Тамзин

Осемнайсет

През зимата в Дорсет дъждовете всъщност не спират — ето защо толкова много места се наричат Пудълтаун, Толпудъл, Пидълхинтън, Пидълтрентхайд и тям подобни, — само от време на време понамаляват. След като вече можеше да се излиза на полето, Евън започна да трупа земя върху калните стърнища и изгнилите стъбла — навсякъде, където щеше да се сее. „За да запазим почвата топла“ — обясняваше той на Ели Джон и на Сет — така е, Сет вече беше тук, — а те се вторачваха в него и после, като разправяха на другите, те също гледаха недоумяващо, но все пак продължаваха нататък и правеха, каквото им е казал той. След тази операция нивите изглеждаха странно — като пъпчасали; семейство Ловел също едва не получиха уртикария, когато Евън ги покани да дойдат от Оксфорд и да видят какво става. Този път се държа с Ловел спокойно като господин Котак.

— Това се нарича безоранна обработка на почвата — каза им той. — Изучавах я твърде интензивно, докато бях в Щатите. Съвсем ново нещо. Много популярно в Средния запад.

Семейство Ловел не го приемаха. И най-вече не приемаха обяснението на Евън, че при този метод изобщо не се оре, а просто хвърляш семената в земята и продължаваш нататък. Е, не точно продължаваш; трябва да използваш специални сортове семена и съвсем точното количество от съвсем точния тор. Понякога добивите през първите една-две години не са толкова големи, защото земята прекалено е свикнала да бъде орана и бранувана. И ако случайно и за миг ви се е сторило, че знам какво говоря, просто забравете. Но аз просто живея там.

Тони и аз миехме пода, когато Евън изложи всичко това на семейство Ловел.

— Знам, че е трудно да си го представите, когато поколения наред по целия свят са правили все едно и също със земята си. Добра или лоша почва, все едно — орете, раздробявате, браздите, сеете — и плевите, поливате, жънете, продавате — и после отначало и така, докато светът се върти. — Той важно поклати глава. — Векове наред, на практика без никаква промяна. Забележително, като се замисли човек.

Всичките Ловел се вторачиха в него. (Всъщност те винаги идваха най-много по трима-четирима, но изглеждат като целия Борд на директорите.) Един Ловел каза:

— Няма нищо лошо. Цивилизацията винаги се е крепяла на хората, които обработват земята си.

— Цивилизациите се променят — рече Евън. — Хората се променят. И земята се променя — точно това се опитвам да ви накарам да разберете. Това, което е преживяла тази почва, тази земя, по която ходим, всяка година в продължение на хилядолетия, е равносилно на минаващ през нея ураган. И нищо не е останало. Това искам да разберете. Нищо не е останало. Единствената причина във фермата Стауърхед и във всички стопанства в западен Дорсет да растат толкова много глухарчета, тези проклети листни репеи, е, че земите им са пренаситени с химически торове. Ферми зомби, ходещи мъртъвци! — Всички от семейство Ловел останаха с отворени усти. — Ако сериозно искате да възстановите Стауърхед, да я върнете към това, което е била като млада ферма, промените трябва да започнат от земята. Това е нужно и така смятам да я ръководя оттук нататък.

Един едър плешив Ловел проговори пръв:

— И сигурно нищо не можем да направим.

Евън се усмихна.

— Вие сте моите работодатели. Винаги имате избор.

Семейство Ловел обявиха почивка и се скупчиха заедно.

Мълчаливо свиваха рамене, грухтяха, клатеха глави, кривяха устни, протягаха вратове и вдигаха вежди. В това време Евън се беше отпуснал на стола си с протегнати крака, сякаш всичките им гримаси изобщо не го засягаха. Когато погледна към нас с Тони, зарязали парцалите, за да наблюдаваме какво става, той ни намигна — бавно и продължително. Спокоен като господин Котак.

И всичко се реши безпроблемно. Плешивият Ловел найсетне измрънка:

— Ако мога да кажа така… баба знае две и двеста, нали?

Реагираха и останалите. Евън получаваше две години, за да се опита да изпробва своя безоранен метод и опция за трета година, ако реколтата през втората е поне равна на последната реколта от орана почва. На мен не ми се струваше кой знае колко, но това беше най-многото, което можеше да получи от семейство Ловел. Той им обясни от какво ново оборудване ще има нужда и колко ще струва то и семейство Ловел се понервираха и помрънкаха още малко, но се съгласиха. Евън ги накара да подпишат всичко казано, преди да си тръгнат — просто за всеки случай.

— Можеха да те уволнят — каза му Тони по-късно. — Можеха да те изгонят веднага. И щеше да се наложи да се върнем да спим при Чарли.

Евън поклати глава.

— И биха загубили поне една година и една реколта, докато намерят друг мениджър по това време — те го знаят и аз го зная, и те знаят, че аз зная. Сега, докато пътуват към къщи, трескаво ще се оглеждат наоколо, но това ще задържи вниманието им само за известно време. Всъщност успях само да купя малко време, но точно това исках. Кой иска да поиграем на шах? Джулиан, какво ще кажеш за малко блъфиране, а? От Евън би станал страхотен шмекер на шах, като онези в Сентрал Парк, ако той не беше само един откачен фермер.

Когато по-късно дъждът се засили, а токът непрекъснато спираше, телевизорът изобщо не работеше и всички се бяхме събрали в музикалната стая да послушаме как Сали свири парчета на „Ролинг Стоунс“ така, както биха звучали у Бах, Шуберт или Малер, аз импулсивно попитах:

— Евън, дали някой знае нещо за семейството на Роджър Уилоби?

Евън се бе облегнал на столчето пред пианото. Главата му леко докосваше крака на Сали. Сега вече почти съм свикнала да ги виждам така, сякаш винаги са били женени; ставаше ми неприятно само от време на време, когато не се контролирах или бях в лошо настроение.

— Зависи какво искаш да знаеш, Джени — отговори Евън. Мога да ти покажа копие от завещанието на Роджър, където твърде подробно е описано кой какво получава, и да ти разкажа какви промени е направил най-големият му син, Джайлс, след като е поел управлението на фермата през 1699 година. Но не това те интересува, нали?

— Не. — Тони се бе опрял на лакът, защото се бореше на канадска с Джулиан, но ме изгледа с любопитство и затова загуби. — Ами останалите деца? Имал е две момчета и две момичета и само едно от тях починало по време на чумната епидемия. — Това беше грешка — сега вече всички ме гледаха. Е, карай като семейство Ловел — баба знае… — Искам да кажа, това съм чувала де. Просто си мислех какво ли е станало с другата дъщеря и… не знам… дали някой от тях може да се е забъркал с Монмаут и въстанието му или с нещо такова? Тони не е на това мнение, но на мен ми е интересно.

Ако животът на човечеството на тази планета зависи от това, дали аз мога или не мога да излъжа, без да се изчервя, то по-добре е да започваме да си събираме багажа. А аз дори не лъжех — само се опитвах гласът ми да звучи както обикновено, но и това не можех да направя, без да пламне цялото ми лице. Всички обаче проявиха учтивост и никой не зададе въпросите, които бях оставила широко отворени. Евън ме гледа дълго и твърде замислено — сега ми хрумва, че Тони е наследил това от него, — но каза само:

— Трябва да поговориш със стария Гай Гътри.

За момент Сали спря да свири.

— Магазинера ли? Че какво може да знае той за семейство Уилоби?

— Гай Гътри знае всичко — отвърна Евън. — Или поне всичко за Дорсет. За келти и римляни, за хората, които са издялали Гиганта от Сърн Абас в торфа, за онези, които са живели в Мейдън Касъл, другите, които са тръгнали с Монмаут мъчениците от Толпудъл, Томас Харди, Барнс, всичко. И техните призраци. — В тоя момент сигурно са ми изтракали зъбите, защото Евън ми се усмихна с дългата си ленива усмивка. — Той колекционира призраци, старият Гай. Също и гоблини и духове — накарай го да ти разкаже за пищящия череп от имението Бетискомб, — но най-вече историята на Дорсет, парчета и връзки в нея, които няма да намериш в книгите. Трябва да знае и за семейство Уилоби.

И той наистина знаеше. Искам да кажа, знае: Гай Гътри е още жив, не изглежда на повече от седемдесет и пет — въпреки че трябва да е около деветдесетте, — все още носи костюми от туид и широко палто като на Шерлок Холмс и продължава да работи на половин ден в Музея на Дорчестър; само дето няма да го видите да ръководи наддаванията за добитък на селскостопанския пазар, както е правел навремето. Живее сам в Пудълтаун, няколко километра източно от Дорчестър, в каменна къща, която мирише на стари книги и на доброто старо куче на име Клем. Сали ме закара дотам един съботен следобед, когато трябваше да ходи при учениците си.

Господин Гътри ми сервира индийски чай с мляко — така го пиеха в дома на Мийна — и дребни следки от онези, които имат вкус на сладък пясък и могат да ти извадят зъбите, докато дъвчеш. Той е висок, с голямо широко лице, пастелносини очи и щръкнала бяла коса, която навремето е била червена. Наля чай и на себе си, наведе се напред и ме попита:

— Е, какво, по дяволите, би искало да знае дете като теб за Тамзин Уилоби?

Сали не би могла да спомене името на Тамзин. Тя просто откри номера му и звънна да му каже, че дъщеря й много се интересува от историята на фермата Стауърхед и от семейство Уилоби. И сега той седеше насреща ми, усмихваше се леко над парата, издигаща се над чашата чай, и премина право към въпроса.

— Нямах предвид Тамзин — отвърнах. — Искам да кажа, не само Тамзин…

— Напротив, напротив — прекъсна ме господин Гътри. Кажи ми тя още ли мирише на ванилия? — Разлях чая в чинийката и усмивката на господин Гътри се появи отново. — Извинявай, миличка, това беше само хипотеза. Съжалявам. Виж сега, Тамзин Уилоби се е появявала няколко пъти през последните три века. Винаги на млади жени — всъщност на момичета, всичките около твоята възраст — и винаги придружавана от аромата на ванилия. — Господин Гътри беше роден в Северна Англия, не в Западна, така че акцентът му изобщо не беше дорсетски и хората тук се шегуваха с него, но на мен веднага ми хареса. — Моля те, разкажи ми за нея — довърши той.

Не му казах всичко, което знаех, но това, че изобщо можех да говоря за Тамзин, беше за мен като ранна пролет в малката дневна на господин Гътри. Когато споменах, че съм разговаряла с нея и че сме се разхождали заедно, той помълча, а после много внимателно изрече:

— Обикновено, госпожице Глукстейн — а, да, Джени, обикновено срещите с Тамзин Уилоби са били много кратки и винаги зад стените на Имението. Никой досега не е съобщавал… за… някакъв действителен разговор с нея. Абсолютно ли си сигурна…? — Той остави гласа му да затихне, както правят хората, когато са твърде добре възпитани, за да те нарекат лъжец, затова ти оставят вратичка да се измъкнеш. Като във всичките ония английски филми, на които ме мъкнеше Сали, когато оставят престъпника сам с бутилка и пищов. Потвърдих, че говоря истината, и той въздъхна, облегна се назад на стола си и пак мълча известно време. Но това беше различно мълчание.

— Историята на Тамзин Уилоби — започна господин Гътри — според мен е най-романтичната легенда между Уинчестър и Ексетър. Казвам легенда, защото повечето от участниците в нея са реални хора, но всеки друг неин аспект е догадка, няма друга дума. Всичко започва с един младеж, който като че ли е бил ангажиран да й свири, докато рисуват портрета й…

— Едрик Дейвис. — Нямах намерение да го казвам — името просто само изскочи от устата.

Господин Гътри ме погледна.

— Бил е уелсец… поне аз мисля така. — Защото в крайна сметка той трябваше да разказва, не аз.

— Едрик Дейвис — повтори господин Гътри. — Да. Да, наистина е бил от Уелс. Разбира се, те се влюбили един в друг съвсем уместно — иначе що за легенда би била, ако не се влюбят? — и започнали да правят планове да избягат заедно, тъй като семейството й никога не би одобрило подобен брак. — Той замълча за миг и присви очи, сякаш беше разбрал още нещо. — Виждам, че всичко това го знаеш.

Кимнах.

— Тя ми каза. Наистина не си измислям, господин Гътри.

Той въздъхна отново.

— Ех, милинка. Бих предпочел да си измисляше. Защото знам какво да правя с измислиците, Джени, с всичките тези абсурдни глупости, които винаги се насъбират около истории като тази на Тамзин Уилоби. Аз ги пресявам като вашите американски златотърсачи, изтръсквам ги, обръщам ги нагоре с главата, пак ги тръскам и всичките глупости и суеверия отпадат и потъват някъде. Най-често няма нищо друго останало, но от време на време, от време на време… остава някое късче злато и аз събирам точно това, разбираш ли? Онези малки парченца необяснима истина, които не се разтварят, не се отмиват. — Пак се усмихна, но сега малко тъжно. — Колекцията не е много голяма — откакто съм се заел с нея, — но ти си добре дошла да се запознаеш, с каквото има.

Доколкото той знаел, Едрик Дейвис се изгубил по време на въстанието на Монмаут. Когато му разказах за ученика на Едрик, Франсис Голоп — че той заминал, а Едрик тръгнал след него и върнал тялото му у дома, той издаде смешен тихичък вик, както все още прави Джулиан, когато решава кръстословица и всичко изведнъж си идва на мястото.

— Това обяснява нещата! — Той буквално трясна чашата си о масата, сам разля чая и плесна с ръце. — Това обяснява нещата!

— Какво? Какво обяснява?

— Обяснява защо, по какъв начин той изчезва от историята — господин Гътри направо викаше. Беше станал на крака; после видя, че нямам представа за какво говори, засмя се и отново седна. — Джени, през всичките тези години съм разпитвал дорсетци за истории с призраци, разказвани им от техните родители и баби и дядовци. Сблъскал съм се с четири варианта на историята за Тамзин и Едрик. Във всеки един от тях Едрик изчезва по време на въстанието на Монмаут и Тамзин никога не разбира какво е станало с него — никой не знае. Може да е бил убит, може съдията Джефрис да го е осъдил на обесване или да го е изпратил на плантациите, а може просто да е избягал на сигурно място в Уелс. Трябва да ти кажа, че нищо от това не ми се струваше подходящо. Историята тръгва в грешна посока, ако Едрик не се е върнал. Грешна посока.

— И той се е върнал — рекох. — Върнал се и погребал Франсис Голоп в една житна нива. Но не знам какво е станало с него след това. Тамзин никога няма да каже.

— Тя умряла — заяви господин Гътри. — Може пък само това да е станало.

Беше останала само една малка сладка и той я бутна към мен, но аз я увих в хартиена салфетка да я занеса вкъщи на Джулиан. Когато едно дете ти даде ужасната си горила, имаш някои задължения.

— Не го вярвам — казах аз. — Нито пък вие.

Господин Гътри не отговори веднага. Появи се Клем и се отърка в обувките ми. Погалих го по ушите, а сладката за Джулиан държах далеч от него. Господин Гътри като че ли понечи да каже нещо, но замълча. Старата каменна къща утихна напълно; не беше страшно. Някъде се чуваше да тиктака часовник, откъм печката миришеше на нещо, една птица си правеше гнездо под стряхата. Аз разглеждах снимка в рамка на една далечна маса: три малки момичета, всяко държи кукла. Сигурно са искали и куклите да се снимат — точно както аз все още не обичам да ме снимат без господин Котак. И използвам всякакви поводи и заобикалки, които мога да измисля.

— Знаеш ли нещо за съдията Джефрис? — най-сетне ме попита господин Гътри. Разказах му какво ми беше казал Тони за Кървавите процеси и той кимна с глава; или може би я поклати.

— Не можеш да си го представиш — заговори той. — Не можеш да си представиш какво е направил тук. Ирландците все още споменават в клетвите си Кромуел заради ужасния начин, по който той ги изгонил от земята им, а когато се съпротивлявали, били избивани с хиляди. Тук, в Дорсет, бихме могли да се проклинаме с името на съдията Джефрис, но никога няма да го направим — няма човек, който да би заслужил такава клетва, а и това не е името, което да споменаваш. Е, през цялото време разказвам на туристите за него, но не мисля за него, нали разбираш? Не ми харесва да мисля за него.

Той бе зачервен и възбуден и за първи път изглеждаше стар. Изведнъж щракна с пръсти да повика Клем, за да погали сплъстената козина на кучето и да се успокои. Едва го чух да казва:

— Джефрис е познавал семейство Уилоби. Сигурен съм, че е познавал Тамзин.

Вътре в мен всичко изведнъж се превърна в леденостудено картофено пюре. След малко все пак успях да проговоря:

— Не. Не, не може да бъде. Роджър Уилоби не е имал нищо общо с въстанието, всички те не са имали нищо общо. Това го знам.

Северният акцент на господин Гътри се бе засилил, суровият му спокоен глас стана рязък и остър:

— Джефрис обвинил едно осемгодишно момиченце в държавна измяна. Нахвърлил се върху него в съдебната зала и то колабирало и умряло. Било му е все едно кой подкрепя Монмаут и кой не, крал Джеймс го бил изпратил тук да даде пример на Дорсет. Затова преследвал цялото графство, не само шепа нещастни селяни. Той е бил гнусен терорист, Джени. На съдия Джефрис не му пукало дали си виновен или невинен.

Клем изскимтя и господин Гътри сведе поглед към ръката си, стиснала здраво кучешката козина, сякаш стискаше нечия ръка. Отпусна се, погали Клем, заговори му тихичко и му се извини.

— Не можете да сте сигурен — обадих се аз. — Че той наистина ги е познавал. И нея.

— Водил си е дневник — обясни господин Гътри. — Всъщност не истински дневник, а по-скоро график, така може да се каже. По няколко драсканици за процесите — не трябва да ги четеш. И много повече социални неща — посетители, покани за вечеря. По време на Кървавите процеси нашият съдия бил много търсен гост за вечери.

Аз се вторачих в него.

— Това е пълна идиотщина. При всичко, което е вършел всеки ден?

— Всъщност точно затова — усмихна се господин Гътри. Само си помисли. Един човек, който може да прати всекиго — всеки, когото си избере — на бесилката или по-лошо. Обикновените хора не са имали възможност да му предложат вечерни забавления, но благородниците да. Ако не искаш да попаднеш в черния му списък, трябва да се убедиш, че той не смята, че тайничко, дори за миг, не си помислял нищо добро за Монмаут. Вярвай ми, надпреварвали се той да дойде в дома им — и хора като Уилоби, и други, много по-богати и знатни от него. Така е било тогава, по време на Кървавите процеси.

Не исках да чувам онова, което той щеше да ми каже. Погледнах часовника си да проверя кога ще дойде да ме вземе Сали.

— Дневникът му е в Музея на графството — добави господин Гътри. — В него има няколко бележки за семейство Уилоби.

— Тя не би могла да има нещо общо с него — възразих. Не ми пука колко пъти е ходил у тях на вечеря и какво би могъл да стори на семейството й… Тя не би говорила с него, дори не би го погледнала. Вие не я познавате. — Моето лице също се зачервяваше, усещах го — не само по скулите като на господин Гътри, а и червените очи, и потта, и всичко. — Сигурно това звучи невероятно тъпо, като казвам, че познавам някого, умрял преди триста години, но е така.

— А аз познавам Джордж Джефрис — барон Джефрис, лорд върховния съдия Джефрис от Уем — отговори господин Гътри. — Да не би четирийсет години да не съм го гледал постоянно в лицето и да не съм виждал онова, което е виждало и бедното момиче? Да не би да не е така?

Беше скочил на крака, макар че не го съзнаваше, и трябваше да се хване за облегалката на стола, за да запази равновесие и да успокои треперенето. За момент си помислих, че той наистина е виждал съдията Джефрис, както аз виждах Тамзин. Но после той продължи — бързо, сякаш разбираше какво ми се върти в главата:

— Там, където е живял, има негов портрет. Накарай ги да ти го покажат.

И след това отново настъпи неловка, объркваща тишина. Не можех да измисля какво друго да кажа, освен да помоля за още чай. Очевидно за господин Гътри беше облекчение да отиде и да го направи. Седях там и бях толкова погълната да си представям съдията Джефрис във фермата Стауърхед на вечеря със семейство Уилоби в Имението, че забравих да погаля Клем. Той завря муцуна в ръката ми, за да му обърна внимание, и аз се върнах към задължението си. Но можех да мисля само за Тамзин — Тамзин поглежда през масата за вечеря и вижда, че този човек не откъсва поглед от нея. Защото сигурно я е гледал. А тя го поглежда право в лицето — като господин Гътри — и вижда каквото е видяла. Изобщо не докоснах втората чаша чай.

Сали беше уморена от уроците, когато дойде да ме вземе. Чувствах вина, но я убедих да се върнем обратно в Дорчестър до ресторанта на съдията Джефрис. Ресторантът се намира на Главна западна улица, близо до ъгъла с хотел „Антилоуп“, където са се провеждали Кървавите процеси. На три етажа, целият — камък и дъб, до половината облицован с дърво, на повече от четиристотин години и толкова реален, че направо изглежда измислен, ако можете да си го представите. Портретът на съдията Джефрис виси на видно място, но на него не личеше почти нищо, освен че той носи перука. Минавала съм няколко пъти покрай него, без да му обърна внимание, дори и след като Тони ми разказа за процесите.

Но на горния етаж, в покоите, където е спял, пишел дневника си и където вероятно хората са идвали да го молят за живота си или за живота на децата си, горе беше портретът, за който ми говореше господин Гътри. Беше вече късно и покоите бяха затворени, но в ресторанта познаваха Сали — тя често се храни там между два урока, — така че ни пуснаха и ни оставиха сами. И ние стояхме там и заедно се взирахме в съдията Джефрис.

Това, за което изобщо не бях готова, беше, че той е бил красавец. Не мога да го кажа другояче — този луд, зъл човек е бил красив. И млад — картината не е била рисувана по време на процесите, а може би седем-осем години по-рано, така че най-много да е бил около трийсетте. Имаше почти женско лице: фино, спокойно, дори замислено, с големи очи с тежки клепачи и меки като на жена устни. Вероятно изобщо не можете да си представите човек с такова лице да крещи, да се гневи и да фучи — всички твърдят, че така бил правил, — да осъди стотици хора да бъдат насечени на части и да нареди главите им да бъдат намазани с катран и набучени на колове из целия Дорсет. Изключено е човек, който изглежда така, да може да извърши всички тези неща.

Казах го на Сали, а тя ми отвърна:

— Нали знаеш, навремето никак не е било задължително портретите непременно да приличат на хората, които плащали за тях. Смята се, че Оливър Кромуел е наредил на художника да го нарисува, без да го разкрасява, но в случая, струва ми се, не е било така. Обзалагам се, че няма картина, на която съдията Джефрис да е нарисуван така, както наистина е изглеждал. — Тя ме прегърна през рамо — вероятно заради начина, по който се взирах в портрета. — Жалко, че тогава не са имали фотоапарати, нали?

Той обаче изглеждаше така. Точно така.