Трупът в библиотеката

I

През френския прозорец на всекидневната си мис Марпъл излезе в градината. Тя обичаше своята градина и работата, свързана с нея. И сега погледът й с любов се плъзна по стройните, с вкус подредени лехи, спирайки се критично на едно-две места, където се налагаше спешна намеса. Но сега нямаше време за това. Чакаше я неотложна работа. Тя забързано премина по градинската пътечка и влезе в двора на викария. Без да си дава труд да използва главния вход, доближи къщата и почука на прозореца на всекидневната.

Викарият подготвяше неделната проповед в кабинета си, обаче неговата млада и хубава жена беше във всекидневната и се занимаваше с голямо удоволствие със своето бебе, което бе поставила на постелката пред камината.

— Може ли да вляза, Гризелда?

Младата усмихната жена повдигна очи и радостно приветства възрастната дама:

— О, мис Марпъл, моля, заповядайте! Само погледнете Дейвид! Ядосва се, защото все още не може да пълзи напред. Иска да отиде при нещо, а вместо това се плъзга все по-назад и по-назад. Още малко и ще се завре в сандъчето за въглища!

— Много е сладък, Гризелда. Здраво и силно дете. Какви хубави розови бузки има!

— Не изглежда зле, нали? — младата майка се опитваше да си придаде по-сериозен, незаинтересован вид. — Разбира се, аз не се занимавам с него прекалено много. Всички книги казват, че малкото дете трябва да бъде оставяно само колкото се може по-често.

— Много разумно, скъпа моя — каза мис Марпъл. — Х-м, между другото, знаете ли за какво съм дошла? Искам да попитам дали събирате помощи за нещо по-специално в момента?

Жената на викария я изгледа леко учудено. Доколкото познаваше съседката си, зад въпроса й се таеше скрита цел. Тя отговори весело:

— Ами да. Нали знаете, винаги се събира за какво ли не — бодро отвърна тя и започна да отмята на пръсти: — Например за ремонта на църквата, помощи за манастира „Св. Джайлс“, за църковната разпродажба следващата сряда, помощи за самотните майки, за похода на момчетата скаути, за кръжока по ръкоделие и не на последно място — призива на епископа за помощ на рибарите.

— О, напълно достатъчно — каза мис Марпъл. — Помислих си, че бих могла да направя една обиколка — с тетрадката за помощи, нали разбирате, ако ме упълномощите.

— Отново ли сте се захванали с нещо? Май има нещо такова. Разбира се, че ще ви упълномощя. Нека да бъде за църковната разпродажба. Ще бъде добре, ако успеете да съберете малко истински пари вместо онези ужасни торбички, смешни перочистки, грозни детски роклички или пък бърсалки за прах, направени да изглеждат като кукли, с които обикновено се задръстваме.

Гризелда изпрати гостенката си до френския прозорец на стаята. На сбогуване не можа да сдържи любопитството си:

— И все пак няма ли да ми кажете какво сте намислили?

— Всяко нещо с времето си, скъпа — каза мис Марпъл, отдалечавайки се забързано.

С въздишка младата майка се върна до постелката пред камината, където, в съзвучие с принципите си за строго пренебрежение към малки деца, игриво пощипна синчето си три пъти по коремчето, в отговор на което то с викове на ликуване я сграбчи за косите и започна да ги дърпа. След това двамата се сборичкаха и затъркаляха напред-назад по постелката, докато вратата не се отвори и прислужницата не обяви пред най-влиятелния член на енорията (който не обичаше деца):

— Госпожата е тук.

Гризелда веднага се изправи, оправи косите си и се опита да изглежда по-важна и изпълнена с достойнство, както подобаваше на съпруга на викарий.

II

Мис Марпъл чевръсто крачеше по главната улица, докато стигна кръстопътя в края на селото. В ръка държеше малката черна тетрадка за помощи. Тя зави наляво, подмина „Синия глиган“ и продължи до „Чатсуърт“ или още „Новата къща на мистър Букър“.

Мина през портата, насочи се към входната врата и енергично почука.

Вратата й отвори симпатичната млада русокоса жена на име Дайна Лий. Не бе толкова добре гримирана, както обикновено и дори, в интерес на истината, изглеждаше малко поизцапана. Беше облечена в сиви дамски панталони и яркозелен джемпър.

— Добро утро! — поздрави мис Марпъл бодро и с усмивка. — Ще разрешите ли да вляза за малко?

Докато говореше, тя започна да си проправя път напред, така че Дайна Лий, която бе леко изненадана от това неочаквано посещение, нямаше време да отреагира.

— Благодаря ви много — усмихна се дружелюбно мис Марпъл и предпазливо седна на края на един старинен бамбуков стол.

— Доста е топло за сезона, нали? — завърза непринуден разговор тя, с все същите сърдечност и жизнерадостност.

— Да, доста. О, съвсем топло е — каза мис Лий.

Чудейки се как да се справи със ситуацията, тя отвори кутия с цигари и предложи на гостенката си.

— Желаете ли цигара?

— Покорно ви благодаря, но не пуша. Знаете ли защо идвам? Искам да ви помоля, ако желаете, да подпомогнете църковната разпродажба през следващата седмица.

— Църковната разпродажба? — каза Дайна Лий като човек, който повтаря нещо на чужд език.

— Пред дома на викария — продължи мис Марпъл. — Следващата сряда.

— О! — Долната устна на мис Лий провисна. — Боя се, че…

— Просто едно малко дарение — да кажем половин крона8?

Мис Марпъл приготви тетрадката си.

— О… ъ-ъ-ъ… да, мисля, че това мога да направя.

Момичето явно почувства облекчение и се извърна, за да порови из чантичката си.

Острият поглед на мис Марпъл внимателно изследваше стаята.

Тя забеляза:

— Виждам, че нямате постелка пред камината си.

Дайна Лий се обърна и я изгледа. Тя не можеше да не осъзнава, че старата дама любопитно оглежда всичко до най-малката подробност, но това не събуди в нея други чувства, освен леко раздразнение. Това не остана скрито за мис Марпъл и тя добави загрижено:

— Знаете ли, много е опасно. Изскачат искри и килимът се цапа, а може и да прогори.

Дайна Лий си помисли: „Виж я ти старата къщовница!“, но на глас каза съвсем дружелюбно:

— Имаше постелка пред камината. Не знам къде се е дянала.

— Предполагам — продължи старата дама, — че е от онези вълнените, с дълъг косъм?

— Овча кожа — поясни Дайна. — Поне така изглеждаше.

Стана й забавно. Очевидно бе попаднала на ексцентрична стара домошарка.

Подаде й банкнотата от половин крона.

— Заповядайте.

— О, благодаря ви, скъпа.

Мис Марпъл я взе и разтвори тетрадката си.

— Ъ-ъ-ъ… кое име да запиша?

Очите на Дайна Лий внезапно се изпълниха с ненавист.

„Отвратителна стара клюкарка — помисли си тя. — Ето за какво се е домъкнала тук — търси скандал!“

На глас тя отговори високо и ясно, с подчертано злобно удоволствие:

— Мис Дайна Лий.

Мис Марпъл повдигна глава и внимателно я изгледа. Известно време тя мълча, след това, без да сваля поглед, попита:

— Това е домът на Базил Блейк, нали?

— Да, а аз съм мис Дайна Лий!

Гласът й прозвуча предизвикателно, главата — високо вдигната, сините й очи блестяха.

Много бавно и внимателно мис Марпъл каза:

— Ще ми позволите ли да ви дам един малък съвет, макар да съм сигурна, че може да го сметнете за нахалство?

— Определено ще го сметна за нахалство. По-добре нищо не казвайте.

Мис Марпъл не се смути.

— Независимо от това — продължи тя — ще ви кажа. Искам много настоятелно да ви посъветвам да престанете да използвате моминското си име в селото.

Дайна я зяпна.

— Какво… какво искате да кажете?

Мис Марпъл заговори загрижено и искрено:

— Много скоро навярно ще се нуждаете от съчувствието и доброжелателността на жителите на селото, при това много силно съчувствие. Същото се отнася и за съпруга ви — много е важно хората да имат добро мнение за него. В провинциалните области като нашата съществуват старомодни предразсъдъци срещу хора, които живеят заедно, без да са сключили брак. За вас двамата, ако позволите да изразя своето мнение, е било много забавно да се преструвате, че не сте женени. Това е държало хората настрани от вас и не са ви безпокоили съседки от типа „старомодна стара драка“, както сигурно обичате да ги наричате. Но трябва да знаете, че и този тип съседи могат да бъдат от полза.

Дайна попита озадачено:

— Но как разбрахте, че сме женени?

Мис Марпъл се усмихна неодобрително.

— О, хайде, скъпа.

Дайна настояваше.

— Не, отговорете ми честно, откъде разбрахте? Да не би… да не би да сте били в „Съмърсет Хаус“?

Нещо блесна за миг в очите на мис Марпъл. Тя отговори:

— „Съмърсет Хаус“ ли? О, не. Но беше много лесно да се досети човек. Знаете ли, в селото много бързо се научава всичко. Да речем как и за какво се карате — типични свади на младоженци. Съвсем, съвсем различни от нещата, за които щяхте да се карате, ако живеехте в незаконна връзка. Има поговорка — и аз съм напълно съгласна с нея — че можеш истински да влезеш под кожата на някого, само ако си женена за него. Когато липсва, как да се изразя най-правилно, когато липсва законна връзка, хората са много по-внимателни един към друг, трябва непрекъснато да се уверяват един друг колко тиха, спокойна и щастлива е връзката им. Разбирате ли, те през цялото време трябва да доказват самите себе си. Те не смеят да се карат! Забелязала съм, че женените доста се наслаждават на своите малки битки и, разбира се, подобаващото сдобряване след това.

Тя спря да говори. Цялата излъчваше доброжелателност.

— Ами, аз… — Дайна спря и се засмя. След това седна на дивана и запали цигара. — Трябва да призная, вие сте направо великолепна — каза тя след къса пауза. После продължи: — Но защо искате да се отдадем на почтителността?

Лицето на старата дама стана сериозно и мрачно.

— Защото всеки момент вашият съпруг може да бъде арестуван и обвинен в убийство.

III

Известно време Дайна я гледа втренчено, след това възкликна недоверчиво:

— Базил? Убийство? Да не се шегувате?

— Не, за жалост. Не четохте ли във вестниците?

Дайна затаи дъх.

— Искате да кажете… онова момиче в хотел „Мажестик“? Нима мислите, че подозират Базил за нейното убийство?

— Да.

— Но това е глупост!

Отвън се чу шум от двигател на кола. Портата хлопна. Базил Блейк разтвори широко входната врата и нахълта с няколко бутилки в ръце.

— Купих джина и вермута. А ти…?

Той се спря насред стаята и с невярващи очи се загледа в тяхната посетителка, която седеше с изправен гръб на ръба на един стол.

Дайна почти извика:

— Тази жена трябва да е луда! Казва, че ще те арестуват за убийството на онова момиче — Руби Кийн.

— О, Боже! — възкликна Базил Блейк. Бутилките паднаха от ръцете му на дивана. Той направи няколко несигурни стъпки и се сгромоляса в един стол. Наведе се и зарови глава между ръцете си. После отново повтори: — О, Боже мой! О, Боже мой!

Дайна се втурна към него. Хвана раменете му с ръце.

— Базил, погледни ме! Не е вярно! Знам, че не може да бъде вярно! Отказвам да повярвам дори за миг!

Една от ръцете му се повдигна и хвана нейната.

— Бог да те благослови, скъпа.

— Но защо ще мислят…? Та ти дори не я познаваше, нали?

Мис Марпъл се обади:

— О, познавал я е.

Базил отвърна ожесточено:

— Затваряй си устата, стара вещице. Слушай, Дайна, скъпа. Познавах я съвсем бегло. Просто един-два пъти съм я срещал в „Мажестик“. Това е всичко, кълна ти се, че това е всичко!

Слисана, Дайна попита:

— Не разбирам. Защо тогава някой ще подозира точно теб?

Базил простена. Закри очите си с ръце и започна да се полюшва напред-назад.

Мис Марпъл попита:

— Какво направихте с постелката?

Отговорът му дойде механично:

— Хвърлих я в кофата за боклук.

Мис Марпъл раздразнено цъкна с език.

— Това е било глупаво, изключително глупаво. Хората не изхвърлят хубавите си постелки за камина на боклука. В нея се бяха заплели пайети от роклята й, нали така?

— Да, не можах да ги извадя всичките.

Дайна кресна:

— Но за какво говорите вие двамата?

Базил отвърна сърдито:

— Попитай нея. Тя изглежда знае абсолютно всичко.

— Ако желаете, мистър Блейк — започна мис Марпъл, — ще ви кажа какво смятам, че се е случило. Ако сбъркам нещо, моля да ме поправите. — Мисля, че след като сте се скарали с жена си на някакво парти и може би след доста голямо количество… ъ-ъ-ъ… изпит алкохол, вие сте дошли тук с колата си. Не мога да кажа точното време на пристигането ви…

Базил Блейк я прекъсна.

— Около два часа сутринта. Смятах да отида до Лондон, но когато стигнах предградията, промених решението си. Помислих, че вероятно Дайна ще ме последва тук. Затова обърнах колата и се върнах. Цялата къща беше тъмна. Отворих вратата, запалих лампите и видях… видях…

Той преглътна и спря. Мис Марпъл продължи:

— Видели сте на постелката пред камината да лежи момиче. Момиче, облечено във вечерна рокля от бял сатен, обшита с пайети — удушено. Не зная дали тогава сте успели да я разпознаете или…

Базил Блейк енергично закима отрицателно.

— След първия поглед въобще не можех да я гледам — лицето й бе подуто, цялото посиняло. Беше мъртва от известно време и беше тук — в моята стая!

Той потрепери.

Мис Марпъл каза меко:

— Разбира се, вие не сте били съвсем на себе си. Били сте замаян от алкохола, а и нервите ви не са били в ред. Мисля, че сте били обзет от паника. Не сте знаели как да постъпите…

— Помислих си, че Дайна може да дойде всеки момент. Щеше да ме завари тук с труп — труп на момиче — и щеше да реши, че аз съм я убил. И тогава ми хрумна — не зная защо, но в онзи момент идеята ми изглеждаше много добра — помислих си: „Ще я оставя в библиотеката на стария Бантри. Проклетият надут старчок винаги ме гледа отвисоко, подиграва ми се, че съм бил артистичен и женствен. Пада му се на стария грубиян. Да видим какъв глупак ще изглежда, когато открият мъртва красавица пред камината в библиотеката му“. — Той се опита да подсили думите си с енергичен жест: — Бях малко пиян тогава. Наистина ми се стори страшно забавно. Старият Бантри и мъртвата блондинка.

— Да, да — каза мис Марпъл. — На малкия Томи Бонд му беше хрумнала почти същата идея. Много чувствително момче с комплекс за малоценност, той беше решил, че учителката непрекъснато се заяжда с него. Сложил една жаба в часовника и когато учителката се качила да го навие, жабата изскочила срещу нея. Вие сте постъпили по същия начин — продължи тя, — но, разбира се, човешките трупове са нещо много по-различно от жабите.

Блейк отново простена.

— На сутринта вече бях изтрезнял. Разбрах какво съм направил. Страшно се изплаших. И тогава тук дойде полицията — един помпозен глупак, главният комисар. Уплаших се от него и единственото нещо, което можах да направя, за да скрия страха си, беше да се държа отвратително грубо. А по средата на разговора ни пристигна Дайна.

Дайна погледна през прозореца. Това, което видя, я смрази.

— Пред вратата спря кола… Вътре има хора.

— Мисля, че това са полицаите — каза мис Марпъл.

Базил Блейк се изправи. Изведнъж стана съвсем спокоен и решителен. Дори се усмихна, когато каза:

— Значи съм загазил, така ли? Добре, Дайна, сладурче, не губи кураж. Свържи се със стария Симс — той е адвокат на семейството — иди при мама и й кажи за сватбата ни. Няма да те изяде. И не се безпокой — не съм го направил аз. Всичко ще се оправи, мила.

На вратата се почука. Базил извика:

— Влез.

Влезе инспектор Слак, придружен от друг полицай.

— Мистър Базил Блейк?

— Аз съм.

— Имам заповед за вашето арестуване. Обвинен сте, че сте убили мис Руби Кийн през нощта на двадесет и първи септември. Предупреждавам ви, че всяка ваша дума може да бъде използвана срещу вас в съда. Моля веднага да ме придружите. Ще ви бъде осигурена възможност да се свържете с адвокат.

Базил кимна.

Той погледна към Дайна, но не я докосна. Само каза сдържано:

— Довиждане, Дайна.

„Хладнокръвен тип“ — помисли си инспектор Слак.

Преди да излезе, той кимна на мис Марпъл за довиждане.

Докато се отправяше към колата, инспектор Слак мислеше: „Хитроумната стара лисица, и тя се е досетила! Добре че открихме тази постелка от камина. И, разбира се, показанията на пазача на паркинга в студиото. Нашият човек е напуснал партито в единадесет часа, а не в полунощ. Не мисля, че приятелите му бяха готови да лъжесвидетелстват, за да го отърват. Те всички са били пияни и когато на следващия ден Блейк им е заявил твърдо, че си е тръгнал в полунощ, те са му повярвали. Е, няма значение, неговата работа е от ясна по-ясна! Предполагам, че ще се изкара душевноболен. Ще го затворят в Бродмур, няма да го обесят. Първо е било онова момиче Рийвс, вероятно я е удушил, закарал я е на каменоломната, после се е върнал пеша в Дейнмът, колата му сигурно е била паркирана в някоя странична уличка, отишъл е на онова парти, после се е върнал в Дейнмът, довел е тук Руби Кийн, удушил я, после я завлякъл в библиотеката на Бантри, след това вероятно се усетил за колата в каменоломната, отишъл там, подпалил колата, а след това се върнал у дома си. Кръвожаден сексманиак, сегашната му приятелка има късмет, че и на нея не е видял сметката досега. Сигурно на това му казват натрапчива маниакалност“.

Когато остана насаме с мис Марпъл, Дайна Блейк се обърна към нея. Беше отчаяна.

— Слушайте, не знам коя сте, но трябва да разберете това — Базил не е убивал никого.

Мис Марпъл отговори:

— Знам, че не е убивал никого. Аз знам кой го е направил. Но никак няма да е лесно да го докажа. Мисля, че нещо, което казахте преди малко, може да помогне. То ме подсети за връзката, която се опитвам да открия — само че какво беше то?