Трупът в библиотеката

I

Главният инспектор Харпър оглеждаше обгорялата, разкривена купчина метал. Една изгоряла кола е винаги противна за гледане, дори ако в нея няма овъглен труп.

Каменоломната на Вен се намираше в самотно, отдалечено място. Въпреки че по права линия тя бе едва на три километра от Дейнмът, до нея се стигаше само по един от онези тесни пътища с много завои и дълбоки коловози. Тя отдавна бе затворена и единствените посетители бяха берачи на боровинки. Идеално място да се избавиш от кола. Може би щяха да минат седмици преди да се открие нещо, ако Албърт Бигс, работник, на път за работа не бе забелязал заревото от пожара.

Албърт Бигс бе все още там, въпреки че всичко, което можеше да каже, отдавна бе чуто. Все пак той продължаваше да стои, да повтаря историята си, украсявайки я с всичко, което му идваше наум.

— Чакай, да му се не види, казах си, какво ли е пък това? Небето направо гореше цялото. Може да е голям огън, викам си, ама кой ли пък ще си пали огън в каменоломната на Вен? Не, викам си, това ще да е някакъв много голям пожар. Че каква ли ще е тая работа, викам си аз? Натам няма нито домове, нито ферми. Това ще е в каменоломната, там ще да е, грешка няма. Тъкмо се чудех какво да направя, не щеш ли, в това време виждам поручик Грег на колело и му казвам тая работа.

Тогава всичко вече беше угаснало, обаче аз му обясних къде беше. Казах: „Ей натам беше, голямо зарево в небето. Може би някаква колиба. Някой скитник може да я е подпалил“. Но никога нямаше да ми дойде на ума, че е кола — да не говорим пък че някой е изгорял в нея. Това е страхотна трагедия, казвам ви.

Гленширската полиция се бе заела за работа. Всичко бе фотографирано, положението на тялото бе внимателно описано, преди полицейският лекар да пристъпи към задълженията си.

Той се приближи до Харпър, изтупвайки черните сажди от ръцете си, и процеди през зъби:

— Всичко е изгоряло. Останала е само част от ходило и една обувка. Аз все още не мога да кажа дали трупът е на мъж или жена, обаче от костите ще разберем. Но обувката е с нисък ток и черна каишка — прилича на ученическа обувка.

— В съседната община търсят изчезнала ученичка — досети се Харпър, — момиче на около шестнадесет години.

— Вероятно е тя — каза лекарят. — Бедното дете.

Харпър попита неохотно:

— Била ли е жива, когато…?

— Не, не, не мисля така. Няма следи от борба да се измъкне. Тялото е било проснато на седалката, кракът е стърчал навън. Вероятно е била вече мъртва, когато е била сложена в колата. После колата е била запалена, за да се скрият следите. — След къса пауза докторът попита: — Трябвам ли ви още?

— Мисля, че не, благодаря ви.

— Добре. Тръгвам си.

Той се отправи към колата си. Харпър се приближи към един сержант, специалист по коли, който бе зает с огледа. Той се изправи.

— Случаят е ясен, сър. Цялата кола е била обляна с бензин и подпалена. В онези храсти намерихме три празни туби.

Малко по-нататък друг полицай внимателно подреждаше обгорели предмети, намерени в колата. Там беше обувката и някакви парченца почернял метал. При приближаването на Харпър подчиненият му възкликна:

— Вижте, сър. Това, мисля, е достатъчно доказателство.

Харпър разгледа малкия предмет в ръката му. Беше копче от униформата на момичета скаути.

— Да — заключи той. — Вече знаем коя е.

Той беше добър, порядъчен човек. Болеше го за това, което се случваше. Първо Руби Кийн, а сега това дете, Памела Рийвс.

Помисли си още веднъж: „Какво става в Гленшир?“.

Сега трябваше първо да позвъни на своя главен комисар, след това да се свърже с полковник Мелчет. Изчезването на Памела Рийвс бе станало в Радфърдшир, въпреки че тялото бе открито в Гленшир.

Другата му задача не бе никак приятна. Трябваше да уведоми родителите на нещастната Памела Рийвс…

II

Докато звънеше на вратата, главният инспектор Харпър огледа фасадата на „Брейсайд“.

Красива малка вила с голяма, хубава градина около нея. През последните двадесет години в околността се бяха появили много такива вили. Собствениците им бяха бивши военни или държавни чиновници. Все порядъчни хора — най-лошото, което можеше да се каже за тях, бе, че са малко скучни. Грижеха се да дадат добро образование на децата си, доколкото им позволяваха средствата. Не бяха хора, които човек обикновено би свързал с нещо трагично. А ето че сега трагедията ги беше сполетяла. Той въздъхна.

Въведоха го в стая, където мъж с военна стойка и посивели мустаци и жена с очи, зачервени от плач, едновременно скочиха от местата си.

Мисис Рийвс извика с надежда:

— Научихте ли нещо за Памела?

После се дръпна назад, като че съчувственият поглед на главния инспектор й бе подействал като удар.

Харпър каза:

— Страхувам се, че трябва да се подготвите за лоши новини.

— Памела… — жената не можа да продължи.

Майор Рийвс каза остро:

— Нещо се е случило с детето?

— Да, сър.

— Искате да кажете, че е мъртва?

Мисис Рийвс изхлипа:

— О, не, не! — и отчаяно зарида.

Майор Рийвс прегърна жена си и я притегли към себе си. Устните му трепереха, но погледът му питаше Харпър, който сведе очи.

— Катастрофа?

— Не съвсем точно, майор Рийвс. Открихме я в изгоряла кола, изоставена в една каменоломна.

— Кола? В каменоломна?

Очевидно той бе силно потресен.

Мисис Рийвс напълно се срина, свлече се на канапето и заплака неудържимо.

Главният инспектор Харпър предложи:

— Ако желаете, мога да почакам няколко минути.

Майор Рийвс попита рязко:

— Какво значи това? Престъпление?

— Всички улики сочат натам, сър. Ето защо, ако не е мъчително за вас, бих желал да ви задам няколко въпроса.

— Не, не, вие сте прав. Щом се касае за престъпление, не бива да губите никакво време. Но просто не мога да повярвам. Кой би навредил на дете като Памела?

Харпър започна разпита си внимателно и методично:

— Вие вече сте уведомили местната полиция за обстоятелствата по изчезването на дъщеря си. Тя е отишла на сбирка на скаутската организация и вие сте я очаквали у дома за вечеря. Така ли е?

— Да.

— Трябваше да се върне с автобус?

— Да.

— Знаем от показанията на едно от момичетата, които са били с нея, че след сбирката Памела казала, че ще отиде в магазина „Улуърт“ в Дейнмът и ще се върне с по-късен автобус. Това за вас нормално ли е?

— О, да. Памела много обичаше да ходи в „Улуърт“. Тя често пазаруваше в Дейнмът. Автобусната спирка е само на стотина метра оттук.

— И, доколкото знаете, не е имала други планове?

— Не.

— Да се е срещала с някого, в Дейнмът?

— Не, сигурен съм. Щеше да каже, ако беше така. Очаквахме я за вечеря. Ето защо, когато стана късно и нея я нямаше, се обадихме в полицията. Не й беше присъщо да не се прибира.

— Да е имала дъщеря ви приятели, които вие не сте одобрявали?

— Не, никога сме нямали проблеми от подобен род.

Мисис Рийвс каза през сълзи:

— Пам бе просто едно дете. Беше истинско дете за възрастта си. Обичаше да си играе. Изобщо не беше предпазлива.

— Познавате ли човек на име Джордж Бартлет, който е отседнал в хотел „Мажестик“ в Дейнмът?

Майор Рийвс се втренчи в него.

— Никога не съм чувал за него.

— Не мислите ли, че дъщеря ви може да го е познавала?

— Сигурен съм, че не. — После рязко попита: — А той какво общо има с всичко това?

— Той е собственикът на колата — „Миноан 14“, в която бе открит трупът на дъщеря ви.

Мисис Рийвс извика:

— Но тогава той трябва…

Харпър я прекъсна бързо:

— Той съобщи за изчезването на колата си днес рано сутринта. Била в двора на хотела вчера по обяд. Всеки би могъл да я вземе.

— Но никой ли не е забелязал кой я е взел?

Главният инспектор поклати отрицателно глава.

— Много коли влизат и излизат през деня. А „Миноан 14“ е най-разпространеният модел.

Мисис Рийвс изхлипа:

— Няма ли да направите нещо? Няма ли да се опитате да откриете… да откриете този изверг, който е извършил това? Моето малко момиче, ох, моето малко момиче! Тя не е изгоряла жива, нали? О, Пам, Пам!

— Тя не е страдала, мисис Рийвс. Уверявам ви, че когато колата е била подпалена, тя е била вече мъртва.

Рийвс сухо попита:

— А как е била убита?

Харпър му хвърли многозначителен поглед.

— Все още не знаем. Огънят е разрушил всички следи.

Той се обърна към съсипаната жена на дивана.

— Повярвайте ми, мисис Рийвс, правим всичко, което може да се направи. Трябва да се проверят много неща. Рано или късно ще открием някого, който е видял дъщеря ви вчера в Дейнмът и е видял с кого е била. Необходимо е време. Ще получим дузина, стотици обаждания за момиче в скаутска униформа, което е било забелязано тук, там и навсякъде. Обработката на тези сведения е въпрос на подбор и търпение, но бъдете сигурна, накрая ще открием истината.

Мисис Рийвс попита:

— Къде… къде е тя? Мога ли да отида при нея?

Главният инспектор Харпър отново срещна погледа на съпруга и каза:

— Полицейският лекар ще се погрижи за всичко. Предлагам сега с мен да дойде вашият съпруг, с него ще уредим всички формалности. Междувременно, моля, опитайте се да си припомните нещо, което Памела е казала. Възможно е тогава да не сте обърнали внимание, но нещо, което може би сега ще ни бъде в помощ. Вярвам, че ме разбирате — случайна дума или фраза. По този начин ще ни помогнете най-добре.

Двамата мъже се отправиха към вратата. Рийвс посочи една фотография на стената.

— Това е тя.

Харпър разгледа снимката внимателно. Беше на отбор по хокей на трева. Рийвс посочи Памела, застанала в средата.

„Хубаво дете“ — помисли си Харпър, докато гледаше невинното лице на момичето с плитки.

Спомни си за овъгления труп в колата и стисна устни в сурова гримаса.

Закле се пред себе си, че убийството на Памела Рийвс няма да остане една от неразрешените загадки в Гленшир.

Размишлявайки, той си призна, че може би Руби Кийн си е получила заслуженото, но Памела Рийвс бе нещо съвсем друго. Хубаво невинно дете. И нямаше да спре, докато не открие извършителя на това гнусно дело.