Тамзин

Две

Господин Котак още не се беше върнал, когато се събудих. Сали вече беше станала, обличаше се и вършеше всичко тичешком, защото в сряда трябваше да е в Музикалната академия в Бруклин в осем и да преподава акомпанимент, след това имаше четирима ученици по пеене, а после бачкаше на хонорар като корепетитор на репетициите на танцовия състав на някакъв приятел. Разминавахме се в кухнята, без да говорим, докато Сали не ме попита дали не искам да вечерям с нея и Евън в центъра. Благодарих, но реших, че ще отида след училище да видя Норис и сигурно двамата ще вечеряме навън. Не мисля, че се държах невъзпитано, само нехайно. Сали също нехайно каза:

— Може би е по-добре да му се обадиш утре. Снощи се е върнал от Чикаго и днес сигурно ще е доста скапан.

Двамата с Норис не се виждаха често, но си говореха по телефона — отчасти заради мен, отчасти, защото в музикалния бизнес всички се познават и рано или късно на всеки му се налага да работи с всеки. Разбираха се добре.

— Просто има някои неща, за които искам да го питам — обясних аз. — Например дали мога да продължа в същото училище, ако живея при него? Разни дреболии.

Добре де, нарочно се държах гадно, зная, няма да лъжа в собствената си книга. И продължавам да правя нещата по този начин, но вече не чак толкова често — не и след Тамзин. Наистина не мисля, че стигам дотам толкова често.

Сали се обърна и ме погледна. Пое дъх, за да не каже нещо, после издиша и произнесе съвсем друго, сигурна съм:

— Ако промениш мнението си за вечерята, ще бъдем в Хустън на площад „Кубан“, в „Каза Пепе“. Вероятно около осем и половина.

— Добре, може да наминем. Човек никога не знае.

Сали само кимна и ми напомни да заключа. Винаги го правеше и аз винаги заключвах. След това изчезна. Постоях вкъщи колкото можеше с надеждата, че господин Котак ще се появи, преди да тръгна, но него го нямаше. Така че накрая затворих прозореца — нещо, което винаги съм мразела, защото така той трябваше да е навън цял ден. Господин Котак обаче няма нищо против. Господин Котак е прекалено разсъдлив.

Исках да се обадя на Норис отрано, защото на него му трябва време да свикне с нещо ново, например с мисълта да се видим, ако идеята не е негова. А исках и да организирам вечерята, тъй като ако има нещо, което баща ми може, то е да се храни навън. През едно от междучасията изтичах през улицата до обществената пералня и му звъннах от телефонния им автомат.

— Дженифър, колко мило. — Гласът му беше дълбок, бавен, току-що събудил се и вероятно това влудяваше жените. Той е единственият на този свят, който ме нарича Дженифър, никога Джени дори когато не отговарям на Дженифър месеци наред. Норис е невероятен в умението си да накара хората да бъдат такива, каквито той иска, и побеждава просто, защото е такъв, какъвто е. Доколкото знам, това действа на всички с изключение на Сали.

— Надявах се да намина след училище. — Все още мразя чувството, което изпитвам, когато говоря с баща си. Доколкото го познавам (и колкото и да продължавам да смятам, че съм се променила), ако се обади точно в тази минута, когато пиша, пак ще прозвуча като фенка, за Бога. Дори гласът ми ще стане по-сладък. Обаче Норис сигурно е очаквал да му се обадя, защото изобщо не се поколеба.

— Абсолютно. Горя от нетърпение да видиш новия ми дом. Има дори стая за гости за разни странни дъщери, ако познаваш такива.

— Ще проверя. Ще се видим към четири. Чакат за телефона, затова тръгвам.

Никой не чакаше, но не исках Норис да усети страховете ми. А той наистина, ама наистина разбира бързо — знае, че искаш нещо, още преди ти да си го поискал. Но помня, че същевременно се изпълних и с надежда — заради стаята за гости. Защото той я спомена.

На обяд седях с Джейк Уолковиц и Марта — както винаги, още от трети клас. Не можеш да не се загледаш в масата ни. Джейк е висок, луничав и бял като варено яйце и ако не се е променил съществено през последните шест години, сигурно все още тежи четирийсет и три килограма. Марта е слаба и много мургава, има нещо вродено, свързано с едното рамо или може би с гърба — така и никога не разбрах, — затова като се движи, малко се криви. После съм аз — приличам на противопожарен кран с акне. Сега е ясно защо ние тримата винаги обядвахме заедно. Харесвахме се. Не че това има голямо значение, когато хората са свързани един с друг, но ние се харесвахме.

Не създавам лесно приятелства. Никога не съм го правила, не го правя и сега, но това никога няма да има значението, което имаше в средното училище. В Ню Йорк или в Дорсет, когато си на тринайсет години, дори не си самият себе си, а отражение на своите приятели и за теб няма нищо друго освен приятелите. Това е едно от нещата, които повечето хора забравят — какво е всеки ден да си навън и да си на тринайсет. Предполагам, че трябва да се забрави — по същия начин, по който жените забравят колко боли, когато раждат. Навремето се кълнях, че никога няма да забравя тази възраст, но се забравя. Трябва.

Когато им разказах за Сали и Евън, Джейк поклати глава, огромна къдрава топка, така че червената му коса сякаш се разхвърча навсякъде.

— Боже, Боже, Евън Макдорк.

Почувствах се малко виновна, когато той го каза, защото знаех, че Евън изобщо не е глупак — дори напълно да сринеше целия ми живот. Но тогава го наричах така, затова и Джейк и Марта повтаряха думите ми. Джейк продължи:

— Значи майка ти ще стане госпожа Макдорк, а ти ще си Джени Макдорк. Дори няма да знаем, че става дума за теб, когато ни пишеш.

— И ще имаш само двама братя — добави Марта. — Късметлийка. — Тя и Джейк постоянно поглеждаха през две маси надолу, където един от братята й — мисля, беше Пако — се взираше в Джейк така, сякаш той всеки момент ще започне да дере дрехите на Марта. Тя има четирима по-големи братя и всеки път, където и да погледнеш в училище, все имаше по някой белозъб Велес да я наблюдава със зъл поглед. Не зная как ги търпеше. Те не бяха такива, докато не влязохме в пубертета.

— Аз няма да си променя името, това ви го гарантирам. А няма да ходя и в Англия. — Казах им, че ще се видя с Норис след училище и ще го накарам да ми позволи да се преместя при него.

Джейк плъзна пореден поглед към Пако и тутакси за пореден път се отдръпна от Марта. Вече седеше на пейката само на половината си мършав задник. Той ме попита:

— А ако допуснем, че работата с баща ти не стане? Искам да кажа само да разгледаме подобна възможност.

— Съдебна опека — веднага отговори Марта. — Братовчедка ми Вики го направи. Майка й я биеше, баща й — също, и съдията я изпрати в сиропиталище. После тя сама си намери квартира. Това е, харесва ми! — Джейк вече клатеше глава, но Марта тупна с ръце по масата и повиши глас, поглеждайки към брат си: — Това е, Джени! Ти ще си намериш квартира и аз ще дойда да живея при теб. И няма да кажа на гадното си семейство къде се намираме.

— Майка ми не ме бие — възразих аз. — Не знае как. — Развесели ме мисълта за Сали, че тя не би се досетила как да удари някого. — Пък и всъщност нямам нищо против да живея с нея. Само не искам да живея с нея в Англия, това е.

— Искаш да избегнеш доведените бащи. — По принцип обясни Джейк. Самият той бе стигнал до втория, а майка му вече планираше номер три.

— Можеш да си сигурен — потвърдих аз.

— Съдебна опека — повтаряше Марта. — Казвам ти, Джени.

Отнесохме подносите си и отидохме на нашето специално място — там, където складират празните консерви, — защото Джейк имаше малко джойнт с размера на полицейска значка. Марта се разкикоти, но на Джейк и мен не ни подейства особено. Джейк каза, че било въпрос на телесна маса.

След обяда с Марта имахме въведение в драмата. Джейк си тръгна рано, защото в сряда ходеше с родителите си на семейна консултация. Обикновено се кефех в тези часове, но напоследък имах проблем с даскала, господин Хамел. Или поне си мислех, че е проблем, но тогава не бях сигурна, а предполагам, не съм сигурна и сега, след всичките тези години. Господин Хамел имаше хубава права коса с цвят на орех и нещо като трапчинки по бузите и половината момичета в „Гейнър“ пишеха по стените на кенефа разни глупости за това, какво щели да му направят. Някои от тях бяха забавни, а някои ме караха да се чувствам странно и да не знам къде да гледам, когато Марта ми ги показа. Но някои си бяха наистина забавни.

През последния месец-месец и нещо господин Хамел може би…, ама май си падаше по мен. Не че щях да разбера, ако беше така, защото никой на тоя свят всъщност не си е падал по мен — с изключение на Марк Ринзлър веднъж, на коледния купон. Първоначално беше добре, даже забавно, а после стана мазало — не, не е точно тази думата; стана тъпо и страшно, аз принудих Марк да спре и той вече никога не ми проговори. Но напоследък господин Хамел заставаше точно до мен, докато говореше, дългите му пръсти се плъзгаха по чина ми и от време на време той ме поглеждаше така, сякаш аз бях единствената в класа, която евентуално разбираше какво говори. Което не беше вярно. И след часа — или ако се срещнехме по коридорите, той ме спираше и питаше какво мисля за Антигена, за горката глупава Дездемона или за някоя друга, а аз стоях срещу него и все повече се изчервявах и все повече се потях. Дори ми даде домашния си телефон, ако някога имам въпроси по домашното. Носих го у себе си няколко дена.

Мийна продължава да смята, че е трябвало да се оплача от сексуален тормоз. Само че Мийна е красавица. Има много неща, които красивите хора не знаят. Красавици като Стейси Алтиери, Ванеса Уитфийлд и Морган Баскин биха се появили пред мен край шкафчето ми и биха попитали: „Е? Как е да си с него?“ И биха ме погледнали така, както гледат хората в очакване на някой мил или верен отговор, на парола. Всичко, което трябваше да направя, е да кажа паролата и тогава аз щях да съм с тях. Но не знаех никаква парола, никога не съм знаела. Затова те биха ме погледали още малко и после биха се изнесли нанякъде — обратно при готиките си приятели, обратно при красивото. А аз си стоя там, все още почервеняла и потна, и се чудя кое е сексуален тормоз и кое не е. Да, Мийна.

Както и да е. Имахме въведение в драмата и всичко вървеше добре, освен за Стейси Алтиери и Кевин Бел, които пускаха обичайните си тъпи шеги на тема „да бъдеш или да не бъдеш“. Господин Хамел както винаги стоеше точно до чина ми и аз можах да усетя одеколона му с аромата на пресен сняг и да видя, че на едната ръка има няколко счупени черни нокътя, сякаш притиснати от врата или нещо подобно. Колко е смешно, че помня точно това, когато през повечето време не мога да си спомня собственото си тъпо име.

След часа господин Хамел сякаш ми правеше някакви знаци, опитваше се да хване погледа ми, но аз се престорих, че не го забелязвам, и се измъкнах точно навреме, за да смръкна няколко пъти с Марта в момичешката тоалетна, преди да хвана автобуса и да отида при Норис. Вероятно не трябваше да го правя, защото това ме изнерви, вместо да съм спокойна и отпусната, каквато исках да бъда. Отметнах глава назад и няколко пъти си поех дълбоко въздух — вдишвах и издишвах и усърдно се опитвах да си представя, че вече живея в апартамента на Норис и просто се прибирам вкъщи както винаги. Помогна, но малко.

Той се беше преместил миналия месец малко на изток, точно на ъгъла на Трето авеню. Стара сграда, но ремонтирана, с нова тента, с номер, изписан с букви, и с портиер, облечен в униформа като един от тенорите на Сали в някаква опера. Когато му казах, че съм дошла, за да се срещна с баща си, господин Норис Гроувс, той ме изгледа толкова дълго, сякаш се чудеше дали наистина не съм някоя скапана ненаситна групарка с бележник за автографи в единия джоб на палтото и с пистолет в другия. После отиде до телефонното табло и предполагам, се обади в апартамента на Норис, защото го чух да говори. Когато се върна, изглеждаше така, сякаш е глътнал свирката, с която викаше таксита. Но ми обясни на кой етаж живее Норис и накъде да завия, когато сляза от асансьора. Проследи ме с поглед по целия път до асансьора да не би да открадна износеното килимче или нещо друго. Помня, че си помислих: „Човече, като дойда да живея тук, всеки ден ще ти правя мизерии. Това ще ми стане хоби.“

Мийна, ти четеш това, но аз вече съм ти казала, че изобщо не ме бива да описвам къде живеят хората, в какъв цвят е боядисана спалнята, колко бани имат и какво са окачили по стените. Не обичах да го правя в часовете по творческо писане и няма да успея и в собствената ми книга. Така че единственото, което ще кажа за апартамента на Норис, е, че беше стар, но слънчево стар, а не смрадливо стар, с множество големи прозорци с извити железни решетки отвън. Нямаше много мебели, нито картини, само оперни плакати в рамки и няколко снимки на Норис с разни знаменитости. Все пак аз си мисля, че бяха такива. И всичките — с костюми.

Влязох и Норис ме прегърна силно. Това е толкова типично за него — прегръдка, която те кара да се чувстваш цял обгърнат и на съвсем сигурно място. Не познавам друг човек, който може да го направи така. Той ме откъсна от себе си, огледа ме и се ухили, после пак ме прегърна и каза:

— Виж какво имам! — Звучеше като малко дете. Отстъпи назад и аз видях пианото.

Може да не разбирам нищо от декори, но не мога да не разбирам от пиана. Това беше малък роял. Никъде не видях името на производителя. Беше тъмно червенокафяво — както казах, истинският цвят на повечето черни котки — и изглеждаше като преизпълнено със слънчева светлина, сякаш дишаше и се вълнуваше под нея. Никога в живота си не бях виждала такова пиано.

Норис стоеше до мен и целият сияеше. Той не е кой знае какъв красавец, не е като господин Хамел, но е по-едър, има гъста къдрава прошарена коса и едри черти, които наистина изпъкват — нос, брадичка, очи, чело, — изглежда страхотно, когато излиза на сцената с много грим. Не виждаш нищо друго освен него.

— Давай, натисни клавишите. Опитай — каза той.

Що се отнася до Сали, тя никога не ме е карала да взимам уроци по пиано или по пеене, въпреки че точно това преподаваше. (Между другото, не мога да изпея и една нота. Двамата ми родители са професионалисти, а единственото, което мога, е да държа един тон. Добре, че са живи, иначе биха се обърнали в гроба.) Но понякога се учех сама — просто за кеф удрях клавишите. Учех си неща като „Меки Ножа“, „Пианистът“, „Когато стана на шейсет и четири“. Беше ми нервно да свиря пред Норис, затова се чудех как да се разтакавам — седях, потърквах си ръцете, пуках си кокалчетата, докато Норис не издържа:

— Стига вече, дете, давай.

И най-сетне подхванах „Певецът“.

Ала трябваше да спра. Парчето има десетина-дванайсет такта и просто трябваше да спра. Звукът беше толкова красив, че направо тръпки ме побиха, имах чувството, че обезумявам, че със сигурност трябва да се случи нещо. Някои хора се чувстват така, като гледат цветя или залези, четат стихове или каквото там. На мен никога не ми се е случвало, но това проклето пиано… Спрях да свиря и вдигнах поглед към Норис. Не можех да говоря. Той обгърна раменете ми с ръка.

— Да, и с мен е така. Знам, че не го заслужавам, всеки път се разстройвам, когато го използвам само за да пея гами, но продължавам да си повтарям, че е подарък, който смятам да заслужа. В нашата работа трябва да вярваш в такова нещо, Дженифър.

Норис винаги ми говори така, сякаш съм истински музикант като него, като Сали. Понякога ми харесва, понякога никак, защото не е истина и той го знае. Поиска да изсвиря още нещо, но аз станах от пианото и се приближих до него.

— Сали ще се омъжва — казах аз.

— Зная — отговори Норис. — Приятен човек е тоя Евън как му беше името. Ти го харесваш, нали?

Свих рамене и кимнах с онова мое „смутолевено“ кимване. Норис ме наблюдаваше много внимателно.

— Тя каза, че малко се боиш от преместването в Лондон. Понякога наистина искам да имам родители, които са се развели веднъж и повече няма да си проговорят до смъртта си.

— Не се боя. Просто няма да замина.

Норис се разсмя.

— Ама какво говориш? Детенце, слушай, Лондон ще ти хареса. Аз съм луд по него, там бих пял за нищо — по дяволите, всъщност точно това правя. Дженифър, ще се влюбиш в Англия и ще е за цял живот. Обещавам ти. — Той ме прегръщаше през раменете, усмихваше ми се и ме гледаше с онези свои вдъхващи доверие очи, които през цялото време проблясват срещу балкона, когато пее Риголето или Яго. Покажи на хората как да усещат нещата, казвам аз — и те няма как да не разпознаят хубавата гледка, щом я видят. Това им е работата. Както е с господин Котак.

Ако смятах някога да го направя, моментът беше сега. Поех си дълбоко въздух.

— Чудех се дали не бих могла да остана при теб.

Норис дори не се усмихна. Погали косата ми, вгледа се право в очите ми и занарежда:

— Дженифър-Дженифър-Дженифър-Дженифър. — Това беше стара шега — той често казваше, че това било истинското ми име, а ме наричал само Дженифър за краткост. Беше много отдавна, аз бях малка и името ми още не ме дразнеше толкова.

— Мога да се грижа за това-онова — продължих аз. — Мога да пазарувам, да се занимавам с прането, да чистя, да препращам пощата ти. Ще поливам цветята. — Не разбрах защо включих и това, тъй като той никога не бе имал цветя. — И няма да се налага да плащаш на чистачка. Или на секретарка. — Абе не звучи особено добре изписано на страницата, защото произнесох всичко на един френетичен дъх, но горе-долу това казах.

— Дженифър. Скъпа. Ела и седни. — Вече разбирах, че всичко е загубено. Той ме дръпна на дивана и седна до мен, без да откъсва очи от моите. — Скъпа моя, няма да стане. Не можем да причиним такова нещо на Сали — знаещ, че тя ще бъде опустошена. Както и аз, както и ти. Повярвай ми.

— Аз ще го преодолея. Както и Сали. Нов съпруг, ново място, две нови деца — няма да има време да се чувства опустошена заради когото и да било. Норис, ще й ходя на гости от време на време и всичко ще е наред. Но не мога да живея там, Норис, просто не мога. Защо да не остана при теб в стаята за гости?

Пиша всичко, както си беше и бързо колкото мога, може би за да не ме е толкова срам. Но по-късно може и да го махна.

Норис прокара ръка през косата си, след това стисна ръце.

— Виж, Дженифър, не знам как да го кажа. Точно сега не съм в толкова добро положение, че някой да живее при мен. Не става дума за теб, а за когото и да било. Тъкмо идвам на себе си след една неуспешна връзка — нали помниш Манди? — и предполагам, имам нужда от малко самота, да оставам насаме със себе си, да премисля толкова много неща…

Прекъснах го:

— През по-голямата част от времето съм на училище. Ти дори няма да забелязваш, че съм тук. — Не смятах да моля никого, не мислех да продължавам да говоря, но все едно го казах.

Норис не ме слушаше, а просто продължи:

— Освен това да отидеш в Англия ще е най-доброто нещо за теб. Довери ми се за това, хлапе. Знам колко невероятно тъпо ти звучи, но някой ден ще ми бъдеш наистина благодарна. Наистина.

Е, това беше повече от достатъчно, няма смисъл да пиша повече по въпроса. Норис каза, че е мой ред да избера ресторант, затова от проклетия се спрях на някаква руска кръчма във Вилидж. Беше толкова измислена, че отвън съвсем приличаше на дрогаджийница. Преди да тръгнем, Норис попита кротко дали няма да имам нищо против с нас да вечеря още един човек. Името й беше Сюзън и мисля, че работеше в държавното радио. Беше симпатична. Повечето от жените на баща ми са такива. По време на вечерята обръщаше повече внимание на мен, отколкото на Норис, задаваше всякакви въпроси за училище и за приятелите ми, каква музика харесвам и много внимателно изслушваше отговорите. След това ме отведоха вкъщи с такси. И двамата излязоха от колата и ме прегърнаха за довиждане, а Норис каза, че щял да ми даде много адреси в Лондон. Когато таксито потегли, и двамата ми махаха с ръка.