Трупът в библиотеката

Единадесета глава

Ден-два по-късно полковник Мелчет и главен инспектор Харпър разговаряха в кабинета на полковника. Харпър бе дошъл в Мъч Бенъм за консултация.

Мелчет каза мрачно:

— Е, поне знаем къде сме — по-точно къде не сме.

— Май „къде не сме“ е по-точен израз, сър.

— Имаме работа с два смъртни случая. Две убийства. Руби Кийн и детето Памела Рийвс. Беше почти невъзможно да бъде идентифицирана, бедното момиче. Все пак баща й потвърди, че обувката, която не беше изгоряла, е нейната, а също и копчето от скаутската униформа. Дяволска работа.

Много тихо, Харпър потвърди:

— За последното сте абсолютно прав, сър.

— Радвай се само, че със сигурност е била мъртва, преди колата да бъде подпалена. Начинът, по който лежеше — направо на седалката, го доказва. Вероятно е била ударена по главата, бедното дете.

— Или пък удушена — предположи Харпър.

Мелчет го изгледа изпитателно.

— Така ли мислите?

— Как да ви кажа, има такива убийци.

— Знам. Срещнах се с родителите — майката не е на себе си. Дяволски болезнено. Сега е важно да установим дали двете убийства са свързани.

— Аз мисля, че с положителност имат връзка.

— И аз съм склонен да мисля така.

Главният инспектор Харпър започна да изброява на пръстите на ръката си:

— Памела Рийвс участвала в сбирка на: скаутите в Дейнбъри Даунс. Приятелките й твърдят, че била весела, нищо не я притеснявало. Не се върнала с трите си приятелки с автобуса за Медчестър. Казала им, че отива в магазина „Улуърт“ в Дейнмът и оттам щяла да вземе автобус. Главният път към Дейнмът прави голям завой. Памела Рийвс е минала напряко, прекосявайки две ниви, и е излязла на алеята, която води към Дейнмът покрай хотел „Мажестик“. Още по-точно — минава покрай западната страна. Ето защо е много възможно да е чула или видяла нещо — нещо, което да касае Руби Кийн и да е опасно за убиеца. Например може би е чула как са се уговаряли да се срещнат в единадесет часа същата вечер. Убиецът разбира, че малката ученичка е чула разговора, и му се е наложило да й запуши устата.

Мелчет отбеляза:

— Това би значело, Харпър, че убийството на Руби Кийн е предварително замислено, а не спонтанно.

Харпър се съгласи.

— Да, сър. Мисля, че е било така. Нещата като че изглеждаха другояче — пристъп на ярост, внезапен изблик на страст или ревност — но започвам да мисля, че съвсем не е било така. Не виждам иначе как може да се обясни смъртта на малката Рийвс. Ако е станала свидетел на самото убийство, това би било много късно вечерта, някъде към единадесет, а какво би правила тя по това време около „Мажестик“? В девет часа вечерта родителите са започнали вече да се безпокоят и са се обадили в полицията.

— Противоположната теза е, че тя е отишла в Дейнмът, за да се срещне с някого, когото приятелките й или нейното семейство не познават, и че смъртта й изобщо не е свързана с другото убийство.

— Да, сър, само че не вярвам да е така. Вижте как дори старата мис Марпъл веднага заяви, че има връзка. Първото нещо, което попита, бе дали трупът в изгорялата кола не е на Памела Рийвс. Много умна стара дама. Някои от тези стари дами са страшно съобразителни, трябва да знаете. Веднага напипват болното място.

— Мис Марпъл е правила това неведнъж — съгласи се полковник Мелчет сухо.

— А освен това, сър, трябва да се има предвид и колата. За мен колата окончателно потвърждава, че убийството е свързано с хотел „Мажестик“. Колата е била на Джордж Бартлет.

Двамата се спогледаха. Мелчет каза:

— Джордж Бартлет? Възможно е. Вие как мислите?

Харпър отново започна да изброява различни аспекти:

— Руби Кийн е видяна за последен път с Джордж Бартлет. Той твърди, че тя се качила в стаята си — това се потвърждава от роклята, която намерихме там — но дали не се е качила да се преоблече, за да излезе с него? Може би по-рано са се уговорили да излязат заедно и Памела Рийвс случайно е подслушала разговора?

Мелчет добави:

— Той съобщи за изчезването на колата си чак на другия ден, а освен това се преструваше, че не помни кога я е видял за последен път.

— Това би могло да се разглежда като проява на хитрост, сър. Според мен той или е хитрец, преструващ се на глупак, или… или наистина е голям глупак.

— Това, което търсим — мислеше на глас Мелчет, — е мотив. Но в този случай той няма никакъв мотив да убие Руби Кийн.

— Да, ето какво ни спира всеки път — мотивът. Доколкото разбрах, разследването в „Пале дьо Данс“ в Бриксуел не е дало резултати?

— Точно така. Руби Кийн е нямала близки приятели. Слак проучи въпроса изчерпателно, а щом той го е направил, значи наистина е изчерпателно.

— Вярно, сър. „Изчерпателно“ е точната дума.

— Ако е имало нещо, той би го открил. Само че няма нищо. Има списък на хората, с които е танцувала най-често — проверил ги е всичките. Обикновени хора — и всеки от тях имал алиби за онази нощ.

— Ах — въздъхна главен инспектор Харпър, — алибита! Ето срещу какво сме изправени.

Мелчет го изгледа внимателно.

— Така ли мислите? Тази част от разследването е във ваши ръце.

— Да, сър. Проверихме много изчерпателно. Дори се наложи да искаме помощ от Лондон.

— И?

— Мистър Конуей Джеферсън може да си мисли, че мистър Гаскел и мисис Джеферсън са добре финансово, но фактите сочат тъкмо обратното. И двамата много са закъсали с парите.

— Нима?

— Напълно, сър. Това, което мистър Конуей Джеферсън твърди, съвпада с истината. Когато синът и дъщерята му са се женили, той им подарил значителни суми пари. Но това е било преди повече от десет години. Младият мистър Джеферсън се — мислел се за добър капиталовложител. Наистина, не е влагал парите си в рискови начинания, но на няколко пъти не му провървяло и загубил доста долари. Трябва да ви кажа, че за вдовицата е било много трудно да свързва двата края и да изпрати сина си в добро училище.

— Но не е ли молила свекъра си за помощ?

— Не, сър. Доколкото разбирам, живее в дома му и по този начин си спестява разходите по домакинството.

— А здравето му е такова, че не се очаква да живее дълго?

— Така е, сър. А сега за Марк Гаскел. Той е най-обикновен комарджия. Много бързо профукал парите на жена си. В момента е в силно затруднено положение. Трябват му пари на всяка цена — при това много.

— Той нещо не ми хареса — каза полковник Мелчет. — Доста неуравновесен тип, нали? А има и мотив — двадесет и пет хиляди лири, ако момичето се махне от пътя му. Да, много сериозен мотив.

— Те и двамата са имали мотив.

— Нямам предвид мисис Джеферсън.

— Разбира се, че не, сър. Но както и да е, те двамата заедно имат желязно алиби. Не биха могли да го извършат. Няма как.

— Имате ли точна представа за движения им през въпросната вечер?

— Да. Да започнем с Марк Гаскел. Вечерял с тъста си и мисис Джеферсън, после, когато дошла Руби Кийн, всички пили кафе. После казал, че има да пише писма, и ги напуснал. В действителност отишъл да се разходи с колата си по крайбрежния път. Той съвсем честно ми призна, че не можел да издържа да играе бридж цяла вечер. Затова измислил писмата. Руби Кийн останала със семейството. Марк Гаскел се върнал, когато тя вече танцувала с Реймънд Стар. След танца Руби се върнала при тях. Пили, след което тя отишла да танцува с младия Бартлет, а Гаскел и останалите цепили картите за определяне на партньори и започнали да играят. Било около единадесет без двадесет — до полунощ никой не станал от масата. Това е абсолютно сигурно, сър. Всички го казват — семейството, сервитьорите, всички. Ето защо той не би могъл да бъде извършителят. Същото се отнася и за мисис Джеферсън. Така че и двамата са вън от подозрение.

Полковник Мелчет се облегна назад в стола си, почуквайки по бюрото с ножа за рязане на хартия.

Главният инспектор Харпър прибави:

— Това е при положение че убийството е било извършено преди полунощ.

— Така казва Хейдок. Той е много опитен полицейски лекар. Щом твърди нещо, значи е така.

— Но може би има някакви причини — здравословно състояние, да речем, физическо състояние на момичето или нещо друго.

— Ще проверя — каза Мелчет и като погледна часовника си, взе телефонната слушалка и помоли да го свържат с доктора. — По това време Хейдок трябва да си е у дома — обясни той. — Добре, да предположим, че е била убита след полунощ?

Харпър каза:

— Тогава има известна вероятност. След полунощ е имало доста голямо раздвижване. Да приемем, че Гаскел е накарал момичето да се срещне с него някъде вън от хотела — да речем, към дванадесет и двадесет. Измъква се за минута-две, удушава я, след което се връща при останалите. Освобождава се от тялото по-късно — някъде след полунощ.

Мелчет каза:

— И пропътува повече от петдесет километра, само за да я стовари в библиотеката на Бантри? Дявол да го вземе, звучи съвсем невероятно.

— Прав сте — съгласи се бързо главният инспектор.

Телефонът иззвъня. Мелчет взе слушалката.

— Ало, Хейдок, вие ли сте? Руби Кийн. Има ли някаква вероятност да е била убита след полунощ?

— Аз ви казах, че е била убита между десет часа вечерта и полунощ.

— Ясно, но няма ли как малко да удължим това, а?

— Невъзможно. Щом съм казал, че убийството е било извършено преди полунощ, значи е било преди полунощ. Моля, не се опитвайте да изопачавате медицинските данни.

— Да, разбирам, но не би могла да съществува някаква физиологична причина? Знаете какво имам предвид.

— Ясно ми е, че не знаете за какво говорите. Момичето бе съвсем здраво — нищо ненормално нямаше около нея. Не можете да ме накарате да твърдя противното, само и само за да угодя на полицията и да можете да нахлузите въжето около шията на някой невинен нещастник, когото сте нарочили. И, моля, не протестирайте. Познавам методите ви. Между другото, момичето е било упоено, преди да бъде удушено. Много силен наркотик. Била е удушена, но първо е била дрогирана. — И Хейдок затвори телефона.

Мелчет се обърна мрачно към Харпър:

— Е, това е положението.

Харпър каза:

— Мислех си и за една друг възможна следа — но тя също отпадна.

— Какво? Кой?

— Ако трябва да сме точни, той е ваше пиленце, сър. Казва се Базил Блейк. Живее близо до Госингтън Хол.

— Невъзпитан млад неблагодарник — полковникът свъси вежди, припомняйки си възмутителната грубост на Базил Блейк. — Как е замесен?

— Изглежда е познавал Руби Кийн. Често е вечерял в „Мажестик“. Танцувал е с момичето. Помните ли какво казала Джози на Реймънд, когато открили, че Руби я няма: „Да не би да е с онзи младеж от киното?“. Открих, че е имала предвид Блейк. Той работи в Лемвил Студио. Джози твърди, че Руби го харесвала, но нищо повече.

— Много обещаващо, Харпър, много обещаващо.

— Не толкова, колкото звучи, сър. Онази вечер Базил Блейк е бил на парти в студиото. Предполагам, че знаете как протичат тези партита — започват около осем вечерта, сервират се коктейли и се проточват, докато атмосферата стане непрогледна от тютюнев дим и всички са мъртво пияни. Според инспектор Слак, който е провел разпила, той напуснал партито около полунощ. В полунощ Руби Кийн е била вече мъртва.

— Има ли кой да потвърди показанията?

— По това време повечето от присъстващите са били вече… ъ-ъ-ъ… значително почерпени. Младата жена, която сега е в дома му — мис Дайна Лий — твърди, че е така, както той казва.

— Това нищо не значи!

— Вероятно не, сър. Показанията на останалите присъстващи на партито са все около тези на Блейк, естествено — макар никой да не може да потвърди с точност времето.

— Къде се намира това студио?

— В Лемвил, сър, на около петдесет километра югозападно от Лондон.

— Хм, приблизително на същото разстояние оттук?

— Да, сър.

Полковник Мелчет се почеса по носа и изрече с видимо неудоволствие:

— Предполагам, че трябва да се откажем от него.

— И аз така мисля, сър. Няма никакво потвърждение, че е бил сериозно увлечен по Руби Кийн. В действителност — Харпър се изкашля — той изглежда доста погълнат от настоящата си гостенка.

Мелчет обобщи:

— Е, добре, оставаме с „Х“, неизвестен убиец — толкова неизвестен, че Слак не може да открие нито една негова следа! Или с този зет на Джеферсън, който би искал да убие момичето, но е нямал възможност да го стори. Същото и по отношение на снаха му. Или пък с младия Джордж Бартлет — който няма алиби, но няма и мотив. Или Блейк, който има алиби, но няма мотив. И това е всичко! Не, почакайте. Предполагам, че трябва да вземем предвид и танцьора — Реймънд Стар. В края на краищата той е прекарвал много време с нея.

Харпър каза бавно:

— Не ми се вярва да се е интересувал много от нея — в противен случай е изключително добър актьор. А, на практика, той също разполага с алиби. От единадесет без двадесет до полунощ той е бил пред очите на всички, танцувал е с различни партньорки. Не виждам как можем да го обвиним.

— Всъщност — добави Мелчет — не можем да обвиним никого.

— Надеждата е в Джордж Бартлет. Стига само да можехме да открием мотив.

— Проучихте ли го?

— Да, сър. Единствено дете, разглезен от майка си. След смъртта й преди година наследява голямо богатство. Харчи го с впечатляваща бързина. По-скоро слабохарактерен, отколкото жесток.

— Може би има психични проблеми — предложи Мелчет с надежда.

Главният инспектор Харпър кимна и отвърна:

— Не допускате ли, сър, че случаят може би е именно такъв?

— Искате да кажете, че сме попаднали на криминален лунатик?

— Да, сър. Някой от тези психопати, които душат млади момичета. В медицината са наречени с едно доста дълго име.

— Това би разрешило всичките ни проблеми — каза Мелчет.

— Само че има нещо, което ме смущава тук — сподели главният инспектор Харпър.

— Какво?

— Става прекалено лесно.

— Хм, да, вероятно. С една дума, както казах в началото, къде сме?

— Никъде, сър — отвърна главният инспектор Харпър.