Тамзин

Двайсет и две

Тамзин ме нахока заради Дъбовите хора. Мислех, че Мийна наистина ме е обработила, но след думите на Тамзин разбрах, че не съм била напълно в нейната власт.

— Глупава, тъпа, дървена главо, да не си полудяла? След всичките ми предупреждения да тръгнеш през тази прокълната гора? Господарке Джени Глукстейн, какво те е прихванало? Що за облак е замъглил главата ти? Кажи ми! — Имаше и много други упреци. Тя беше толкова вбесена, че загуби обичайната си прозрачност — изглеждаше също толкова истинска, колкото и Сали, когато ми викаше. Бях очарована да я гледам такава и зная, че съм изпуснала някои изключителни думи от XVII век.

Изобщо не помогна, когато казах, че съм навлязла съвсем малко в гората и само след Мийна, че не съм могла да я оставя сама, защото тя не обърна никакво внимание на предупрежденията ми. Тамзин се хвана за това.

— Изобщо не ми се оправдавай, дете — ти трябва да я пазиш от опасност. Трябвало е да я хванеш за косата още в онзи първи момент, когато е споменала, че ще тръгне през гората. — О, как се гневеше! Беше толкова прекрасна!

След малко се поуспокои (макар че си спомняше колко се е ядосала — и по каква причина — доста след като вече очаквах да е забравила). Застана пред мен и докосна бузата ми, както бе направила с Мийна.

— Джени — прошепна Тамзин, — скъпа моя господарке Джени, още ли не разбираш, че толкова ме е страх да не те загубя, колкото… — Не довърши мисълта си, а започна отначало: — Скъпа Джени, ти добре познаваш опасностите в собствения си свят, но сега се движиш и в моя и трябва да се вслушваш и в малкото, което мога да ти кажа за него. В онова, което наричате нощ, има и по-лоши неща от Дъбовите хора.

— Но на мен ми харесва. Все ми е едно какво се движи свободно в твоя свят, но той ми харесва повече от моя. Обичам да се разхождам нощем дори и когато не съм с теб, след като зная. Дори и на дневна светлина всичко е различно, защото зная.

— Не — остро възрази Тамзин, — не, не знаеш. — И пак се върнахме към това, защо не биваше да позволявам на Мийна да направи и крачка в Стоакровата гора. Но Тамзин вече не влагаше цялата си душа: започна да избледнява, пак да се появява, отново да изчезва, сякаш нещо я дърпаше между нейното време и моето — спомените я сграбчваха оттук, нещата, които искаше да ми каже, я дърпаха обратно към онзи свят. Накрая тя просто се предаде и изчезна, но дори и това не беше съвсем така — не просветна изведнъж, а за момент се поколеба — сапуненото мехурче Тамзин с прашинки, преминаващи през тъжните й очи. След това не я видях дни наред.

Тази пролет обаче много често виждах пуука: никога пак лице в лице в някоя стая, а винаги от разстояние, приел формата на птица, заек, язовец, изправил се на задни лапи, млад червен елен с още неопадал от рогата кадифен мъх. Той може би не беше в състояние да помогне на Тамзин, но определено държеше фермата под око — или пък нея и мен. Според това, което й бях разказала, Мийна каза, че пуукът малко й напомнял Хануман, божеството маймуна: мъдър и силен, много дяволит, но винаги на страната на доброто. Аз лично не бих стигнала толкова далече — и това важи дори след стореното от него за нас, — но се радвах да го видя. Повече се радвах, отколкото съжалявах.

Нещо се бе раздвижило около фермата Стауърхед онази пролет, както беше ме предупредил Били Блин, и най-сетне и аз го усетих. Не бяха само ту появяващите се, ту изчезващи сънища за съдията Джефрис, нито пък периодичните нощни сблъсъци на господин Котак с неща, които сякаш имаха твърде много крака и никога не бяха там, когато сутрин слизах долу да преброя останалите след него тела. Дори не беше и Страшният лов, от време на време лаещ в небето, след като вече задрямвах въпреки данданията — бях започнала да й свиквам. Беше Тамзин.

Тя ставаше все по-неспокойна — не я бях виждала такава преди. Сега я познавах доста добре — колкото добре може да познавате някого, умрял триста години преди вие да се родите. Обикновено знаех къде би могла да бъде, ако не я намерех в стаята й или в студиото на Тони — или говореше навън с онези букови дървета, или се беше свила в люлката на Евън с госпожица Софая Браун и вероятно и с господин Котак. От време на време й харесваше да стои в кухнята, когато Сали или Евън готвеха. Не можеше да ми го обясни точно. Веднъж каза:

— Нямам усещане за миризмите, а само въображение за тях — можеш ли да разбереш това, Джени? — Не можех. — Освен това в кухнята винаги е уютно — както за мен, така и за всеки друг. — Това вече го разбирах.

Но напоследък не знаех нито къде да я намеря, нито какво ще е настроението й, когато успея да я открия. Понякога я виждах на места, където никога преди не се бях натъквала на нея: да се разхожда из нивите сред работниците на Евън или да седи на пианото на Сали, протегнала прозрачни ръце към клавишите, сякаш можеше да ги накара да се раздвижат само с волята си. Когато я заговорвах, тя най-често се обръщаше ужасена и изчезваше. Имах чувството, че ми трябват векове, за да я накарам да се върне, а тогава тя просто не ме познаваше — понякога дори по няколко дни. Веднъж дори не позна госпожица Софая Браун.

За мой ужас имах чувството, че зная какво става с нея. Тя определено не знаеше, а и нямаше смисъл да пита пуука или Били Блин — никой от тях не си правеше труда да каже нещо полезно направо. Затова поговорих с Мийна.

В това отношение спазвах обещанието си, въпреки че трайно бях усвоила навика да не казвам никому нито дума за Тамзин. Но си струваше: не само заради голото успокоение, че хвърлям всичките си страхове и смущения в нечий чужд скут, но и заради самия този някой. Казах й:

— Това е заради Другия, съдията Джефрис. Били Блин продължава да ме предупреждава. Мийна, той не си е отишъл, както ми каза тя — той е някъде наблизо и колкото по-неспокойна и по-активна става тя, същото прави и той. И тя го знае или го знае наполовина и толкова се страхува, че едва успява да се овладее. Или поне аз така мисля.

Седяхме в кухнята на семейство Чари и Мийна ме учеше как се прави пилаф. Обади се през рамо:

— Мислиш, че той може да е още тук, още да остава на земята заради манията си по нея? Така ли е с призраците?

— Знам ли. Нали ти си тази, която е израснала с тях, ти ми кажи. Започвам да си мисля дали случайно тя не е била задържана тук заради някаква своя мания. Например нещо общо с Едрик, с това, което е станало с него. Не знам, Мийна.

— На юг слагат и кокосово мляко — обясни Мийна. — Майка ми не го прави така, но на мен ми харесва. Знаеш ли какво ми се иска? — Не отговорих. — Бих искала да видя онзи неин портрет.

— Веднъж вече я питах. Тя няма представа къде може да е той след толкова време. Търсила съм го няколко пъти — ако е в къщата, значи не съм го виждала. Пък и не зная с какво може да помогне. Тя казва, че художникът бил калпав.

— Ама това не е час по рисуване. Гледай сега — когато слагаш да се пържи оризът, разтъркай го с пръсти, за да се отделят зрънцата. Гледай, Джени! Аз продължавам да си мисля, че картината би могла да ни каже нещо.

И ние тръгнахме да я търсим. Дали Мийна идваше за един следобед или за уикенда, двете заедно се измъквахме и обикаляхме Имението — източното крило, западното крило, всичките три етажа, всяка проклета стая, в която можехме да влезем, включително собствената ми тоалетна — в случай че Роджър Уилоби е смятал да крие още капелани. Нищо. Мийна предлагаше да изстържем част от по-старите портрети, да не би някой от тях да е бил нарисуван върху портрета на Тамзин, но аз се страхувах да пробваме нещо такова. Сваляхме картини от рамките им и прекарахме един цял гнусен ден в килера, ровейки се на сляпо из невероятно мръсни завеси и чаршафи и купища изгнили дрехи, които се разпадаха в момента, в който ги докоснеш. Нищо. Където и да беше портретът на Тамзин, ако все още се намираше в къщата, никога нямаше да го открием.

Но той не беше в къщата. Висеше в ресторанта на съдията Джефрис.

В никакъв случай не бих влязла вътре от чист снобизъм, така че нямаше как да разбера. Мийна беше ходила там и всъщност беше забелязала картината, но, естествено, не можеше да я познае. Никога не бих я видяла, ако Сали не беше ме завлякла в ресторанта един следобед, след като бяхме пазарували дълго време и аз изведнъж огладнях толкова, че ми беше все едно къде ще ядем. Нямах нищо против дори и да е под знака на онзи ужасен човек с нежното лице.

Портретът висеше в един тъмен ъгъл в дъното на ресторанта, така че не го бях видяла. Забелязах го, когато тръгнах към тоалетната. Щях направо да се напишкам на място, но бях забравила какво трябваше да правя. Просто стоях вторачена в картината — нали разбирате, не я виждах, само дишах на пресекулки, бавно осъзнавайки какво е това. Защото не можеше да има два портрета: Тамзин Уилоби, деветнайсетгодишна, не изглеждаше много по-голяма от мен — може би, защото свободната бяла рокля, която носеше, й беше твърде голяма, — с коса, вдигната високо в безредни къдрици — така си я спомняше, — и с очи, преизпълнени с някого, който отсъства от портрета. Не зная как го е хванал художникът, като се има предвид колко ужасен се предполага да е бил, но някак си можеше да се види Едрик в извивката на врата и в повдигането на брадичката й. Свири в отсрещния ъгъл на стаята и прави неистови усилия да не се обърне и все пак се обръща…

Мина време, което ми се стори дълго като век, преди да се доберем заедно с Мийна до Дорчестър, но успяхме да организираме среща за вечеря в университета с баща й. Това ни позволи да пием чай само двете в ресторанта на съдията Джефрис. Дълго стояхме пред портрета на Тамзин, без да си кажем нито дума.

— Тя наистина ли изглежда така? — гласът на Мийна беше много тих, но звънлив.

— Да, точно така. Освен понякога, когато забравя.

Продължихме да мълчим и после Мийна изведнъж се обади:

— Там има още някой.

— Какво? Не, няма. Къде?

Мийна ми го посочи. Художникът беше разположил Тамзин на стол с висока тясна облегалка, но без облегалки за ръцете. От дясната й страна имаше малка масичка с отворена книга, а отляво — по-голяма маса с някаква медна или златна чаша — картината беше твърде стара и прашна, за да сме сигурни.

— Виж това. По-отблизо, Джени — каза Мийна.

На повърхността на чашата — трябваше да присвиеш очи, за да се убедиш, че това не е само мръсотия върху платното прозираше неясно лице. Само част от лице всъщност, но и това ми беше достатъчно. Усетих, че съм притиснала устните си с ръка, макар да не можех да си спомня кога съм го направила.

— Той е на портрета — отбеляза Мийна. — Художникът го е изрисувал вътре.

Не си губих времето да викам „не, не, не е възможно, не може да бъде“. Наистина беше той. Може би художникът е решил, че това ще подобри композицията, но по-скоро го е направил за украса. А най-вероятно съдията Джефрис му е наредил да го направи. Кой би посмял да откаже? Но защо съдията — Другия — е искал да го има на портрета? Човекът може да е бил съвсем откачен, но що се отнася до Тамзин, не е правил нищо без причина. Така че с Мийна просто стояхме там, гледахме и недоумявахме, докато чаят ни изстина.

Преди да тръгнем за кафето, където трябваше да се срещнем с господин Чари, се натъкнахме на госпожа Фалоуфийлд. Винаги се сблъсквах с нея по онова време. Тя живееше сама в малка ферма недалеч от нашата и отглеждаше най-вече ябълки, круши, череши и, струва ми се, орехи. Никой не можеше да си представи как се справя сама, но тя никога не наемаше хора да й помагат с прибирането на реколтата, нито пък с ашладисването и торенето. Беше висока слаба жена, която можеше да е както на шейсет, така и на деветдесет и пет, кокалеста и мускулеста, без устни — просто изрязана цепнатина като на акула — и с ярки, остри сини очи. И зиме, и лете носеше джинси, дебели вълнени ризи и армейски ботуши, а на главата й винаги се мъдреше нещо като руска кожена шапка. С наушници.

Не я харесвах много, но тя ме харесваше по своя изключително шантав начин. Причината беше, че навремето квичащото й малко кученце, което тя винаги носеше в джоба на палтото си и което приличаше на крастав розов опосум, се бе изгубило и се бе озовало във фермата Стауърхед, а колито Албърт бе на път да го превърне в бивше куче. Албърт е много собственически настроен по отношение на територията си. Аз грабнах досадното псе, което зверски ме ухапа по пръста, и го отнесох у дома при Сали. Тя пък се обади на госпожа Фалоуфийлд, която пристигна начаса и си го прибра. Още потръпвам, като си спомня как се покатери по ръкава й като мишка и се гмурна в джоба й. Никога преди не бях виждала куче да прави такива неща.

— Благодаря тий — ми каза тя. — Нема да го забравя.

И наистина не забравяше. Продължаваше да се появява от време на време сред полето или стъпваше тежко по някой страничен път или дорчестьрска улица — там, където мястото й беше толкова, колкото и на богарт, — или минаваше през земята ни само да провери безоранната техника на Евън. По някакъв начин винаги изникваше точно навреме, за да ме спре и да ме попита как я карам в училище или как едно градско дете се справя с дорсетските ферми. Гласът й съответстваше на всичко останало: звучеше като въглища, търкалящи се по улей. Но аз й отговарях на въпросите колкото можех по-възпитано. Винаги се държах възпитано с госпожа Фалоуфийлд.

Този път тя изгрухтя:

— Не съм тей виждала тук преди, не съм. Коя е таз?

Представих Мийна. Госпожа Фалоуфийлд бегло я огледа отгоре додолу с малките си сини очи, но не каза нищо.

— Съученички сме — обясних аз. — Ходихме да пием чай. Много хубав чай. Страхотна обстановка.

Кучето на госпожа Фалоуфийлд — или нещото, подобно на куче — подаде глава от джоба й и изскимтя насреща ми. Бях спасила жалкия му животец и от този ден то ме мразеше от дън душа. Тя го почеса по главата с косматия си показалец, поклати глава и примигна кривогледо насреща ми.

— Търсели сте я — каза тя.

Не прозвуча като въпрос.

— Нея — повторих. — Да. Никога преди не бяхме виждали този портрет. Трябваше да го разгледаме за училище. — Когато ми е нервно, наистина не мога да лъжа, но пък го правя само тогава.

Госпожа Фалоуфийлд дрезгаво рече:

— Беше лошо това момиче. Семейството безкрайно страдаше заради него.

Не можех да понеса това. Не знаех, че не мога, докато не се чух да казвам:

— Не е вярно. — Мийна твърди, че съм станала бяла като платно, което нищо не променя. — Тамзин Уилоби е обичала семейството си! Никога не е сторила нищо да ги нарани! Тя е страдала и още страда и вие не знаете за какво говорите, по дяволите! — Дори не го осъзнавах, докато не видях лицето на Мийна, толкова бях бясна.

Госпожа Фалоуфийлд премълча, но се усмихна — никога не бях виждала да се усмихва и не съм сигурна дали изобщо някой е виждал, защото мускулите сякаш трябваше да се свият болезнено около устата й. Но усмивката не беше зла и за миг сините очи сякаш се уголемиха. Пак си останаха толкова остри, но като че ли и малко по-големи. После тя наклони глава и каза нещо на Мийна — не на английски, — а Мийна зяпна. Госпожа Фалоуфийлд тежко влезе в ресторанта на съдията Джефрис.

— Какво каза? — попитах. — На какъв език беше?

— На тамилски. С мадраски акцент.

— Ама какво каза? — Мийна поклати глава и се усмихна на себе си точно като госпожа Фалоуфийлд.

— Ами каза „Наглеждай я“. — Аз чаках. Мийна се изчерви — тя също не можеше да лъже. — Всъщност не каза „нея“, а: „Наглеждай това дете — не бива да остава сама навън.“ Но не ти се присмиваше, сигурна съм. Имаше и нещо друго, нещо за нея.

— О, хубаво. Да вървим при баща ти тогава.

Продължавах да ходя в ресторанта на съдията Джефрис всеки път, когато бях в Дорчестър. Най-често бяхме със Сали, но тя идваше да пие чай, а аз — да разглеждам портрета на Тамзин. Стигнах дотам, че буквално познавах всяко движение на четката, сътворила този портрет — от стотиците мазки, създали светлинките в косата й и всеки детайл на роклята й, до онези, които бяха сложили съдията Джефрис на златната чаша завинаги да наблюдава Тамзин с меките си нежни очи. Не търсех нищо конкретно — просто чаках картината да ми каже нещо. И тя наистина ми каза нещо ужасно важно, но аз не го разбрах. Сигурно тогава не е имало как да го разбера, но продължавам да си мисля, че е трябвало.

Разбира се, Тамзин също не можеше да ми каже нищо. От рисуването на портрета си спомняше само Едрик и музиката на Едрик. Тя дори не знаеше, че съдията Джефрис го има на портрета, и аз видях как го забрави почти веднага след като й казах. Мислех си дали да не заведа Тони да го види заради големите му познания по историята на Дорсет, но се отказах, реших да не рискувам с любопитството му. Що се отнася до това, да питам пуука или Били Блин… не, нямаше смисъл. Пуукът беше прав — това си е мой проблем, — моя работа. А аз нямах никаква нишка.

Времето се постопли — дори в Дорсет. В неразораните ниви на Евън никнеха пшеница и ечемик, царевица, грах и треви, нощем цъфваха плодните дървета и ние с Мийна пак започнахме да играем футбол и хокей на трева. Господин Котак сваляше първата си истинска зимна козина из цялата ми стая (в Ню Йорк никога не му е била необходима) и важно обикаляше фермата Стауърхед като Роджър Уилоби. Сали най-после се сдоби с първия си ученик по пеене във Фрамптън. Тони намери балетна школа в Дорчестър, ръководена от пенсиониран и леко алкохолизиран уелски танцьор, а лудият учен Джулиан разбра какво става, когато провеждаш експерименти, свързани с електропроводимостта на водата в мъжката тоалетна в шерборнското мъжко училище. Евън го навика за това, но то пък му носеше слава до края на срока и аз се гордеех с това, че съм му сестра.

Отново отидох да се срещна с Гай Гътри и да го попитам дали не му се струва поне малко странно това, че лицето на съдията Джефрис присъства на портрета на Тамзин Уилоби. Но той можа да ми каже само, че картината винаги е имала странна репутация — почти от създаването й.

— Може би, защото е била нейна, пък тя умряла наскоро след това, или пък има нещо общо с Джефрис — днес е трудно да се каже кога се е превърнала в такава дорчестърска ценност. Във всеки случай последният Уилоби я оставил на семейство Ловел, а те я дали на ресторанта — той се изсмя — горе-долу около откриването му, доколкото си спомням.

Отбелязах, че определено не са полагали кой знае какви грижи за нея, и господин Гътри кимна в съгласие. Заговори бавно:

— Мисля, че са се страхували, без да знаят защо. Не искат да я сложат на горния етаж в покоите, а я държат в сянка, никога не я почистват и ми се струва, че ако можеха, още утре биха я дали на вехтошаря. Но това е историята на Дорсет, част от атмосферата, която продават — не могат да се насилят да се отърват от нея. Не знам дали това би ти помогнало, Джени, но наистина не знам нищо повече.

Е, от това и имах, и нямах полза. Убедих се, че имам основание да се чувствам странно пред портрета, но изобщо не се замислих защо. Така че накрая се отказах да мисля за картината, както и за ресторанта на съдията Джефрис. Никой не можеше да ми помогне освен мен самата. И тръгнах да търся Тамзин.

Все още беше студено за разходка през нощта, но нямах голям избор, ако исках да се видя с нея, каквато беше станала опака и раздразнителна. Тя вече не седеше на стола си, както десетилетия наред, едновременно заспала и будна — сега наистина обитаваше Имението, обикаляше безспир наоколо, оставяше мирис на ванилия в пералнята, в Арктическия кръг или в музикалната стая на Сали; пращаше странни страшни сънища на Джулиан, а у Евън оставяше усещането, че е постоянно следван на полето от някого, когото той не иска, като се обърне, да види. Тони ми се оплакваше, че напоследък не може добре да се съсредоточи в студиото си, за да упражнява хореографията и скоковете за балетната си школа. И обвиняваше мен, което беше жива измислица.

А Сали… Сали просто ме наблюдаваше и не говореше много. Отне ми доста време да проумея, че сигурно никога не бих разбрала колко страхотна е тази жена, ако не бяхме дошли в Англия. Тя знаеше, че става нещо, познаваше ме и почти напипваше връзката. Майка ми би разбрала Тамзин по-добре от мен.

За късмет една топла майска вечер забелязах отдалеч Тамзин да се носи през царевичната нива като пране, издухано от простора. Когато изтичах да я настигна и тя се обърна с лице към мен, за момент се уплаших повече, отколкото бих се уплашила от Дъбовите хора. Тя приличаше на дрипа — сякаш я бяха дърпали кучета, откъсвайки от нея спомените й за себе си. Между раменете и гърдите имаше дупки, помня, и още една под кръста… и през тях не се виждаше нищо — от другата страна нямаше нищо. Сега вече съм чувала за черните дупки, които завинаги поглъщат комети, планети и цялата светлина на вселената. По този начин си мисля за онези дупки в Тамзин.

— Коя си ти? — гласът й приличаше на вятър над собствения ми гроб.

— Аз съм — изскърцах. — Тамзин, аз съм, Джени. Не помниш ли?

В началото тя изобщо не си спомни. Очите й все още бяха синьозелените очи на Тамзин — май единственото неувредено нещо у нея, — но аз не бях там. Тогава ми стана двойно по-страшно — чувствах се така, сякаш ме бяха избутали в онези черни дупки и затова единственото, което успях да измисля, беше да изкрякам онези първи редчета от песента, на която я била научила сестра й Мария:

Нищо… и после тя се върна — много, много бавно. Сега ми е трудно да го опиша. Не доби ясни очертания и плътност, когато ме разпозна, не; по-скоро малко по малко се върна предишната й прозрачност, през която можеха да се видят тръбите на напоителната система и хилавите царевици. Бях повече от радостна, че тя се бе върнала при мен в плът и кръв. Дупките изчезнаха, когато спомените й сами ги заличиха. Щом ме погледна отново, очите й ме намериха и тя се усмихна.

— Господарке Джени, колко много си пораснала, откакто се видяхме за последен път. — Изобщо не беше чак толкова отдавна, но със сигурност се чувствах малко по-голяма, откакто се втурнах подир нея. — Джени, познах ли те отначало? Трябва да ми кажеш истината.

— Не. Не веднага. — Тамзин вече кимаше в съгласие. — Какво има? Какво става с теб?

Тя не ме поглеждаше, а това беше повече, отколкото можех да понеса. Протегнах ръце към нея — нещо, което постепенно стана за нас като знак за прегръдка. Надали си спомняше, но тя също бавно протегна ръце.

— Не знам. Сега вече ми се случва често.

— Не може да няма причина. Трябва да има. Нещо става и може да е за добро. Може да означава, че се освобождаваш и че най-сетне ще можеш да се махнеш оттук, И да отидеш, където трябва. — Но го казах твърде неуверено, защото се страхувах, че наистина може да е така. Трудно е да говориш убедително, когато се надяваш нещо да не се случи. Дори ако се срамуваш от себе си.

Тамзин поклати глава.

— Щях да знам, ако беше така. Това е съвсем друго — къса се нещо, което не познавам, и всеки път се връща все по-малка част от мен, за да мога да кажа къде съм била. — Захладняваше. Прониза я лек ветрец и на мен в същото време ми замириса на нейната ванилия и на зелена царевица, обвита в мъгла. — Джени, страх ме е.

— Аз ще ти помогна. Ще го направя. Ще останем заедно. Ще те наблюдавам всяка минута, така че, когато това започне да те овладява, аз ще съм тук и ще ти напомням. — Но това беше лудост и двете го знаехме. Тамзин не каза нищо. Добавих: — Днес е мой ред да приготвя вечерята.

Тръгнахме обратно към Имението, но тя изчезна още преди да излезем от царевичната нива. Повиках я по име и ми се стори, че ми отговори сред вятъра, но ако го е направила, изобщо не разбрах нито дума.

Бях доста близо до Имението — от мястото, където стоях, можех да видя светлините и двата комина, — но след изчезването на Тамзин къщата изглеждаше толкова далечна, колкото и Ню Йорк, а между мен и нея лежеше дълбоко студено море. Не се страхувах, но ми се струваше, че трябва, затова забързах крачка — не се затичах — и постоянно си повтарях, че след минута ще съм вкъщи, в топлата кухня, всички ще са близо до мен, а Сали ще се ядоса, защото съм закъсняла. Буквално скочих върху Черното куче, преди да го видя.

Сега през повечето време мога да го усетя, както правеше Тамзин. Малко прилича на това, да усетиш наближаващия дъжд един ден предварително или да си сигурен, че телефонът ще звънне. Но тогава то се появи точно пред мен, голямо като „Харли Дейвидсън“ и толкова черно, че за цвета му трябваше да има друга, истинска дума. Хората го наричат Черното куче именно защото не я знаят. Нито пещерата, нито мината, нито дъното на океана имат цвета на Черното куче.

— Разкарай се — казах. — Нямам нищо против теб, но точно сега най-малко имам нужда от още една лоша поличба. Ще ме извиниш, нали?

То се дръпна настрани, за да ми стори път, но когато продължих, тръгна покрай мен точно както бе направило при Стоакровата гора. Наистина търпението ми към мистичните създания започваше да се изчерпва и му го казах, докато пристъпваше край мен.

— И каква полза има от теб, за бога? Ходиш напред-назад да пророкуваш само беди и опасности, без изобщо да кажеш на хората от какво да се предпазват. Кому е нужно, а? Виж, аз по-скоро не искам да знам. Никаква полза няма да има от теб, ако опасността се появи ей сега веднага.

Черното куче ме гледаше с червените си очи, докато роптаех срещу него, и сякаш разбираше, но не издаде нито звук.

Съпроводи ме до входната врата, покрай люлката на Евън и градинката на Сали. Това ме накара да млъкна, защото за каквото и да ме предупреждаваше, то трябваше да е наблизо. Когато кучето спря, аз измърморих:

— И извинявай за Дъбовите хора.

То се втренчи в мен с онзи ужасен поглед, преди да се отдръпне в сянката на един навес. Господин Котак скочи оттам веднага, обърна се и изсъска насреща му, след което пристъпи към мен да се оплаче от компанията, в която се движех напоследък. Взех го в ръце и се отправих към къщата.

Бях достатъчно близо, за да чуя тракането на чинии и Джулиан, който пееше „Аз съм Хенри Осми, аз съм, аз съм“ — вината си беше моя, аз го научих, — когато някой произнесе името ми и се обърнах.

Той стоеше почти на същото място, където бе изчезнало Черното куче. Носеше същата тога и перука като на портрета — онзи на втория етаж в ресторанта. Ясно виждах лицето му на светлината от кухнята — бледо, красиво и младо. То ми се усмихваше. Гласът му беше сух шепот, точно както беше казала Тамзин — звучеше като пламнал лист хартия. Не би трябвало да съм в състояние да го чуя от това разстояние, но аз го чувах. Той каза:

— Аз съм тук. Кажи й. — После ми се поклони и изгасна направо можеше да се чуе щракването на ключа.

Тогава Сали ме извика, аз влязох в къщата и направих, каквото можах, за да помогна за приготвянето на вечерята.

Не заспах цяла нощ. Някъде между залеза на луната и изгрева на слънцето господин Котак се събуди на леглото ми, протегна се, изръмжа, отиде до прозореца, издаде онзи звук, който трябваше да означава „приготви се да посрещнеш своя господар, който и да е той“, и се изстреля навън. Изругах, както бях чувала да го прави Тамзин, и наметнах халата си.

Хубаво, че бях будна, защото онова, което господин Котак беше притиснал към предната дясна гума на колата на Евън, беше гнусното розово кучеобразно нещо на госпожа Фалоуфийлд. То скимтеше и показваше рибешките си зъбки, а господин Котак бе навирил опашка в размисъл дали иска пържола или филе. Сграбчих го и го метнах в къщата. После хванах и кучето на госпожа Фалоуфийлд, цапнах го по носа, когато се опита да ме ухапе, и седнах на предните стълби да я чакам. Реших, че ще се появи всеки момент.