Тамзин

Двайсет и седем

Ала аз не забравих. Нищичко не съм забравила.

Мисля, че това е дело на Тамзин и че тъкмо затова тя ме целуна накрая. Мисля, че не искаше да я забравя, макар че тя вече не ме помни там, където е отишла с Едрик Дейвис. Как е станало, никога няма да разбера, но съм сигурна, че госпожа Фалоуфийлд знае как го е постигнала. Вече не виждам толкова често госпожа Фалоуфийлд. Когато се срещаме, тя си е същата кльощава жена без възраст, с дебелото палто и руската шапка. Поглежда ме с ония нейни студени сини очи, сякаш всеки миг ще се сети откъде ме познава. Като че е забравила.

Той не беше от Дорсет, нали разбирате. Съдията Джефрис не беше от Дорсет и не знаеше за Бъзовата старица. Може би всичко щеше да е различно, ако знаеше. А може би не.

Сали ми каза, че Евън се разтревожил, че съм излязла в това лошо време — подушил го и още преди бурята да връхлети, вече бил запалил джипа да ме търси. Искал да тръгне сам, защото тая таратайка е само с брезентов гюрук и като кара по паваж, направо зъбите ти ще изпопадат, да не говорим за черен път. Но Сали настояла да дойде, както и Тони, което дори и досега някак си ме изненадва. Попитах го дали не се е страхувал да не изгуби куклата си за танц и той ми каза, че точно заради това било. Така се благодари на Тони.

Както и да е, обикаляли из фермата с часове и се опитвали да разсъждават логично къде ли съм отишла. Алпийската ливада била последното място, за което се сетили. Но зверовете от Страшния лов били оставили диря, която е невъзможно да загубиш дори и в мрака. Евън я последвал импулсивно и подкарал джипа през оная обрасла с шубраци пустош, докъдето могъл, а после се наложило да слязат и да извървят останалото пеш. Сали разправя, че ме намерили свита като бебе, цялата подгизнала и дълбоко заспала до един бъзов гъсталак. Можех да хвана пневмония, но аз дори не подсмърчах, макар че мога и по електронната поща да хвана настинка. Знам, че продължава да се чуди за това.

Още по-невероятно обаче беше колко малко въпроси ми задаваха всички за това какво, по дяволите, съм търсила на Алпийската ливада и къде ми е бил умът, че съм излязла на дъжда. Очаквах Сали да ме подложи на разпит, но тя премълча и винаги ще си мисля дали не е било под влияние на Евън. Според мен той знае повече, отколкото иска, за историята на Имението и за това, какво става нощем около фермата Стауърхед, независимо има ли диви гъски или няма. Но той ме остави на мира, както и Сали.

Повече проблеми имах с Джулиан, който има невероятен инстинкт за тези неща. Той постоянно ме питаше дали не съм била с „онази страшна баба“ и защо следите в изсъхналата кал и стъпканата царевица изобщо не са приличали на дири от гумите на джипа. Досажда ми на тая тема със седмици, докато най-накрая хормоните му се разбесняха и той изведнъж откри момичетата. Благодаря на Бога, че е създал пубертета, само това мога да кажа.

Никога повече не видях Тамзин. Не го и очаквах. Странното е, че когато я сънувам — а аз много често я сънувам, сънищата не са точно за нея. Тя присъства в тях и аз винаги знам, че е тя, понякога дори разговаряме, но тя не е в центъра на съня. По-скоро там са Страшният лов, съдията Джефрис или дори аз самата. А сънищата понякога са страшни, но никога не са… знам ли… копнежни сънища, не са сънища за загуба. Просто съм щастлива, че тя е там, и това е.

Попитах Мийна след повече от година защо според нея е така. Мийна знае почти всичко за Алпийската ливада освен случилото се със съдията Джефрис. Щеше да се почувства зле заради него, нямаше да се удържи. На Мийна само това й липсва.

Както и да е, един ден я попитах в училище и тя ми отговори два дни по-късно, защото Мийна си е такава.

— Може би не сънуваш такива сънища за Тамзин, защото не е нужно. Понякога сънищата са нишки със свободен край, като недовършена работа са, но между теб и Тамзин това не е така. С нея ти си приключила — ти всъщност я имаш завинаги. Няма нужда да сънуваш.

— Но аз нямам усещането, че я имам — казах, — и определено не чувствам да съм приключила с нея. Чувствам се като господин Котак, който продължава да търси навсякъде госпожица Софая Браун, макар че е минала цяла година. Чувствам се като цяло кълбо с нишки със свободни краища, Мийна!

— Но не си — каза тя и беше права. Продължих постоянно да си спомням за Тамзин, но тя не ми липсваше, не копнеех винаги да бъда с нея, както когато тя обитаваше тайната си стаичка на третия етаж в източното крило и никой освен мен не знаеше за това. Чувствах се най-вече щастлива, докато мислех за нея през тези четири години — вече станаха почти пет, — и доста се гордея със себе си, защото тя имаше нужда от моята помощ и никой друг не бих могъл да го направи, а аз нито хленчих, нито се издъних. А тя ми беше казала, че съм красива, или поне че имам „всички качества на истинска красавица“. Но това никога не го казах на Мийна.

Портретът на Тамзин и съдията Джефрис продължава да виси в ресторанта, доколкото знам — аз вече не ходя там. Но честичко се отбивам заедно с господин Котак в стаята на Тамзин. След като тя си отиде, престанах да я пазя в тайна, но никой не се заинтересува. Според Сали е готина — тя я нарича „леговището на Джени“ — но на момчетата им писна, а не съм убедена, че Евън изобщо се е заинтересувал. Сядам на стола на Тамзин, а господин Котак прави обичайната си обиколка на стаята, души по ъглите и под онова шантаво легло, защото знае ли се… Но след малко идва и скача в скута ми (вече малко тромаво, но аз не го забелязвам заради двама ни) и понякога оставаме така с часове. Нищо не правим и най-вече не мислим — просто си седим там, където те двете живяха толкова дълго, макар и да не оставиха нищо след себе си. Винаги господин Котак решава кога да си тръгнем.

Нещата във фермата Стауърхед вървят чудесно. Една-две години след като Евън започна да прилага своя метод без оран реколтата беше по-слаба от очакваното и семейство Ловел взеха да се стряскат. Но на третата година нещата взеха да се обръщат — в тази почва сега сигурно можеш да отглеждаш ананаси и папая, освен на две-три места, където, кой знае защо, нищо не ще да расте. Семейство Ловел така са се въодушевили от работата на Евън, че искат да поеме още един техен разнебитен имот в Херфордшир. Предполагам, че е възможно — Евън много се изнервя, когато не оправя нещо, — но не мисля, че ще се навие. На Сали й харесва в Дорсет.

А аз не зная какво щеше да прави без нея музикалният живот в Дорсет на този етап. Поне Дорчестър и Йовил — тя дирижира хорове и на двете места. Последния път, когато си бях вкъщи, беше поела и акомпаняторски клас в университета, още имаше няколко частни ученици, а за почивка от време на време свиреше с един аматьорски джаз квартет. Освен това бизнесът й се разраства — това лято ще прави музиката за музикална драма по Бен Джонсън, която ще поставят в Салисбъри. Според мен Сали вече и с топ не можеш я помръдна от Дорсет.

Както споменах някъде по-рано, от всички нас само Джулиан все още живее у дома. Тони постоянно танцува ту тук, ту там, а аз съм в Кеймбридж, където трябваше да бъде и Мийна. Мийна се върна в Индия, за бога, и работи с група, уреждаща заеми за селски жени, за да започнат собствен бизнес. Господин и госпожа Чари са доволни от това, но не се чувстват ни най-малко щастливи, а тя обеща да се върне скоро и да се изучи за мозъчен хирург. Много ми липсва във всеки един смисъл, в който не ми липсва Тамзин. Постоянно си пишем имейли, когато тя се добере до компютър, което не се случва твърде често. Идната Коледа ще й ходя на гости в Индия.

Аз уча в Кеймбридж английска история за абсолютна изненада на всички освен мен самата. Защото известно време по странен начин бях част от английската история и тя беше част от мен. Тя ме сграбчи за раменете и ме разтърси, изкара ми ангелите от уплаха, но и ме целуна. А после, след всичко случило се, желанието ми да науча още повече стана неистово. Първо за живота на Тамзин, разбира се. Но после взех да задълбавам, оценките си хукнаха нагоре като Страшния лов и ето ме тук, в Кеймбридж — ходя на лекции с колело, срещам се с ръководителя си, деля стая с едно момиче от Уганда на име Патрисия Мофоло и се чувствам като героиня от английски роман. Има и едно момче, или по-скоро започва да го има, но това си е моя работа. Закачките на Джулиан ми стигат.

Но все още понякога се чувствам като нишки със свободен край. Не цяло кълбо, но горе-долу толкова. Не е само споменът за Тамзин, а оня свят, който успях да мярна заради Тамзин. Оня нощен свят, където Черното куче все още обикаля по пътищата, Били Блин причаква някого да му даде съвет, а Дъбовите хора бродят из Стоакровата гора и си мислят за ония неща, за които си мислят Дъбовите хора. Оня свят на лунна светлина и студени сенки, чийто крал е пуукът, а под ваната ми се кикотят дребни твари. Той си отиде напълно заедно с Тамзин и на мен ми се иска да си го върна. Не искам тя да се върне, честно казано, знам, че си е на мястото — но онова другото, нощното място го искам. Страшния Лов изобщо не минава над Кеймбридж.

Но знае ли се. Последния път, когато си ходих, видях пуука.

Беше в края на пролетта. Успях да се измъкна до Дорсет за уикенда, за да чуя шерборнския хор на Сали и да видя най-новото гадже на Джулиан. Той има ужасен вкус за жените, но тази не е твърде лоша. Тя няма вина за това. Казва се Даяна и очевидно смята, че Джулиан е венецът на еволюцията, а той не е и това ще го направи още по-невъзможен, отколкото е. Но нали е мойто малко братче, харесвам всеки идиот, който го смята за венеца на еволюцията.

Вечерта, преди да замина, си беше направо топла и аз излязох да се поразходя с Евън и Сали — бавна разходка доникъде конкретно. Приказвахме за фермата, за хора, за Кеймбридж и малко за Дайана, и никак за момчето, дето като че ли ходя с него. Сали попита: „Мислил ли си някога тогава, на Осемдесет и трета…“, а Евън каза: „Мога да пробвам догодина с няколко плодни дръвчета на Алпийската ливада“, а аз им разказах как Норис пя в Кеймбридж и остана за два дни. Той всеки ден ни водеше с Патрисия на вечеря в „Лятна нощ“, пробва да флиртува с Патрисия веднъж, докато бях в кенефа, и офейка да пее в Дъблин. Много беше любезен нито веднъж да не ме нарече Дженифър.

След време Евън и Сали се върнаха в Имението и не пропуснаха обичайната си шега да ме предупредят да се прибера, ако излезе буря. Стоях и ги гледах как се отдалечават, прегърнати леко през кръста, Евън уверяваше Сали, че никой не е забелязал, че солистката е изфалшивила по време на ораторията от Хендел. Когато се скриха от погледа ми, се обърнах и тръгнах по тракторния път да огледам старите букови дървета на Тамзин. Винаги го правя, макар да знам, че Евън няма да ги отсече, докато не му се наложи наистина. Тук виждам Тамзин най-добре — говори им, танцува с тях, смее се като малко момиченце. Просто така правя.

Дърветата не се бяха променили. Бяха все така огромни и почти изсъхнали. И мен самата ме притесняват. Когато бях с Тамзин, те се отнасяха благосклонно с мен. Сега са…не заплашителни, не като Стоакровата гора, но съвсем недружелюбни. Ала не мога да не ходя там, макар и никога да не се задържам дълго, защото тъкмо там най-ясно чувам гласа на Тамзин, която ми казва: „Все още се държим на земята на Стауърхед — и те, и аз.“ Нея вече я няма и мисля, че скоро и те ще започнат да падат. Тя им даде разрешение.

Тъкмо се обръщах, когато кракът ми се натъкна на нещо. Погледнах надолу и видях таралеж. Те са тук навсякъде сивкаво кафеникави, с посребрени бодли по гърба, колкото малки играчки и изобщо не ги е страх от хората. Този ме погледна с кривото си жълто око и рече:

— Вдигни ме, Джени Глукстейн.

— Как пък не — отвърнах. — Има да вадя тия кукички от ръцете си цяла седмица. Знам те аз.

— Вдигни ме — повтори таралежът и след миг го вдигнах голяма работа. Пуукът не наостри бодли — на допир ги чувствах като груба коприна — и ме огледа така, както ме гледа моят ръководител, когато не е убеден, че някога ще схвана законите на Корн.

— Пораснала си, Джени Глукстейн — рече ми той.

Изчервих се силно, стана ми толкова горещо, че почнах да се потя — а уж вече не правя така.

— Нямах кой знае какъв избор — отвърнах. — Мотах се тук с призраци, богарти и Страшния лов…

— И Бъзовата старица — додаде пуукът. — Не можеш да си представиш какъв късмет имаш. На нея за човеците й пука по-малко, отколкото и на мен, но сегиз-тогиз си харесва по някого. Не всички могат да понесат погледа й като тебе. Той се сви в дланта ми като същински таралеж. — А и никой не я е виждал, каквато е, както я видя ти — без да пораства или да се свива съвсем мъничка. Добре се справи.

— Тя ми липсва — признах. — И ти ми липсваш. Липсват ми онези гадни малки чудовищенца, с които господин Котак се биеше нощем. Не че ми е мъчно, не че не мога да спя… искам да кажа, ще ми се из Кеймбридж да бродеха пууки, Черни кучета и какво ли още не, това ми се иска. Или в Лондон, или в Ню Йорк, или където и да заживея най-накрая, и с каквото и да се захвана. Развих някакъв откачен вкус към… към старите шантави работи, сигурно би казал ти. Това е, което ми липсва, и не вярвам, че отново ще го срещна. Освен ако не прекарам живота си в Дорсет или на някое подобно място, където нощем все още е различно — и тъмно. Но не мога, така че не знам. Просто ми липсва, това е.

Пуукът не каза нищо. Тръгнах си от буковете към Имението, но пуукът не помръдна в ръката ми. Не ме насочи накъде да тръгна или да го пусна на земята и аз вървях ли вървях, докато не чух Сали да свири на пианото и да пее „Какво да прави млада мома със старец белобрад?“ и Евън да й приглася. Спрях, заслушах се и зачаках.

— Джени Глукстейн — рече пуукът най-сетне, — тайнствеността принадлежи на тайнствеността, не на Дорсет или на Лондон. Ти самата си такава загадка, с каквато никога няма да се сблъскаш, и затова винаги ще привличаш загадките, където и да си. Ако в Ню Йорк трябва да дойде богарт, той ще намери къщата ти, уверявам те, както и всеки пуук в Лондон ще знае името ти. Ти винаги ще си близо до… как го нарече?… старите шантави работи, както си сега. Имаш думата ми.

— Благодаря ти — казах. — Благодаря! — и се наведох да го целуна, но бодлите му настръхнаха със злобно шумолене и аз се дръпнах.

— Но думата на пуука не струва много — рекох. — Пууките лъжат. Тамзин ми каза.

Бодлите по гърба на пука продължаваха да стърчат, но таралежите нямат бодли по корема и на ръката ми не й стана нищо.

— Вярно си е, Джени Глукстейн. Пууките лъжат, както лъжат и хората, но не, за да скрият истината. Никога заради това.

— Така ли? — попитах. — Каква съм глупава. Аз пък си мислех, че точно заради това лъжат всички. И човеци, и други.

— Разбира се, че не — рече ми малкото жълтооко създание в ръката ми. — Само хората лъжат по такива незначителни причини. Пууките лъжат за удоволствие, за чистата радост от измамата, както и всички останали стари шантави работи всички онези нощни приятели, за които копнееш сега. Спомни си го в Лондон.

— Да — казах. Усетих как очите ми се насълзиха, без да знам защо. — Ще го запомня.

— Но понякога все пак казваме истината — додаде пуукът заради самата радост от объркването. Запомни и това. Остави ме долу.

Бяхме близо до люлката на Евън, която лекичко се поклащаше от вятъра като мустаците на господин Котак, докато спи. Наведох се да оставя таралежчето на земята, но то доби в дланите ми формата на стройна сива птица — нещо като чапла според мен — и направи кръг над мен, преди да отлети далеч от светлината. Стори ми се, че каза на изпроводяк нещо, което завършваше с името ми, но това е сигурно защото тъй силно исках да го чуя. Останах там, а после се върнах в Имението — трябваше да си стягам багажа, защото щях да тръгвам рано.