Девет

Хубаво беше, че господин Котак хареса Джулиан. Мисля, че Джулиан не би се примирил с обратното.

Господин Котак не харесва много хора. Толерантен е към всеки, но не значи, че обича всички. Джулиан сигурно го е разбрал. Господин Котак завря муцунка в лицето на Джулиан, обгърна с предните си лапи врата му и позволи на Джулиан да го увие около врата си, както му бях казала. Никога не бях виждала господин Котак да го позволява другиму. На Джулиан бях го казала само за да го накарам да млъкне и се надявах той да забрави. Но котките понякога те изненадват.

С Тони обаче господин Котак беше учтив и официален и толкова. Наистина обичаше да застане на вратата на репетиционната на Тони и да го гледа как танцува. Все едно дали Тони просто се упражнява или обикаля стаята замислен — господин Котак беше адски щастлив да седи там и да го гледа. Тони затваряше вратата, щом го мернеше, но в стаята ставаше задушно и той отваряше отново, а господин Котак се връщаше със скоростта на куршум. Абсолютно, безкрайно, окончателно очарован.

Но не и Тони. Почти всеки път се повтаряше едно и също — той идваше при мен и казваше нещо от рода:

— Джени, много бих искал да те помоля да държиш това животно далеч от студиото ми.

— Ама той нищо не прави — отвръщах аз. — Просто му харесва как танцуваш. Според мен трябва да си поласкан.

— Да, ама не съм. Не обичам да ме гледат. Това ме изнервя.

— Вероятно ще направиш интересна кариера.

А Тони се вбесяваше и се отдалечаваше с викове:

— Да се харесвам на котки! Да не би да танцувам за котките, бе!

Наистина упорито се опитвах да накарам господин Котак да стои навън или в моята стая в тези дни, но предварително си знаех, че е безполезно. В Ню Йорк или Дорсет господин Котак отива където си иска и единственото, което някога съм успявала да направя, е да се влача подире му. И затова се случи всичко, което се случи, все едно как ще го погледнете. Ако господин Котак не беше така запленен от танците на Тони, не зная дали някога щях да срещна Тамзин. Според Мийна било съдба. Не зная. Ще видите. Всеки момент.

Господин Котак много подробно изследваше новите си владения. Коли и съоръжения, дупки и кучета и разни щуротии, за които поназнайваше нещо, но никога в живота си не беше виждал крава, пиле или балировач на сено. Бързо откри каква е разликата между лисиците и градските кучета. (Албърт не беше проблем — Албърт не забелязваше нищо освен овцете.) За разлика от мен обаче не губеше нито миг да ругае и мрънка, а просто продължаваше нататък. Всеки ден го виждах как се промъква все по-далеч от Имението, свиква с представата за трева и кал, подушва всичко и после сяда и го обмисля. Без да бърза. Дълго се задържаше в мандрата, катереше се по дърветата да гони катерици, сякаш цял живот е правил това; само веднъж трябваше да му помогна да слезе. Още на втория ден навън вече припикаваше разни неща или се отъркваше о тях, за да ги маркира със собствената си миризма. Май и аз трябваше да го направя.

След два месеца — към края на април — началото на май той вече знаеше всичко, което може да се знае за фермата Стауърхед. И не харесваше всичко. Можеше по цял ден да обикаля наоколо, но нощем обикновено се прибираше вътре, макар че щом нощите станаха по-топли, му оставях прозореца отворен. А когато се връщаше отвън, винаги ме будеше нещо, което никога не бе правил в Ню Йорк. Не само се завираше под завивките ми и се притискаше към мен, но продължаваше да говори — издаваше звуци, които не са мяучене, определено не мъркане, нито дори онова въпросително „мрррп?“ на всички котки, а по-скоро суров, почти важен звук, не силен, но особен. Само тая дума можах да измисля. Прави го винаги, когато иска да ми каже нещо важно, за което предварително знае, че няма да го проумея. По-късно щях да разбера, но все едно — никога не правя нищо навреме.

Значи началото на май. Пианото на Сали вече беше акордирано и тя дори имаше две ученички — помня, че бяха сестри — в Дорчестър. Каза ми, че парите не са много.

— Ама имам нужда пак да преподавам, поне малко, за да не ме погълне фермата. Това е единственото, от което ме е страх. — Попита ме дали не искам да ходя с нея за компания. — Лидия е съвсем начинаеща, но Сара ще стане добра. Можеш да слушаш или пък да отиваш да се разходиш и после да се чакаме при колата.

Разхождах се. Дорчестър е „столицата“ на графство Дорсет, но си е по-скоро градче, а не голям град. Все пак не е като парк от времето на добрата стара Англия въпреки всички бунгала, градини и места за пикник наоколо. Разхождах се по улица „Хай Ийст“ — там ме оставяше Сали — дотам, където тя преминаваше в „Хай Уест“ и където е статуята на Томас Харди. Минавах покрай червени, добре поддържани тухлени къщи и кръчми и покрай една църква, от която той може би е излязъл вчера. Тесни пресечки, високи тесни прозорци с тежки стари капаци, врати, не по-високи от мен, цветя в задните дворове или по первазите на прозорците. Тълпи хора снимаха статуята на Харди и Музея на графството — Тони ги наричаше „кръжецът на Юстейша Вай“. Появяваха се с топлото време, тълпяха се в къщата на Харди и в музея, където е събрана цялата собственост на горкия човек — от стола и бюрото до цигулката му. Оттук купих две картички за Марта и Джейк.

Влязох в един магазин и си купих малък месен пай и джинджифилова бира; изядох го, докато стигна до река Фром. Изгубих се, разбира се, а това е доста трудно в Дорчестър. Успях да намеря пътя към колата — Сали вече ме чакаше. В Ню Йорк досега щеше да е обезумяла от страх, а тук, в Дорчестър, спокойно си четеше някаква оперна партитура. Дорсет наистина й се отразяваше добре. Англия — също. Отсъствието ми изведнъж я бе накарало да се почувства самотна, а аз изобщо не усетих нищо подобно, докато се разхождах сама.

Излязохме от Дорчестър по друг път, не по този, по който бяхме дошли, за да може тя да ми покаже цъфналите покрай пътя кестени. После зави към някакъв хълм и две ферми — да погледнем крушовите и ябълковите цветове. Това ме подразни — тя познаваше отбивките, най-кратките пътища, беше научила различни подробности, за които аз нищо не знаех. Откакто бяхме тук, с всяка изминала минута тя ставаше все по-малко моя майка и все повече Сали, а аз изобщо не бях разбрала. Не съм сигурна дали това ме накара да се чувствам по-самотна или не. Вероятно само по-объркана.

Помня как ме попита направо, а не със заобкикалки, както често правеше преди:

— Джени, по-добре ли ти е? Искам да кажа тук.

Това е поредното трудно нещо за описване. Чувствах се донякъде по-добре и го осъзнавах — не само заради господин Котак, а и заради Мийна и Джулиан, заради госпожа Абът, класната ни и защото стаята ми започваше да изглежда както исках, и може би, защото английският климат наистина допринасяше за вида на кожата ми. Защото можех и да мисля по-добре, докато лежа по гръб в подножието на някой хълм и гледам пеперудите. Утрото винаги беше по-мъдро от вечерта.

Но нямаше как да го кажа на Сали. Не можех и няма защо да обвинявам себе си, каквато бях по онова време. Бях аз, но проклета да съм, ако бях готова да се откажа поне от малкото предимство да карам майка си да се чувства виновна, задето аз бях нещастна. Нещата можеха да са наред още тогава, но кой знае защо аз изпитвах необходимост да се ежа. Както го виждах, Сали беше единственият човек, който сякаш някога се е интересувал какво мисля за него, и аз изобщо нямах намерение да променям отношението й, докато не ми се наложеше. Мийна, може и да се срамуваш от мен, но там, в колата, развалих работата.

— Справям се добре — казах. Равно, безизразно, безучастно. Господи, и сега чувам гласа си! Но Сали ме познава, а аз все забравям колко добре ме познава. Затова попита:

— Какво точно означава това?

— Означава, че се справям. Означава, че съм добре, не се безпокой за мен, добре я карам. Нали така?

— Не. — Такова нещо Сали никога не би казала у дома. Джени, не зная какво е в ума ти, но винаги ми е по-добре, когато размахващ юмруци и блъскаш по стените. Сега си губиш времето с нещо, но искам да разбереш, че каквото и да е то, няма да стане. Както и да тръгне фермата, няма да се върнем в Ню Йорк. Избий си го от главата, дете. Това е, тук е домът ни, тук е семейството ни и ако не си щастлива, много съжалявам. Аз лично съм по-щастлива, отколкото някога съм била. И мисля, че и ти можеш. — Изведнъж ми се усмихна — с истинска двайсет и четири каратова усмивка, каквато бях виждала у Марта, но не и у майка ми. — И ще ти кажа нещо: мисля, че на моменти дори си щастлива — когато аз не те гледам. Права ли съм?

Не отговорих. He казах нито дума през целия път до фермата Стауърхед. Когато се прибрахме, изскочих от колата и тръгнах да търся господин Котак, защото исках да поседя някъде навън с него и да се додепресирам. Но него го нямаше в мандрата, нито спеше в стаята ми, така че тръгнах към източното крило, където беше студиото на Тони. Страхувах се котката да не е там. Дойдох точно навреме, за да хвана господин Котак, когото Тони изхвърляше през вратата. Развиках се, Тони също:

— Казах ти какво ще направя, казах ти, Джени!

И той трясна вратата, а господин Котак изхвръкна от ръцете ми — реших, че го е уплашило захлопването на вратата, защото ме одра със задната си лапа, а той никога не дере. Беше изчезнал, преди изобщо да си отворя устата да го повикам.

Видях го вече в подножието на старото стълбище — тъкмо се плъзгаше между две откъртени дъски, а пред него през дупката нещо проблясна нагоре по стълбите. В полумрака изглеждаше сиво или може би сивосиньо, тичаше на четири крака, без да издава звук; не беше нито плъх, нито мишка, нищо подобно, поне това забелязах. Но каквото и ще да е, не исках господин Котак да го гони. Посегнах да хвана господин Котак, но със същия успех можеш да хванеш и дъжда. В миг изчезна и изведнъж се озова зад оново сивосиньо нещо, полуизвърнат, за да се срещнат. Повече не ги виждах. Стори ми се, че чух как господин Котак веднъж издаде онова свое „мрррп?“. И после — нищо.

Побесняла, задърпах дъските, за да разширя дупката и да мога да мина през нея. След това спрях, защото не бях господин Котак и нямаше да тръгна по тези мрачни стълби сама. С Мийна или Тони да, може би дори с Джулиан. Но не и сама.

Постоях малко там да го чакам, но започна да ми писва и се предадох. Отдалечих се, като през няколко секунди се обръщах назад да видя дали не ме следва. Обикновено точно така прави, след като разбере, че наистина си тръгвам, спуска се и се изстрелва пред мен, за да изглежда, че идеята е негова. Но не и този път. Почаках в стаята си, докато Евън не ме извика да помогна на Тони да сложи масата за вечеря. Господин Котак все още го нямаше. Не се появи и до вечерта. Не се притеснявах за него — в Ню Йорк си прекарваше по цяла нощ със сиамката Хъси, — така че почистих в кухнята, помогнах на Джулиан с домашното му по география, той на мен — с математиката (наистина е бог, точно както ми каза, когато се срещнахме), поговорих с Мийна по телефона и си легнах рано.

Събудих се точно преди господин Котак да влезе в стаята ми. Бях оставила вратата притворена, както и прозореца, затова може би ставаше течение. Първо седнах в леглото и опипом потърсих нощната лампа с мисъл за богарт, пуук и Хедли кау. Но после усетих, че господин Котак е в стаята и нямаше нужда да светвам.

— Противна жалка котка, така ме изплаши! — казах. — Веднага си качи задника тук!

Силно тупнах по леглото и го усетих да скача — едновременно тежък и лек — на глезените ми. Но вместо да се приближи към мен, както прави винаги, той издаде онова въпросително „мрррп?“ и в следващия миг още нещо се появи на леглото. Не мога да го опиша точно, защото беше съвсем безплътно — нито тупване, нито шум, нито гънка на одеялото. Но на леглото ми до господин Котак наистина имаше нещо и аз почти съборих лампата, опитвайки се да я светна. Единствената причина да не изпищя и да не събера цялото проклето Имение беше, че не можех да си поема въздух. Помислих си, че повече никога няма да мога да дишам.

Беше друга котка. С дълъг косъм, къси лапи, синьосива козина, с тъмнозелени очи и широка, малко сплескана муцуна. За Бога, беше персийска! Никак не обичам персийките, но не това беше важно, а че можех да виждам през нея.

Е, не точно през нея — всъщност не беше съвсем прозрачна, но почти. Чертите й бяха малко неясни, но персийките и бездруго изглеждат така. До господин Котак тя изглеждаше малко по-тъмна, изсветляваше, когато се движеше или на фона на одеялото. А когато за миг седна да се почеше, я изгубих от поглед под лунната светлина, осветяваща бялата стена. Господин Котак я докосна с рамо и тя отвори уста и издаде едно тихо-тихо и далечно „мяу“. Не истинско „мяу“, а по-скоро стар пожълтял спомен за „мяу“.

Втресе ме. Стана ми толкова студено, че можех да усетя студа с ноктите си. Господин Котак продължаваше да побутва нещото към мен, аз все се отдръпвах назад, докато не се притиснах в месинговата решетка на леглото. Но то настъпваше, издаваше оня тих далечен звук, който не се засилваше при по-голямата близост. Очите му наистина бяха красиви, но в тях не виждах отразената светлина на лампата или себе си — нищо друго освен тъмно-тъмнозелено.

Котката беше женска — всеки би го разбрал, като види как господин Котак се суети, докосва я и я ухажва. Изпитвах страх от начина, по който тя не можеше да бъде фокусирана точно или по който тя… тя постоянно се променяше, така че не можеше наистина да се прецени какъв е цветът й. Но започвах да усещам любопитство едновременно със страха. Не се опитах да я докосна, макар че беше очевидно достатъчно плътна, за да може господин Котак да се отърква о нея. Не исках да знам каква е на пипане.

Когато най-после гласът ми се върна, се обърнах към нея:

— Значи ти си била, а? Теб е гонил през цялото източно крило и нагоре по стълбите. Сигурно трябва да му е било добре с теб, само това мога да кажа.

Тя погледна право в мен. Ако всичко останало беше малко неопределено, очите й не бяха. И за минута не се усъмних, че не е разбрала какво казвам — и дори по-добре от господин Котак. Започваш да си мислиш така, когато току-що си бил събуден посред нощ от две котки, едната от които призрак.

Защото изобщо нямах съмнения, че тя е точно такава, тази зеленоока персийка, макар че никога не бях виждала призрак, нито вярвах в призраци; дори и през ум не ми минаваше да вярвам в тях. Да не говорим за призраци на котки. Но тя можеше да е само това. Точно както Шерлок Холмс казва, че след като веднъж елиминираш невъзможното каквото и да остане, то трябва да е отговорът, без значение колко е откачено. Почти бях забравила, че ме е страх — толкова исках вече да е сутрин, за да разкажа на Мийна.

Призрак или не, но господин Котак очевидно мислеше, че новата му приятелка е най-великото нещо след отварачката за консерви. Перчеше се, мъркаше и мяучеше монотонно като идиот, танцуваше около нея на леглото и правеше какви ли не номера. На нея това сякаш й харесваше, но на мен ми беше неприятно да го виждам такъв — твърде много ми напомняше за промените у Сали.

— Добре де, добре, ясна ми е картинката — казах аз, — мирясай вече. Надявам се само сиамката Хъси никога да не го разбере, това е.

Тогава персийката се приближи до мен, без господин Котак да я подбутва, и се вгледа право в очите ми. Господин Котак го прави постоянно, но това беше различно. Зелените й очи бяха като онези стълби към третия етаж, но без дъските, препречващи пътя. Усещаш как се облягаш на тях, навеждаш се, започваш да се изкачваш… но аз не исках. Никакво изкушение, никакво колебание. Поклатих глава.

— Просто забрави. Уморена съм и мисля да продължа да спя. Можете да останете тук, ако искате, все ми е едно. Само не вдигайте шум и не разхвърляйте. Ще поговорим на сутринта или друг път.

Дръпнах завивките нагоре, заврях глава под възглавницата и пак заспах — с котка призрак на леглото ми, а собствената ми котка я ухажваше така, че изглеждаше като пълен глупак. Мисля, че бях по-отвратена от него, отколкото се страхувах от нея. Влюбеният господин Котак не е много приятна гледка.

Когато се събудих, нея я нямаше, а господин Котак се беше сгушил в прегръдките ми, сякаш не е прекарал цялата нощ, вършейки кой знае какво с кой знае кого. Когато видя, че съм будна, започна цялата си обичайна рутинна програма „спокойна котка сутрин“: дълго протягане, прозявка с извиване на езика, сериозно почесване, внимателно измиване и най-накрая широко отворени светли очи, в които се чете въпрос: „Какво има за закуска?“ Погледнах го така, както той ме гледа понякога.

— Няма смисъл, откажи се. Зная всичко.

Но не знаех и той знаеше, че не зная. Дойде и погали глава в ръката ми само веднъж.

— Добре де, само не мисли, че ще забравя. — И двамата тръгнахме да си търсим закуска.

Загрузка...