Тамзин

Двайсет и шест

Никой не би допуснал, че този тих, стържещ глас — глас на мъртвец — може да прозвучи така. Той висеше във въздуха над царевичната нива като ужасно светещо хвърчило и пищеше като човек, на когото му режат крака, или като жена, която ражда. Отначало не можех да различа думите, а те бяха съвсем прости:

— Никога! Те никога няма да избягат от мен, никой от двамата, никога! Мръсникът от Уелс бе поразен от ръката ми и се строполи там, в калта на обора, и така му се падаше! Аз наистина използвах магия, за да прогоня духа му. Това също си го беше заслужил и така ще е винаги! Подчинете ми се! Живи или мъртви, аз продължавам да имам власт над вас!

Когато сега мисля за това, съм сигурна, че дори и мъжете от Страшния лов са се почувствали леко объркани и притеснени — от една страна, Тамзин им бяга, от друга, съдията Джефрис отново ги насъсква срещу Едрик Дейвис. Те продължаваха да стоят безмълвни, но кучетата им ръмжаха и се хвърляха. Видях как ездачите, отдръпнали се от Тамзин, отново пришпорват конете си към нея. Съдията Джефрис също го забеляза.

— Не! — изхъхри той и Ловците замръзнаха на място. Тогава ми хрумна, че може би той си е имал работа със Страшния лов и преди Едрик Дейвис — личеше, че се познават. Поне в това винаги ще съм сигурна. — Тази жена е моя, както е разпоредил Господ. Уелсецът е ваш, както съм разпоредил аз. Що се отнася до онази…

Погледна ме така, сякаш съществуването ми беше нещо, за което той все смята да се погрижи и все забравяше. За последен път се взрях в очите му — щяха да са мъртви като на снимка във вестник, ако не беше омразата, крепила го през всички тези векове, както спомените бяха запазили Тамзин. А всички негови спомени бяха за мъст и болка и — наистина ме е срам — имаше миг, когато ми дожаля за него. Досега никога не съм си го признавала.

Така и не разбрах какво ми е намислил, защото Тамзин извика:

— Джени, бягай, спасявай се! — и в следващия миг тя, аз и Едрик Дейвис напуснахме мястото и побягнахме към хълмовете. Или към житната нива, доколкото се ориентирам, защото аз мога да се загубя и в телефонна кабина. Дори и сред бял ден и когато не ме преследва Страшният лов.

Освен това вероятно съм единственият жив човек в Англия, преследван някога от Страшния лов. Те едновременно издадоха протяжен звук като дълга въздишка на облекчение и препуснаха подире ни — сега не крещяха, а бяха безшумни като Черното куче. Това обаче беше много по-страшно, защото аз постоянно се оглеждах и те все повече се приближаваха. Но сега не препускаха през облаците, а по калната земя на Дорсет и ако тя полепваше по хлъзгавите ми подметки и на два пъти падах, тя спъваше и техните коне. Самите Ловци може и да са призраци, но животните бяха живи, откъдето и да идваха. Може би в небето вятърът и дъждът не им пречеха, но тук, долу, те бяха подгизнали като всичко останало и докато си пробиваха път през нивите, се спъваха в тръбите на напоителната система и хлътваха в канавките, а това никак не им харесваше. Нивите бяха на леко нанагорнище и това доста ме затрудняваше.

Тамзин не се отделяше от мен. Можеше да полети с Едрик, дори това да означаваше двамата вечно да бягат от Страшния лов, и тя го знаеше. Но остана с мен и ме преведе през бурята, а сиянието й осветяваше пътя. Спънех ли се, тя протягаше ръце да ме хване — и не можеше, ала ужасът в очите й неизменно ме изправяше на крака. Крещях й да продължи нататък, както Едрик викаше: „Тамзин, любима, побързай!“ Той би ме зарязал на мига, ако имаше избор — знам и не го обвинявам. Страшният лов го е преследвал далеч по-отдавна, отколкото Тамзин и мен. Той знаеше с какво си имаме работа и имаше единствената грижа да измъкне Тамзин. Но тя не искаше да ме изостави.

Честно казано, не зная каква опасност ме заплашваше. Бяха им заповядали да върнат Едрик, където си беше и да заведат Тамзин на съдията Джефрис, но не съм убедена, че дори Ловците знаеха какво е намислил за мен. Но Тамзин знаеше и продължаваше да ме подтиква, а аз имах само желанието да си легна и да заспя в дъжда и калта. Абсолютна лудост, като си помислите: да се препъвам и да се влача през буря жабоудушвачка, както я наричаха тук — с призрак, който дори не може да ме докосне, докато се мъчи да ме опази от друг призрак, който пък вероятно можеше, и да спаси любимия си, също призрак, от глутница безсмъртни адски хрътки, които преследваха всички нас. Но според мен, ако не беше тя, щях да се озова там, откъдето идваше Едрик, а Тамзин не би могла да дойде и да ме намери. Така си мисля. Не знам.

Спомням си най-голямата лудост в това бягство. Всъщност си спомням само лудости. Заклевам се, спомням си например как Тамзин ми пееше откъслеци от песничката на сестра си Мария:

Знам, че Тамзин ни прекара през един дълбок дол, наречен Долът на Дигби — там загубих обувките си, — както и че госпожица Софая Браун тичаше с мен, скачаше като пуук и не изоставаше от нас. Дъждовните капки просветваха през нея, докато тя се носеше напред, и превръщаха сивосинкавото й кожухче в сребро.

Със сигурност не мога да кажа как стигнахме до Алпийската ливада, без да пресечем житната нива, защото няма начин, но ние го направихме. Името й е просто шега на Евън: тя не е нито алпийска, нито истинска ливада — може много отдавна да е била, но сега може да се използва само от животно, по-ниско от козела на Уилф. Там има безброй шубраци, дупки и преплетени, никому неизвестни храсталаци, както и няколко мъртви череши, остатък от идеите на някой Уилоби за овощарство. Тя само акумулира топлина — точно като в „Макбет“ — и никой не ходи често натам. Според Евън все още може да се направи нещо за земята, но Евън винаги говори така.

След онази нощ никога не съм се връщала на Алпийската ливада. От време на време я сънувам: влача се из нея в бурята, дъждът ме брули като градушка, а Страшният лов е по петите ми — понякога направо връхлитат отгоре ми, друг път не — и е толкова тъмно, че виждам единствено две светлинки точно отпред. Тамзин и Едрик, блещукащи като феята Звънче. Краката адски ме боляха, изобщо не можех да си поема дъх — сякаш дробовете ми бяха пълни с натрошени стъкла, но Тамзин нямаше да позволи да се предам, нито пък Едрик, макар да нямаше смисъл и надежда, нито пък някаква глупава причина. Най-много от всичко на света исках да дишам, да дишам, а проклетите духове не ми позволяваха. В съня си винаги бях по-ядосана на тях, отколкото на Страшния лов и на съдията Джефрис.

Конете на Ловците все още не можеха да изгазят калта и напредваха бавно, ако изобщо напредваха. Но съдията Джефрис ни следваше плътно през цялото време, връхлиташе и виеше, изникваше от мрака толкова близо до лицето ми, че аз отскачах назад, залитах и падах върху Тамзин и Едрик, когато се приближаваха към мен. А тях той ги нараняваше, макар да не можех да видя как. Не знам какво всъщност могат да сторят призраци на други призраци, но когато пулсиращата около него светлина се доближеше до тях, тяхната собствена помръкваше за няколко секунди или трептеше, сякаш ураганният вятър беше на път да ги издуха. Наистина се ужасявах, като виждах това. Адски се боях да не изчезнат и да ме оставят сама, но те винаги се връщаха ярки както преди. Всеки път обаче сякаш им отнемаше все повече време.

При следващото залитане се спънах в някакъв камък и си изкълчих глезена, а в друг (или нещо също толкова твърдо) си ударих брадата и вече не знаех нито къде съм, нито коя съм, докато не чух Тамзин да произнася името ми:

— Джени, трябва да станеш, Джени, моля те. — Повтаряше го отново и отново, както Сали се опитваше да ме вдигне за училищния автобус.

— Не мога. Вие вървете.

Все пак ме хванаха. Конниците приближаваха, все още без да издават звук, но докато лежах на земята, чувах тропота на чудовищните им животни. До мен Тамзин възрази:

— Не! Не, те няма да ни хванат, Джени — не и ако си в състояние да направиш само още едно усилие. Само още едно, Джени. — Аз не помръднах. — Джени, моля те… аз на теб ти обещавам. Само едно.

И естествено, направи го това „на теб“. Никога не ми беше казвала така преди. Глезенът ме болеше, но се изправих. Главата ми се въртеше по-зле и от онзи път, когато с Марта и Джейк се напихме така тъпо с онова „Курвоазие“ на майката на Джейк. Тамзин беше от едната ми страна и говореше:

— О, храбра моя Джени… само още малко.

Едрик беше от другата. Той все още не беше особено щастлив от присъствието ми тук, но беше направо учтив, когато ми ръмжеше в ухото:

— Момиче, заради нея. — И аз пренесох тежестта върху болния крак и тръгнах.

Досега нямаше много светкавици и гръмотевици. Те се разразиха, когато земята се поизравни и Страшният лов наистина започна да ни догонва. Тамзин ми каза да не се обръщам, но аз погледнах назад веднъж и ги видях в светлината на мълнията, сякаш някой в небето правеше снимки. От светкавицата изглеждаха неподвижни, застинали за миг като мъртвите черешови дървета или храсталака точно отпред. Но не и съдията Джефрис. Той пикираше нас над още по-зловещо отпреди и постоянно пищеше. Не можех да различа всички думи, но повечето бяха Исус, Господ и кралят, уелските предатели като воня за ноздрите на Всемогъщия. И че Тамзин му принадлежи за вечността — точно това го разбрах, чух го въпреки гръмотевицата. През цялото време продължаваше да приглушава призрачните светлинки на Тамзин и Едрик със своята и всеки следващ път те се връщаха все по-бавно. И все по-мъждиви.

— Джени, моя Джени — не можеш ли да тичаш малко по-бързо?

Не ми стигаше дори въздух да отговоря на Тамзин, но мисля, че ускорих движението на краката си. Така ми се струва, но най-вероятно не е така.

Всичко обаче беше безсмислено. Вятърът се бе обърнал и духаше право в лицето ми. И глезенът ми се измяташе на всяка стъпка, така че нямаше дори да успеем да подминем онзи храсталак и Страшният лов щеше да ни хване. Сякаш там можехме да се скрием поне за миг. Щом се смени посоката на вятъра, Ловците започнаха да вият отново, което ме накара да помисля, че те ловуват по миризмата, но всъщност няма значение. Звучаха по-различно, отколкото в небето: не толкова силно, нито с онези дивашки крясъци, а точно, заедно, подвиквайки си един на друг. Както ловците от западен Дорсет надуват тъпите си рогове, когато вече всички виждат бедната лисица и я обграждат.

А аз не можех да тичам повече. Когато паднах за последен път, изобщо не можеше да става и дума да се изправя отново на крака, и Тамзин не ме помоли. Каза само „тук“ на Едрик. Трябва да му призная, че той дори не предложи да ме зарежат и да продължат. Поне не го чух да казва нещо подобно, защото нещата започваха да се плъзгат далеч от мен и ме оставяха кротка и сънлива, а глезенът почти не се усещаше. Чух Тамзин да казва:

— Това беше мястото, това, точно това. Кълна се в душата си, Едрик.

Едрик изведнъж се разсмя — с младежки смях, като се има предвид, че не го беше правил от триста години.

— Е, скъпа моя, ти си моята душа, така че не мога да сторя нищо друго, освен да остана с теб. — Госпожица Софая Браун спокойно седна до мен, погледна ме в очите и издаде онова въпросително „мрррп?“ точно като господин Котак, само че тихичко и твърде далечно. Едрик тъкмо казваше: — … никой не я познава, нито може да се споразумее с нея, нито някога е имало такъв. Също толкова лесно тя може…

Гръмотевицата и воят на Страшния лов заглушиха останалото. Последният триумфален писък на съдията Джефрис сякаш удави светлинните на Тамзин и на Едрик. Както бях вцепенена и сякаш наблюдавах всичко отстрани, този път усетих, че те изчезват, все едно прекъсна телефонната връзка помежду ни. Ужасно ме заболя — много повече от глезена ми — и, струва ми се, започнах да ги викам. Знам, че се опитах да стана — или поне исках, но връзката беше прекъсната, Страшният лов ни връхлиташе. Чудовищата издигаха точно над мен крака на паяци и маймуни, кози копита, ястребови човки… и най-шантавото беше, че на мен изобщо не ми пукаше. Тамзин я нямаше, Тамзин и нейният Едрик никак не се интересуваха какво ще стане с мен.

Тогава чух госпожа Фалоуфийлд.

Чух, не видях, защото лежах на другата страна и дори не можех да си вдигна главата, но знаех, че е тя. Говореше на някакъв бавен, съскащ език, който звучеше като стария дорсетски, но не можех да разчленявам думите една от друга. Пък и едва разпознах гласа й — удряше сричките, както чук конска подкова. Около мен всички чудовища на Ловците се приземиха на четири крака — или на осем, или на колкото там имаха, — а самите Ловци се умълчаха — по съвсем различен начин, отколкото първия път с Тамзин. Тогава бяха озадачени, несигурни, направо объркани; сега обаче бяха уплашени. Дори в състоянието, в което се намирах, можех да усетя разликата.

Освен гласа на госпожа Фалоуфийлд имаше и друг звук, но не го издаваше никой от Ловците. Нито пък съдията Джефрис — той мълчаливо наблюдаваше от едно от мъртвите дървета, сега заклещен в клоните като ръбато хвърчило. Ръмженето беше толкова ниско, сякаш идваше от земята, и толкова студено и зло, че гръмотевицата спря, светкавицата изчезна, а бурята сякаш се отдръпна, затътрила крака и преструваща се, че всъщност не е имало нищо. Напъхах лакът под себе си и се поизправих да погледна към госпожа Фалоуфийлд.

Видът й беше удивителен. Нямаше я руската шапка; дългата жълтобяла коса, която тя бе крила под нея, се спускаше надолу по гърба й като жива. Нито вълнена риза, нито армейски ботуши — вместо тях нещо като тъмнозелена тога, само че с дълги ръкави, плътно обгръщаща жилавото слабо тяло. Лицето беше на госпожа Фалоуфийлд с всичките му черти, но жената с това лице не беше госпожа Фалоуфийлд — не и тази, която познавах. Това лице имаше бледожълтия цвят на половинка луна и също толкова старо: сякаш милиарди години е било удряно и обстрелвано от метеори, астероиди и още какво ли не. Очите вече не бяха сини, а черни като господин Котак, черни до мозъка на костите. Но дори и така тя беше ужасяващо красива и по-висока от госпожа Фалоуфийлд. Излезе от храсталака и тръгна право към Страшния лов, както пристъпват кралиците.

До нея вървеше нещо, което бе ръмжало. Беше с размера на Черното куче и имаше втренчени червени очи като неговите, но това е само за сравнение. Останалото не приличаше на нищо познато: видях дълги щръкнали кадифени уши, глава като на огромен прилеп, само че с муцуна на алигатор. Тялото приличаше по-скоро на тяло на голяма котка, отколкото на куче, задницата — по-висока от предницата, но имаше и вълна като на овца, която падаше на мръсни валма, докато двамата се промъкваха през храсталака — и кожата отдолу беше розова! Предполагам, че поуката от тази история е следната: винаги бъди мил с отвратителните квичащи кученца на хората. Човек никога не знае.

Госпожа Фалоуфийлд — или която и да беше тя — не ме погледна. Посочи с дългата си ръка към Страшния лов, към всички Ловци подред, и накрая право към съдията Джефрис. Той отвърна на погледа й — не беше трепнал нито за миг. Имаше смелост, извираща от лошотията му, този съдия Джефрис.

— Ти. Познавам те — каза госпожа Фалоуфийлд. Долавяше се дорсетският акцент, но гласът й беше различен — достатъчно дълбок, за да принадлежи на мъж, с метален призвук, който усещах по гръбнака си. — Спомням си добре.

Съдията Джефрис не се предаде. Отговори й меко, почти извинително:

— Аз ще взема, което си е мое.

— Жената. — Гласът на госпожа Фалоуфийлд прозвуча безизразно — това е най-точната дума. Съдията Джефрис кимна. — Жената. — Този път в гласа й имаше нещо, което малко ме нервира. Тя протегна другата си ръка настрани и Тамзин се изправи до нея; първото, което направи, бе да ми се усмихне. А аз не можех да си поема дъх — точно както не можех и когато бягахме от Страшния лов.

— И мъжът. — Госпожа Фалоуфийлд направи с ръката си жест, който почти приличаше на движенията, които бях виждала да прави Тони, докато танцува — и ето го Едрик Дейвис, застанал до Тамзин. Сякаш по някакъв начин тя ги беше приела в себе си и ги бе родила отново — не че можеше, защото те все още си бяха призраци… е, няма значение. Може би Мийна ще ми помогне с това изречение, ако някога се сетя какво съм се опитвала да кажа. За мен значение имаше само това, че Тамзин ми се усмихваше.

— Мъжът принадлежи на тях — съдията Джефрис на свой ред посочи към Страшния лов. — Жената — на мен. — Със същия успех би могъл да раздава и храната в китайски ресторант.

Кучоприлепоалигатороовчоподобното нещо на госпожа Фалоуфийлд изръмжа, но млъкна, щом тя докосна ужасната му глава. Жената дълго се взира в съдията Джефрис, без да каже нещо. Нощта се проясняваше — близо до половината луна вече виждах и няколко звезди, — но аз бях подгизнала, скована от болка и трепереща; вече започвах и да го разбирам. Тамзин забеляза това. Тръгна към мен, но госпожа Фалоуфийлд поклати глава. Едрик се приближи по-плътно към Тамзин и ето ме сега — треперя от студ, но ревнувам. Ако можех, тогава бих прегърнала онова създание на госпожа Фалоуфийлд — за да се утеша и стопля. Бих прегърнала дори и някой от Ловците, по дяволите.

— Аз те помня — каза госпожа Фалоуфийлд на съдията Джефрис. Кръв и огън — войници в горите ми. Помня.

— Голяма работа — отвърна гордо той, сякаш сочеше с поглед към онези оваляни в катран части от тела, увесени по дървета, огради, камбанарии и покриви. — Няма скоро да забравят урока, който дадох на тази дорсетска сган. Всеки ден в съдебната зала усещах Божията ръка на рамото си и знаех, че всички заслужават да бъдат обесени — всички до последния смрадлив Джак. И го правех — да, с радост, с цялото си сърце. Бих отървал крал Джеймс от всичките тях наведнъж. От всички без нея.

Той не спираше да пронизва с поглед Тамзин, макар че тя изобщо не го поглеждаше. Обаче Едрик Дейвис го погледна и омразата и ужасът на лицето му надминаваха гордостта на съдията Джефрис. Подобни чувства не умират; спомени като спомените на Тамзин за Едрик и за изгубената й сестра не умират. Ето защо имаме призраци.

— Заради нея бих предал длъжността си, краля и бога си — каза съдията Джефрис — и наистина го направих в сърцето си, без изобщо да се замислям. Затова Тамзин Уилоби е моя.

Знам, че написано така, изглежда глупаво. Но вие не сте го чули, а аз още го чувам. Той наистина би направил всичко онова заради нея — дори с убедеността, че би горял навеки в ада, ако го направи. Но не беше го направил и тя не бе негова; ето защо си бе въобразил, че е станало. Или поне аз го виждах тогава така. Той беше маниак и чудовище, но хората вече не ги обичат тия. Може би само маниаците и чудовищата да ги обичат. Не знам.

Едрик Дейвис застана безмълвно пред Тамзин, но тя пристъпи покрай него и се обърна с лице към госпожа Фалоуфийлд. Помня всичко, което каза, защото това бяха последните думи — но какви думи, — които я чух да изрича:

— Аз съм Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби. Познавах те, когато бях малка. Постоянно бродех и се губех из твоите бъзови храсти, а твоят приятел — Тамзин кимна към оная розова фантазия на кръпки — винаги ме намираше.

Госпожа Фалоуфийлд се изкиска — като онази гаргара с въглища, която помнех от друг свят.

— Както твоята приятелка постоянно спасяваше него. — Поклати глава и посочи към мен. — Тичай да видиш избавителката си, дребосък. — Слава Богу, розовото нещо не я послуша. И без алигаторския му дъх си имах достатъчно проблеми.

— Тя е моя истинска и любима сестра. Той — Тамзин се усмихна на Едрик Дейвис така, че сърцето ми се сви, а стомахът ми се преобърна, — той е моят любим и бе предоставен на милостта на Страшния лов по моя ужасна вина. Сега той вече е свободен от мъченията и аз имам цяла вечност да изкупвам греха си. С огромната ти милост направи за мен каквото трябва.

Дума по дума. Никога не мога да ги забравя. Не мога.

Опита се да каже още нещо, но гласът на съдията Джефрис удави думите й, както призрачната му светлина бе удавила тяхната.

— Не, те не са твои да се разпореждаш с тях, с тези двамата! Всемогъщият ги даде в моите ръце и ти не смей да се противиш на волята му! — Говореше високо, но гласът му звучеше направо успокоено — само тази дума мога да измисля. Играеше коза си и знаеше, че тя няма такава карта — тази стара-стара дама с нейния ужасен гнусен любимец. Вярата наистина е голяма работа.

Госпожа Фалоуфийлд му се усмихна. Беше страшно, защото приличаше на пустиня, разцепила се в дълбок сух каньон, или пък на онези дънни риби в океана като плоски камъни, които изведнъж сякаш избухват от пясъка, за да погълнат някоя лещанка, и после пак веднага се превръщат в камък. Когато тя заговори отново, дорсетският в гласа й беше толкова плътен, че едва я разбирах.

— Много внимавай, синко. Ние бяхме тук първи.

Съдията Джефрис едва ли я чу по-добре от мен; или пък я бе чул, но не й обърна внимание. Той просто зяпна срещу нея. Страшните ловци издадоха звук, подобен на скимтене; те чакаха, откакто тя беше заповядала да спрат. Дори в мрака виждах очите й: по-черни от Черното куче, черни като най-дълбокия космос.

— Ние бяхме тук, когато твоят Всемогъщ беше само купчина камъни и локва вода. Бяхме тук, когато нямаше друго освен скали и вода. Бяхме тук, когато ние бяхме всичко, което имаше — и пак се усмихна на съдията Джефрис — този път извърнах поглед. Чух я да казва: — Ти ли ще ми кажеш кой трябва да остане с мен и кой да си тръгне? Ти — на мене?

И съдията Джефрис загуби, загуби завинаги и ще ви кажа, че не го обвинявам. Няма начин някога отново да чуя такова презрение — такова огромно презрение, — каквото имаше в тези думи. Той вървеше право към пропастта, когато се развика:

— Не смей да заплашваш, не смей да предизвикваш… Ще бъдеш прокълната като тях, изпратена в ада като въстаналите ангели — захвърлена долу, захвърлена… — Имаше и още, но ще напиша само толкова.

Той ломотеше нещо нечленоразделно, когато дойде за Тамзин и за Едрик Дейвис онзи последен път — връхлетя ги като ястреб от короната на дървото. Нямам представа какво се е въртяло в ума му — може да е смятал, че гневът му ще ги затъмни, ще ги удави, както беше преди и че този път ще се справи, преди госпожа Фалоуфийлд да успее да ги защити. Толкова се страхувах от него и го мразех и се опитвах да си го представя, че накрая вече нямах понятие кой е той, а само какво е. Но и това върши работа.

Госпожа Фалоуфийлд почти не мръдна. Съдията Джефрис беше точно над главата й, когато тя леко повдигна лявата си ръка и издаде звук, сякаш прочиства гърлото си. И той… замръзна във въздуха. Или може би не; може би въздухът се е кондензирал или нещо такова и се е сгъстил около него така, че той не можеше да се движи, без значение призрак или не. Остана неподвижен и просветващ там — като светулка, хваната в паяжина, макар че на мен по-скоро ми напомняше желето от плодове, което Сали прави за десерт, когато има гости на вечеря. То винаги е лимоненозелено — не знам защо — и парченцата круши и праскови винаги приличат на тропически риби, застинали неподвижно в тъмнозеленото море. Само че рибите са мълчаливи, а съдията Джефрис продължаваше да пищи с все гърло, въпреки че вече не го чувахме.

— Омръзна ми от теб — каза госпожа Фалоуфийлд. — Не те харесах още тогава, с твоите войници. И сега не ми харесваш повече. Махай се оттук и да не си посмял повече нивга да измъчваш моите хора. Тук.

Реших, че го пуска да си върви само с предупреждението — и без никакво наказание, — и бях готова да протестирам, защото не беше редно, не беше справедливо, без да зная коя бе тя. Но последната й дума… първоначално не бях я разбрала. Тя всъщност бе казала „тук“ така, както викаш кучето си.

И Страшните ловци се изправиха пред нея. Чудовищата им буквално трепереха под тях в очакване да бъдат насъскани и хвърлени срещу госпожа Фалоуфийлд и онова нейно животно, но дори и най-ужасяващите от Ловците изглеждаха като дребни и мокри кокошки. Все още ги сънувам, както казах; но когато се събудя от биенето на сърцето си, мога отново да заспя, щом си спомня какъв ужас всяваше у тях госпожа Фалоуфийлд, какъвто те всяваха у мен. А аз изобщо не се страхувах от нея, само бях ядосана, защото мислех, че тя ще остави съдията Джефрис да му се размине твърде лесно. Не мога да повярвам. Наистина съм била ядосана.

Госпожа Фалоуфийлд пронизваше с поглед съдията Джефрис, без да казва нищо. А той вече мълчеше и се взираше в нея, съвсем безпомощен точно над главата й в звездната нощ; собствената му призрачна светлина примигваше като развалена електрическа крушка. Недоумявах дали някога си е представял какво са изпитвали онези хора, когато са ги влачели при него по време на Кървавите процеси в очакване той да ги осъди… с надежда, сълзи и молба… са се взирали в нежното му красиво лице и са се надявали. Сигурно не. Едва ли той има чак толкова въображение.

— Махай се тогава — повтори госпожа Фалоуфийлд. — Докато някой може би се сети да дойде за теб.

Не я видях да направи някакъв жест, не я чух да казва нещо друго, но съдията Джефрис не се възпротиви, когато въздухът около него се разреди. Той се изстреля бясно назад като детско балонче, което е било пуснато, без да му е завързан краят, и започна да се смалява толкова бързо, сякаш бягахме ужасени далеч от него. Може би наистина беше така — Тамзин, Едрик Дейвис и аз. Но не и госпожа Фалоуфийлд.

Тя се обърна към Страшния лов и произнесе една дума. Чух я много ясно и бих я забравила, ако можех, но то ще е като да забравя собственото си име. Той също я е запомнил; бе я научил и бе я използвал поне веднъж, сигурна съм. Но аз няма — никога, никога, никога.

Страшният лов нададе мощен вой и тръгна след съдията Джефрис. Издигнаха се като хеликоптери във ветровита спирала право нагоре в нощното небе. И по някакъв странен начин ме накараха да си мисля за деца, току-що свършили училище — тичат и викат само от чисто безпричинната радост да вдигат шум. Но те не бяха деца: те бяха Страшният лов, безмилостните хрътки на мъртвите, и ревяха, скимтяха и се смееха с пискливия си смях, надуваха рогове и пришпорваха драконските си коне, преследвайки тази искрица отчаяние, каквато триста години е бил Едрик Дейвис, а сега беше съдията Джефрис. Но за Страшния лов нямаше значение.

Нямаше значение и за мен. Зная, че трябваше да има и сега също — нощем, когато отново чувам ужасните Ловци във вятъра, вечно преследващи човешки дух, чието единствено престъпление беше, че е бил жесток колкото тях. И никога няма да има Тамзин Уилоби, която да дойде и да спаси лорд върховния съдия Джефрис от Уем. Повечето пъти заспивам пак.

Тук нещата се размиват — всъщност не самите неща, ами редът, в който се случиха. Не мога да си спомня кога най-после успях да се изправя на крака — може би все още чувах роговете на Страшния лов, а може би не, — но зная, че беше, докато Тамзин и Едрик Дейвис бяха още тук. Защото дойде време за сбогуване и аз не исках да правя глупави сцени. Изправих се цялата в кал; кракът ме болеше и аз закуцуках към тях. Те стояха до госпожа Фалоуфийлд.

Сега тя пак си беше госпожа Фалоуфийлд: всичко се беше върнало по местата си — от армейските ботуши до студените, остри сини очи и малкия розов ужас, въртящ се в джоба на палтото й. Нямаше я само кожената шапка — косата се разстилаше по хилавите й рамене като Млечния път. Гласът й беше странно нежен, когато ми заговори:

— Ти ще забравиш това, момиче. Ще забравиш всичко.

— Не. Не, недейте… аз трябва да го запомня. Моля ви, трябва.

Госпожа Фалоуфийлд поклати глава.

— А като се срещнем утре на улицата или в магазина и си спомним, а? Коя съм аз… какво видяхме тази нощ ние двете…

— Не зная коя сте — крещях неистово. — Пък и не искам да зная! — Посочих към Тамзин, застанала там, до Едрик Дейвис, толкова красива, че едва се сдържах да не я гледам постоянно. — Не искам да я забравя. Не ми пука за нищо друго, но трябва да помня Тамзин. Моля ви. Която и да сте.

Госпожа Фалоуфийлд ми се усмихна, показвайки здравите си сиви зъби, но когато заговори, може да е било на Тамзин, може и на себе си, но не и на мен:

— Да, ето го началото, ето го първото от тях. Знаех, че някога ще дойде този ден, когато децата няма да знаят коя е Бъзовата старица. И ето го — първото. Но няма лошо.

Спомних си Тамзин да казва — Боже, преди сто години: „Дори и пуукът отстъпва, когато минава тя.“ Започнах някакво тъпо извинение, но госпожа Фалоуфийлд се обърна и към мен се приближиха Тамзин и Едрик Дейвис. Чувствах се неловко с Едрик — не можеш да кажеш кой знае какво на човек, който е минал през такъв кошмар, но който изчезва завинаги с тази, която наистина ти е била като сестра известно време. Бях щастлива, че тя го спаси, че задачата й е изпълнена, и вече няма да е принудена да броди из Имението… но в същото време го мразех повече, отколкото някога съм мразила съдията Джефрис, и това е истината. Ето, написах го. Но той беше добре. Той рече:

— Тамзин ми разказа всичко, което си направила за нас и какво би я сполетяло, ако не си била ти. Да можех да ти подаря целия свят, пак нямаше да ти се отплатя. — Усмихна се с онази крива, къдрава усмивка, в която Тамзин се беше влюбила от пръв поглед — не, това прозвуча гадно. Усмивката му всъщност е много хубава. — Но аз нямам нищо, господарке Джени Глукстейн. Не мога да обещая, че при нужда ще ти се притечем на помощ, макар че ще запомним добротата ти, защото не зная какво ни очаква. Мога само да те благословя сега от цялото си човешко сърце. Нищо повече.

И той изчезна — просто се стопи по обичая на призраците. Тамзин взе госпожица Софая Браун. Приближи се до мен, погледна ме в очите и рече:

— Моя Джени… — после наведе глава и ме целуна — тук, по лявото ъгълче на устата ми. Всеки знае по-добре от мен, че не бих могла да почувствам нищо, защото Тамзин е призрак, но само аз зная какво почувствах. И винаги ще го зная.

После тя отстъпи назад и изчезна, и останахме само двете с госпожа Фалоуфийлд в мрака на Алпийската ливада, който сега изглеждаше още по-гъст. Ние с Бъзовата старица, но никак не ми пукаше. Госпожа Фалоуфийлд ме погали по бузата с мазолестата си ръка и тихо рече:

— Забрави, храбро дете. Забрави.

А после не остана нищо освен нощта, която вече се развиделяваше, ставаше синьо-сребърна, а мен ме носеха нанякъде като бебе. Първо си мисля, че пуукът е дошъл да ме вземе, но друса прекалено много, за да е той, и усещам мирис на гума — много го мразя. Отварям очи и виждам, че Евън ме носи и върви бързо, от едната му страна е Сали, от другата — Тони и дъждобраните им лъщят… или вече сме в стария джип? Ако сме в джипа, то съм отпуснала глава в скута на Евън, докато кара към къщи, а краката ми са в скута на Сали. Тони постоянно говори за това, шокиран е, че нивите са съсипани от бурята. Сали иска да ме прегърне, за да му е по-лесно на Евън да кара, но той казва: „Не, остави я, мила, тя спи.“ И аз наистина спя.