Трупът в библиотеката

Трета глава

В канцеларията си в Мъч Бенъм полковник Мелчет приемаше подчинените си и изслушваше докладите им.

— … така че всичко изглежда съвсем ясно, сър — инспектор Слак приключваше доклада си. — Мисис Бантри е била в библиотеката след вечеря и си е легнала малко преди десет часа. Когато излязла, тя угасила лампите и се предполага, че никой не е влизал след това. Прислужниците са си легнали около десет и половина, а Лоримър, след като оставил питиетата в преддверието, си легнал в единадесет без четвърт. Никой не е чул нещо необичайно, с изключение на третата прислужница, но тя пък, според мен, е чула прекалено много неща — стенания, сърцераздирателен писък, тайнствени стъпки и не знам какво още. Втората прислужница, с която живеят в една стая, твърди, че през цялата нощ момичето спяло крепко, без никакъв звук. Такива като нея си измислят разни неща и ни създават проблеми.

— А какво ще кажете за насиления прозорец?

— Симънс казва, че е аматьорска работа. Използвано е най-обикновено длето и едва ли се е вдигнал много шум. Сигурно е било длето от дома, но не можахме да го намерим. Но и това е нормално, във всяка къща инструментите постоянно се губят.

— Смятате ли, че някой от прислугата знае нещо?

Доста неохотно инспектор Слак отговори:

— Не, сър, не мисля, че знаят. Те всички изглеждаха шокирани и притеснени. Усъмних се в Лоримър — доста мълчалив човек, знаете, — но не ми се вярва оттам да излезе нещо.

Мелчет кимна. Явно не отдаде значение на мълчаливостта на Лоримър. Енергичният инспектор Слак често произвеждаше подобен ефект у хората, които разпитваше.

Вратата се отвори и влезе доктор Хейдок.

— Реших да се отбия, за да ви нахвърлям някои неща.

— Да, да, радвам се да ви видя. И?

— Не е кой знае какво. Точно както може да се очаква. Смъртта е настъпила вследствие удушаване. Със сатененото коланче на роклята е бил обвит вратът и пристегнат откъм тила. Лесно и просто. Не е било необходимо голяма сила, ако момичето е било изненадано. Няма следи от борба.

— А кога е настъпила смъртта?

— Някъде между десет и полунощ.

— По-точно не може ли да се определи?

Хейдок леко се усмихна и поклати глава.

— Не бих рискувал професионалната си репутация. Не по-рано от десет и не по-късно от полунощ.

— Вие лично на колко часа бихте се спрели?

— Зависи. В камината е горял огън и стаята бе топла. Това забавя вкочаняването на трупа.

— Нещо друго за нея самата?

— Нищо по-особено. Била е млада — някъде на седемнадесет-осемнадесет години. Не много развита в някои отношения, но с изявена мускулатура. Съвсем здрава. И, между другото, била е девствена.

И като кимна с глава, докторът излезе от стаята.

Мелчет се обърна към инспектора:

— Сигурен ли сте, че преди не са я виждали в Госингтън?

— Прислужниците са абсолютно сигурни. Дори се възмутиха. Твърдят, че щели да я запомнят, дори само да са я зърнали в околността.

— Нищо чудно — каза Мелчет. — Екземпляр като нея се забелязва от километри. Я вижте онази русата у Блейк!

— Жалко, че не е тя — каза Слак. — Тогава щяхме да постигнем някакъв напредък.

— Според мен това момиче е дошло от Лондон — каза замислено главният комисар. — Едва ли ще има някаква местна връзка. В такъв случай трябва да уведомим Скотланд Ярд. Това е случай за тях, а не за нас.

— И все пак нещо трябва да я е довело тук — каза Слак и, изпробвайки почвата, додаде: — Може би полковник и мисис Бантри знаят нещо — разбира се, знам, че са ваши приятели, сър…

Мелчет го изгледа хладно и изрече натъртено:

— Бъдете уверен, че вземам предвид всяка една възможност. Всяка една! — После добави: — Предполагам, че сте прегледали списъка на безследно изчезналите?

Слак кимна. Извади един напечатан лист.

— Тук са. Мисис Сандърс, изчезнала преди седмица, тъмнокоса, синеока, на тридесет и шест години. Не е тя, а и всички, освен съпруга й, знаят, че е заминала с някакъв търговски пътник от Лийдс. Мисис Бърнард — на шестдесет и пет години. Памела Рийвс, шестнадесетгодишна, изчезнала от снощи, тъмнокафява коса на плитка, около метър и шестдесет и пет.

Мелчет го прекъсна раздразнено:

— Стига с тези идиотски подробности, Слак. Това момиче не е ученичка. Според мен…

В този момент телефонът иззвъня.

— Ало? Да, да. Полицейският участък в Мъч Бенъм. Какво? Един момент…

Той се заслуша и бързо започна да записва. После отново заговори, вече с променен тон:

— Руби Кийн, на осемнадесет, професионална танцьорка, метър и шестдесет висока, стройна, платиненоруса коса, сини очи, чип нос, предполага се, че е носила бяла сатенена вечерна рокля, сребърни сандалети. Това отговаря ли? Какво? Да, няма съмнение. Веднага ще изпратя Слак.

Той окачи слушалката и развълнувано се бърна към подчинения си.

— Мисля, че е тя. Обадиха се от полицията в Гленшир. (Гленшир бе съседното графство.) От хотел „Мажестик“ в Дейнмът са съобщили за изчезнало момиче.

— Дейнмът — каза Слак. — Точно така.

Дейнмът беше голям и модерен морски курорт, разположен недалеч оттук.

— Дотам са само тридесетина километра — каза главният комисар. — Момичето било танцьорка или нещо подобно в „Мажестик“. Снощи не се появила за номера си и управата на хотела била много ядосана. Когато тази сутрин все още я нямало, някое от другите момичета се усъмнило, или пък е бил някой друг. Малко е неясно. Тръгнете веднага за Дейнмът, Слак. Там се свържете с главен инспектор Харпър и му окажете съдействие.

Инспектор Слак бе подчертано действена личност. Да се метне на някоя кола, грубо да прекъсне хората, които искат да му кажат нещо, да се намеси в нечий разговор под претекст за неотложност — това му даваше усещането, че живее.

Именно затова пристигна в Дейнмът за почти отрицателно време, отби се в полицията, проведе кратък разговор със смутения и изплашен хотелски управител, оставяйки го с успокоителните според него думи: „Първо трябва да се уверим, че това е момичето, и тогава ще вдигнем шум“. Секунди след това вече пътуваше обратно за Мъч Бенъм в компанията на най-близката роднина на Руби Кийн.

Беше се обадил предварително по телефона, така че главният комисар бе подготвен за неговото пристигане, но не и за малко безцеремонното представяне на спътничката му:

— Това е Джози, сър.

Полковник Мелчет строго изгледа подчинения си. Мислеше, че Слак се е самозабравил.

Младата жена, която току-що бе слязла от колата, се притече на помощ:

— Това е професионалното ми име — обясни тя с бляскава усмивка, разкриваща големи, равни, бели зъби. — Реймънд и Джози, така се наричаме с партньора ми и, разбира се, всички в хотела ме знаят като Джози. Истинското ми име е Джозефин Търнър.

Нагаждайки се към ситуацията, полковник Мелчет покани мис Търнър да седне, като в същото време я огледа професионално.

Тя бе симпатична млада жена, наближаваща явно тридесетте. Добрата й външност се дължеше по-скоро на грижи, отколкото на природна даденост. Изглеждаше компетентна и добронравна, поведението й внушаваше присъствие на здрав разум.

Едва ли някой би я определил като ослепителна красавица, но все пак тя бе доста привлекателна. Бе дискретно гримирана, облечена в тъмен, добре скроен костюм. Въпреки че изглеждаше разтревожена, полковникът прецени, че не бе особено наскърбена.

Докато сядаше, тя сподели:

— Толкова е ужасно, че човек просто не може го повярва. Наистина ли смятате, че това е Руби?

— Боя се, че именно вие ще трябва да ни помогнете за разпознаването. Опасявам се, че за вас това ще е едно неприятно изживяване.

Мис Търнър уплашено попита:

— Тя как… тя страшно ли изглежда?

— Как да ви кажа… За вас може да бъде шок.

Той й предложи табакерата си и тя с благодарност прие цигара.

— Вие… вие сега ли искате да я видя?

— Най-добре е още сега, мис Търнър. Виждате ли, няма смисъл да ви задавам каквито и да е въпроси, преди да сме сигурни, нали? Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Съгласна съм.

Отидоха до моргата с кола.

Когато Джози излезе, бе съвсем бледа.

— Да, това е Руби — изрече тя с треперещ глас. — Горкото дете! Божичко, какъв ужас! Ще ви се намери ли малко джин?

Джин нямаше, но се намери бренди. След като отпи няколко глътки, мис Търнър се успокои. Тя бе откровена:

— Такива гледки направо те изваждат от равновесие, нали? Горката малка Руби! Какви животни са мъжете!

— Вие мислите, че убиецът е бил мъж?

Джози малко се притесни:

— Ами… не е ли мъж? Имам предвид… аз съвсем естествено си помислих…

— За някой конкретен мъж ли си мислехте?

Тя енергично поклати глава.

— Не, не! Аз нямам и най-малка представа. Естествено, Руби не би ми казала, ако…

— Ако какво?

Джози се поколеба.

— Ами… че излиза с някого.

Мелчет я изгледа внимателно. През целия обратен път до канцеларията той мълча. Щом влязоха, започна:

— А сега, мис Търнър, нужна ми е цялата информация, която можете да ми дадете.

— Да, разбира се. Откъде да започна?

— Искам да знам пълното име и адреса на момичето, връзката й с вас и всичко, което знаете за нея.

Джозефин Търнър кимна с глава. Мелчет бе убеден, че тя не изпитва никаква мъка. Бе шокирана и разтревожена, но нищо повече. Тя заговори с готовност:

— Името й бе Руби Кийн, професионалното име. Истинското й име бе Роузи Леги. Нейната майка бе братовчедка на моята. Познавах я още от дете, но не твърде добре, ако разбирате какво искам да кажа. Имам много братовчеди — някои се занимават с бизнес, някои играят на сцената. В общи линии Руби се учеше за танцьорка. Миналата година имаше някои добри ангажименти в пантомимата и други подобни. Не нещо от голяма класа, но в добри провинциални трупи. После я наеха за партньорка по танци в „Пале дьо Данс“ в Бриксуел — южен Лондон. Мястото не е лошо, там добре се грижат за момичетата, но в това няма много пари. — Тя направи пауза.

Полковник Мелчет кимна.

— Тук именно се появявам и аз. През последните три години работя като компаньонка по танци и бридж в хотел „Мажестик“ в Дейнмът. Добра работа, добре платена и приятна. Грижиш се за гостите на хотела — преценяваш ги още с пристигането им, разбира се — някои търсят спокойствие, докато други пък искат развлечения. Опитваш се да подбереш подходящи хора за бридж, насърчаваш по-младите да танцуват, нещо от този род. Необходими са доста такт и опит.

Мелчет отново кимна. Помисли си, че явно това момиче умее да си върши работата — имаше приятни маниери, бе симпатична и проявяваше остър ум, без да демонстрира и най-малката следа от интелектуалност.

— Освен това — продължи Джози — всяка вечер с Реймънд правим демонстрационни танци. Реймънд Стар — той е учителят по тенис и танци. За нещастие, това лято се подхлъзнах на една скала на брега на морето, когато се къпех, и си изкълчих глезена.

Мелчет бе забелязал, че тя съвсем слабо накуцва.

— Естествено, това спря танците за известно време и беше доста неловко. Не желаех да вземат някой друг на моето място. Това винаги е опасно — за миг кроткият поглед на сивите й очи стана стоманен и остър; тя бе женско същество, борещо се да оцелее — за кариерата. Затова се сетих за Руби и предложих на управителя да я извикам. Щях да продължа с насърчаване на танцуващите, с бридж и така нататък, а тя щеше да се заеме с танците. Работата да си остане в семейството, нали разбирате?

Мелчет каза, че разбира.

— Те се съгласиха, аз пратих на Руби телеграма и тя дойде. За нея това беше един добър шанс. Много по-висока класа от всичко, което беше правила досега. Това стана преди около месец.

Мелчет каза:

— Разбирам. А тя имаше ли успех?

— О, да — каза Джози небрежно, — приеха я доста добре. Като танцьорка аз струвам повече от нея, но Реймънд е много способен и с неговата помощ всичко вървеше прилично. Тя е доста симпатична — стройна, невинна. Малко прекаляваше с грима и аз винаги й правех забележки за това. Но нали ги знаете момичетата — тя бе само на осемнадесет години и на тази възраст всичко се пресилва. Само че не беше подходящо за хотел от висока класа, какъвто е „Мажестик“. Непрекъснато й го натяквах и я карах да не се гримира толкова силно.

Мелчет попита:

— А хората харесваха ли я?

— О, да. Но, имайте предвид, тя нямаше много ухажори. Бе малко простичка. Възрастните мъже я харесваха повече от младите.

— Имаше ли си постоянен приятел?

Очите на момичето срещнаха неговите с пълно разбиране.

— Не в смисъла, който вие влагате. Или поне не знаех. Но пък, разбирате ли, тя нямаше да ми каже.

Само за миг Мелчет се запита защо не — Джози не правеше впечатление на голяма моралистка. Но той само каза:

— Бихте ли ми описала кога за последен път видяхте братовчедка си?

— Снощи. Тя и Реймънд правят два демонстративни танца — един в десет и половина, а другия — в полунощ. След първия танц забелязах, че Руби танцува с един млад мъж, гост на хотела. Аз играех бридж във фоайето. Между фоайето и залата за танци има стъклена преграда. Тогава я видях за последен път. Точно след полунощ се появи Реймънд, страшно ядосан. Руби я нямало никъде, а било време за танца. Трябва да ви призная, че направо се вбесих! Това бе една от онези глупости, които младите момичета правят и заради които ги уволняват. Качихме се заедно в стаята й, но там я нямаше. Беше си сменила роклята. Тя танцуваше с дълга розова рокля, но роклята беше метната върху облегалката на един стол. Обикновено не се преобличаше, с изключение на сряда вечер — сряда е официалната вечер за танци. Нямах представа къде е отишла. Накарахме оркестъра да изсвири още един фокстрот, но все още нямаше и следа от Руби. Тогава казах на Реймънд, че аз ще изиграя танца. Избрахме нещо леко, което нямаше да натовари глезена ми, и при това съвсем късо. Въпреки всичко днес глезенът ми пак се поду. Руби все още я нямаше. Чакахме я до два часа сутринта. Страшно й бях ядосана.

Гласът й леко потрепери. Мелчет долови в него истински гняв. За момент той се зачуди. Реакцията изглеждаше по-бурна, отколкото изискваха фактите. Имаше чувството, че не всичко се излага на показ. Той попита:

— А тази сутрин, когато Руби Кийн не се появи, вие отидохте в полицията, така ли?

Той знаеше прекрасно от обаждането на Слак от Дейнмът, че истината бе друга, но искаше да чуе какво ще каже Джозефин Търнър.

Тя не се поколеба:

— Не, не бях аз.

— Защо не, мис Търнър?

Тя му отправи прям поглед.

— На мое място и вие не бихте го направили.

— Така ли мислите?

Джози каза:

— Аз съм длъжна да мисля за работата си. Последното нещо, което хотелът иска, е скандал и особено намеса на полицията. Не мислех, че нещо сериозно се е случило на Руби. Дори и за минута не съм помисляла! Мислех, че се е забъркала с някой младеж. Мислех, че ще си дойде без проблеми и бях готова хубавичко да я накастря, щом се появеше. Осемнадесетгодишните момичета са такива глупачки.

Мелчет се престори, че преглежда записките си.

— А, да, виждам, че в полицията се е обади мистър Джеферсън. Той гост на хотела ли е?

Джозефин Търнър отвърна кратко:

— Да.

Мелчет я попита:

— И защо точно мистър Джеферсън се е обадил?

Джози поглаждаше ръкава на жакета си. Нещо като че ли я възпираше. Отново полковник Мелчет реши, че нещо не се казва докрай. Тя започна доста неохотно:

— Той е инвалид. Той… той лесно се притеснява. Защото е инвалид, нали разбирате?

Мелчет зададе нов въпрос.

— Кой бе младежът, с когото братовчедка ви е танцувала?

— Казва се Бартлет. В хотела е от десетина дни.

— Бяха ли близки в някакво отношение?

— Не, не, нищо специално. Аз поне не знаех.

Отново се прокрадна любопитната нотка на гняв в гласа й.

— А той нещо каза ли?

— Каза, че след танца Руби се качила в стаята си, за да се пооправи.

— И тогава си е сменила роклята?

— Предполагам.

— И това е последното нещо, което знаете? След това тя просто…

— Изчезна — каза Джози. — Така е.

— Мис Кийн познаваше ли някого в Сейнт Мери Мийд? Или в околностите?

— Не знам. Може би. Вижте, много млади мъже от околността идват в „Мажестик“. Няма да знам кой откъде е, освен ако сам не каже.

— Някога да сте чули братовчедката ви да споменава Госингтън?

— Госингтън? — Джози бе силно учудена.

— Госингтън Хол.

Тя поклати глава.

— Не съм го чувала това място.

Тонът й бе убедителен. Долавяше се също и определено любопитство. Мелчет поясни:

— Тялото бе намерено в Госингтън Хол.

— Госингтън Хол? Колко невероятно.

Мелчет си помисли: „Невероятно е точната дума“, а на глас попита:

— Познавате ли полковник или мисис Бантри?

Отново тя поклати отрицателно глава.

— А мистър Базил Блейк?

Тя леко се намръщи.

— Мисля, че съм чувала това име. Да, сигурна съм… но нищо не си спомням за него.

Усърдният инспектор Слак подаде на началника си лист от бележник. На него бе написано:

Мелчет вдигна очи и срещна погледа на Слак. Главният комисар кипеше. Слак бе трудолюбив и старателен офицер и Мелчет никак не го обичаше. Но не можеше да пренебрегне това предизвикателство. Инспекторът негласно го обвиняваше във фаворизиране на своята класа, в прикриване на стар свой съученик.

Той се обърна към Джози.

— Мис Търнър, бих желал, ако нямате нищо против, да дойдете с мен до Госингтън Хол!

Изричайки тези думи, Мелчет отправи хладен и предизвикателен поглед към Слак, като почти пропусна край ушите си измърмореното съгласие на Джози.