Тамзин

Седем

Мийна постоянно повтаря, че точно тук трябва да разкажа всичко за фермата Стауърхед, но ми е трудно да преценя откъде да започна. Първо на първо, тя е в провинцията — не че „провинция“ означава кой знае какво, ако си на трийсетина километра, все едно къде от любимия на Джулиан „Тако Бел“. Но ако си живял цял живот в сърцето на Манхатън и като се събудиш, чуваш крави, които се чудят кога ще ги издоят, вместо полицейски сирени и диви гъски, които крякат над главата ти, вместо пневматични чукове, разбиващи Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс“, или помпата на кладенеца, която бучи като луда, защото в него се е образувала въздушна камбана, вместо плюещи и крещящи точно под прозореца ти пияници… Ами това е то, провинцията. Може за Уили Нелсън или за Томас Харди да не е, но за Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс“ е провинция.

Добре де, Мийна. Можеш да проследиш историята на фермата Стауърхед назад от 1671 година, когато Роджър Уилоби купил голяма част от едно съсипано имение и направо придобил пълна собственост, а не е станал фермер арендатор. Той не бил фермер; направил състояние от доставки за Кралската флота, но в главата му се въртели всякакви идеи за фермерство и нямал търпение да ги провери на практика. Пишел писма до вестниците, пишел памфлети за това, как можеш да удвоиш добивите, като редуваш културите ей така, как да отглеждаш по-едри дорсетски овце и защо всички в западен Дорсет трябва да спрат да сеят пшеница и да я заменят с просо. Според Евън тогава всички в западен Дорсет го чакали кога ще се провали. И започнали да викат на голямата нова къща „Имението“, за да го подиграват. Роджър Уилоби бил от Бристъл, но все едно, със същия успех можел и да е от Мадрас като Мийна. Сега е друго както навсякъде, но не чак толкова. Дорсет не се променя така бързо като някои други места.

Да, ама той не се провалил, този Роджър Уилоби. Не успял да направи нищо за овцете — те все още са доста дребни, — но явно имал усет за фермерство, защото Стауърхед останал собственост на семейството му почти триста години. Те не били дребни благородници, нито земевладелци, дето не живеели в имотите си и купували ферми, които очите им не виждали. Живеели в собствеността си и постоянно я подобрявали, обикаляйки наоколо с някаква нова идея. Първо Роджър Уилоби отглеждал ечемик и овес, после грах. Опитал се да сее просо, но когато нищо не станало, се върнал към пшеницата като всички в тоя край. Може и да е бил велик романтик — така го нарича Тамзин, — но не е бил луд.

Фермата не е голяма — около триста хектара. В Щатите това е като детско игрище, заден двор; тази земя дори не може да ти върне парите. Но по времето на Роджър Уилоби е била достатъчно много за тази част на Дорсет. Била е дори още повече — не зная колко точно; с течение на времето семейство Уилоби попродали някой и друг ъгъл и някое късче земя. Най-вече през XIX век, когато времето доста дълго се задържало неблагоприятно и цените на земеделската продукция много паднали. Стауърхед тръгнал надолу около 1900 година и никога не се възстановил достатъчно. Последният Уилоби го продал след Втората световна война. Мисля, след тях имало четирима или петима собственици, всеки — все по-некадърен от предишния. Когато го купили семейство Ловел, мястото вероятно е изглеждало също толкова диво, колкото когато тук се е нанесъл Роджър Уилоби.

Семейство Ловел винаги са били бизнесмени, точно както семейство Уилоби — фермери. (В Англия хората са абсолютно наясно какво е било семейството им в миналото.) Собствениците на Стауърхед живеят близо до Оксфорд. Напоследък Евън доста често ходи там, защото те вече не идват толкова, колкото преди ние да се появим в Стауърхед. После те практически живееха при нас — появяваха се като ято червенолики птици и провеждаха дълги съвещания с Евън за плановете им Стауърхед да заработи нормално до две години и след това евентуално вече да започне и да печели. Според Евън те бяха велики романтици като стария Роджър Уилоби. Доста често го чувах отново и отново да им го повтаря.

— Не можеш толкова бързо да изправиш на крака ферма, изтощена като Стауърхед — за кой ли път обясняваше той. — Не говоря само за външния вид — оборите, помощните постройки и прочие, а имам предвид и самата земя. Горният слой почва е трагедия — умира за азот, години наред е ставал все по-неплодороден заради престъпна липса на здрав разум, а крадецът, който е правил напоителната система, трябва да бъде пребит до смърт. — Един или друг от семейство Ловел изсъскваше нещо при това изявление, но Евън, без да обръща внимание, продължаваше нататък: — Трябва ви четвърти кладенец, а много вероятно и пети — няма какво да се обсъжда. Три са били достатъчни в златната ера на добрия крал Чарлс, но нищо не може да е като навремето, включително водният ви преливник. Ето защо не става жито — това и фактът, че то не е подходящата култура за тази кисела почва и този климат. Там пък, където имате достатъчно вода — на горната ливада, — си имате едно прекрасно малко бълбукащо блато. Изобщо няма да се учудя, ако то е единственото маларийно блато в Англия.

Семейство Ловел винаги стигаха дотам, да питат Евън дали е възможно според него изобщо да се спаси фермата. И той им казваше винаги едно и също:

— Да, но няма да стане за една нощ, нито пък ще ви излезе евтино. Ще ви струва пари и много време и ако не искате да инвестирате и двете, може просто да зарежете всичко и да продадете земята за ферма за коледни елхи.

В Дорсет между другото наистина има такива ферми, при това големи. Нямам представа защо.

Да наблюдаваш Евън ден след ден с тези хора беше все едно да го виждаш съвсем различен. Имам предвид, че той продължаваше да говори тихо, косата му винаги беше рошава и понякога забравяше да се прибере вътре, когато вали, защото бил мислел за нещо друго. Но той знаеше какво говори — това е голямата разлика, — всички ония Ловел разбираха, че той знае, и на него не му пукаше какво си мислят те. Така вървеше. Не можеш да не си ти в такава ситуация. Пробвала съм.

Семейство Ловел сигурна са били впечатлени, но не и аз. Не забелязвах всичко това у Евън през онези първи месеци в Стауърхед освен на вечеря, защото денем той беше през цялото време навън, а аз най-често стоях при Сали — тя се опитваше да се справи с Имението, което означаваше да се разкъса, после пак да се събере нацяло и пак да се разкъса; по това време и аз се чувствах горе-долу така. На Сали не й беше много гот с мен, но все пак и от мен имаше някаква полза казвам го за себе си. Помагах в чистенето, след като най-после инсталацията и канализацията бяха готови, а с Тони метохме, бърсахме, търкахме всички стаи на първия етаж и повечето на втория. През цялото време сигурно не сме разменили и десет думи, но заедно работехме добре. Дори в една жега мислех да му кажа за гласовете в банята ми, но не го сторих. Днес бих го направила, Тони, ако някога прочетеш дотук.

Ако не работех, Джулиан ме влачеше из цялата ферма от ранна утрин ме будеше, като ме дърпаше за краката.

— Хайде, Джени, ставай, да вървим да изследваме!

Само че „да изследваме“ за Джулиан можеше да означава да се катерим по стара ръждясала камара селскостопански машини и да се опитваме да си представим как са работили или просто да ме кара да го гоня из мрачната дъбова горичка на хълма, която той от самото начало започна да нарича Стоакровата гора — точно като гората в „Мечо Пух“. Сега всички й викаме така. Понякога искаше да търсим онази стая на третия етаж с тъмния прозорец. Беше толкова досаден, че накрая Евън измъкна най-старите планове на къщата — те се пазеха във вакуумирани пластмасови калъфи, защото биха се разпаднали, ако се изложат на въздух. Двамата с Джулиан отново и отново брояхме прозорците на тези чертежи, но един винаги липсваше. Според Евън се случвало.

Друг път скитахме из нивите — целият Дорсет е само хълмове — чак до разпрострялата се пустош, която, предполагам, винаги е била толкова неравна, че дори Роджър Уилоби не я е разорал. Радвам се, че никой не е започнал да я обработва, защото е хубаво да гледаш как меко се нагъва към тесния път с две платна, северната граница на фермата Стауърхед. Джулиан тичаше да нагледа стадото овце, които семейство Ловел все още отглеждаха в по-ниското, и се опитваше да си поиграе с колито Албърт, а аз се просвах на торфа, взирах се в пухкавите облаци, приличащи на мехурчета в разбито масло, и не мислех за нищо. Освен може би за пеперудите. Никога в живота си не бях виждала толкова много различни видове пеперуди, колкото има сред хълмовете. Ако лежиш съвсем неподвижно, те дори кацат по лицето ти.

Още не знам защо Джулиан се хвана за мен от самото начало, на „Хийтроу“. Той е единственият човек в живота ми, дошъл направо при мен по този начин. Искам да кажа, дори на Джейк и Марта им трябваше известно време, а през онзи първи учебен срок Мийна не е била сигурна дали изобщо ме харесва. За разлика от това десетгодишно английско хлапе в ученическа униформа… Още от първия ден. Един път на изследователска експедиция той трябваше да подскача от камък на камък през един поток, който открихме да тече през нещо като малка вдлъбнатина — тук й казват дол; трябваше, защото така е в „Мечо Пух“. Естествено, падна в потока и аз трябваше да го измъкна оттам. Не че беше дълбоко — той можеше да го прегази, — но си беше заклещил крака някъде и се извиваше, за да се освободи, а аз се измокрих, докато го извлека на брега. Дни наред разказваше на всички как съм го спасила от водния му гроб. Първо си мислех, че го прави, за да натрие носа на Тони, но после осъзнах, че наистина го вярва. Толкова се гордееше с мен, а и със себе си — задето е бил спасен. Джулиан.

Веднъж направи за мен нещо, което ще забрави много преди аз да го забравя. Беше в деня, когато със Сали за първи път отидохме в котешкия хотел „Госхоук Фарм“ да видим господин Котак. Исках да го направим още в самото начало, когато се появихме в Стауърхед, но имаше толкова много работа, а колата трябваше на Евън всеки ден. Най-после и Сали, и возилото бяха свободни по едно и също време и тя ме закара до Дорчестър — там, в предградията му, се намира „Госхоук“. Беше гаден ветровит ден, ту започваше, ту спираше да вали — началото на дорсетската есен.

Господин Котак не искаше да ми говори. Позна ме, да, но не пожела да ме погледне. Очаквах да бъде в телена клетка като онази, в която пътува, но той обитаваше нещо като стая в котешки мотел с разни неща за острене на нокти и за катерене, с други висящи и клатушкащи се — за упражнения по скачане и със собствена вратичка за излизане при хубаво време. Той явно не гладуваше — не бях виждала козината му по-лъскава, а беше и понаедрял. Но изобщо не искаше да се обезпокои да издаде срещу ми онзи зъл предупредителен звук. Само обърна гръб, сви се на кравайче и затвори очи.

Сали се опита да помогне. По целия обратен път към фермата ми разказваше история след история за хора, които познавала и чиито любимци били под карантина и как някои от животните се чувствали толкова самотни и ядосани, че дори не пожелали да отидат при собствениците си, когато дошло време да ги прибират. Но, разбира се, животните им простили след време. Господин Котак също щеше да ми прости. Приказки — като онези, които ми разказваше, когато бях малка. Всички приказки на Сали свършваха щастливо.

Когато се прибрахме, беше почти тъмно. Евън беше приготвил вечеря и тя ни чакаше, но аз просто се качих в стаята си и легнах на леглото. Не плаках — вече казах, не съм голяма ревла. Не че бях бясна на Сали както на Западна осемдесет и трета улица, на което бих могла да се насладя през времето, когато се чувствах нещастна. Това болеше, болеше в стомаха и накъдето и да се обръщах, продължаваше да боли. Гърлото ми беше толкова сухо и свито, сякаш всеки момент щях да заплача, но не можах. Просто си лежах.

Не бях заспала, когато в стаята влезе Джулиан. Бях убедена, че никога повече няма да искам да ям, да спя или да разговарям с някого. Той отвори вратата много бавно — светлината от коридора стигна до очите ми, но аз продължавах да ги стискам здраво. Колкото и тихо да се опитваш да се движиш из стаята, подът скърца, но Джулиан сякаш изчакваше минути, часове след всяка крачка, докато се доближи до леглото. Чух тихия му дрезгав шепот:

— Джени? Наистина ли, ама наистина ли спиш?

Не отговорих. След миг Джулиан остави нещо до мен, точно до възглавницата ми и то ме докосна по лицето. Миришеше доста странно — не лошо, а просто на старо и някак познато. Чух как Джулиан се промъква обратно към вратата и тя със скърцане се затвори. Не светнах лампите, но след време протегнах ръка към нещото, което той бе оставил на възглавницата. В момента, в който го докоснах, разбрах. Оная проклета едноока стара изтъркана горила, която бе имал през целия си живот — спеше с нея, дъвчеше я, сигурно е пишкал върху нея, много вероятно. Върви вярвай на Джулиан. Всяко друго дете спи с някое мече, а Джулиан си има горила на име Елвис. Сграбчих нещото, заврях лице в смърдящата му сплъстена козина и си изплаках очите, докато не заспах.

Ето как Джулиан стана малкото ми братче. Последното нещо на света, от което имах нужда в момента, но какво да се прави.

В провинцията е шумно по един странен начин. Чуваш повече звуци именно заради тишината, особено нощем. Вместо да се изключваш, както задължително правиш в Ню Йорк, започваш да се включваш, все едно дали го искаш или не. Нямам предвид само гъските, прелитащи над главите ни, жабите, щурците и прочие, нито петлите, които обичат да кукуригат в два сутринта. Толкова свикнах, че можех да чувам как се включва и изключва помпата на кладенеца зад мандрата. През някои леденостудени нощи чувах дори клонки да пукат в гъсталака и това сигурно бяха сърни, търсещи храна; ядяха корите на дърветата. Ако чуеш студен, ясен, остър лай с почти металически нотки в него, това не е куче, а лисица. Винаги е малко стряскащо, дори когато знаеш какво е.

Имението също издава звуци, както всички стари къщи, слегнали се в земята — „работят“, както казват. Винаги съм си мислила, че това трябва да звучи като тихо сумтене, мърморене и въздишане, което човек издава, докато се намества удобно в леглото след тежък ден. Дори апартаментът на Западна осемдесет и трета улица издаваше звуци, така че нощем нищо не ме караше да настръхвам.

Но всичко си има първи път. Още първата нощ чух нещо необичайно. Не толкова тропот на малки крачета, нито тънички хихикащи гласчета (винаги можеш да си кажеш, че някоя мишка е притичала и изцвърчала), нито призраци, стенещи или дрънчащи с окови — изобщо никакви глупости от нощта на Вси светии. А звук като от течаща във въздуха вода точно над леглото ми. Звук, сякаш някой притичва през стаята, напред и назад, отново и отново, посред нощ. Шепот, толкова тих, че не мога да различа нито една дума. Но точно той ме будеше винаги и когато си лягах, се страхувах, че ще го чуя. Бих попитала Джулиан дали някога е чувал нещо, но не исках да го плаша, затова не го направих.

Имаше и миризми — онази студена ванилия, която електротехникът бе усетил в Арктическия кръг, и на препечен черен хляб — почти като на господин Котак. А веднъж наяве ми се стори, че видях същите онези огромни златни очи от съня ми отвъд прозореца. Само че не мога да бъда сигурна дали бях будна или ги сънувах. Те не ме плашеха по същата причина — винаги исках да тръгна към тях — и затова най-вероятно съм сънувала. Но и днес още не знам.

Имаше един звук, който бяха чували всички, не само аз звук, който, като се чуеше, винаги караше Джулиан да влети в стаята ми. Обикновено се случваше в някоя ужасна нощ със светкавици и гръмотевици с порой от капки, едри като парчета град, с вятър, който тресе къщата, брули и плющи в дърветата. Такива работи имам предвид. Тогава ги чуваш високо над бурята — кучетата лаят, конете цвилят, а хората се смеят с онзи ужасен, пронизително гладен смях. И точно той винаги плашеше Джулиан. Момчето затваряше очи, притискаше уши с ръце и си завираше главата в мен — толкова силно, че понякога ми причиняваше болка.

Евън всеки път ни казваше, че това са просто дивите гъски, които се викат една друга, само че вятърът изкривява звуците.

— Във всяка страна в Европа я има същата легенда — за Страшния лов, за призрачните хрътки, за ловци и кучета, които преследват и гонят душите на мъртвите. А това тук са просто гъски, нищо друго освен диви гъски, ужасно време и малко развихрено въображение.

А Джулиан кимаше и уж се успокояваше, но прекарваше остатъка от нощта в моята стая и винаги ми беше приятна неговата компания. Защото и двамата с него знаехме как всъщност звучат гъските.

Семейство Ловел дадоха на Евън пълна свобода по отношение на фермата, щом започна преустройването й. Казаха му, че може да започне с рушене — ако иска, да събори всичко, само не Имението. Вероятно е взимал на работа наред в Шерборн и в другите близки градчета, всеки, когото преди не беше наемал за ремонта на къщата — мъже и жени, някои, от които не изглеждаха много по-големи от мен или Тони. Първо събориха всички бараки и пристройки; инструментите и съоръженията се държаха в единия обор, докато рушаха другия. След това Евън се зае с оградите — сигурно е сменил всеки стълб и всеки сантиметър тел около всичките триста хектара. А когато не правеше това, обикаляше нивите, водеше си записки, мърмореше си под носа и ровеше в пръстта. Всяка вечер Сали се чудеше какво да прави с ръцете му, но през цялата есен и зима те все изглеждаха като мляно месо.

Нищо в цялата история не се променяше — всичко си вървеше по същия начин, както отпътуването ни от Западна осемдесет и трета улица — всичко свършено наполовина, нищо не е същото като вчера и всички знаят какво става с изключение на мен. За капак в разгара на всичко това започнахме училище в Шерборн.

Досега отлагах да говоря за тази първа година в английско училище. Не че беше толкова ужасно — имала съм и по-лоши моменти в „Гейнър“, когато ме записаха там. А сега всички отделни неща в света бяха изгубили равновесие едновременно и бяха абсолютно непознати — от храната, езика и лявото движение до къщата, където живеех, и звуците, които чувах нощем. Мъжкото училище в Шерборн също беше ново за Тони и Джулиан, но те поне познаваха основното и не трябваше да се съобразяват с всяка крачка, която правят. Ако веднага бях срещнала Мийна, можеше да е малко по-различно. Ако господин Котак беше при мен… Но него го нямаше. Наистина в началото беше доста зле. Но при мен е все така.

В Шерборнското девическо училище носят униформи. Не че са лоши — морскосиньо сако, пола на шотланско каре, сив пуловер или бяла блуза, а и с всеки следващ клас получаваш все по-голяма свобода какво да носиш, докато стигнеш до шести клас, когато вече си бог и изобщо не си в униформа. Аз обаче бях в трети, точно в мизерната среда и напъхана в това синьо сако за векове напред. Обличайки го всяка сутрин, се чувствах по-малка — с цял живот по-малка, — отколкото когато бях в „Гейнър“. Възрастта, на която бях, си беше достатъчно кофти, но вече почти й бях свикнала. Сега се чувствах така, сякаш отново съм проблематично, ревливо момиченце с разбити колене, и това ми беше омразно. Направо се преобличах още в автобуса на връщане към вкъщи.

Автобусът беше другото нещо. Вече казах, че не завързвам лесно приятелства, а това, че бях приходяща ученичка, никак не допринасяше. В Шерборнското девическо училище има около четиристотин ученички, всичките са на пансион в училището и живеят в някой от осемте дома там с изключение на около двайсетина, които като мен всеки ден се прибираха вкъщи. Така че аз пропуснах и това усещане за връзка, каквото има, когато хората месеци наред живеят, хранят се, учат и са заедно през цялото време. Този училищен дух не се придобива в автобуса. Или поне аз не мога. Всички приходящи бяхме записани към някой дом както пансионерките, но не беше същото.

Мийна Чари също беше приходяща, но в автобуса не й обърнах внимание. Тя не беше сред онези, които седнаха до мен и ме разпитваха за живота в Щатите и дали съм виждала някога еди-коя си банда или еди-коя си кинозвезда. За известно време опитваха една след друга, но всички се отказаха доста бързо. Съжалявах, защото някои от момичетата бяха приятни, а после никога не ми проговориха отново. Зная, разбира се, че загубата си е моя.

Шерборнското девическо училище е разположено на сто и шейсет декара зелени хълмове в западните покрайнини на града и прилича на истинско имение, дори на дворец с двете си крила, тръгващи от централната кула. Евън нарича такива места „грандиозни пилони“, и аз, макар да не смятах да се впечатлявам, първия ден то адски ме впечатли. И досега е така.

Учеше се много по-здраво, отколкото в „Гейнър“, но никога няма да говоря за това. В „Гейнър“ винаги съм получавала доста добри оценки (което е различно от това, да си добър ученик; още тогава го знаех), но това тук беше друг свят и изобщо не можеше да става дума за сравнение. Трети клас, а ме караха да уча неща, с които бих се сблъскала едва в колежа; на всичкото отгоре половината бяха уж избираеми. Английска литература, математика, световна история, история на Великобритания, три различни науки, език (заради Марта избрах испански), да не говорим за спортовете или информационните технологии. Умът ми не си беше на мястото, аз не се побирах в кожата си и направо бях като парализирана от целия този първи срок. Нещата се влошиха още повече, като научих колко струва обучението ми на Евън и Сали. И Тони, и Джулиан имаха частични стипендии в мъжкото училище, но не и аз. Ала никой никога не каза и дума по въпроса.

Пък всички бяха толкова досадно сладки, че направо да ти призлее. Към всяко ново момиче беше прикрепено едно по-голямо — викаха му „сянка“, — което известно време те развежда и ти помага да свикнеш с начина на живот в Шерборн. Моята сянка се казваше Барбара и сега, когато пиша това, се опитвам да си спомня поне едно-единствено мило нещо, което някога съм й казала или съм направила за нея. И най-многото, което мога да се сетя, е, че почти не говорех, докато тя ми показваше къде е стаята на моя клас — нещо като класната стая в „Гейнър“ — и ме представяше на учителите и на всички в дома, към който се водех. И тя, и останалите постоянно ми повтаряха — няма значение, че съм приходяща, че наистина ще бъда истински член на дома, изцяло ангажиран във всички социални дейности, че винаги съм поканена да остана за вечеря след часовете — само че ако изпуснех автобуса, Сали трябваше да идва да ме прибира, — и нито за миг не трябва да се чувствам аутсайдер. И те наистина го мислеха. Винаги съм знаела, че наистина така мислят.

Ако в училище бях ядосан мълчалив проблем, вкъщи бях още по-лоша. Влачех се едва-едва, помагах само когато просто нямаше начин, а когато не се затварях в себе си или нямах какво да върша, роптаех непрекъснато. Наистина не се опитвам да си спомня какво казвах на хората особено на Евън — по онова време, защото това ще ме накара да се пръсна от яд. Държах се полупоносимо с Джулиан — по някакъв начин той не би ми позволил друго, — но с всички останали… Стига по този въпрос. Казах, че няма да лъжа в собствената си книга, и наистина не лъжа, но край.

Има още нещо, което нямам нищо против да си спомня нещо, което се случи точно преди Коледа. Тогава положението се изостри още повече, защото Сали и аз бяхме еврейки, а момчетата бяха свикнали с коледни елхи, чорапи и песнички. На Евън наистина му беше нервно. Естествено, аз съобщих на всички, че не искам да имам нищо общо с убийството на някое дърво дори и заради Исус, и разбутах всичко, за да открия менората8 (баба Пола го беше дала на Сали преди да тръгнем). Джулиан се залепи като опашка за мен. Реших да не му казвам да се разкара.

Всъщност точно той изрови менората от дъното на една кутия в стаята на втория етаж, където Сали беше натъпкала всичко, което смяташе да подреди през първия уикенд, след като хвана студът. Менората е поне на стотина години и е сребърна, въпреки че това не се разбира от пръв поглед, каквато е потъмняла и надраскана. Показах на Джулиан печата на майстора на сребро в основата на свещника и му разказах как прапрабаба и дядо криели менората в обора, когато войниците минавали през града.

— Криели я в краварника — обяснявах аз — под половин тон кравешки лайна. Дори казаците нямало да тършуват точно там.

На Джулиан му хареса. Две от подставките бяха изкривени, защото както му казах, кравата стъпила отгоре. Но кой знае дали това е вярно.

Джулиан искаше да знае как се използва менората, затова го пратих долу да вземе няколко свещи, докато се опитвах да поизтъркам свещника. Тогава навсякъде имахме какви ли не видове свещи, защото токът спираше на всеки десет минути. Тези, които донесе Джулиан, не ставаха съвсем точно, но аз ги поизрязах. Разказах му за Ханука — за сирийците и за братята Макавеи, за онази последна чашка осветено масло за новия храмов олтар в Йерусалим, която по чудо горяла осем дни, докато най-сетне някой не се появил с ново миро. Историята е интересна и докато я разказвах, почти забравих колко бях ядосана на целия свят.

Когато Джулиан ме попита дали евреите имат песни за Ханука, за момент главата ми се изпразни напълно — Сали и аз не бяхме най-религиозното семейство в Ню Йорк, — но после се сетих за молитвата, която се напява, когато се палят свещите. Знаех я, защото баба Пола ме беше научила, и я изпях на Джулиан.

Джулиан много бързо учеше песни. Тази също запомни на мига, еврейското му произношение не беше по-лошо от моето и ние я изпяхме заедно, докато палех първата свещ, шамаш, а после от нея — и свещта за първата вечер само за да му покажа как се прави. Така си седяхме там, Джулиан и аз, коленичили на пода в онази студена, опасана с паяжини стая, наполовина затрупана с кутиите на Сали и с парцаливи стари куфари и чанти на някоя друга Сали, която винаги е мислила да се заеме с тях и да ги подреди тия дни. Ето ни нас двамата, напяваме, свели глави, молим се на бог, в когото никой от нас не вярва, че може да ни накара да запалим свещите на Ханука. Трябва да ни видите, важно е.

Защото тогава усетих мириса на ванилия.