Тамзин

Три

Трябваше да заминем през август. Сали искаше да завърша учебната година в „Гейнър“, а самата тя трябваше да свърши толкова неща, преди наистина да сме готови да тръгнем, че вече почти не я виждах. Наред с цялото търчане около самолетните билети, паспортите и дрехите, какво да вземем със себе си и какво да оставим тук, какво да правим с апартамента, тя продължаваше да преподава и същевременно се оглеждаше кой да поеме работата й. Между другото това се оказа проблем. Не зная как беше с учениците по пеене, но всички, на които преподаваше пиано, получиха страшен шок, когато им каза, че се омъжва и напуска страната. Всъщност никога не съм разсъждавала по въпроса дали майка ми е добър преподавател — тя си е просто Сали и това й е работата. Сега, докато наблюдавах тези възрастни хора, толкова объркани, че повече няма да учат именно при нея, сякаш тя беше единственият преподавател по пиано в целия свят, изведнъж започнах да гледам на нея като на някой друг, някой непознат. Всъщност всичко ме караше да я виждам по този начин — или поне по онова време.

Например като я гледах с Евън. Досега не съм казала нищо за него — а зная, че трябваше, — но просто продължавам да се учудвам, дори и сега. Той е горе-долу на годините на Сали — тогава беше около четирийсетте, не е едър, нито изглежда добре. Но не изглежда и зле. Точно от тези хора, които човек не би погледнал втори път, ако ги срещне на улицата. Издължено лице, кажи-речи с формата на диамант, по-широко там, където са свързани челюстите. Има лешниково-сиви очи с дръпнати надолу външни ъгълчета и коса повече или по-малко със същия дъждовен цвят, доста гъста, освен отпред, и винаги разрошена. Приятна широка уста, грозен нос. Когато бил дете, един кон му счупил носа — ударил го по главата или нещо подобно. Носът му не зараснал правилно. А по-късно пак бил счупен, но не помня как точно. Малки уши — no-скоро като на жена, отколкото мъжки. И слаб — не чак мършав, но определено прекалено слаб. Сали не би могла да намери друг, който по-малко да прилича на Норис.

Той се появи у дома заедно с нея няколко дена след като тя ми бе казала. Както обикновено, когато Евън идваше, грабнах една ябълка и три бисквити със стафиди и се упътих към стаята си. Но този път той ме повика:

— Не изчезвай току-така, Джени. Бих искал да поговорим половин минутка.

Вече знаех, че той не говори като англичаните, които бях виждала по телевизията. Щото каза „половин минутка“, а не например „пульин минть“. Но все пак той не говореше онзи висок английски като в театралните постановки на Би Би Си. Гласът му беше баш като на мъжага — по-дълбок, отколкото човек би очаквал, като го погледне, а пък си и мърдаше устните, когато говореше. Сега вече разбирам повечето англичанки, но говорът на мъжете направо може да те в луди.

Не отвърнах нищо. Просто се обърнах и зачаках. Евън заговори:

— Джени, всичко сигурно ти изглежда ненормално и те плаши, за което съжалявам. Ти дори нямаше възможност да свикнеш с мисълта, че с майката ти ще се женим, а отгоре на това трябва да се справиш с опаковането на целия си живот и да заминеш за далечно място, където всичко ти е непознато. Наистина съжалявам.

Сали дойде и се строи до него, а Евън я прегърна. Това ме развесели — не толкова той, колкото начинът, по който тя се разтопи в негово присъствие — нещо, което никога не бе правила с друг. Евън продължи:

— Виж, не мога да ти обещая, че всичко ще се нареди, че ще бъдеш напълно и винаги щастлива в Англия. Не мога да ти обещая, че съм идеалният втори баща за теб или че няма да намразиш Тони и Джулиан още от пръв поглед. Но със Сали ще се стараем да направим и дори невъзможното всички ние да имаме дом и ако ти споделяш с нас плюсовете и съмненията, това ще е от голяма полза. Мислиш ли, че би могла да се справиш с това, Джени?

Сега, като пиша, знам, знам, че това изглежда от негова страна като разумен, наистина приятелски жест към някого, който е бил най-малко приятелски настроен към него още от деня, когато Сали ни запозна. Сега вероятно ще изглежда трогателно, ако кажа, че тогава просто кимнах и измрънках „сигурно“, и отстъпих светкавично към стаята ми, господин Котак и любимата ми радиостанция, която нямаше да мога да хващам в Лондон. Работата е, че не исках той да бъде разумен; исках да е студен и гаден или поне глупав, за да не ми се налага да се съобразявам с чувствата му или да почна да го харесвам повече от Норис. Той май беше по-свестен от Норис в много отношения; това вече го подразбирах. Обаче колко ли такива хора има. И какво от това? За мен няма значение.

Да не говорим, че тогава дори не знаех как Евън си изкарва хляба. Не исках да знам. Сали ми каза, че бил агроном и от време на време работел за английското правителство, но нямах представа какво значи това, освен дето Сали спомена, че често общувал с фермери. Беше ходил в Айова, Илинойс или нещо такова, посещавал семинари и конференции, а после дошъл в Ню Йорк — не помня защо — и така станал единственото завоевание в живота на майка ми. Срещнали се на някакъв концерт — тя май тогава искаше да отида с нея, а пък аз вместо това ходих на гости на Марта — и Сали се върна вкъщи възторжена, закъсня, колкото и господин Котак, втурна се в моята стая да ми каже, че се била запознала с един сладък, забавен англичанин и двамата изръшкали целия Уест Енд — не да се напиват, просто часове наред стояли и се смеели, без изобщо да близнат алкохол. След като отиде да си легне, ужасно дълго я чувах да се смее сама.

Тогава не разсъждавах много-много над това. Разбрах, че ще имам проблеми едва когато двамата започнаха да свирят заедно. Сали прекарва толкова време на пианото всеки ден работи или се упражнява, че почти никога не го докосва просто за кеф. Помня, че когато Норис живееше с нас, те понякога свиреха стари неща — „Бийтълс“, ритъм енд блус — и правеха разни маймунджулъци да ме забавляват. Но след като се разделиха, тя приключи с всичко това и никога не го повтори; имаше само „това бързо, това легато“. И изведнъж идва Евън с чужда очукана куха китара и двамата ме будят през нощта, щото са се разпели на английски някакъв ирландски фолклор. Той си беше добър, не кой знае колко — абе колкото мен на пианото. Но двамата си прекарваха заедно страхотно. Сигурна съм — нали си лежах и слушах в тъмното.

Естествено, той идваше почти всеки ден, след като се сгодиха. Поръчваха пица и седяха в кухнята да обсъждат, че трябва да се търси жилище в Лондон, защото старият апартамент на Евън не бил достатъчно голям, аз къде ще ходя на училище, Сали къде би могла да си намери редовна преподавателска работа, вместо да продължава на хонорари. Аз не участвах, ако можех да го избегна, а и наистина се опитвах дори да не слушам. Имах усещането, че дори да пренебрегвам всичко, което става, сигурно никой изобщо не би го забелязал. В това отношение господин Котак е страшен. Но просто не можех да не дочуя това-онова, независимо дали исках или не, и някои неща не изглеждаха чак толкова ужасни. Лондон например. Лондон направо си приличаше на Ню Йорк — по един или друг начин — с разните му там откачалки и всякакви интересни неща наоколо. Дори започнах да мисля, че може би все пак мога да свикна с Лондон. Ако се налагаше.

Сали ми каза, че Евън е опекун на двете момчета, както е тя на мен и докато е тук, те са при сестра му. Разбрах, че ще живеят с нас и това беше почти всичко, което знаех. Той ни показа купища снимки, каквито разбира се, носеше цял куфар. Едното от момчетата беше направо бебе — девет или десетгодишно — това беше Джулиан, но другият, Тони, беше с няколко години по-голям от мен, а Евън каза, че бил танцьор — танцувал от деня, когато се родил. Страхотно. Вече го обичам.

Евън никога не оставаше да нощува у нас. Знаех, че е заради мен. Знаех също, че Сали прекарва при него всяка свободна минута, но винаги се промъкваше вкъщи към пет-шест сутринта с обувки в ръката и отчаяно се стараеше да не ме събуди. Нито веднъж не прекараха цялата нощ заедно. Историята беше невероятно тъпа — в края на краищата на кого му пукаше, — но понеже наистина се опитвам да бъда честна, трябва да си призная, че се кефех безкрайно. На мен ми пукаше и затова ми харесваше да им създавам неприятности пък и това беше единственото, с което бих ги затруднила. Трябва да кажа още, че майка ми нито веднъж не се опита да ме изпрати някъде, нито веднъж не намекна колко хубаво би било, ако изкарам уикенда в Ривърдейл с отвратителната ми братовчедка Барбара. Не че от това би излязло нещо, но аз бих опитала, ако бях на нейно място.

Така че свикнах Евън да е наоколо през по-голямата част от времето. Не разговарях много с него, но това сякаш не го притесняваше — той продължаваше да се опитва да ме включи в разговора, независимо дали бях казала нещо или не. Онова, с което не исках да свикна обаче, беше начинът, по който се държаха със Сали, когато бяха заедно — толкова… пфу, не мога да намеря думата, пък и не знам как да го кажа, за да не изглеждам чак такова дете, толкова незряла. Бях на тринайсет и не исках да виждам собствената си майка да се киска, да шушука по ъглите и през цялото време да ходи със замъглен поглед и отнесена физиономия като някакво момиченце, вързано за гаджето си. Това ме караше да се чувствам странно, нестабилно и не ми се нравеше. Като ги видех да се взират един в друг, без да си кажат и дума, тръпки ме побиваха и стомахът ми се свиваше. Тогава не исках да разговарям с никого. Отивах си в стаята и си стоях там с господин Котак, а те изобщо не забелязваха — толкова бяха вглъбени един в друг. И нищо не можех да направя.

Но Евън се върна в Англия през май и го нямаше повече от месец. Сали каза, че бил получил някаква оферта за работа и освен това трябвало да прекара известно време с момчетата. Месеци наред им разказвал по телефона за нея и за мен дори Сали говорила с тях няколко пъти, — но все още имал да им обяснява куп неща; това го чакало вкъщи. Междувременно тя искаше ние двете да поостанем малко сами, да се опознаем отново и да се готвим за голямото приключение. Щяхме да ходим заедно на кино да гледаме филми за Англия, да четем книги за Англия и да наемаме всеки скапан видеофилм на „Мърчънт Айвъри“, който намерим.

— Ще бъде забавно — каза тя. — Все едно да ходиш на тренировки.

— Какви тренировки? За живот сред островитяните?

Сали се хвана за думата. Това изобщо не биваше да го казвам — беше същото, като да наричаш италианците „жабари“, германците — „шваби“, или другите да те определят според собствените си пороци. И си повлече последствията — нали вече казах, че Сали не може да назове някои неща с истинските им имена. Както и да е. След това аз наистина си държах устата затворена, а тя продължаваше и не спираше:

— Ние ще живеем там, Джени. Не отиваме на екскурзия, а да живеем там. И самите ще станем островитяни.

Пак си премълчах.

Е, стана ясно, че ние, момичетата, не умеем да прекарваме цялото това безкрайно дълго време заедно. Накупихме дрехи, каквито се предполага жените да харесват; мисля и че това е въпрос на отношения между майка и дъщеря, но съм го мразила цял живот и винаги ще го мразя. Това също го знам. Специална част от опознаването бяха дългите клюкарски обеди после. И това се траеше. Подадохме молби за паспорти, което си беше цяло приключение, защото Сали намери моя акт за раждане, но не и собствения си, затова трябваше да обърнем наопаки целия апартамент. Оказа се, че бил в пианото, в което няма нищо чудно. После трябваше да се снимаме и аз излязох като розово петно, както става винаги. Едва тогава трябваше да отидем в паспортната служба в центъра. Само това отне цял ден. Беше вълнуващо, ако не си разсъждавал по въпроса какво всъщност означава, а мен много ме бива по разсъжденията. Същата вечер отидохме да гледаме английски филм и Сали заспа на рамото ми.

Обикновено тя беше адски заета, както казах и когато си бяхме вкъщи, на нея не й се излизаше, да не би Евън да се обади. Когато й останеше свободно време, правеше списъци, безброй списъци. Намирах ги навсякъде из къщата — какво трябва да вземем, от какво да се отървем, на кого да се обадим, с кого непременно да се сбогуваме; въпроси за почистването на апартамента, по кой начин да си изпратим нещата, какво да питаме Евън за лондонските училища; дори списък с нещата, които тя знаеше за синовете на Евън, Тони и Джулиан. Такава си я спомням най-често от онзи период — седи на кухненската маса, изцяло заобиколена от кутийски с китайска храна, подпряна на лакти, с едната ръка — в косата. И прави списъци.

Двама нейни приятели практически живееха у нас, за да й помагат с опаковането и чистенето и да тичат по задачи. Луиз Дохърти, най-добрата приятелка на Сали, беше композитор, смехът й звучеше като автоаларма… Освен Луиз у нас беше и Клеон Ферис — чернокож, гей и по-нисък от мен, който работеше като осветител на концерти и мюзикли и през цялото време ми се правеше на бавачка. Една вечер Норис ме докара вкъщи (все още обработвах Норис — или поне се опитвах) и заварихме тримата, седнали на пода, да опаковат и подреждат кутия след кутия.

— Май приличате на трите вещици, а? — поздрави ги Норис, а Луиз се обърна, огледа ни с Норис и отговори:

— А вие приличате на „Смъртта и момичето“ — и продължи да опакова кутиите.

Аз не им помагах. Не правех нищо, което Сали не ми е възложила. Подредих част от вещите си в кутии — дрехи, книги, албуми и прочее, — но не затворих кутиите и не ги надписах. Нищо подобно. Както казах, продължавах да си мисля, че цялата тази лудница ще изчезне, ако се държа така, сякаш нищо не се случва. Така че предимно висях някъде с Джейк и Марта, напушвах се и гледах телевизионни игри. Този срок беше адски труден за съучениците ми и Сали се нахвърли върху мен заради училището, но беше ясно, че тя постоянно мисли за милион други неща и не е тук дори когато ми вика. Пълно безумие. Направо ми се прииска Евън вече да се е върнал.

Това лято боледувах много. Не че беше нещо сериозно и драматично, само настинки и болки в корема и онова възпалено гърло, дето си го имам през май всяка година. Тогава си лягам, свивам се до господин Котак, намирам някоя станция с класически рок, защото той не може да понася хеви метъла, и само спя няколко дена. Веднъж Клеон Ферис влезе при мен и седна на края на леглото.

— Джени, захарче. — Откакто се помня, винаги ме е наричал така. — Откажи се, Джен. Няма начин да не заминеш за Англия с майка си. Мандалото хлопна, сладурче.

Дори не се обърнах.

— Не се преструвам. Пък то си е само моя работа, дори и да си е така.

— Дори и да е така — поправи ме Клеон. — В Англия ще ти се карат за такива неща. — Той се протегна през рамото ми и погали малкото топло местенце на гушката на господин Котак. — Известно време живях в Лондон. Беше много отдавна, в друг свят. Там доста ми харесваше. — Лицето му имаше донякъде формата на жълъд, а предните му зъби бяха раздалечени и като се усмихнеше, изглеждаше като седемгодишен. Наистина много хубаво е, захарче, да отидеш на ново място, където никой не те познава, и да бъдеш някой друг, какъвто си искаш. Дори черно джудже. Удивително е. Препоръчвам ти го.

Не казвах нищо и се преструвах, че спя.

— Е, добре, запомни го — каза Клеон накрая и излезе. Почина след няколко години от рак на костите. Вероятно, когато седеше на леглото ми и ми говореше, вече го е имал.

Две седмици преди края на учебната година господин Хамел ме извика в кабинета си и ме попита вярно ли е, че заминавам за Англия. Когато потвърдих, лицето му се промени линиите по него сякаш се измиха, а очите му гледаха тъжно и озадачено. Макар че те обикновено си гледаха така.

— О, много жалко, Джени. Много щях да се радвам да продължиш при мен и догодина.

— И аз. Много съжалявам.

Господин Хамел стоеше пред мен и с всяка изминала минута сякаш се подмладяваше. Попита ме:

— Щастлива ли си, Джени? Това ли искаш? Това е важно за мен… за класа. Наистина бих искал да знам.

Чудех се какво да отговоря. Накрая само кимнах. Господин Хамел го прие.

— Добре тогава. Добре. Добре е за теб, Джени.

И после направи нещо странно. Протегна ръка неумело и бавно докосна с длан бузата ми. Беше студена и трепереше като ръката на баба ми Пола.

Господин Хамел плъзна ръка надолу по бузата ми.

— Джени, грижи се за себе си там, в Лондон. Ходи много на театър и си спомняй за нас, защото и ние ще мислим за теб. Аз ще си мисля за теб. — Леко отметна косата ми назад, а гласът му стана толкова тих, че едва го чувах: — Ще станеш толкова хубава. Помни думите ми.

Не знам дали това се смята за сексуален тормоз, пък и никога няма да разбера дали господин Хамел наистина се е опитвал да ме сваля. Но и сега помня какво ми каза и винаги ще го помня — беше първият човек извън семейството, който някога ми го е казвал. Каквото и да минаваше през главата на господин Хамел във връзка с мен, трябва да е било странно и Мийна сигурно е права — може би е трябвало да се оплача. Не съжалявам обаче, че не го направих.

Другото странно нещо беше, че господин Котак не се отдалечаваше от вкъщи, следваше ме от стая в стая и мяучеше постоянно (той никога не мяучи, освен, ако не умира от глад или ако му се пишка зверски). Изобщо не ме изпускаше от поглед, без да обръща внимание на сиамката Хъси, която се дереше на улицата. И беше страшно, защото не е такъв. Трябваше да разбера, че знае нещо.

Разбрах какво е то същия ден, когато Евън се върна. Сали замина да го посрещне на летището, а аз отидох с Норис на мач. Никой от нас двамата не е луд по бейзбола, аз просто не исках да съм свидетел на великата сцена на повторната среща. Норис пък смяташе да натяква на Сали всякакви глупости за семейната традиция, която щях да пренеса в Англия. Всеки от нас знаеше какво се върти в главата на другия, това по някакъв начин беше забавно, макар че никой нищо не каза. Постарах се да се прибера вкъщи не чак толкова безнадеждно късно, но Сали и Евън още ги нямаше. Поговорих с Марта по телефона, погледах телевизия и си легнах, а господин Котак се беше напъхал под мишницата ми. Не беше спал така, откакто беше малко котенце.

Сигурно съм била заспала много дълбоко, защото изведнъж Сали се оказа до мен; питаше ме дали съм будна. Бързо седнах в леглото.

— Будна съм, будна съм, пожар ли има? — Защото веднъж наистина имаше пожар. Бях малка, живеехме на Западна единайсета, а Норис беше още при нас. Само преди няколко нощи пак сънувах този пожар.

Сали се засмя.

— Не, дечко, няма пожар, всичко е наред. Но с Евън нямаме търпение веднага да ти кажем нещо, не можем да чакаме до сутринта.

Евън стоеше на вратата и явно се чувстваше неудобно.

— Джени — започна той, — ситуацията е като във вица за добрата и лошата новина. Добрата новина е, че в Англия ми предложиха страхотна работа — доста съм изненадан и въодушевен. Лошата новина е, че тя не е в Лондон, а всъщност доста на запад, в Дорсет, на място, наречено „Ферма Стауърхед“. Много, много отдавна е било чифлик и семейство Лавел, чиято собственост е сега, искат стопанството пак да заработи както трябва. И след това да продължа да го ръководя.

Бях твърде скапана, за да се разочаровам веднага. Успях само да измрънкам:

— О. А къде е Дорсет?

— Утре ще ти го покажа на картата — намеси се Сали. — Оттам е Томас Харди. Евън казва, че е много красиво, ще ти хареса. Там се намира Гигантът от Сърн Абас2, можем да отидем и до Салисбъри и да видим Стоунхендж. Освен това ще живеем в голямо старо имение, истински феод, Джени. Знам, че си се вторачила в Лондон, но там можем да ходим когато си поискаме. А това е нещо специално, дете, и по-добро от Лондон, повярвай ми.

Господин Котак се надигна и мина през краката ми да поздрави Сали. Той напълно пренебрегваше Норис още от първия ден, но Сали я харесваше. Тя го потърка с пръсти по главата (както той обича) и аз го усетих да мърка в леглото. Сали му заговори:

— Да, стари уличнико, там ще ти хареса, да, ще видиш, ще пощурееш. Целият торф на света, за да пишкаш отгоре му и да го обикаляш, всякакви видове нови дребосъци, които да преследваш, дузини английски котки, желаещи да се хвърлят на врата на страхотен янки като теб. Само няколко седмици досадна карантина и се връщаш към делата си, а ние ще трябва да ти викаме сър Котак. — Тя ме агитираше — гарантирам го, макар че вече заспивах, — толкова й се искаше да ми хареса идеята да живея в някаква си ферма в западна или която и да беше там Англия. Сали понякога така ми влиза под кожата както никой друг. Дори и Тамзин.

Вероятно съм измърморила „да, добре“ и вече съм била полузаспала, когато Евън каза нещо, което ме събуди по-бързо, отколкото, ако бяха пуснали ледени кубчета във врата ми (Сали наистина го правеше в досадните понеделници). Евън се обърна към нея:

— Страхувам се, че ще е повече от няколко седмици, любов моя. Той трябва да остане там пълни шест месеца.

Както и да опиша това, което стана по-нататък, все ще е прекалено неприятно, както вече доста неща в книгата — или поне на мен така ми се струва. Едва съм започнала, а сигурно така ще продължи през цялото време и това ще ме кара да се чувствам най-големия идиот. Дали да не приключа с цялата тази история, независимо какво обещах на Мийна. Предполагам, че мога да продължа още малко, но сега просто предупреждавам всички.

Както и да е. Изведнъж стана така, че нещо, което изобщо не знаех, щеше да прецака всичко. Пищях и виках, треперех, грабнах господин Котак от Сали, скочих от леглото и продължих да крещя:

— Няма да тръгна без него! Това е, забравете, няма да отида в Англия, ако той трябва да прекара в клетка шест месеца! Той е единственото, което имам на този свят, и няма да го оставя в някаква скапана клетка, ще си помисли, че съм го зарязала! Край, няма начин, няма да стане, обаждам се на Норис, ще си намеря квартира, но няма да тръгна за шибаната ви Англия без моята котка! — Имаше още куп други неща, но само с толкова ще се огранича в книгата.

Сали не се разкрещя. Просто си седеше там, сякаш са я ударили в слънчевия сплит. И изведнъж произнесе много тихо:

— Джени, не знаех, наистина си мислех, че става дума само за един месец.

Бях сигурна, че казва истината, но продължих да викам. Това също няма да влезе в книгата и не ми пука. Евън ме спря. Погледна ме и рече:

— Джени, стига. Не говори така на майка си. — Той изобщо не повиши глас, но аз млъкнах. — Хайде да прекратим тая глупава история, Джени. Дали ти харесва или не, но ти заминаваш за Англия, защото Сали отива там, а тя отговаря за теб, докато не навършиш осемнайсет години. И котката ти ще трябва да прекара шест месеца под карантина, за което много съжалявам. Но тя ще се намира в приют близо до нас, ще я гледат добре, а аз ти обещавам, че ще можеш да ходиш да я виждаш когато си поискаш. Аз ще те карам. — Той ми се усмихна и тогава за първи път забелязах, че очите му стават направо сини, когато се усмихва, и изобщо не са сиви или лешникови. — Хайде, момиче, говорим за Англия. Не знаеш ли, че в Англия позволяват на животните да гласуват?

Не се засмях, дори не се усмихнах в отговор. По-скоро бих умряла. Но спрях да крещя. Устата и гърлото ме боляха така, че едва преглъщах. Господин Котак се протегна бавно покрай глезена ми и леко ме драсна с нокти. Той никога не ме дере, но когато съм го вбесила, драска малко. После скочи от леглото и изчезна. Извиних се на Сали, тя ме прегърна, а Евън ми донесе малко портокалов сок за гърлото. Двамата излязоха. Оставих вратата леко отворена, но господин Котак не се върна цяла нощ.

На сутринта беше тук, легнал по гръб между ходилата ми, а едната му лапичка стърчеше във въздуха. Когато си толкова спокоен като него, можеш да изглеждаш глупаво, но никой не обръща внимание на това.