Тамзин

Двайсет и три

Тя обаче се появи едва призори, когато почти бях готова да затворя розовия й звяр в някоя от бараките за по-сигурно и да се опитам да поспя два часа. Но чух армейските й ботуши да тропат по чакъла още преди да я видя и станах да я посрещна. Кучето така се мяташе в ръцете ми, усетило нейното приближаване, че трябваше да го пусна. Нещото се метна във въздуха — много по-далеч, отколкото се предполагаше, че е по силите му, — за да цопне в джоба на мъхестото й вълнено палто като залък хляб в манджата. Госпожа Фалоуфийлд наведе глава и остро му каза нещо, но не чух думите.

— Не мога да разбера защо идва тук — започнах аз. — Искам да кажа, тук не познава никого. — В момента, в който го произнесох, разбрах колко тъпо е прозвучало, но госпожа Фалоуфийлд пак се усмихна с онази почти смешна усмивка, дето изглеждаше като болезнена.

— Може и да познава — изгрухтя тя. — Някое пиле, овца или нещо друго. С такъв като него нивга не знаеш — той има някои доста странни приятели. — Беше се вторачила в мен, докато говореше, и човек направо можеше да се пореже на сините й очи. — За втори път ми го избавяш.

Думата прозвуча странно. Не й бях казала, че всъщност измъкнах домашния й любимец от ноктите на господин Котак, но бях прекалено уморена да се чудя откъде знае. Вероятно с това създание винаги е така. Измърморих:

— Няма проблеми — и тръгнах обратно към Имението.

Госпожа Фалоуфийлд вървеше до мен.

— Евън е станал, ако искате да го видите. Преди малко го чух да ходи. — Тя едва ли беше разменила две думи със Сали, но очевидно й харесваше да си говори с Евън за дренажи и торове.

Госпожа Фалоуфийлд поклати глава. Не каза нищо повече, докато не стигнахме до вратата. Сбогувах се с нея и тръгнах да влизам в къщата.

Тя рязко рече:

— Ела някой път у нас. На кифлички.

Не ме изчака да отговоря — просто се обърна и замарширува обратно. Гледах подире й, докато изчезна от погледа ми. Не се обърна; само онова куче подаде глава от джоба й и изръмжа.

Не казах на Тамзин, че съм видяла съдията Джефрис. Нямаше нужда. Тя го усещаше, както господин Котак бе усетил присъствието на розовото куче във владенията си. Но докато инстинктът на господин Котак му подсказваше да премахне всяка следа от нашественик, Тамзин бягаше. Все по-рядко можеше да бъде намерена в тайната си стая и изобщо в къщата. Когато се срещнахме за първи път, тя ми каза, че може да ходи навсякъде в границите на фермата Стауърхед. Сега подскачаше насам-натам като топка за пинг-понг или като хамстер в много голямо колело. Понякога я засичах и през повечето време тя ме познаваше, но не винаги. Черните дупки не се появиха отново — или поне аз не ги видях вече. Общо взето, изглеждаше като онази Тамзин, която тя помнеше, само малко по-… променлива. Не мога да се сетя за друга дума.

Но буквално беше загубила ума и дума от страх; не можеше да ми каже защо. Трябва да се опитате да си представите какво е това за един призрак, както се опитвах аз. Както казах, в края на краищата тя беше само това — памет, спомени, ум — и ето я сега, толкова ужасена от друг призрак или от личността, която той е бил, че дори не можеше да си спомни причината за страха си. Използвах всяка възможност, за да настоявам:

— Не е нещо, което е направил на теб, нали? А заради Едрик, нещо, свързано с Едрик. — Тамзин само клатеше глава колебливо и уморено. — Нещо, което е казал тогава. Когато си била болна, когато си спряла. Последното, което си го чула да казва — ще си го спомниш, само мисли за него.

Но истината е, че тя не можеше да мисли за това. Научих се дори да избягвам да споменавам името на този човек, защото всеки път то сякаш я пронизваше, разкъсваше я, както дорсетските бури — облаците, и след това не я виждах дни наред. Мисля, че й отнемаше все повече време пак да събере старата Тамзин.

Разказах на Мийна за срещата ми със съдията Джефрис, включително как ми каза, че е дошъл за Тамзин. Мийна не се съгласи с мен, че точно Едрик трябва да е проблемът.

— Джени, чувала ли си за принципа на Окам? Баща ми постоянно говори за тоя принцип — може да те подлуди с него. Това е една философска теория, която казва: първо търси най-простото решение — не прави нещо по-сложно, отколкото то трябва да е. Мисля, че правиш точно това с Тамзин. Тя се е уплашила от онзи ужасен мъж и сигурно има защо. Но ти си видяла него, не Едрик. Това няма нищо общо с Едрик.

— Може би да, а може би не. Продължавам да се чудя… как той все пак се е върнал? Пуукът каза, че призраците не се връщат, след като веднъж наистина са заминали… той как е успял? Важно е, Мийна. Знам го.

Мийна ме хвана за ръцете.

— Във всеки случай не бива да имаш нищо общо с това. Разбери го, Джени.

Бях поразена — гласът й звучеше съвсем различно — като на по-възрастна, напрегнато и неприветливо.

— Трябва да й помогна. Никой друг не може освен мен.

Мийна ме стисна още по-здраво.

— Как ще й помогнеш? Какво смяташ да правиш? Нямаш никаква представа.

— Напротив. Не мога да съм с нея постоянно. Мога само да я следя, когато обикаля фермата. Но ако мога да наблюдавам и него, стига да има някакъв начин да му хвана дирите…

— Не! — Мийна ли ме разтърси или самата тя трепереше така, че и аз го усетих? — Джени, това е като с мен и Стоакровата гора — ако трябва, този път аз наистина ще те извлека за косата. Не ми пука за Тамзин, каквото и да стане с нея — съжалявам, но това е положението. Но ми пука за теб.

За миг наистина ми хрумна откачената идея, че Мийна всъщност ме ревнува от Тамзин така, както аз бясно ревнувах, когато Тамзин беше очарована от Тони. Но това изчезна бързо и аз пак си бях аз, изчервена и непохватна както винаги. Опитах се да кажа нещо, което не би прозвучало чак толкова тъпо:

— Знам, че ще го направиш. Сигурна съм. Той е мъртъв, а аз съм жива — какво може да ми стори? Никога няма да разбера защо хората се боят от призраци. Бедната Тамзин дори не може да ме докосне.

— Тамзин не ти мисли злото — упорито заяви Мийна. — Няма да се приближаваш до него, Джени. Трябва да ми обещаеш.

— Не мога. Съжалявам.

Гледахме се една друга. Най-сетне Мийна въздъхна, съвсем-съвсем леко се усмихна и се отдръпна.

— Ами…, но само в този случай.

Ако не беше заради господин Котак, не знам какво можеше да стане. Той явно имаше същите проблеми с госпожица Софая Браун, каквито аз — с Тамзин. От време на време ги виждах заедно, понякога — нея сама, тръгнала по някоя от онези важни котешки задачи, които важат дори и за котките призраци. Но тя вече не спеше в леглото ми с господин Котак, нито се присъединяваше към нас, когато обикаляхме Имението да търсим Тамзин. И господин Котак беше потиснат и постоянно се оплакваше на висок глас. Казах му, че и на мен всичко ми върви наопаки, а той безмълвно ми отвърна, че вече го знае.

С Мийна започнахме с намерението двете някак да следим посещенията на съдията Джефрис и така да сме близо до Тамзин. Но нямаше никакъв шанс дори и след края на учебната година. Мийна прекарваше повече от времето си във фермата Стауърхед, но семейството й смяташе да ходи на почивка в Котсуолд и нямаше как да се измъкне. Така или иначе тя не би могла да види съдията Джефрис, но просто беше решена да бъде до мен, когато аз го видя. Като си спомня какви сме били двете, и ми става смешно. Сега мога само да се смея.

Съдията Джефрис не можеше толкова лесно да се придвижва из фермата и това беше хубаво. Тамзин бе изживяла тук целия си кратък живот — жива или мъртва, но все пак три века, затова нямаше нещо, което тя да не помни за Стауърхед (или поне когато не се паникьосваше). Но съдията Джефрис, когато се появеше, стоеше все близо до Имението — или защото се боеше да не се изгуби, или защото знаеше, че рано или късно тя трябва да се върне. Още не разбирам точно как всъщност става с призраците.

Господин Котак знаеше. Започна да идва да ме търси денем или нощем. Изобщо не се опитваше да запази спокойствие, а с цяло гърло надаваше онези тревожни сиамски звуци, означаващи готов за бой. Тогава зарязвах всичко, измислях си някакво извинение да се измъкна и го следвах долу в мазето, из Арктическия кръг, навън до някой от оборите (обикновено северния) или дори в градината на Сали. По свои лични причини господин Котак се бе заел със случая.

И той винаги беше там, накъдето ме водеше господин Котак: висок и мълчалив и много повече приличащ на жив човек от Тамзин. Може да е било заради тогата и перуката (всъщност перуки — той си спомняше три или четири) или защото знаеше какво е искал жив или мъртъв, така че смъртта за него нямаше кой знае какво значение за разлика от Тамзин. Според Мийна той не знаел, че е мъртъв; в Индия имало много такива духове.

— Пристигат за вечеря и очакват да седнат на масата заедно с другите. Или си лягат в леглото със съпрузите си, защото винаги са спели там. Много е тъжно.

Но за съдията Джефрис нямаше нищо тъжно — нито по негово време, нито сега. Той гледаше да е наблизо, понякога отиваше да се разходи някъде, мърмореше си сам, но никога не проявяваше нетърпение, никога не правеше друго, освен да чака. Мисля, че нито за миг не се е притеснил, ако е стъпил в купичката за вода на Албърт или в доматената леха на Сали; според мен не забелязваше работниците във фермата, когато минаваха покрай него, нито пък Евън, Сали, Тони или Джулиан, ако беше в кухнята, когато сядахме да вечеряме. Разбира се, и никой друг никога не го видя, въпреки че Джулиан постоянно гледаше право в него и леко разтърсваше глава, сякаш около нея бръмчеше някакво насекомо. От всички и всичко в цялата скапана ферма съдията Джефрис виждаше само мен.

Дори и след всичко станало продължавам да мисля, че това бяха най-лошите моменти — когато той стоеше зад стола ми или до мен, докато миех чинии, и ми говореше с онзи негов шумолящ глас. Не че казваше нещо гадно или ужасно най-често все повтаряше и повтаряше: „Дошъл съм за нея. Кажи й.“ Но не зная как да опиша усещането, което създаваше там, до рамото ми, все едно дали говореше или не… Струва ми се, че е най-подходящо да кажа, че самото му присъствие шумолеше като гласа му — като таван, пълен с мъртви буболечки: изсъхналите телца на мухите в дрипави паяжини, все още полюшващи се на прозореца; прашни останки от купища безименни нещица на пода, хрущящи под краката ти, когато ги настъпиш. Съдията Джефрис не просто звучеше така. Той беше това.

Не можех да му кажа нищо, ако наоколо имаше хора, освен това през повечето време не бих могла да произнеса нито една дума дори и да искам. Но веднъж, когато бях сама (чаках Джулиан пред южния обор за урок по крикет), го видях да идва към мен през младата трева — както го бях сънувала и се събуждах в прегръдките на Сали. Сега се случваше наистина и всичко в мен искаше да побягна, но беше и смешно, защото господин Котак наперено пристъпваше до него и се чувстваше също такъв професионалист като Албърт, когато е обиколил всичките си овце. Съдията Джефрис не му обръщаше внимание.

Заговорих първа — още се гордея с това.

— Няма да я намериш. Но дори и да я намериш, не можеш да я докоснеш. Нищо не можеш да й направиш. — Гласът ми поизтъня накрая, но иначе всичко излезе страхотно.

Съдията Джефрис ми се усмихна. Имаше уморена, сериозна, внимателна усмивка, сякаш наистина обмисляше, каквото бях казала. Тони ми бе разказвал, че много хора от Дорсет, съдени по време на Кървавите процеси, искрено са вярвали, че той разбира тяхната невинност и ще ги освободи.

— Тя ще дойде при мен.

— О, не, няма — възразих му. — Никога. — Гласът ми още трепереше, но думите бяха ясни. Вдигнах господин Котак и го притиснах към гърдите си, защото се бях разтреперала.

Съдията Джефрис продължи:

— Тя ми принадлежи. Откакто за първи път изрекох името й и се наведох над дланта й… Откакто за първи път очите ни се целунаха над масата в дома на баща й. — Не си бях представяла, че той може да говори така. — От този миг нататък тя беше моя. Знаеше го и тогава, и сега. Тя ще дойде.

Господин Котак изръмжа в прегръдките ми. Помислих си, че съм го стиснала твърде силно, но когато поотпуснах хватката си, той продължи да гледа кръвнишки съдията Джефрис и да издава звук като мелачка за боклук. Съдията Джефрис присви устни, произнесе подигравателно „пис-пис“ и отново се усмихна.

— И нейната котка не ме обичаше. Веднъж това много ме натъжи.

— Натъжило ли? — възкликнах аз. — Нещо да те е натъжило? Теб? Не мога да повярвам!

Кискането на съдията Джефрис приличаше на ахкащото съскане на стария ни парен радиатор на Западна осемдесет и трета улица.

— Да, със сигурност, защото това окаяно създание имаше повече влияние над Тамзин Уилоби от всичките нравоучения на слабоумния й, влюбен в Монмаут баща. Хранех известни надежди, че тази котка може да ме направи скъп на господарката си, като ми се умилква, но тя така откровено демонстрираше презрение, че аз с най-сърдечно удоволствие реших да я науча да плува в деня след погребението. Тя се оказа лоша ученичка, но няма значение. Тамзин Уилоби вече ми принадлежеше, също както онзи звяр принадлежеше на нея.

— Тя е обичала Едрик Дейвис — казах. — А теб те е мразела с цялото си сърце, знай го.

Това успя да го засегне — само за секунда, но гледката си струваше. Красивото мъртво лице се разтресе от гърчове, все едно го беше ударила тътреща се по пътя кола, загубила управление.

— Този проклет уелски разбойник! Този престорен измамник, този мошеник и любител на бунтовници! Христе Боже, само като го видех — как седи и гледа ден след ден, как прилага долните си магии върху възприемчивата й невинност! Сто пъти — хиляда пъти! — о, колко трудно беше да се въздържа да не скоча от стола и да го удуша на място там, както чука по клавишите, върти глава настрани и я гледа, гледа…

Тони казва, че когато се разпалвал в съда, му излизала пяна на устата. Според мен това не можеше да се случи на призрак, но не ми се искаше да се убеждавам нагледно.

— Те са се обичали — заявих. — Искали да се оженят.

Яростта му утихна и той се втренчи в мен по нов начин — наистина ме виждаше. Лицето му се отпусна и отново прие предишното нежно, търпеливо, почти крехко изражение.

— Да се оженят ли казваш? Боже мили, тоя разбойник щеше да я предаде и изостави още на първите десет мили! Но тя беше най-чистото и невинно създание, моята Тамзин. — Щом произнесе името й с този глас, стомахът ми се сви на топка. Какво знае един сияен ангел за примките и уловките на такъв безнравствен негодник? Още три века бих благославял името на Всемогъщия и още три, че можех да й предложа почтена любов и брак, какъвто никое бързо издигнало се търговско семейство не смееше и да си представи. Що се отнася до господин Дейвис, той избяга пред мен, както демоните бягат от лицето на възкръсналия Христос. В последния й миг й го казах. Тя издъхна в ръцете ми мирно, със знанието, че е пречистена и свободна.

И тук идва още един от онези мигове, за които си мисля, че би било по-добре да не бях си обещавала да записвам честно. Защото много ме е срам да призная, че тогава — само за миг — му повярвах, макар и да знаех що за човек е. Или може би повярвах, че наистина е обичал Тамзин — или поне че искрено си е вярвал. Никога не бях срещала човек като него. Той абсолютно не беше мой тип, това е.

Но той мигом ме разубеди. Постоянно поддържаше малко разстояние помежду ни, като, че не искаше да се приближава твърде много до господин Котак, но аз му възразих:

— Не, тя не е намерила покой и никога няма да го намери, докато не разбере какво е станало с Едрик!

Тогава той направи две дълги плаващи крачки и изведнъж се извиси над мен, шумолейки. Лицето му се замъгли, очертанията му се размиха, а очите му се нажежиха до бяло. Опитах се да се отдръпна, но бях като вцепенена.

— Пак ти казвам, Едрик Дейвис изчезна — заяви съдията Джефрис. — Бунтовник, съблазнител, уелски предател на богопомазания си крал! Тамзин Уилоби вече нямаше защо да се страхува, че този негодник ще се завърне. Аз се погрижих за това. — Беше застанал толкова близо до мен, че усещах как помежду ни въздухът пращи от статично електричество. Не виждах искри, но бях чела някъде, че такива неща стават между призраци и хора, макар никога да не ставаше с Тамзин. Гласът на съдията Джефрис беше съвсем притихнал. Когато се срещнахме за последен път с Едрик Дейвис, аз бях дарен с голяма сила. Аз бях недостойният инструмент на Всемогъщия, на мен се падна скромната чест да му докарам такава участ, от която не биха могли да го отърват и всичките светци заедно. Оттам, закъдето замина Едрик Дейвис, връщане няма.

Хората пишат и говорят как им настръхват косите, замират сърцата, как кръвта им се смръзва във вените. Дотогава не знаех какво означава всичко това, но то ми се случи изведнъж. Докато той изговори две последователни думи, ми стана толкова студено, че дъхът ми спря, а устата ми пресъхна и усетих метален вкус. Съдията Джефрис ме погледна отвисоко като от сивата следобедна луна.

— Тя го знае.

— Не — възразих. — О, не. Тамзин Уилоби не знае нищичко за съдбата на Едрик Дейвис. Нищичко!

Видях Джулиан да тича покрай северния обор, натоварен с бухалки и топки за крикет. Искаше и двамата да носим бели фланелки, но аз го заплаших, че ще се откажа от уроците, а Джулиан страшно обича да учи разни хора на разни неща. Повторих много високо:

— Тя не знае. Ти си лъжец.

На него това не му хареса. Той се наведе над мен, лицето му отново се размаза и разми, а звукът, излязъл от устата му, не приличаше на думи. Краката ми се превърнаха в пружини — не ми идва наум по-подходящ начин да ви го опиша. За малко да тупна по задник на земята, отначало виждах Джулиан през него, а после остана само Джулиан, втренчил в мене ония невъзможни сиви очи.

— Джени, ама че странно изглеждащ! Добре ли си?

— Да. Да, добре съм — но гласът ми прозвуча странно дори и на самата мен.

— Защото, ако не си добре, можем да потренираме по-късно — предложи той. — Джени, какво има? Какво е станало?

Братчето ми, милото.

Дори не го отпратих.

— Джулиан, зарежи, съвсем съм си добре, само дето току що гъска ми мина път. Я ми покажи пак какво е „силна ниска топка“.

Времето се стопли, безоранните посеви на Евън избуяха и добиха по-добър вид, отколкото се очакваше. Новата царевица растеше, новите кладенци изпомпваха много повече вода от старите, а семейство Ловел бяха щастливи като птички Божии. О, да, и „маларийното блато“ в горните ливади най-сетне пресъхна — вероятно за първи път, откакто съществуваше. Сега там Евън е засадил крушови дървета.

Но се случваха и други неща, за които имахме представа само ние с господин Котак. (Както и госпожица Софая Браун — няма начин и тя да не е знаела.) Не може да има два призрака по на три века на едно място, без нещата да се разбъркат, без сегиз-тогиз някоя врата да не се отвори широко. А онова, което изскачаше, вече не бяха само дорсетските нощни твари и офейкващите спаринг-партньори на господин Котак. Вече преминавахме към друг, съвсем различен клас страхотии.

Първите не бяха призраци — освен ако цели сцени, цели пейзажи можеха да са призрачни или да имат призраци. Една сутрин миехме чиниите със Сали и спорехме лениво кой играе в този или онзи стар филм, когато изведнъж господин Котак скочи на рамото ми, заби нокти в него и кухнята се изпълни с… хълмове, за бога. Сали не забеляза нищичко, което беше чудесно, защото около нея край мивката се бяха скупчили сенчести дъбове, в сравнение с които Стоакровата гора приличаше на ферма за коледни елхички. Накъдето и да се обърнех — с господин Котак, здраво залепнал за врата ми, се натъквах на огромни варовикови склонове и ниски брегове, всичките разкривени и издигащи се към тавана. До един прозрачни, разбира се, прозирни като копринените шалове на Мийна, които леко се вълнуваха, когато Сали или аз минавахме през тях, сякаш преминавахме пред диапроектор. Никаква орна земя, никакви животни и хора. Само хълмове.

Така се започна, но не остана дълго толкова безобидно. Някои от миражите така си и останаха призрачни, по-тънки дори от Тамзин, но други изглеждаха толкова истински, че постоянно отскачах встрани, за да не се сурна по някой хълм, заравнен от някой Уилоби, или да се сблъскам с огромните стари скални блокове, издигащи се сред царевичната нива или сред пасището на овцете. В къщата всъщност всичко това беше смешно най-вече, защото бях единственият човек, който усещаше, че става нещо необичайно. Веднъж забравих и предупредих Тони за блатистия и обрасъл с водни треви вир точно насред лъскавия под на студиото му. Друг път заставах на прага на музикалната стая и мигах, без да влизам, докато Сали не се подразни. Но аз не можех да я видя заради каменистите поля или дивите гори помежду ни.

Навън, под обичайното небе на Дорсет (обикновено ветровито и сиво-люляково, без значение пролет ли е или не)… навън беше друго. Навън през повечето време не можех да бъда сигурна къде и кога се намирам. Някои сутрини излизах от къщата и всички бараки и външни постройки бяха изчезнали — всичко освен самото имение. Не беше останало друго освен хълмове тук, тъмнозелен дол там и може би дивечова пътека помежду им. Не ми оставаше нищо, освен да не се отдалечавам от къщата, докато миражите не се разтворят, а винаги ставаше така, рано или късно. Беше почти като да си съдията Джефрис, но от другата страна — и двамата се бяхме вкопчили в Имението като в единствената истина сред свят на трескави бълнувания. Това беше най-близкото до проумяване, което постигнах по отношение на него.

Постоянно ги наричам миражи, сънища, сенки, но те бяха нещо повече и още тогава го знаех. Мийна също знаеше, макар и да не можеше да ги види.

— Това са посещения — каза ми тя — и според мен са съвсем реални. Но реални не тук, а в своето време и пространство, което все още съществува някъде. — Тя ме попита дали я разбирам и аз казах, че може би трябва да си индуист. Тя ми възрази, че не трябвало, но щяло да ми е от помощ, ако съм чела една книга от някой си Дън. Не бях я чела и Мийна каза, че в такъв случай трябва да приема на доверие обяснението на една индуистка за ставащото. — Ама моля те!

— Според мен онова, което виждаш, е фермата Стауърхед, преди да стане фермата Стауърхед — заяви тя. — Далеч-далеч преди Томас Харди и Уилям Барнс, далеч преди Роджър Уилоби да се премести тук от Бристъл. Преди саксите, преди римляните, преди тук да възникнат ферми, преди изобщо тук да са живели хора. Това по някакъв начин се разгръща пред теб, все едно прожектираш филм наобратно…

— Не го прожектирам аз — прекъснах я. — Той го прави, не аз, там е цялата работа. Той го предизвиква с присъствието си. — После й разказах какво е казал пуукът — че присъствието на Тамзин в имението и това, че разговаря с мен, е нередно.

Мийна слушаше и кимаше.

— Да. Да, същото мислят повечето хора за прераждането. Мислят, че ако си лош, ще се върнеш на света като змия, червей, хлебарка, но не става така, така не може. Не можеш да се върнеш назад, независимо дали си индуист или не — така светът може да се разнищи. Да, Джени, разбирам.

— Явно повече от мен. Аз знам, само че така не може да продължава. Какво ще стане, когато вземат да се появяват и хора? — Мийна не знаеше. — И още нещо ще ти кажа — додадох аз. — Тези посещения или както и да ги наречем, всеки път стават все по-плътни. Все още мога да вървя през тях, но когато вече няма да мога, тогава какво? Мийна, дали седемнайсети век не се завръща наистина и завинаги? Навсякъде, а не само тук?

— Не — възрази Мийна. — Абсолютно и категорично не. Не е възможно. — Тя хвана ръцете ми, стисна ги силно и това ми подейства успокояващо, но изражението на лицето й никак не ми помогна да се почувствам по-добре. Тази нощ тя остана да спи при мен, но не искаше и да чуе за обраслата с храсталак пустош, пепеляво-пурпурна, покрита с треви и пирен, която плаваше из стаята ми като Мери Попинс, докато лежахме будни и си говорехме за момчета. Не знам дали беше заспала, но след малко престанах да чувам гласа й. Лежах, прегърнала господин Котак, усещах леглото си под мен, но бях вперила поглед в хилядолетното небе, което не можеше да е там, и усещах мириса на дъжд, паднал преди хиляда години.

Семейство Ловел имаха син, който беше горе-долу на моите години. Разбрах го чак когато стана твърде късно.

Казваше се Колин. Един следобед дойде заедно с други от семейството да досаждат на Евън за износ или нещо такова. Колин изглеждаше като чувал с картофи, кожата му беше по-зле и от моята, бръмчеше като комар и се прицели в мен като ракета с топлинно насочване. Джулиан случайно-нарочно го цапна с чук за крокет. Дори и Тони излезе от студиото си да го изгледа лошо и безмълвно. Тони има такъв лош поглед, че излюпва боята с него от петдесет метра, но Колин изобщо не забеляза. Носът му душеше, както би се изразила Марта следваше ме по петите, където и да отидех във фермата, и на мен не ми оставаше нищичко, освен да се държа любезно с него. В известен смисъл беше забавно да се чувстваш като сирена, но точно тогава не ми беше до това. Светът на фермата Стауърхед постоянно се местеше около мен. Прекосяването на една ечемичена нива приличаше на опит да намериш мястото си в кино, където е тъмно като в рог и единствената светлина идва от екрана, а по теб трепкат лица и пейзажи и трябва да застанеш на едно място и да изчакаш очите ти да се приспособят. А и докато Колин Ловел се влачеше подире ми, цял ден не можах и за миг да спра на едно място. И точно затова се натресохме право на „агънцата на Кърк“.

Не, нека бъда честна, Колин не беше виновен. От няколко дни насам бях започнала да мяркам и хора сред пейзажите, но не казах на Мийна. Виждах ги най-често от разстояние или подкарваха овце и крави по несъществуващи вече пътища, или се влачеха в дъжда на уморени групички от по двама-трима. Още не бях виждала истински лица и не бях чула гласове. Не исках да чувам гласове.

Ето какво се случи: показвах на Колин новата орехова градина, а той се преструваше, че разбира от ашладисване много повече, отколкото разбираше всъщност — много се стараеше да ме впечатли, — и изведнъж, преди да е изминала една минута, цялата градина сякаш отлетя. Стояхме на пътека както ми се стори, на същата онази пътека, по която се бях разхождала с Тамзин и така и не я намерих после. Същата пътека, на която тя си спомняше, че е чакала пред погледа й да се появят задаващите се по главния път карети. Беше мъгливо и студено и навсякъде около нас се движеха грамадни безформени фигури, които ме караха да се притискам към Колин. На него това му хареса, защото го взе за проява на дружелюбие, но аз бях твърде уплашена, че да му кажа да се разкара, защото знаех какви са тези същества. Това бяха мъже, яхнали огромни коне, и дори и през мъглата виждах, че са облечени в алени дрехи и носят сребристи шлемове с пера и чизми като на пирати. Приличаха на войници.

Колин ми обясняваше колко различни видове лешници имало и защо английските лешници били най-добрите, но аз чувах как войниците разговарят помежду си. Гласовете им сякаш идваха много отдалеч, но и гласът на Колин също звучеше така. Бяха плътни и тънки едновременно и променени, сякаш лентата влачеше, но различавах повечето думи. Говореха за бунтовниците.

— Седжмур, седмицата след Седжмур… ех, де да беше видял полковника тогава. Обеси стотина от тях на пазара в Бриджуотър — практически със собствените си ръце ги закачи на въжето…

— Кодсо, ти ли ми ги разправяш тия? Ти не беше с него в Танджърс…

— Аха, Танджърс. Нямаше го там проклетия епископ Мюз да дърдори за невинност и да го принуждава да щади живота на подобна измет…

— Бесилки на всеки три мили — на всеки три мили бесилки, дръвник и казан с катран и ще видите как тая страна бързо-бързо ще утихне…

— Джени? Джени, ти знаеш ли, че вашите американски орехи пекан са от същото семейство като лешниците?

Избухнах. Забравих къде се намирам. Изсъсках му:

— Колин, млъкни! Не знаеш ли кои са тези?!

Невероятно, като се замислиш, но никога никой не беше гледал на мен като на ненормална. Така де, като се замислиш наистина, вече трябваше да са го сторили десетки хора. Спомням си само Колин, зяпнал насреща ми, който се дърпаше назад и съвсем откровено очакваше да ми потекат лигите, да ми избие пяна около устата и да го заръфам за гърлото. Май с него ще си остана.

— Джени, за какво говориш? — възкликна той. — Това са просто орехи!

Орехи бяха и аз си знаех. Знаех го, това се опитвам да ви обясня. Но знаех и кои са войниците също толкова добре, колкото и какво зрее по дърветата. Тони ми беше разказал всичко за драгуните на полковник Кърк — „агънцата на Кърк“, както се наричали сами. И това не беше нещо, което забравяш веднага след като мине контролното по история. „Агънцата на Кърк“ бяха военният еквивалент на съдията Джефрис, линчуваща тълпа в униформа. Съдии, съдебни заседатели и екзекутори — целият екип, и дори не било нужно да слагат перуки. Когато си представях как хора като тях са вилнели из Колониите един век по-късно… не мисля, че някога пак ще се гордея отново с това, че съм американка.

Колин продължаваше да отстъпва назад.

— Какво гледаш, Джени? Какви „тези“… за какво говориш? Джени, тук няма никой!

— О, напротив, има. И те също ни чуват, така че, за бога, затваряй си устата! — Казах му го само за да го накарам да млъкне. Не мислех, че бандата на Кърк наистина може да ни чуе чак от 1685 година, но трима от драгуните на мига дръпнаха поводите на конете си и погледнаха право към нас. Единият беше с едно синьо и едно кафяво око. Вторият имаше белег, минаващ от ъгъла на устата до лявото ухо. Третият беше най-красивият мъж, който бях виждала досега, с изключение на устата, която също приличаше на белег, тънък и бял, безкръвен процеп. Ако някога отново видя тези лица, веднага ще ги позная.

— Гласове — каза драгунът с белега. — Чух ги.

Красивият възрази:

— Корнет Симънс, вие сте пиян като свиня. — Устните му почти не помръднаха.

Колин се провикна:

— Джени, връщам се в къщата. И без това май татко си тръгва.

— Ето! — възкликна корнет Симънс. — Ето там, до пъна! Чух глас, да му се не види — истина ви казвам!

Там, където бях застанала, нямаше никакъв пън, но той ме гледаше право в очите. Неговите очи бяха изменчиво сини той беше пиян през седемнайсети век, докато преследваше бунтовници по пътя за Йовил. Мигаше и клатеше глава… но ме видя, знам, че ме видя.

Драгунът с различните очи изведнъж се разсмя — кратък картечен откос. Прозвуча по-близо и ясно от другите двама, не зная защо.

— Призраци. Призраци чуваш, Симънс — каза той, — и защо не? Страната е пълна с призраци — полковникът я напълни.

— Да, тъй ще да е — потвърди красивият. — Призраци. Стегни се, корнет Симънс. Тази вечер имаме работа в Йовил, а после и в Тонтън. Стегни се.

Той не повиши глас, но последните две думи изпращяха през три века като трошащи се кости. Драгунът с белега се подвоуми, после обърна коня и последва другите, които вече препускаха в мъглата. Но в последния миг изправи коня на задни крака, като циркаджия, и препусна към мен, стиснал дръжката на меча си. Все още чувам тихото жужене на меча, докато излизаше от ножницата. Зад него красивият изкрещя нещо — като че ли наистина се беше ядосал.

Стоях неподвижно и го гледах как се приближава към мен. Божичко, докато го пиша, си спомням такива подробности, каквито не съм разказвала дори на Мийна — спечената кръв по мустаците му, лигите от устата на коня му, проблясъка на слънчевите лъчи по острието на меча му, смешния плътен жужащ звук, който изскочи от гърлото му в мига, когато сабята съсече моето гърло. Не, нищичко не почувствах, макар че трънките зад мен засвистяха и зашумоляха, но може би хората, които е убивал по същия начин през 1685 или друга година, също не са усещали нищо. После той отново обърна коня, още веднъж се втренчи право в мен, пак замахна с меча, прибра го и препусна подир останалите „агънца“, подсвирквайки шумно през зъби. Чух някой да му крещи, но вече не виждах останалите.

Стоях неподвижно на мястото си, ореховата градина бавно изплуваше отново около мен, а аз треперех. Колин отдавна си беше отишъл и вече сигурно разправяше на всички от семейство Ловел, че съм тежък случай на ненормалност, и много добре го разбирах. Да виждам Тамзин, да разговарям с нея, да имам чувства към нея… това наистина може да се нарече особен случай. Това важи дори и за съдията Джефрис поне аз бих могла да го нарека така. Но да срещна драгуните на Кърк на път, който само един призрак си спомня, и да повярвам, че единият ме е видял и дори се е опитал да ме убие — не, това никога не го разказах дори на Мийна. Не съм го разказвала на никого досега.

Господин Котак се изниза от един храст — от същите трънки, които бе разлюляла сабята на корнет Симънс. Отиде с вдървената си франкенщайновска походка до мястото, където стояха конете на драгуните. Където щяха да стоят, ако старият път наистина беше там. Подуши земята много внимателно, после започна да рови усилено със задни крака, сякаш започваше да си прави дупки. И тогава разбрах, че наистина съм видяла всичко онова. Когато се върна при мен, аз го вдигнах и му казах:

— Благодаря ти. Последните десетина минути бяха ужасни.

Сложих го на рамото си и тръгнахме обратно през ореховата градина. Опитвах се да мисля за нещо приятно и разумно, което да кажа на семейство Ловел, ако още не са си тръгнали. Изведнъж господин Котак се вцепени, плю, вкопчи се в мен (после дясното ми рамо два дена приличаше на мишена за стрелички) и издаде съвсем нов звук, все едно моторна резачка реже мокро дърво. Представа нямах, че може да издава такива звуци.

Обърнах се да видя срещу какво се е настървил така и успях да мярна малката розова кучеподобна твар на госпожа Фалоуфийлд да бяга от нас сред дърветата. На господин Котак ужасно му се щеше да скочи на земята, да ръфа и дере, но нямаше да му го позволя.

— Стига, остави го на мира — казах му. — И без това си имаме достатъчно неприятности.

Но господин Котак мрънка чак докато се прибрахме.