Тамзин

Осем

Мийна, ако имаш малко ум в главата си, ще пропуснеш тази част. Защото смятам да се престоря, че споря с теб, в противен случай никога няма да мога да я напиша. Става ли?

Добре. През пролетта момичето, което седеше до мен в клас, напусна, защото баща й си намерил работа в Намибия или кой знае къде, и Мийна Чари се премести на нейното място. През целия първи срок не бяхме разменили й две думи даже и в автобуса. Не защото беше индийка или нещо такова, а защото беше много хубава. Нямаше шокиращото, убийствено великолепие на кинозвезда подобно на Стейси Алтиери у дома. Мийна изобщо не изглежда така. Но има такава невероятно мека кафява кожа, която изобщо не познава пъпка, и големи тъмни очи като теменуги зад очилата. Дори в училищната униформа Мийна сякаш носеше елегантно сари — това личеше от начина, по който се движи. Наистина е по-добре да не го четеш това, Мийна!

Не излизам с момичета, които изглеждат като Мийна това решение бях взела още навремето. Много момичета го правят — в „Гейнър“ например Трейси или Ванеса си имаха своите малки групички, в които всички се надяваха, че малко от красотата някак ще премине върху тях или че момчетата ще се опитат да се доберат до красавиците чрез тях. Което се случваше. Не мога да кажа, че тази система не работеше, но без мен. Аз си висях с Джейк и Марта и се радвах, че ги има.

Мийна. Какво да правиш с човек като Мийна, която не познава правилата на играта и не се държи като красавица? Зная, че ако изглеждащ както Мийна, можеш да си позволиш да не ти пука и на нея наистина не й пука. Повечето момичета смятат, че е надута, а повечето момчета се боят от нея, защото получава отлични оценки и иска да стане лекар като дядо си. Тя е толкова спокойна и спретната, колкото аз съм темпераментна и разхвърляна. Мина доста време, преди да започна да вярвам, че тя наистина иска да бъдем приятелки. И не от скромност, ами просто бях наясно с правилата.

Говорили сме за това два пъти. Първия път дълго не можа да схване какво казвам. Постоянно повтаряше:

— Защо да не можехме да бъдем приятелки, обясни ми го! Обичаме едни и същи книги, еднаква музика, смеем се на едно и също… имаме толкова много общи неща. Със същия успех ти можеше да си родена в Мадрас, а аз — в Ню Йорк.

Мийна говори по този начин. Майка й и баща й имат индийски акцент, но при Мийна въпросът не е как звучи английският й, а как го използва. Същото като с униформата виждаш или чуваш едно, но усещаш друго. А Мийна дори не мисли за това.

Когато най-после разбра какво имах предвид, не отговори веднага. Сплете ръце, отпусна брадичка на връхчетата на пръстите си и дълго гледа надолу. След това вдигна поглед.

— Защото аз съм много добро момиче. Аз съм единствено дете и съм всичко, за което майка ми и баща ми някога са мечтали. Много добра ученичка, отличен английски, идеално държание — достатъчно представително, да, — вече почти класирана в Кеймбридж на едно от първите места, където ходим постоянно. Хубаво щеше да е, ако имах бяла кожа — това дава по-добри възможности за избор на съпруг, — но не можеш да имаш всичко. Джени, сега разбираш ли?

— Не — казах аз. — Мисля, че не разбирам. — Обаче си помислих, че сигурно трябва да се ядосам, но се опитах да остана спокойна. — Искаш да кажеш, че съм абсолютната ти противоположност? Толкова съм различна от теб, че съм направо необикновена, така ли?

Мийна погледна така, сякаш съм я ударила.

— Не това! Не това, не! — Скочи и хвана ръцете ми. — Ти имаш висок дух, правиш си собствени планове — не би се задоволила с това, което искат всички, за да си мислят, че си добро момиче. На теб не ти пука какво мислят другите — това ме възхищава у теб толкова много. Наистина, Джени, бих искала да съм като теб.

През целия ми живот никой не се е сещал да ми каже такова нещо. Никой. Така казах на Мийна, но каквато беше умница, едва ли някога наистина щеше да разбере какво означава това, което каза. Мийна разбира много неща, но ако можеше да разбере нещо подобно, нямаше да е Мийна. Но това е положението.

Както и да е. Сприятелихме се, когато и двете се скрихме в дамската тоалетна, за да избягаме от физическо, и по-късно, когато Мийна започна да ми помага по испански, а аз на нея — с проекта по музика, в който трябваше да сравнява начина, по който импровизират индийските певци, с този на западните джаз изпълнители. Веднъж й казах, че моето не се смята за помощ, защото родителите ми са музиканти, а тя наистина ми се ядоса. Каза, че приятелството не е мач по крикет, не броиш резултата, няма точкова система. Почти ми харесваше да гледам Мийна ядосана, защото го прави толкова добре, като се има предвид, че това продължава около пет минути, не повече. От Мийна никога няма да излезе добър сърдитко.

Тя живее в Йовил — майка й работи в болницата там, а баща й пътува до Дорчестър, където преподава физика в университета. Първия път, когато останах да спя в дома на Мийна, бях напрегната, защото не знаех дали трябва да се държа по-различно с нея, отколкото когато бяхме само двете, а тя беше нервна, понеже не знаеше как ще се отнесат с мен родителите й. Те пък на свой ред също нервничеха, тъй като никога преди Мийна не беше водила вкъщи някого от училище и не знаеха дали ще мога да ям индийска храна или как се отнасят евреите към гравираните образи и олтари в антрето им. Така че имахме основание да се притесняваме, но всичко мина добре. Господин и госпожа Чари бяха толкова мили, колкото можеха да си позволят по отношение на шантавата американска приятелка на дъщеря им, а аз не се спънах в нищо и не казах нищо кой знае колко глупаво. А що се отнася до индийската храна… аз съм от Ню Йорк, за бога.

Затова беше много по-лесно, когато Мийна дойде да прекара уикенда във фермата Стауърхед. Тони и Джулиан се влюбиха в нея в момента, в който тя прекрачи прага. Малко ревнувах, особено като гледах как Джулиан върви по петите й и предлага да й носи нещата. Преследваше ме една мисъл: „Обзалагам се, че Сали ще поиска да изглеждам така и да се държа така.“ Но бях и горда с Мийна — „Тя ми е приятелка, какво ще кажете, а?“ — и същевременно се чувствах виновна, че преди не съм се държала така с Джейк и Марта. Има дни, когато наистина няма начин да остана насаме със себе си.

Евън беше навън с някакъв майстор на кладенци, Сали — с ветеринаря заради овцете, така че Тони и Джулиан я разведоха из Имението, а аз се влачех подире им. Тони й показа стаята на приземния етаж в източното крило, която бе превърнал в свое студио; вътре беше сложил дори станок и събираше всяко парче от огледало, което намереше, а после ги сглобяваше като пъзел. През уикендите постоянно търкаше пода с пясък, отново и отново, така че той вече беше станал почти прозрачен. После, естествено, Джулиан трябваше да покаже на Мийна сбирката си с камъни, хербария си и колекцията от пакетчета захар. А и старата горила в моята стая, но наистина не спомена, че всъщност тя е негова. Джулиан. Все още не мога да го накарам да си я вземе обратно.

На вечеря момчетата говореха с Мийна едновременно, а Евън и Сали й задаваха същите въпроси за училище, които ми бяха задавали господин и госпожа Чари. Нямах никакъв шанс двете да си поговорим спокойно, докато не си легнахме в моята стая. А там ми отне половин час да убедя Мийна да спи в леглото ми, а аз — на пода в стария спален чувал на Евън. Индийците винаги искат да се отнасят с теб като с техен гост, дори когато те са ти на гости. И това може да те подлуди.

Най-после си дойдохме на думата. Лежахме си там и разговаряхме за семействата си, за училището, аз разказах на Мийна за Джак и Марта, а тя на мен — за Лалита, най-добрата й приятелка в Мадрас. Сравнявахме книги, филми и песни, чий цикъл е по-зле и кой мрази повече господин Уиншип — той ни предаваше органична химия, защо мусоните са толкова важни и защо смятам да я заведа да се запознае с един възрастен човек в Сентрал Парк, когото всички наричаха Поет О. Вече са минали няколко години и аз не мога да си спомня защо, когато си на тринайсет, за всички тези неща задължително трябва да се говори на тъмно, тогава, когато се предполага отдавна да си заспал. Но това е положението.

Мийна разказваше за Картхик, бялата й мишка, а аз — за господин Котак. Или поне дотогава, докато гърлото ми пак започна да се свива. Затова Мийна смени темата, без да се разбере, че я е сменила — нещо, в което беше майсторка.

— Обаче пък в какъв дворец ще се върне твоят господин Котак — каза тя. — Толкова пространство, толкова много сенчести ъгли за изследване, толкова интересни нови звуци… Бих искала да съм котка в такава къща.

— А не си видяла още и половината. Другите хора имат хлебарки, а ние имаме гномове или богарти, или кой знае какво. — Разказах й за гласовете в банята ми — не бях го казвала на никого, — за стаите, в които Джулиан не иска да влезе, и какво бяха казали дърводелците и електротехниците. Колкото по-нататък продължавах, толкова по-смахнато звучеше, но Мийна слушаше, без нито веднъж да се засмее или да ме прекъсне.

Когато приключих, тя рече:

— Джулиан е прав — определено живеете в обитавана къща. Залагам долари срещу понички. — Мийна е луда на тема американски жаргон и го използва всеки път, когато има възможност. — В Индия навсякъде има обитавани от духове къщи — имаме обитавани апартаменти, градини, дори гаражи. В старата ни къща в Мадрас имаше полтъргайст, един от онези духове, които чупят разни неща и разхвърлят всичко. Когато бях малка, съм го виждала няколко пъти.

Хубаво, че беше тъмно и тя не видя как я слушах със зяпнала уста.

— Виждала си? Полтъргайста?

— Да. Но не много често. Малко момиченце, някъде на годините на Джулиан, с белег по цялата страна на малкото личице. Белег като от изгаряне. Може би затова е станала полтъргайст, кой знае. Толкова ни беше мъчно за нея.

— И какво направи? Индийците имате ли нещо като — как да кажа — като свещеник? Екзорсист?

— Да. Има нещо такова. — Мийна се позасмя, но малко позатаи и дъх. — Но, Джени, тя е живяла там, живяла е в нашата къща по-дълго от нас. Какво можехме да направим? — После вече се засмя по-спокойно. — Освен това тя държеше надалеч много от роднините, които не можех да понасям. Пък и не закачаше стаята ми с едно-две изключения. Мисля, че понякога почти ме харесваше.

Позамислих се над това.

— Обаче каквото и да има в нашата къща, то не ни харесва чак толкова, съдейки по начина, по който звучаха ония досадни гласчета. Ако ще имаме нещо, по-добре да е поне истински призрак. Дори повече бих се зарадвала на пуук.

Мийна поиска да разбере какво е пуук и аз й повторих какво ни разказваше Евън, а също и за богарт и за Страшния лов.

— Не разбирам защо да нямате и двете — каза Мийна — и богарти, и призраци. Обзалагам се, че е точно така. Къщата е съвсем подходяща.

Благодарих й — наистина имах нужда да чуя нещо подобно, а Мийна вече се смееше искрено.

— Когато си израснал в стари къщи като мен, растеш и с призраци. И те са били човеци и винаги ги привличат места, където продължително време са живели хора. Не можеш да се сдобиеш с призрак в търговския център.

— Страхотно. Надявам се поне призраците да изгонят богартите. И това ще е нещо.

Замълчахме и аз помислих, че Мийна е заспала. Тогава усетих как протяга ръка от леглото, опитва да намери моята и да я стисне.

— Когато отидеш да го вземеш — рече тя. — Твоя господин Котак. Мога да дойда с теб, ако искаш.

Не знаех какво точно да кажа. Само й стиснах ръката и измърморих:

— Да, сигурно, добре.

Мисля, че заспахме, държейки се за ръце, но не помня със сигурност.

Един прекрасен ден отидохме до котешкия хотел „Госхоук Фарм“ за последен път. С английската пролет трябва много да се внимава — не можеш да й обърнеш гръб, защото температурата стига до трийсет градуса и докато си събличаш ризата, изведнъж започва да гърми и святка. Знам например, че един поет, който е написал „О, да бъдеш в Англия, когато е април“, точно по това време е живял в Италия.

Но този ден в началото на април си остана топъл и ясен през целия път до Дорчестър. Дърветата цъфтяха в розово и бяло, навсякъде — жълти нарциси, в ливадите — малки агънца с големи червени номера отгоре им. Хората караха трактори, рала и брани, предните прозорци на колата бяха поотворени, така че на задната седалка се усещаше мирисът на прясно разорана земя, идващ отвсякъде. Не му обръщах никакво внимание, нито на агънцата, нито на Сали, която отпред продължаваше да разпитва Мийна за училище. Само се превивах от болки в стомаха и се опитвах да не мисля, колкото пъти съм си представяла деня, в който най-сетне щях да прибера господин Котак вкъщи.

Когато стигнахме до Дорчестър, ми се искаше Мийна да не идва с нас, защото тогава трябваше само да изчакам Сали да влезе и да вземе господин Котак. Но те двете бяха толкова щастливи и развълнувани, че нямах избор. Още помня колко тежки усещах краката си и колко безкрайно дълго ми се стори слизането от колата. Влязохме и Сали каза:

— Аз ще се оправя с бумагите, а вие двете вървете да вземете големия човек.

Смятах да възразя — това е моята котка, аз съм се оправяла досега с всички гадни подробности, аз ще довърша всичко, но Мийна ме сграбчи за ръката и ме повлече към котешките клетки. Така че не ми остана и минута да се запъвам като магаре на мост.

Добре. Тъкмо това е трудното, това имам предвид, като се опитвам да опиша чувствата на другия в определен момент преди шест години. Вече може да не съм същата; но никога няма да забравя какво й беше на нея, когато трябваше да тича с новата си приятелка тя да намери най-добрия си приятел и да го отведе вкъщи, дори след като знаеше, че той вече няма да й проговори, нито да я погледне. И трябваше да преживее всичко това, нямаше друг начин, а котешките клетки все повече се приближаваха. Появи се Мартин, онова приятно момче от летището, отключи клетката на господин Котак и се усмихна.

— Това е любимата част от работата ми. — И широко отвори вратичката.

Първоначално той не дойде. Стоеше на вратата, протегна първо предните, после задните си лапи, както правят котките, и се прозина като хипопотам, докато се протягаше. Чух Мийна да казва:

— О, толкова е хубав! — но гласът й звучеше някъде много далеч.

Коленичих до вратичката и той ме погледна с онези свои оранжеви очи.

— Моля те. Извинявай. — Мисля, че никой не ме чу. Господин Котак наведе глава и я завря в брадичката ми.

После обви с предните си лапки врата ми и издаде онзи кратък звук, както прави понякога — той винаги звучи като въпрос, на който не знам как да отговоря. Вдигнах го.

— Колко си му липсвала — обади се Мийна. — Виж го само. Тя го погали по гърба, но той не се обърна да я погледне.

Продължаваше да притиска глава към мен и мъркаше. Опитах се да кажа: „Хайде, хлапе, ела да изпушим един джойнт“, но не можах да пророня нито дума.

Сигурна съм, че в началото фермата не му хареса. Никога не би си признал, че нещо му идва твърде много, но след цял един живот в нюйоркски апартамент и шест месеца в котешки приют той просто не можеше да понесе всичко това, а и не искаше. Първите два дена стоя в стаята ми — най-вече под библиотеката — и с изключение на мен съскаше срещу всеки, дори и срещу Сали. Джулиан наистина се почувства засегнат, защото беше планирал купон за посрещането с украси и котешки глезотии. Трябваше да го успокоя, затова му казах, че след ден-два ще може да го носи на врата си като кожена яка, и той се почувства по-добре. Джулиан.

Третият ден беше събота, затова си бях вкъщи. Господин Котак ме събуди — муцунката му нежно докосваше очите ми. Не го беше правил, откакто беше малко коте — след като веднъж разбра, че ако очите ми са отворени, значи съм будна. Успях да ги отворя и той изтича до вратата — това обикновено значи време за котешка тоалетна. Тя беше в банята ми, но той имаше други намерения. Точно като Джулиан ме бе събудил, за да ходим да изследваме.

— След като се измия — казах му аз. — И хапна нещо. Ще почакаш няколко минутки, става ли? — Същото казвах винаги и на Джулиан. Така че господин Котак влезе в банята и използва тоалетната си. После похапна, изми се сам и когато бях готова, беше готов и той.

Днес на дневен ред беше само Имението — той още не беше подготвен за голямото английско открито пространство. Започнахме с Арктическия кръг, показах му новите бюфети и етажерката, които Евън беше сложил — да не споменавам още един нов хладилник. Господин Котак вървеше кротко до мен, опашката му — щръкнала като шнорхел, и душеше всичко, сякаш възнамерява да купи мястото. За миг гърлото ми се сви, като го гледах така.

Западното крило, източното крило, коридори, гардероби, стаи… обиколихме целия първи етаж съвсем спокойно. Господин Котак оглеждаше навсякъде. Дори няма да се досетите какво го заинтересува — едва надникна в две стаи, които биха ми били любопитни, ако аз бях котка, но цяла вечност души около един празен малък алков, като ме поглеждаше нетърпеливо, сякаш аз би трябвало да знам на какво му мирише и да направя нещо по въпроса. Винаги успявам да разочаровам господин Котак, но той е свикнал. Точно като Шерлок Холмс и доктор Уотсън.

До втория етаж се стига по стълбище, което заобикаля западния комин; в източното крило няма стълба. Не знам защо, но след като веднъж се озовахме на втория етаж, цялото поведение на господин Котак се промени. Той по-скоро се прокрадваше, коремчето му почти се влачеше по пода, но най-често сякаш дебнеше нещо — птица ли, плъх ли. Със свити уши, с плътно прибрана опашка, издаваше някакво тихо, злобно ръмжене, каквото никога досега не бях чувала.

— Какво? Какво има? — попитах аз. — Да не са онези неща в банята ми? — но той дори не ме погледна. Господин Котак си беше наумил нещо. Понякога наистина има моменти, когато ми се иска да имам куче. Малко и пухкаво.

Всъщност той не беше поглеждал в банята, след като веднъж използва тоалетната си. Но тук човек би си помислил, че се промъква през минно поле: всичко беше подозрително, опасно — или поне би могло да бъде. Стигнахме до двете стаи, в които Джулиан не пожела да влезе през онзи първи ден, и господин Котак буквално замръзна насред крачката си. Не издаде звук, не замаха с опашка, нищо. Просто си седеше на задните лапи и ме гледаше.

— Какво? — повторих аз. — Богарт ли? Ама какво става, по дяволите?

Наведох се да го взема, но той се дръпна и хукна надолу по коридора. Не ми остана нищо друго, освен да го последвам. Вървях след него, минавахме покрай редица затворени дъбови врати. За шест месеца, бяхме успели само да поизчистим цялото източно крило — с изключение на студиото, което Тони си направи тук — и дори и сега всъщност никой не използваше стаите на втория етаж. А би могло, защото всичко им е наред. Но ние все едно не го правим.

Пред мен господин Котак зави зад някакъв ъгъл. Видях го пред нещо, за което първоначално реших, че е поредната врата, но после схванах, че е стълбище, заковано точно като онова в западното крило. Още никой от нас не се беше качвал на третия етаж, въпреки че дотам можеше да се стигне относително лесно; трябваше само да се понаведеш и да бутнеш. Не че имах намерение, освен ако не трябваше да последвам господин Котак, а той също не смяташе да ходи никъде. Сви се в подножието на стълбата, цялото му тяло стегнато като бодлива тел, очите му — огромни и диви, каквито никога не бях ги виждала. Изобщо не се опитах да го взема на ръце, а само продължавах да повтарям: — Какво? Какво ти става, по дяволите? През дъските на стълбището не можех да видя нищо. Не можех да усетя какво души или чува той, нито какво сочат мустаците или опашката му. Нищо друго не можех да направя, освен да млъкна и да чакам — като доктор Уотсън.

И после той пак стана господин Котак — Върховното спокойствие, — седна да потърка с лапички муцунката си и да се почеше. След това се обърна и ме погледна с онзи поглед, който казваше — безпогрешно, без въпроси: „Ти си глуха, тъпа, сляпа и изглеждаш смешна, но ще се справим.“ Коленичих и той скочи на рамото ми — така го носех, когато беше малък. Вече беше пораснал, но нямаше да се откаже — въпреки че винаги се плъзга и се пързаля и трябва да се хване толкова здраво с нокти, че не мога да го откъсна от себе си. Но този път балансираше идеално, вкопчи се и замърка направо в ухото ми толкова силно, че продължавах да усещам мъркането в зъбите и когато се отдръпна назад. Има моменти, когато наистина знам какво точно минава през черната му космата глава. Но този не беше един от тях.

Същата вечер Сали дойде в стаята ми — беше мило от нейна страна, защото седмици наред не можехме да се видим насаме заради училището, заради фермата и защото прекарвах много време с Мийна. Майка ми се усмихна, като видя господин Котак заспал на леглото ми.

— Аха, значи всичко е простено?

— Предполагам. — Нямаше да й пиша червена точка за това, дори да беше точно така, както каза Мийна — да броим резултата. Сали седна в краката ми и погали господин Котак, който не си направи труда да отвори очи. Тя попита дали вече е излизал навън, отговорих, че не, все още има достатъчно вълнения около разглеждането на Имението. Нямах намерение, но й заразправях всичко за това как се е държал на някои места в къщата и какво стана на стълбата за третия етаж в източното крило. Не ми пукаше колко смахнато звучи. Сали слушаше, без да ме прекъсва и без да каже нещо. Изглеждаше уморена, доста уморена.

Когато най-после млъкнах, тя рече:

— Това е много стара къща, Джени, нямам и представа какво е ставало тук в продължение на триста години. Котките сякаш усещат неща, които ние не можем и затова не би ме изненадало нищо, което ще направи твоето голямо момче. Така че кой знае.

— Според Мийна къщата наистина е обитавана от духове. Тя казва, че ги имали навсякъде в Индия.

Сали поклати глава.

— Аз не вярвам в призраци. Въпреки че навремето, преди ти да се родиш, имах един много странен клавесин… — Но тя млъкна и пак поклати глава. — Не. Няма призраци. Феи, гноми, самодиви в градината ми… Видя ли кухнята тази сутрин?

Бях видяла. Като че ли в килера бяха танцували гризачи. Казах й за полтъргайста на Мийна, но Сали въздъхна и сви рамене; според нея вероятно в Индия всичко било съвсем различно. После изведнъж попита:

— Миличка, вече харесваш ли Евън малко повече? Искам да кажа, като втори баща.

На свой ред свих рамене.

— Никога не е било да не го харесвам. — Беше си самата истина. Единственото, което не харесвах у Евън, беше тъкмо това — че го харесвам, защото, ако някой разбие и опустоши целия ти живот, поне трябва да има благоприличието да се окаже изрод — като в „Дейвид Копърфийлд“, — противно зло копеле, а не слабичък фермер островитянин, който обича да свири на китара. — Той е готин. За втори баща.

— Е, и това е нещо. — Сали ме погали по бузата. — Той много те харесва, нали знаеш. Всъщност ти се възхищава, въпреки че аз не разбирам защо. — Не казах нищо. Сали въздъхна. — Започва да става сложно, Джени. Ще бъде много по-трудно и много по-дълго, отколкото Евън очакваше, да се възстанови тази руина. Но той ще го направи. Разбира се, дотогава вече може да буташ инвалидните ни колички, но ще стане. А междувременно може дори да успеем да се измъкнем за медения си месец. Но точно сега, струва ми се, чак докато остареем, просто ще си копаем дупки и ще рушим разни неща.

— Ъъ… Ами пианото? — попитах. Сали ме погледна. — Не си докосвала пианото, откакто сме тук. Знам, че не е акордирано и трябва да повикаш някого от Дорчестър или отнякъде другаде. Освен, ако не искаш да го оставиш на богартите… Но това си е твоето пиано. — Преди да кажа това, не си давах сметка, че наистина се притеснявам, задето тя не свири на пианото. Господин Котак отвори очи най-сетне, прозина се и дойде при мен от другия край на леглото да провери дали пак съм неспокойна. На него винаги всичко му е ясно.

Сали не се ядоса. Наведе се напред и ме прегърна. Понякога се дразня и ставам само колене и лакти, но точно сега ми подейства добре. Сгуших се в нея, господин Котак се сви на корема ми и на тримата ни беше уютно и спокойно заедно. Почти задрямах.

Мисля, че вече спях, когато Сали каза:

— Джени? Мийна наистина ли каза, че е видяла полтъргайст?

— Няаквоомиченце — промърморих аз. — Било им жал.

— Защото има известни доказателства, че такива създания може и да има. Имаше някаква връзка с — какво беше?… еманациите от някой друг, който е живял тук навремето. За бога, в един момент е като в „Зоната на здрача“, в следващия вече можеш да пишеш докторати по темата. Може ли изобщо някой да е сигурен в нещо? — Тя ме погали по косата, но това ми се стори много далечно, както звучеше и гласът й.

Мисля, че измрънках:

— Несаеманациабогарт — но дори не се чувах. Само господин Котак мъркаше в съня си цяла нощ.