Седемнайсет

Пак тръгнахме на училище в началото на септември и го закъсахме. Англичаните не вярват в постепенното привикване към занятията, затова трябваше да се съсипвам от учене, за да се справям що-годе наполовина колкото останалите, дето сигурно са зубрили лятото. И с момчетата беше същото: Тони изкара лятото в танци, а Джулиан предимно правеше разни странни опити и четеше комикси за Астерикс на френски. Що се отнася до мен, няма кой знае какво за разказване. Тази есен бях готова за приключения, но те не бяха свързани с девическото училище в Шерборн.

Както ме посъветва Били Блин, странях от Пенелъпи Уидби, а по испански започнах да сядам до прозореца. (Оценките ми наистина се подобриха — не много, но все пак.) Когато ме питаха как съм прекарала лятото, въртях очи, въздишах и се правех на толкова покварена, че да нямам думи. Номерът не мина — всички знаеха, че нямам гадже, — но на мен все пак ми харесваше да го правя, защото в „Гейнър“ така и никога не посмях. Мийна ми каза, че се почувствала неловко, но й станало и смешно. Което беше добре, защото Крис Херидж бе отпътувал вече, а те не бяха успели дори да се сбогуват като хората. В училище тя почти не говореше и почти не ядеше, а безмълвно плачеше, което най-много ме тревожеше, не знам защо. И затова започнах да се правя на клоун — вършех и говорех какви ли не глупости в училище, за да я накарам поне да се усмихне. Привличах вниманието на всички и най-сетне Мийна ме накара да престана. Но помогна — понякога просто я поглеждах в час и тя се изкискваше. Все е нещо.

Онази есен дъждовете в Дорсет бяха по-лоши и от предишната година. Започна да вали още преди да са прибрали реколтата, което означаваше, че помагахме на полето — Сали отказа уроците по пиано, а ние с момчетата се хващахме на работа с Евън и работниците веднага след училище. Работехме, без да спираме, от зори до здрач, за да приберем колкото се може по-голяма част от реколтата. Беше кално, студено, гадно и нямаше край, изпочупих си ноктите, но не изоставах в работата от Тони и Джулиан. После отидохме да помогнем и на семейство Коулфокс. Тяхната ферма беше по-голяма, но нямаха толкова работници и загубите им бяха повече.

Никога не съм се чувствала по-уморена. Колко усилия ми струваше само да се завлека от едната нива до другата, от единия ред до другия. Много по-гадно беше, отколкото да стоя цяла вечност неподвижна под дъжда. Не настинах като Тони, нито пък си разтегнах мускул на гърба като Евън. Но спрях да мисля. Не мислех за нищо друго, освен да се влача по тоя ред, да подрязвам оня, да вадя от калта скапани синьочерни неща, да си бърша очите от дъжда и да продължавам към другия ред. Научих повече за Томас Харди, отколкото в часовете по литература. Много от героите му също преставаха да мислят.

Едно от нещата, за които не мислех, беше Тамзин — Тамзин и нощният свят, с който тя ме запозна. Понякога, когато вече бях съвсем изтощена, беше много лесно да си представя, че съм някоя от работничките на Роджър Уилоби и на всички Уилоби след него: влача се по хълмовете им, ора нивите им, говоря на стар дорсетски диалект, раждам деца, от които половината умират при раждането, карам само на хляб, сирене и бира и на каквото обера от остатъците от реколтата. Избутвам зима след зима както мога и въпреки това се чувствам част от семейство Уилоби. Това ме объркваше не знаех дали да виня Тамзин, че са живели така, само защото и тя е Уилоби и дали и тя също като тях не е имала избор.

Работих, докато спасихме каквото можахме от дъжда, и после трябваше да си наваксвам в училище — това пък се проточи до Коледа. Едва седмици по-късно влязох в тайната стая, построена от Роджър Уилоби за скривалище на свещеници.

Два пъти видях пуука. Всеки път беше различен: единия път беше малък червен лисугер в сянката на едно дърво, който гледаше как двамата с Тони се мъчим да спасим от плесенясване няколко мършави царевички. Втория път беше елен, пристъпващ изящно като господин Котак покрай един ред с подгизнали зелки, който си гризваше оттук-оттам. Тамзин беше права — не можеш да сбъркаш очите му дори отдалеч. А щом погледна право към мен, ме позна — точно както тя ми беше казала. Не ми продума, не се приближи, не направи нищо по-различно от онова, което правят лисугерите и елените, но беше той. Нито се уплаших, нито се развълнувах — бях скапана от умора.

Господин Котак и госпожица Софая Браун си ходеха все така, макар да го знаех само аз. Никой друг не ги виждаше заедно. Понякога нощем в стаята ми нямаше котарак, защото той обикаляше някъде навън във вятъра и дъжда с нея. Друг път пък и двамата се сгушваха на одеялото и аз ги гледах как спят — живата и призрачната котка и горилата на Джулиан. Или поне госпожица Софая Браун изглеждаше заспала, но аз, разбира се, не бях сигурна. Тамзин никога не спеше — това знам; понякога сякаш задрямваше. Веднъж се опита да ми го обясни:

— Джени, известна ли ти е онази зона между будуването и съня, когато сънищата текат през теб или ти през тях, сякаш сте направени от едно и също вещество? Отвъд самообладанието, отвъд думите, с които да ги опишем, но има обмен, проникване, макар и да знаещ, че са безплътни фантоми. Така често става и с мен, докато чакам на прозореца. Дали обаче онова, което виждам, наистина е онова, което е? Или това са видения от миналото? От онова, което би могло да бъде? Не зная.

Тя седеше на ръба на леглото ми, когато ми го каза. Почувствах, че е там, макар и да спях дълбоко; винаги усещам и госпожица Софая Браун по същия начин. Отворих очи и видях как Тамзин гали котките. Те мъркаха и се протягаха под дланите й, както правят всички котки, когато ги гали обикновен човек. С котките винаги е различно.

Тамзин се засмя притеснено — не както обикновено се смееше.

— Наистина, Джени, вие с господин Котак сте моят пробен камък, моята Полярна звезда, основата на съществуването ми. Без вас двамата нямаше изобщо да зная къде е реалността, да се рея сякаш насън или в полусън. Ето защо ви потърсих тази нощ.

Не знаех как да й кажа колко се страхувам, че ако отворя вратата й, ще видя Другия да я чака в креслото.

— Помагахме за прибирането на реколтата — смънках аз.

Тамзин кимна.

— Да, и ние го правехме, когато бях малка. И тогава валеше така, ако това може да те утеши.

— Освен това се опитвам да не те събуждам. — Тамзин ме погледна неразбиращо, както би направил всеки жив, дишащ човек. — Били Блин ме предупреди за това. Каза, че те будя, когато разговаряме, когато се събираме и се разхождаме, а като будя теб, будя и нещо друго, други неща. Не знае за какво говореше. Може би ти знаеш. Аз нищичко не зная. Само искам нищо да не те застрашава.

Тамзин продължи да гали господин Котак и госпожица Софая Браун и не ми отговори. Беше ужасно мъчително да държа очите си отворени и затова притворих клепачи. Тамзин запя песничката на сестра си:

Продавам праскови и дини,

кайсии, сливи и малини —

кой ще дойде да си купи?

Кой ще дойде да си купи?

Имам много дъщерички —

Джейн, Джин, Джени, все добрички!

За две пени давам всички —

кой ще дойде да си купи?

Когато изпя името ми, пак отворих очи. Тя се усмихваше, а аз бях готова на всичко, щом се усмихне. Трудно ми е да кажа защо, особено, когато говорим за блед спомен за усмивка. Как ли призраците си спомнят зъбите или какво става с очите, когато ъгълчетата на устните се вдигат нагоре? Но може би беше точно заради това. Може би усмивката на Тамзин ме завладяваше така, защото в тази усмивка се въплъщаваха триста години Тамзин. Както и да е — успях само да кажа:

— Липсваше ми. Никой друг не ми липсва така — нито хората от Ню Йорк, нито никой. Но ти трябва да кротуваш Били Блин постоянно ми го повтаряше. Не искам да ти докарам някоя беда.

Тамзин ме погали по крака под одеялото. Не го почувствах, макар че много исках. Тя обаче го усети, пролича си. Забелязах.

— Джени, на мен са ми липсвали само четирима души, ако това означава да чувстваш по-остро тяхното отсъствие, отколкото своето присъствие. От тези четирима трима отдавна са мъртви като мен: баща ми, майка ми и… — Следващото име тя смотолеви: Едрик. Също като мен, когато не искам да ме разберат. Само в този миг, в този единствен миг Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби беше точно на моите години.

— Но четвъртият… четвъртият е едно дете от Колониите, живо момиче, чийто свят мога само да сънувам, но чиято душа и моята се държат за ръце. Мила Джени, Били Блин твърде много е закъснял. Аз съм будна и вече съм в беда и не ни остава нищо, освен да я преживеем в бури и ветрове. Ала се радвам — не е ли странно?

Самата аз вече бях съвсем будна. Поизправих се в леглото и бутнах господин Котак. На него не му хареса.

— Е, аз съм виновна и затова трябва да съм до теб. Но дори и да не бях, пак щях да съм до теб.

Тамзин ми се усмихна отново.

— Но трябва да ми разкажеш някои неща. Знаеш го — рекох аз.

— Да, Джени. — След това потъна в мълчание. Навън пропя петел, но не, защото зазори зора като в старата песен. Те, петлите, се обаждат по всяко време също като автоалармите. Пак валеше. Сигурно заради дъжда не чувах нощните звуци, но за миг ми се стори, че май чувам тропота на неподковани копита по новия път, и си помислих дали пуукът не наблюдава къщата. Надявах се да е така, макар да не знаех защо.

Тамзин заговори:

— Едрик Дейвис е музикант? — Доста често се случваше: твърдеше нещо, а то прозвучаваше като тъжен въпрос. Преди да се овладея, възкликнах „Не!“ — толкова се бях вживяла във фантазията ми, че Едрик е уелски рибар.

— Искаш да кажеш като майка ми? — попитах.

— Точно така! — Личеше, че Тамзин е възхитена от идеята. — Майстор на музиката също като майка ти — преподаваше своето изкуство, свиреше и на бляскави балове, и на бедняшки гуляи из цялото графство. Когато навърших деветнайсет години, баща ми поръча да ми направят портрет, а Едрик Дейвис да ме забавлява, докато позирам на художника. Така беше.

Пак музикант. Цял живот си имам работа с музиканти и ето ти още един, при това клавирист. Рибар, моряк, циганин калайджия щеше да е много по-романтично… а то още един проклет музикант!

— Да ти кажа ли какво пееше той, Джени? Изреждам си песните му, както монахиня — броеница, и мога да ти ги изброя всичките, макар понякога да не си спомням какъв цвят е косата ми! „Поляна, бяла от снега“, „Сянката на моя любим“, „Вие не знаете, мои очи“, „Желая“, „Какво да сторим ний, горкичките жени“ — виждаш ли, виждаш ли как ги помня?

Никога не изглеждаше както сега толкова ясно. Не само очертанията й бяха съвсем ясни и отчетливи и изглеждаше съвсем плътна, истинска, жива в този миг, докато господин Котак хъркаше помежду ни. Но имаше и сияние — обкръжаваше я бледо, съвсем бледо призрачно сияние, толкова ярко, че хвърляше сянка на леглото. Не вярвам в ангели и ореоли, нито пък някога съм виждала нечия аура, но докато Тамзин говореше за Едрик Дейвис, изглеждаше точно така.

— Родителите ми го одобряваха — продължи тя. — Като певец, като музикант, дори като джентълмен, защото беше по-образован от тях, ала не се възгордяваше; биха се срамували да го оставят да се храни с прислугата. Но ако знаеха какво си казваме с очи, докато наетият от баща ми художник се бъхтеше, а майка ми плетеше в ъгъла… Джени, ние думица не си продумвахме за това — защо са ни думи? Слава богу, художникът работеше бавно и непохватно и се сърдеше — все триеше и започваше отново. Баща ми се изнерви, ала Едрик и аз, ако можехме, бихме спрели времето и света в онази стая. И сигурно сме го постигнали — така си мисля понякога.

Не знаех как да го приема. Никога не съм се вълнувала от големите любови на другите — колко пъти съм виждала Джейк Уолковиц да си губи ума по тази или онази, да не говорим за разбитото от Крис Херидж сърце на Мийна. Но това беше нещо съвсем друго, за него не знаех нищо, не знаех дори как да погледна Тамзин в очите.

— И сте избягали — предположих.

Тамзин въздъхна толкова тихичко, че почти не я чух от дъжда. Все още не разбирам как призраците издават звуци.

— Имахме такива планове, Джени. Първо щяхме да заминем за Бристъл, после за Кардиф, където Едрик имаше роднини и можехме там да се оженим, а след това Лондон, о, Лондон! Там имаше работа за музиканти и приятели, които да уредят да бъде представен Едрик в двореца — защото Джеймс е ценител на музиката, трябва да му го призная.

Понякога го правеше — объркваше миналото и настоящето като радио по залез, когато започват да се намесват малките далечни станции.

— Толкова много го обичам — продължи тя, — но не смея да призная пред никого. Страхувам се да заспя — ами ако извикам името му, а майка ми или прислужниците чуят? Родителите ми ще се съсипят, ако ме загубят, аз също ще бъда съкрушена, като си помисля как ще открият, че ме няма. Но няма нищо, Джени, няма нищо. Първо Бристъл, а после, утре вечер, ще предизвикаме стихиите. — Щом го каза, заваля още по-силно. Времето в Дорсет е много драматично.

— И бурята те е застигнала. — Всичко излизаше точно както го бях измислила, освен може би онова за дуела. Но Тамзин поклати глава и се върна в настоящето така изведнъж, че очертанията й затрепкаха като пламък на свещ.

— Да, буря, наистина буря, но не онази, от която знаехме, че трябва да се пазим. — Тя хвана ръцете ми и аз видях как пръстите ни се сплетоха, макар да не го почувствах. — А в Лайм Риджис дойде един човек. Лайм Риджис, 11 юни. Никога няма да го забравя — дори да бях спряла преди двойно повече години. Забравя ли 11 юни, тогава ще забравя и гласа на Едрик.

В този момент разбрах. Тони ми беше говорил за тази дата. Още не бяхме стигнали дотам по история на Великобритания, но я знаех.

— Въстанието на Монмаут.

— Това ли беше името му? Монмаут? — Тамзин се замисли, после сви рамене. — Напълно вероятно. Някои хора застанаха под знамето му с викове, че трябва да стане крал. Баща ми не беше сред тях. — Тя се разсмя. — Той ми каза: „Кати, никога не тръгвай след Стюартите, не прави дори и една крачка. Най-добрите от тях обичат мечтите си, най-лошите — никого освен себе си. Но нито един Стюарт, роден на тази земя, не го е грижа за теб или за някой от клетите глупаци, които го обичат. Следвай някой смахнат палячо, следвай някой блуждаещ огън, но Стюарт — никога. Помни какво ти казвам, мъничката ми.“

Всичко се връзваше даже по-добре и от моята история.

— Но Едрик го е последвал — отбелязах аз. — Едрик е тръгнал с Монмаут.

— Не, не Едрик — възрази Тамзин. — Не той, а неговият ученик, Франсис Голоп. Едрик имаше ученици като майка ти, а Франсис беше неговата гордост. Син на обикновен йомен, но искаше да се учи да свири на клавесин, а Едрик често ми казваше, че Франсис също като него има дарбата да обича музиката, която свири. Казваше… казваше, че това е по-добро от чистите ръце и бързите тънки пръсти. О, Джени, всичко си спомням!

В гласа й имаше радост, но още повече болка — дори и аз го разбирах още тогава. Това събуди госпожица Софая Браун, ако изобщо е спяла. Тя прегърна с лапички шията на Тамзин така, както правеше с мен господин Котак.

— Така. Значи този Франсис се присъединил към въстанието на Монмаут, но не и Едрик.

— Не, Едрик тръгна да го търси. Майката на Франсис дойде при него и на колене го моли да върне сина й, но бъди сигурна, че и да не беше така, Едрик пак щеше да тръгне да го търси. Защото много обичаше това момче и не искаше да го загуби в тази лудница. „За музиката има ли значение кой е крал? — питаше ме той и не очакваше отговор, нито го получаваше. — Крадци, убийци, цялата тази сган — и короновани, и некороновани. Лявата ръка на Франсис, импровизациите на Франсис — те струват колкото всички тронове на света, всички крале и кралици, всички проклети окаяни пристанища, граници, княжества. Още по-зле за това глупаво момче, че не го съзнава! Веднага ще го върна — и заради майка му, и заради мен самия. Кралете няма да го имат!“

В този миг съзрях Едрик Дейвис. Понякога с призраците се случва така — когато си мислят за някого, който приживе е означавал за тях толкова, колкото и самите те. Лицето на Тамзин се промени — не много, но колкото да мярна остър, леко крив нос, брадичка като футболна топка и изсечени скули. Дълга тъмна коса, малко над раменете, очи, много потъмни от тези на Тамзин… Чудато лице, изкривено. Некрасиво, но приятно. После Едрик изчезна, а тя отново заприлича на себе си, само от спомена изглеждаше малко по-самотна.

— Но те го получиха. Взеха го, Джени.

Едва когато се опитах да заговоря, разбрах, че гърлото ми се е свило.

— Убили са го? Франсис?

— Край Седжмур — биели се като пехота срещу конници с мечове. Едрик намерил тялото му в една канавка — Франсис стискал пречупена овчарска гега. Всичко вече било свършило, били пленили Монмаут, а убитите въстаници оставили на полето на кучетата и гарваните. Но Едрик не можеше да го остави така и през нощта докара тялото на родителите му с количка. — Сега тя се усмихваше и притискаше към себе си госпожица Софая Браун. — Никога не съм се гордяла повече с него, както когато погребахме Франсис в една житна нива заедно с музиката и счупената му гега. Дори и баща ми ни похвали.

Това ми дойде твърде много. Всичко ми идваше твърде много и твърде бързо… и твърде истинско. В три часа сутринта на леглото ми седеше призрак, галеше своята котка призрак и се отдаваше на спомени. Хора тичаха, крещяха и падаха, цвилеха коне, мъже в доспехи поваляха селяни в калта сред ливадите и пасищата, които познавах…, а онзи Едрик Дейвис, Едрик на Тамзин, Едрик музикантът, който не искаше да има нищо общо с всичко това, сред същия този дъждовен дорсетски мрак буташе количката по пътища, застлани с трупове, подобни на трупа, който караше у дома… Всичко това продължаваше да се случва в разказа й — всичко онова, което наистина се бе случило преди триста години. Не аз измислях глупава история за Тамзин и Едрик заради Джулиан — сега това ставаше наистина и аз вече не можех да се овладея. Заплаках. Тамзин хвана лицето ми в шепите си. Стори ми се, че горещата ми кожа се поохлади, когато го направи, но знам ли? Бях много заета с преглъщане, кашляне и хълцане и с опити да сдържа всичко това, защото се боях да не събудя никого, а и не мога да понасям да плача пред хора, дори и пред нея.

— Тихо, тихо, мъничка Джени. Няма нищо. — Но аз не можех да спра, а тя не знаеше какво да направи. А и откъде да знае, горкичката Тамзин? Най-после отново запя онази песен, на която я беше научила сестра й:

Имам дюли и къпини за царе и за царкини

— кой ще дойде да си купи?

Кой ще дойде да си купи?

Дъщерите до едничка ги омъжих

— всички, всички!

Взеха ги мъже добрички!

Кой ще дойде да си купи?

Което ми даде време за подсмърчане и уригване (винаги се уригвам като луда, когато рева), да си избърша очите в чаршафа и да измънкам:

— Какво стана с Едрик?

Според мен тя щеше да ми каже още тогава — знаех го, ако Джулиан не беше довтасал, търкайки очи, с два-три френски комикса в ръце.

— Джени, защо го правиш? — попита той.

Не знаех за какво говори, дали за това, че плача, че се уригвам или просто, че съм будна — с хлапе като него никога не се знае. Още докато се отваряше вратата, Тамзин изчезна и в стаята ми изведнъж отново притъмня и аз за малко не ревнах пак, но се удържах.

— Не мога да заспя, а съм толкова уморена. — Всъщност това беше вярно.

— И аз — каза Джулиан. — Не знам какво да направя… Ще ти направя мляко с шоколад и ще ти почета! — Джулиан би продал цялата Британска общност за мляко с шоколад. Споменавам го само в случай, че някога се домогне до властта.

И така, той отиде в кухнята, забърка шоколадово мляко за двама ни, сгуши се на леглото ми и прочете и двата комикса за Астерикс и, естествено, изигра всичките роли. Господин Котак много се ядоса, защото госпожица Софая Браун изчезна с Тамзин в мига, когато Джулиан се появи на прага. Но след малко и той се увлече по Астерикс. Аз ту придремвах, ту се будех чак до зори. По някое време Джулиан заспа в краката ми.

Загрузка...