Тамзин

Шест

При писането на книга не е трудно да разкажеш какво е станало, дори да е било много отдавна, а да се опиташ да си припомниш не само отношението си към случилото се, но и какъв човек си бил. Точно такъв е случаят с описанието на първите дни във фермата Стауърхед.

Шест години по-късно Стауърхед си е съвсем обикновена ферма, предполагам, това е най-точната дума. Щом съм тук, мога да се събудя сутрин и да погледна през прозореца на спалнята ми дали от двора ме гледа една мудна крава на име лейди Каролайн Ламб и това е също толкова обикновено, колкото и бученето на раздрънкания джип на Евън към далечната страна на Испанския хълм или начинът, по който трепти въздухът в кухнята заради електрическата помпа. Също толкова обикновено, колкото танцуващия сред редовете зеле Тони (когато не е някъде на турне), упражняващ балетните си подскоци или нещо подобно край южния обор, с единствена публика господин Котак и безброй пилета. Също толкова естествено, колкото да чуеш Джулиан (само той от нас тримата си е вкъщи) да досажда на Ели Джон, на Уилям или Сет да му позволят да покара балировачката. Обикновено е също отново и отново да не усещам присъствието на Тамзин, когато се събудя.

Но още не мога да стигна до Тамзин, въпреки че точно за нея искам да пиша. Според Мийна трябва да опиша на какво приличаше фермата Стауърхед, когато я поеха Евън и Сали, проблемите, които имаха, докато пак я направят работеща, и особено как е изглеждало всичко на мен, измъкната от Ню Йорк и пльосната насред ужасните руини на едно имение в Дорсет. И е права, нали точно това се прави, когато се пише книга. Но е трудно.

Първо на първо, Стауърхед беше руина — дори и едно дете на Западна осемдесет и трета улица можеше да го забележи. Не че знаех как трябва да изглежда една истинска ферма, освен, че трябва да има крави. Но не беше трудно да забележа, че половината ограда я няма като зъбите в устата на старец, че двата обора и всички навесчета, кокошарници и кошари изглеждат мрачни и порутени, сякаш години наред отгоре им е валяло какво ли не и че онова, което не гниеше, ръждясваше — от плуговете, браните и до геранилата и дори ръчните колички. Трябваше само да се вгледам в лицето на Евън, за да видя как мести поглед от Сали към разпадащите се обори и обратно, от момчетата към мършавите пилета, мотаещи се в краката им, и обратно, от — аз все още си седях в колата, макар всички други да бяха излезли — към къщата, „Имението“, както продължават да го наричат местните хора, и обратно. Просто се взирах в лицето му, ясно ми беше, че се чувства като жалко размазано лайно, и ми беше гот.

Той наистина не беше помислил за нищо друго освен за земята. Евън си е такъв. Той може да вземе шепа пръст, да я помирише, дори да я опита и да каже какво ще се роди на нея и какво няма, какво би могло да се роди, ако хвърлиш това, онова или нещо друго в почвата. И винаги е прав, винаги точно както някои хора могат да кажат къде да се копае за вода или какво ще е времето утре; точно така познава за земята. Обаче изобщо не му беше хрумнало да помисли как момчетата, Сали и аз ще живеем на тази земя, в тази рушаща се къща на края на света. Всичките градени със Сали планове и мечти просто не се сбъднаха.

Сали беше страхотна. Тогава не разбирах, че трябва да се гордея с нея, но сега съм горда, като се сетя как стоеше там и се взираше в изровения кален път и мъртвата трева с цвят на бебешки дрисък около къща, която изглеждаше толкова добре на снимките. Не можех да видя лицето й, но изведнъж тя извика с онзи прекрасен делнично обикновен глас:

— Хайде, Джени, слизай. Вкъщи сме си.

Всеки мъкнеше по два куфара или две кутии, защото тогава не се стигаше с кола до къщата. Сега е друго, разбира се, но на Евън му трябваше цяла година да намери оригиналната алея, скрита на около половин метър надолу под наслоен тривековен боклук. Завинаги съм запомнила как всички ние — с наведени глави, без някой да промълви и дума — просто влачехме нещата си по калната пътека към онази стара-стара къща, която не ни искаше. Помня как Сали вдигна един спален чувал и го премести в дясната си ръка, за да може да протегне лявата и да намери опора в ръката на Евън. Начинът, по който той я гледаше… Ама аз наистина не съм пълен идиот. Дяволски добре знаех още тогава, че Норис никога не я е гледал така.

Помня и прозорците. Бяха толкова много — кръгли, правоъгълни, квадратни, големи и малки. Слънцето залязваше зад нас и всички прозорци пламтяха, сякаш къщата беше пълна с огън; не можехме да гледаме право в нея. Имаше един малък, остро очертан прозорец на третия етаж, който изобщо не отразяваше слънчевата светлина. Изглеждаше абсолютно черен, заобиколен от всички останали като дупка в небето, от която се процежда космически мрак.

Джулиан вървеше съвсем бавно и изоставаше все повече и повече, докато Сали не се огледа за него. Остави Евън да върви напред, а тя да хване Джулиан за ръка. Пожелах си аз да съм уплашено английско хлапе с тъпа училищна шапка, което тя не познаваше допреди една седмица, а после се ядосах на себе си, че мога да си мисля такива неща. Затова го хванах за другата ръка и замарширувахме нагоре към къщата. Към Имението.

За фермерска къща тя беше огромна, най-голямата, в която някога съм живяла, най-голямата в тази част на Дорсет, а когато е била построена през 1671 година, най-голямата в цялото графство. Но къщите в Дорсет, дори и в градовете, никога не са били образцови жилища — винаги е имало само ферми и села, точно като в книгите на Харди. Стауърхед винаги си е била само ферма, още от самото начало. В сравнение с някои от онези с огромни стари колони, където ходят туристическите автобуси, Имението е само апартамент студио. Но в сравнение с него домът на братовчедка ми Барбара в Ривърдейл, с който тя толкова снобски се гордее, е шкаф за метли в някой мотел. Надявам се тя да прочете това.

Вече казах, че не умея да описвам стаи и интериор; същото важи и за къщи. Имението е било строено, престроявано и веднъж изгоряло — мисля, че е било веднъж — и след това е било построено отново и го достроявали и достроявали, докато всъщност нищо вече не пасвало с нищо; точно така им харесва на англичаните. Къщата има три етажа с нещо като източно и нещо като западно крило. Всички все още наричат Арктически кръг централната част, откъдето се влиза вътре. Тони започна да й казва така — Арктически кръг, защото тази част от къщата е каменна, както е била първоначално, и тук никога не става наистина топло, дори и сега. Но когато се нанесохме, това беше единствената обитаема част — с течаща вода и електричество и готварска печка колкото билярдна маса. Все още виждам всички нас скупчени вътре, подпрели се на сакове и на други багажи и всеки се опитва да измисли нещо весело. Искам да кажа всички освен мен.

Най-сетне Сали успя.

— О, страхотно, газова печка! Много обичам да готвя на газ.

А Евън я погледна с оня невероятен, безкрайно тъжен поглед.

— Всъщност, любов моя, печката е на дърва. Ще ти покажа как се пали. Не е толкова трудно. — И вече никой не спомена нищо по въпроса през следващата година и половина.

После се обади Джулиан с дрезгавия си гласец:

— Не знам за вас, но аз отивам на изследователска експедиция. — И преди някой да го спре, той вече беше запрашил, а неудобните му униформени обувки потрепваха по дъбовия под. (Има едно нещо в Имението и това са фантастичните подове — толкова са стари и твърди, че дори термитите си чупят зъбите в тях. Ако тая къща се стопи, тия подове ще останат да висят във въздуха.)

— Ще го върна — обади се Тони, но Евън уморено го спря:

— Недей. Да се огледаме и ние из тоя музей. Тук някъде се предполага да има и пазач, но сигурно богартите са го хванали.

Всички заедно тръгнахме след Джулиан, стъпките ни отекваха нагоре по стълби и надолу по коридори, влизахме и излизахме от стая в стая, а момчетата вече заспориха кой къде ще спи. Винаги досега са имали обща стая и нямаше начин да се справят с това изобилие. Хубава дума.

Аз не можах да си избера стая. Никога в живота си не съм била в такава къща. Ферма или не, но старият ни апартамент можеше целият да се смести в някоя от тези стаи, без да вдигне прах или да закачи цветарника. Имаше и стаи не по-големи от баня, тесни като ковчези, на каквито всъщност и приличаха. Евън каза, че били за прислугата. Първото полезно нещо, което научих за седемнайсети век.

Имаше ли още нещо важно, което да добавя, първия път, когато видях Имението? Да, разбира се, миризмата. Трябваше да започна направо от нея. Не защото къщата беше чак толкова стара, а защото различните семейства, ръководили фермата през последните стотина години, я бяха оставили на произвола на съдбата. Така че го имаше оня мирис на старо, това е едното, и другия — мрачен, мъртвешки студен миши мирис на голяма запуснатост и накъдето и да тръгнех, няма начин да не усетя някой от тях. Шест години чистене, шест години поправки и смени, стъргане и боядисване, изхвърляне на пласт след пласт занемареност — и пак понякога все още ме преследваха тези две миризми.

Този ден стигнахме само до втория етаж, защото третият беше затворен и всички бяхме доволни, защото вече бяхме абсолютно скапани. За третия етаж ще кажа, само че когато Джулиан си беше вкъщи през последната ваканция, той откри една стая, която никога не бяхме виждали — нещо като дамски будоар, сгъчкан зад врата, широка колкото дъска за гладене. Имаше и няколко полутайни прохода, но те не водеха наникъде. Та такъв е третият етаж.

Когато Джулиан намери тази стая, аз си помислих за Тамзин, защото точно по този начин…

Не, това го задрасквам, то трябва да почака. Все още говоря за оня първи ден. Довлякохме всички останали неща от колата и ги струпахме в предния салон, който сега благодарение на Сали изглежда страхотно, но тогава беше гол и сив, на пода — само един мръсен парцалив килим, и в далечния ъгъл — очукан хармониум. Евън дочупи една полуразпаднала се стара маса и запали огън, но това не помогна много, защото таванът беше твърде висок. Той се изправи пред камината с гръб към нас и мина наистина доста време, преди да се обърне.

— Е, легионе мой, не изглежда чак толкова зле, нали?

Тони отговори:

— Не, не чак толкова.

Едновременно с него се обади и Джулиан:

— Огромно е.

Сали само се засмя.

— Скъпи, аз си знаех, че ще трябва да се работи. Никога не съм живяла на място, което да не иска грижи.

— Фермата не иска — каза Евън. — Е, не чак толкова — и се усмихна на себе си. — Напротив, иска много, много работа, но аз ще се справя. Това е положението. Знаех, че известно време ще е доста трудно, но нямах ясна представа колко трудно. Искам да кажа: извинявайте всички. — После погледна право към мен и добави: — Особено ти, Джени. Това беше капак към всичко останало. Много съжалявам.

И сега, естествено, всички гледаха към мен. Можех да убия Евън, но в същото време се чувствах виновна и противна, защото той наистина се опитваше да бъде мил. Сали ме прегърна през рамо и рече:

— Джени е добре.

— Всички сме добре — обади се Тони. — Никой от нас не си е мислил, че е просто зашеметяващо удоволствие.

— Ще бъде като лагеруване — изръмжа Джулиан. — Аз обичам да ходя на лагер.

Сега и аз трябваше да кажа нещо.

— Абе не ми пука, не очаквах… — и само толкова. Това беше върхът на възможностите ми.

— Добре тогава — обобщи Евън. — Какво има за вечеря?

Нямаше китайска храна за вкъщи зад ъгъла — то нямаше и ъгъл, — най-близкият магазин беше в Шерборн — най-близкия истински град, през който бяхме минали, докато съм спала. Но се справихме чудесно с докараните запаси и след това огледахме кой къде ще спи засега и кои бани са използваеми. Евън включи бойлера, така че поне имаше топла вода, макар да беше с цвета на нюйоркските тротоари. Всички си легнахме рано. Нямаше какво друго да правим.

Тони и Джулиан останаха долу и си сменяха стаите на всеки пет минути. Аз бях на втория етаж в стаята до Сали и Евън. Както се чувствах, наистина ми се искаше да ме сложат в едно от онези жалки слугински стайчета, за да хвана туберкулоза или нещо подобно. Стаята ми, както и останалите, силно миришеше на плесен, а полилеите, които не се включваха от години, бяха силно прашасали. Но пък таваните бяха толкова високи, че изобщо не виждах лампите. Имаше големи прозорци да може господин Котак да влиза и излиза — след като най-сетне успяхме да ги отворим. Леглото беше хубаво, особено постлано с чаршафи от Западна осемдесет и трета улица. Беше голямо — с четири странични стълба, но балдахинът беше на парцали, затова го махнах.

Чувах как Сали и Евън си говорят тихичко, колкото и да се опитвах да не го правя. Наистина не исках да ги чувам, когато са насаме. Евън казваше:

— Мисля, че парите няма да са проблем. Семейство Ловел не са вчерашни — ще вложат всичко необходимо, за да се съживи фермата. Това изобщо не ме безпокои.

— Но ще отнеме двойно повече време, отколкото си предполагал — заговори Сали. — Заради къщата. И това те безпокои, нали?

Не можех да свикна с начина, по който разговаряше с него — не беше шантавата ми нюйоркска самотна майка Сали, а възрастен човек, толкова разумен и зрял, че винаги се чувствах странно. Евън се позасмя.

— Вината е моя. Трябваше да ви оставя по-дълго в Лондон при Чарли, да дойда тук сам и да оправя всичко. По дяволите, знаех си го. Но просто исках да си с мен.

Чух ги да се целуват. Свих се на леглото и зарових глава под студената раздърпана възглавница. Изобщо не мислех, че ще заспя, но заспах веднага и сънувах един след друг разни откачени сънища, пълни с хора, които не познавам. По някое време през нощта Сали поседна на леглото ми, освен ако и това не е било сън. Трябваше да я попитам още тогава, но не го направих, а сега тя не си спомня. Но аз мисля, че си спомня.

Първите месеци бяха истински кошмар, излишно е да се преструвам. Самата аз бях сериозна част от кошмара, може би най-сериозната. Искам да кажа, че се чувствах абсолютно нещастна и разпръсквах това чувство навсякъде. И ако някой в Стауърхед не се е чувствал съвсем нещастен, вината не е моя. Аз правех всичко възможно.

Но бях и полезна. Да започнем от самата къща. Ако някога съм виждала къща, която да не иска да бъде обитавана, това е Имението по времето, когато пристигнахме. Нямам предвид оная тротоарна вода, излизаща от смърдящи тръби, или печката на дърва, опушваща къщата всеки път, когато Сали се опитваше да готви, или шантавия начин, по който беше вързано електричеството, така че, ако светнеш лампите в моята баня, гръмваха всички бушони в западното крило. Или ужаса на септичната яма — това никога няма да го опиша. Нямам това предвид.

След последното изречение си седях около половин час и се чудех как да обясня, че всички ние постоянно се препъвахме и падахме без нищо поне веднъж на ден, сякаш тези прекрасни стари подове тотално мразеха стъпващите по тях крака. Говоря за това, как човек можеше да чуе гадно тихичко мърморене в двата комина, макар изобщо да нямаше вятър, или как някои ъгли изяждаха светлината и бяха винаги студени и мрачни, колкото и лампи да си светнал. Говоря и за бързите скърцащи стъпки, които всеки от време на време чуваше точно над Арктическия кръг, но никой не искаше да ги споменава; и за прозорчето в източното крило, което не отразяваше слънчевата светлина. Дори не можахме да намерим стаята с този прозорец. Такова беше Имението.

В началото Джулиан беше адски въодушевен от всичко. Тичаше наоколо и викаше:

— Къщата е обитавана от духове, страхотно! Аз ще съм единственото момче в училище, което живее в истинска къща на призраците!

Но на втория етаж имаше две стаи, в които Джулиан не искаше да влезе още от първия ден. Всички други влизахме — изобщо не изглеждаше вътре да има нещо особено или ужасно, — а Джулиан просто заставаше на вратата, както понякога прави и господин Котак, и никой не беше в състояние да го накара да пристъпи още една крачка. Той все мърмореше:

— Тук нещо не е добре, не ми харесва.

Когато Евън се опита да поговори с него, той се разплака, а ако Тони го дразнеше за това, Джулиан го удряше. Разбира се, сега Джулиан казва, че не помни нищо такова.

Между другото забравих да спомена, че наистина имаше пазач. Името му беше Уилф и съвсем приличаше на пилсбърийска кнедла със странните си гумирани дрехи и високи ботуши. През първото ни утро във фермата изпълзя от мазето с тежък махмурлук. Клатушкаше се и потрепваше, сякаш главата му беше стъклена и всеки момент щеше да падне от раменете му и да се разбие на милиони стъкълца. Предполагаше се да остане само няколко седмици, докато покаже на Евън кое къде е из къщата и фермата, но той си остана и след това и никой никога не успя да се отърве от него. Евън го уволняваше един-два пъти седмично, но Уилф не му обръщаше никакво внимание.

Евън и Сали бачкаха като бесни. Евън разкара печката на дърва веднага след като откри някой, който да я завлече надалеч, и известно време изкарахме на пици и на готова храна от Шерборн, докато семейство Ловел не инсталираха нова електрическа печка. Което означаваше, че трябва да се смени цялата електрическа инсталация в Арктическия кръг, но те изобщо не направиха проблем на Евън за това. Освен за електричеството те платиха и за смяна на канализацията, така че между едното и другото събитие месеци наред къщата беше истинска руина с разхвърляни навсякъде инструменти и откъртени дъски, с купища кабели, висящи по стените, и хора, които Евън бе наел да му помагат, които ходеха насам-натам, ръмжаха си един на друг, тръскаха пепел от лули по пода и на всеки десет минути си правеха почивка за чай. Повечето от тях имаха конски опашки и големи и гъсти жълти мустаци и аз така и не ги различавах един от друг.

Мнозина напускаха. В повечето случаи беше заради обикновени неща като заплащането, работния ден или почивките за чай, но не винаги. Един си тръгна, защото инструментите му постоянно изчезвали. Мисля, че по тази причина се опита да съди семейство Ловел. А друг не дойде на работа една сутрин и изобщо не се появи да си прибере инструментите. По-късно беше писал на Евън и Сали някакви обяснения, но всичко беше толкова объркано, с много правописни грешки и пълно с несвързани приказки за тъжни гласове, музика, която не можела да се чуе, „студени течения“ и нещо като невидима козина, която през цялото време го гъделичкала по врата. Още двама говореха за гласове и студени течения. Имаше един мъж, който каза, че докато връзвал тока в Арктическия кръг, му миришело на ванилия и това толкова го нервирало, че трябвало да спре. Евън отсече, че повечето са били пияници, и просто продължи да наема нови хора.

— Може би наистина имаме богарт — каза Тони, когато седеше далеч от краката на Джулиан. И двамата мразеха това положение, защото изглеждаше, че се бият постоянно; всъщност те това и правеха. Винаги Джулиан започваше да удря, да рита и да плаче, а Тони го приемаше различно. Или поне аз така съм го запомнила.

— Е, може и така да е — отбеляза Евън. Колкото по-особен беше проблемът, толкова по-спокойно отговаряше той, но такъв си е Евън. — Напоследък в кухнята нещо наистина прави номера и щом не сте вие двамата…

— Не, не! — избоботи Джулиан, а Тони бързо си призна:

— Аз просто си взех няколко шоколадови бисквити, но не съм събарял онези бутилки…

— И аз не съм, не съм, не съм нарисувал ония неща по пода! — Джулиан така усърдно клатеше глава, че ми се зави свят само като го гледах. — И не съм разхвърлял яйцата, нито съм направил оная ужасна каша под мивката, и за хладилника не съм виновен…

Евън въздъхна.

— Наистина бих искал да обвиня за всичко някой богарт.

Вече бяхме включили два хладилника, но в никой от тях храната не можеше да се съхранява повече от един ден. А им нямаше нищо — всеки път, когато се развалеше храна, Евън викаше един възрастен човек от Салисбъри и той всеки път намираше, че токът е погодил някой номер. Което беше изключено при новата инсталация. Последния път, когато човекът дойде от Салисбъри, той потърка нос с пръст, затвори едното си око (чела съм, че някои хора го правят, но никога не съм виждала) и каза на Евън:

— Има къщи — те са тук отпреди електричеството, — които не обичат тока. Те се борят с него, притискат го, опитват се през цялото време да го отстранят. Значи това става — тази къща се бори с тока.

Следващия път Евън повика друг човек, но безрезултатно.

Лично аз се надявах да се появят десетки богарти, петдесетина пууки, цяло стадо като Хедли кау и всякаквите там други създания, за които Евън ни беше разказвал, докато пътувахме насам. Нещо, което да направи оставането ни в Стауърхед абсолютно невъзможно, нещо, което да ни принуди да се върнем поне в Лондон, щом няма начин да се приберем у дома в Ню Йорк. През цялото време стисках палци това да стане — без значение колко щеше да е мръсно или ужасно. Или поне бях „за“ до онова нещо, което се случи в банята ми.

Сали често ми казваше, че английският въздух ще направи чудеса с кожата ми; освен това моята кожа не беше и толкова ужасна, колкото си мислех. Знаех обаче само това, че от „Хийтроу“ насам са ми се появили нови английски червени пъпки, и започнах да се обръщам с гръб, както правят високите момичета, когато се промъквах покрай някое огледало. С изключение на едно — огледалото в банята ми, където разглеждах лицето си всяка вечер и всяка сутрин. Опитвах всичко, което някой ми кажеше, че може да помогне — всякакви мазила, сапуни и маски, неща, които караха кожата ми да съхне и да се лющи, други, които се предполагаше да я омекотят, а тя доизсъхваше толкова, че чак болеше… Не обичам да говоря за оня период. Беше преди години, но сякаш ей сега ще се върне.

Както и да е. Бях се приближила плътно до огледалото и правех това, което Сали ми беше казала да не правя — изстисквах нещо на челото си, което винаги излизаше на едно и също място. (Мийна казва, че сигурно това е третото ми око, което се опитва да ме накара да му обърна внимание. Извинявайте, ама то просто изглеждаше като червена пъпка с размера на драже М&М. Светлочервена.) След като се отвореше, щях да го почистя със спирт, колкото и да щипе. Надявах се да щипе — може би тогава на проклетото нещо щеше да му хрумне да изчезне. И тогава чух гласовете.

Без думи. Не чувах истински думи, а просто два гласа, единия — писклив като на някой мъник, другия — малко по-дълбок и определено по-тих… пронизителен, както бихте казали вие, сякаш Тони шепнеше на Джулиан какво става в някой филм. По онова време той наистина беше търпелив с Джулиан — дори и тогава, когато му викаше богарт.

Обърнах се, но не видях нищо. Банята беше малка — нямаше дори душ, нито скришно място освен в сенките зад старата вана с лъвски крака. Ето откъде идваха гласовете.

Направих крачка напред към ваната.

— Кой е там? — Ако това е прозвучало храбро или нещо подобно, веднага може да изоставите това усещане. Не изпитвах никакъв страх от някого, който говореше тихо и пискливо и можеше да се скрие зад вана. Достраша ме, че ако не внимавам достатъчно, ще започна да ги разбирам, защото вече почти разчленявах думите. А това беше последното нещо, което исках — да разбирам пискливи гласчета, идващи иззад ваната.

Когато се обадих, те замълчаха за миг и после пак започнаха; сега звучаха развълнувано. Можех да изпищя — почувствах как един писък си пробива път през гърдите ми, — но това щеше да докара всички тук, а не исках Сали да разбере, че си стискам пъпките. Сигурно звучи адски тъпо, обаче това е положението — такава съм. Направих още две крачки и тупнах толкова силно с крак, че четката ми за зъби изтрака в чашата.

— Виждам ви — казах. — Можете да излезете оттам. Хайде де, нищо лошо няма да ви сторя. — Това последното го добавих, защото гласът ми трепереше, а не исках те да си помислят, че се страхувам.

Заля ме поток от кикот. Нито цвърчене, нито думи, нито дори истински кикот. А досадно хихикане, като онова, което чувах отсреща, докато минавах през хола. Познато ми е. В училище никога не бих се вързала, но тогава — в оная стара баня в странната смърдяща стара къща и с тях които и да бяха, дето ме шпионираха как си стискам лицето, че и ми се хилеха на това отгоре, просто се вързах и това е. Скочих към ваната, тропах и ритах като Джулиан, когато Тони го е раздразнил твърде много. Добре че там нямаше никой или пък аз ги бях сплескала, но не ми пукаше дори да бяха елфите на дядо Коледа. Но те просто бяха изчезнали. Чух да се отдалечават стъпки някъде в ъгъла, но никакви гласове — освен Сали да пита от хола добре ли съм.

Същата нощ лежах будна часове наред и повече от всеки друг път исках господин Котак да е при мен, да хърка отгоре ми. Опитвах се да запазя спокойствие и да разбера дали полудявам, което почти винаги съм очаквала, или наистина из банята ми тичат богарти. В известен смисъл лудостта беше удобна — ако си луд, не си виновен за нищо, а точно така исках да се чувствам тогава. Богартите са ужасни, защото, ако ги има и ако ги има точно в тая къща, това означава, че може да има и всякакви други създания. Никак не ми се мислеше точно за това. Но поне беше интересно, а лудостта не е интересна. Удобна да, това е ясно, но не и интересна.

Когато най-после заспах, не сънувах точно богарти. Сънувах, че Джулиан и аз сме се смалили до размерите на богарт и някакви големи хора ни гонят с пръчки. Не знам защо с пръчки, но това няма значение, не е страшно. В съня ми имаше още нещо — нещо или някой с големи жълти очи, толкова сурово и диво жълто, че всъщност изглеждаше златно. Големи-големи очи с тесни коси зеници изпълваха съня ми. Не можахме да им избягаме, докато не се събудих сред хаос от потни чаршафи; ослушвах се за гласове. Но повече не ги чух. Не и точно тези.