик, Тамзин или нямаше да отговори, или сменяше изцяло темата и ми разказваше как майка й правела сладко от рози или как баща й отглеждал пчели.
— Той ми казваше: „Кати — така ми викаше на галено, — Кати, момиче, ако един мъж има нужда от утешение, ако трябва да си отдъхне след всекидневните тревоги и усилия, остави го да погледа тези създания, докато се трудят. Там има милост за теб, пълно опрощаване на всички грехове, на всички скърби.“ Още си мисля за него, Джени, и ми е толкова тъжно, че пчелите вече ги няма.
Може би това беше нейният начин да ме накара да не задавам повече въпроси за Едрик — или за Другия. Призраците не могат да плачат, но аз бях готова да ревна всеки път, когато тя си спомняше някоя дреболия отпреди триста години. Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова повече неща си спомняше, а и самата тя ставаше по-лесно и по-ясно видима. Баща й казвал на майка й „Маги“, съкратено от Маргарет, а насаме двете го наричали фучащия Роджър Уилоби, великия романтик или „сър Суетното конте“ — по името на някакъв герой от някаква пиеса. Любимият й кон била кобилата на име Грация, любимият й аромат — на лавандула, която майка й садяла навсякъде пред Имението. Разбира се, лавандулата отдавна вече я няма, както и всички от семейство Уилоби, както и пчелните кошери на баща й.
Имала по-голяма сестра, която починала по време на голямата чумна епидемия — същата тая епидемия, за която трябваше да учим по история на Британия…
— … и изобщо не знам как пропуснах да се разболея, Джени, защото винаги спяхме заедно. Името й беше Мария, затова го включих веднага в моето собствено име — мислех си, че мама ще е по-малко нещастна. Но тя ужасно се разсърди и ме наби, което иначе никога не е правила, и ме закле никога повече да не използвам името на сестра ми. Но аз все пак го запазих. — Този път ми се стори, че си е спомнила за сълзите.
Знаех, че тя търси някого, с когото много искаше да ме запознае. Мислех, че е онзи стар неин приятел, който беше изчезнал зад буковите дървета на два или на четири крака — онзи със златните очи. Попитах я, но тя никога не би ми отговорила.
Когато и да минехме покрай дъбове — особено покрай Стоакровата гора на Джулиан, — тя пак ме предупреждаваше за дъба.
— Тази гора е изкоренявана три пъти, Джени, въпреки че тези тук изглеждат съвсем млади. Два пъти преди мен и после още веднъж, но всеки път от пъновете необичайно бързо израстват филизи. Старците по тези краища казват „Малкият народ се крие в дъбовете“, а в три пъти изкоренявана дъбова гора живеят Дъбовите хора. Никога, Джени, никога не стъпвай под дъб след залез слънце — и ме караше да й обещавам това отново и отново.
Ето защо, когато за първи път видях Били Блин, подскочих на два метра от земята. Той не беше в някоя дъбова горичка, а стоеше на едно буре в северния обор. Беше на ръст приблизително колкото богарта, но по-слаб и не толкова плещест. Носеше нещо подобно на старовремски костюм с патладжанено жабо и подходяща жилетка. Слава богу, без шапка. Не мисля, че бих понесла и шапка. Седеше с кръстосани глезени, едната ръка в джоба, другата — опряна на стената като мини Джими Кагни, вечния любимец на Сали. Само че така, както косо падаше лунната светлина през прозореца зад него, повече приличаше на един английски актьор, който играеше ролята на Дългия Джон Силвър в оня стар филм на Дисни. Точно така, Робърт Нютън.
Тамзин ни запозна много официално, сякаш се бяхме срещнали на парти или на вечеря.
— Джени, това е Били Блин. Били Блин, имам честта да ти представя господарката Дженифър Глукстейн. — Почти нямах нищо против името Дженифър, когато тя го произнесе.
Досега вече бях поупражнила доста реверанси, така че му направих един дълбок реверанс, а той сложи ръка на корема си и се поклони. После се изправи бързо.
— Не трябва да носиш косата си така опъната назад, дете не ти отива, не ти отива. Вслушай се в съвета ми и я среши напред.
Имаше дорсетски акцент, но не онзи стар дорсетски, на който говореше богартът. Можеха да се чуят „з“-тата, а „ай“ сякаш искаше да излезе като „ой“, но изобщо не се затруднявах да го разбирам. Проблемът ми беше цялата картинка — един висок две стъпки Робърт Нютън да ми казва как да си реша косата.
— Вижте, господин Били Блин, наистина оценявам интереса ви… — започнах аз.
При тези думи той стана абсолютно розов. Изопна се, колкото позволяваше ръстът му, и се разкрещя, тропайки с крак:
— Аз нее съм гоозподин Били Блин! Викай ми Били Блин точно като нея, ето как трябва да ми викаш! Аз съм самият Били Блин!
Отстъпих крачка назад — той беше толкова ядосан, — но Тамзин се намеси веднага:
— Били Блин, тя е толкова млада и не искаше да те обиди. Самата аз бях такава, когато се срещнахме за първи път, помниш ли?
Това го поуспокои, той си върза жабото и си пооправи жилетката.
— Да, помня. Ти беше не по-голяма от Били Блин, а маниерите ти не бяха по-добри от тези на таралеж. — Сега той цял излъчваше носталгия, в очите му блеснаха истински сълзи. Пак ми се поклони.
— Моля за извинение, господарке Дженифър…
— Джени…
— Господарке Джени тогава. Искрено ти се извинявам, но по-добре се вслушай в съвета ми за косата. И след като вече съм започнал, жълтото не е твоят цвят. Зелено ти трябва, послушай ме, зелено и синьо. Били Блин знае най-добре.
И продължи все в този дух, като не млъкваше. Обясни ми, че синусите ми ще се прочистят, ако ям червена детелина, че няма повече да се будя с главоболие, ако си преместя леглото до отсрещната стена.
— А твоята приятелка, тъмното момиче, няяма защо да си изплаква очите по онова момче от хора. Цаалото семейство ще е заминало, дойде ли есен, преместило се някъде в Африкъ. Кажа й, че Били Блин казал така.
Обещах да й кажа. Били Блин ме изгледа продължително, изучавайки ме отгоре додолу. Очите му изобщо не приличаха на очите на герой на Дисни, но не бяха и лоши като на богарта. По-скоро приличаха на украсени със скъпоценни камъни проходи, които водеха някъде много-много назад или някъде много-много напред, не знаех точно накъде. Изведнъж той кимна.
— Да, ще ви трябва съвет на Били Блин, и на двете вий. Сега пък гледаше Тамзин. — Ти искаш да си седиш на едно място, ето какво искаш. Затова си стой кротко, не тичай така насам-натам. — Да учиш призрак как да се държи ми се стори най-тъпото нещо, което някога бях чувала, но Тамзин кимна. Били Блин пак се обърна към мен: — Ти. Ще направиш най-добре да стоиш далеч от това място. И престани да им изяждаш гроздето.
Това вече беше непоносимо. Зяпнах насреща му като пиле голишарче.
— Какво място? И защо да не е хубаво да ям грозде?
— Изяждаш всичкото грозде — спокойно отговори Били Блин и продължи да си приказва с Тамзин, но аз бях твърде заета, докато се изчервявах, за да ги слушам какво си говорят. Защото за гроздето си беше самата истина. Винаги смятам да оставя малко, но човек не може да ми има доверие.
Тъкмо мислех отново да го попитам от кое място трябва да стоя далеч, когато чух гласа на Евън:
— Джени? Ти ли си?
Тамзин изчезна по начина, по който изчезват такива като нея, а Били Блин скочи през прозореца и просто се стопи в лехата с патладжани. Обърнах се и видях Евън на вратата — рошеше косата си с отсъстващ поглед, както прави винаги.
— Започнахме да се поизнервяме — отбеляза той.
— Извинявай, но загубих представа за времето.
С Евън вече се погаждахме много по-добре. Не го обвинявах, че е съсипал живота ми. Имаше дори дълги периоди, когато си мислех, че всъщност изобщо не го е съсипал. Но не исках той да го знае, а имах неприятното чувство, че той е наясно. Бях инвестирала много време, мисли и енергия да мразя Евън. Не бях готова да го определя наистина като загуба и да го отмина. Такава бях тогава.
— Търсех нещо — казах аз на излизане.
Евън ме погледна странно. Тогава северният обор беше само един огромен склад на земеделска техника и разни неща, покрити с брезент, и на тайнствени стари варели като онзи, на който стоеше Били Блин. Евън не настоя и двамата се загледахме в Имението.
И на тъмно личеше, че Евън е уморен.
— Майка ти се притеснява от тия твои нощни разходки рече той. — Аз също. Много е лесно да скочиш някъде, например в някоя бразда, и да си строшиш глезена, ако не знаеш къде да вървиш.
— Внимавам. Сега вече наистина познавам мястото доста добре. — И в момента, в който го казах, се спънах — но не в някоя дупка, а в господин Котак, изскочил точно на пътя ми, както прави понякога. Той изсъска, аз също изсъсках да внимава, глупава котка, и с наранени чувства той изчезна в гъсталака. Реших, че докато дойде време за спане, ще му мине.
Евън тъкмо беше започнал:
— Мисля, че няма да е зле, ако с теб идва някой — Джулиан или Тони… — но аз го изпреварих с въпроса дали знае нещо за Били Блин. Винаги можеш да отклониш Евън с нещо, свързано с легендите или фолклора. Момчетата го правят постоянно.
— Били Блин? — той поклати глава и се поусмихна. — За бога, не съм чувал тези думи от години. Кой ти каза за Били Блин?
— Една приятелка. От училище. Тя каза, че те давали съвети, така ли е?
— Точно това правят — разсмя се Евън. — Твоят Били Блин живее само за да дава съвети. Няма значение нито темата, нито времето, мястото или човекът — Били Блин ще ти каже какво да правиш, без да си го питал. Такава им е природата, но това е най-малкият проблем. Той не винаги е прав.
Попитах дали по едно и също време може да има само един Били Блин също като феникса. Евън никога не беше чувал нещо подобно, нито пък как можеш да извикаш точно този Били Блин, който ти трябва.
— Но може в Дорсет да е различно. Има много местни варианти на легендите за английските духове. Както изчезна нашият богарт — такова нещо никога не бях чувал досега. Можеш да сключиш сделка с богарта, но никога не се отърваваш от него.
Приятно му беше, че си говорим, и това беше лесният начин да не му давам възможност да задава въпроси за нощните ми разходки из фермата. Чувствах се малко виновна, а още по-виновна бях заради това, че не казах на никого какво точно стана с богарта. Евън ми разказа историята за едно йоркширско семейство, което напуснало фермата си, за да се отърве от един богарт, но скоро открили, че са го взели със себе си на новото място. А аз си мислех за Тамзин и пак си блъсках главата кой е Едрик и какво знаят и Черното куче, и Били Блин, което ние не знаем. И къде би трябвало да се намира Тамзин, а не тук, където аз исках да бъде.
Все същото. Чувствах се толкова виновна, че преди да стигнем до Имението, попитах Евън:
— А какво всъщност не е наред с фермата? Чувам ви да си говорите със Сали, но не разбирам. Доколкото аз виждам, всичко изглежда страхотно.
Евън спря насред пътя поразен. Мисля, че нямаше да е по-учуден, ако до него се бе приближила Тамзин и се бе опитала да си изпроси една цигара. Той пак си разроши косата, въздъхна, огледа се колебливо наоколо и най-сетне каза:
— Джени, хората са обработвали тази земя повече от триста години и почвата е изтощена и съсипана. Сега е неплодородна липсва й азот, а това, което й даваме, е гаден поток от химически торове. През последната година продължих да следвам този начин на земеделие, защото семейство Ловел го очакваха — и защото земята буквално се е пристрастила към него. Може сега да ти изглежда добре, но реколтата е едва на половината от това, което трябва да бъде, догодина ще е още по-слаба, по-догодина — съвсем ще намалее. Вината е моя и аз знам какво трябва да направя. Но ме е страх да го направя.
Вече бяхме стигнали до къщата и Евън влезе вътре, без да ми каже повече нито дума. Почаках малко отвън с надеждата набързо да видя Тамзин. Но тя не се появи и аз се прибрах да спя и вместо нея да почакам господин Котак. Ала и него го нямаше. Дълго лежах будна, прегърнала смешната стара горила на Джулиан, с глава, пълна с прекалено много неща, за да успея да помисля поне върху едно от тях. В този момент бих се зарадвала дори на гадните тънички гласчета в банята ми — просто за разнообразие.
По някое време трябва да съм заспала, защото ме събуди господин Котак, който се беше вкопчил в битка с някого навън. Познавам звуците, които издава в такива случаи: ниски и зли като трион, режещ кост. Подадох глава от прозореца и му извиках да се качва горе и той се появи след миг, а съперникът, когото не можах да видя ясно, изчезна под джипа на Евън. Господин Котак дишаше тежко, очите му бяха червени като на Черното куче. По гърдите му имаше кръв. Посегнах да го огледам, но той се дръпна и седна да си ближе раната, като продължаваше да ръмжи. И все още го правеше, когато пак заспивах.
На сутринта беше добре, спокоен и хитър както винаги, въпреки че пак не ми позволи да погледна драскотината на гърдите му. Влязох в банята и се заех с косата си — опитвах се да преценя с каква прическа изглеждам най-добре. Повиках Джулиан да ми помогне да преместим леглото.