Трупът в библиотеката

I

Сър Хенри внимателно слушаше разказа на събеседничката си. Лицето му беше мрачно. Накрая каза:

— Не ми харесва.

Мис Марпъл имаше много силен довод:

— Напълно съзнавам, че това, което искам от вас, не е съвсем в реда на нещата. Но, съгласете се, изключително важно е да бъдем абсолютно сигурни — ако позволите да парафразирам Шекспир: „Да направим сигурността си двойно сигурна“.

— Мисля, че ако убедите мистър Джеферсън да се съгласи…?

Сър Хенри мислеше. Той попита:

— А какво ще кажем на Харпър? Трябва ли да го посветим в цялата работа?

— Мисля, че ще е доста неловко за него, ако знае прекалено много. Но няма да е лошо да му намекнете някои неща. Например да наблюдава определени личности — да нареди да бъдат следени незабелязано, нали разбирате.

Сър Хенри каза бавно:

— Да, мисля, че така ще бъде най-добре.

II

Гледайки сър Хенри право в очите, главният инспектор Харпър попита:

— Нека да бъдем наясно, сър. Трябва ли да разбирам думите ви като намек?

Сър Хенри беше откровен:

— Просто ви уведомявам за нещо, което току-що научих от моя приятел — той не ме помоли да пазя тайна. Утре сутринта възнамерява да посети адвокат в Дейнмът, с цел да направи ново завещание.

Гъстите вежди на главния инспектор Харпър се свъсиха. Той помисли малко, след което попита:

— Възнамерява ли Конуей Джеферсън да уведоми членовете на семейството си — мистър Гаскел и мисис Джеферсън, за този факт?

— Той смята да им съобщи тази вечер.

— Разбирам. — Харпър почука няколко пъти по бюрото с капачката на писалката си, после отново повтори: — Разбирам…

След това погледът му се закова в очите на сър Хенри и той попита:

— И така, сър Хенри, очевидно вие не сте доволен от развитието на случая. Не вярвате, че Базил Блейк е убиецът, прав ли съм?

— А вие вярвате ли?

Мустаците на главния инспектор Харпър потрепнаха. Той попита:

— А мис Марпъл какво мисли?

Двамата мъже се спогледаха.

После Харпър каза:

— Оставете това на мен. Ще инструктирам хората си. Обещавам ви, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да не се случи нещо непредвидено.

Сър Хенри каза:

— Имам още нещо за вас. Хвърлете едно око на това.

Той извади от джоба си лист хартия, изглади го и го подаде на главния инспектор Харпър.

Този път обичайното спокойствие напусна иначе невъзмутимия полицай. Той подсвирна.

— Ха, така било, значи? Това тласка случая в съвсем друга посока. Но как успяхте да откриете този факт?

Сър Хенри се засмя.

— Жените — каза той — от векове се интересуват от бракове.

Главният инспектор Харпър го разбра.

— Да, особено възрастните неомъжени жени, нали така?

III

Конуей Джеферсън вдигна поглед при влизането на приятеля си и навъсеното му лице се отпусна в усмивка.

Той изрече:

— Е, казах им. Приеха го много спокойно.

— Какво точно им казахте?

— Казах им, че след смъртта на Руби петдесетте хиляди лири, които бях решил да й оставя, би трябвало да отидат за нещо в нейна памет. Заявих, че съм решил да даря тези пари на общежитие за професионални танцьорки в Лондон. Надали има по-глупав начин от този да завещаеш парите си, но за голяма моя изненада те захапаха въдицата. Като че ли аз наистина съм способен на такава глупава постъпка! — Той добави замислено. — Знаете ли, с това момиче постъпих като голям глупак. Сигурно се превръщам вече в изкуфял старец. Чак сега го проумях. Тя беше мило дете, но повечето от нещата, които си въобразявах, че виждам в нея, бяха плод на моето въображение. Самозалъгвах се, че тя е една втора Розамунд. Външно си приличаха — по-скоро същия цвят очи и кожа — нищо друго. Но толкова различни по ум и сърце. Подайте ми, моля ви, онзи вестник — вътре има доста интересна задача по бридж.

IV

Сър Хенри слезе във фоайето. На въпроса му нощният портиер отговори:

— Мистър Гаскел ли, сър? Той току-що замина с колата си. Каза, че трябвало да отиде до Лондон.

— О! Разбирам. А дали мисис Джеферсън е някъде тук?

— Госпожата се качи преди малко в стаята си, сър. Каза, че отива да спи.

Сър Хенри огледа фоайето, надникна и в салона за танци. Във фоайето Хюго Маклейн решаваше кръстословица. Изглежда доста го затрудняваше, защото бе смръщил чело. В залата за танци Джози смело се усмихваше в лицето на възпълен, изпотен мъж, докато пъргавите й крака се стараеха да избягнат неговите тромави настъпвания. На мъжа очевидно му бе много приятно. Реймънд, грациозен и отегчен, танцуваше с анемична девойка с огромен нос, тъмнокафява коса и скъпа, но изключително неподходяща рокля.

Сър Хенри си каза: „А сега е време за сън“, и се отправи към горните етажи.

V

Беше три сутринта. Вятърът беше утихнал. Луната огряваше спокойното море.

В стаята на Конуей Джеферсън не се чуваше друг звук, освен неговото собствено дишане. Той спеше полуизправен върху възглавниците.

Нямаше дори и полъх на бриз, но завесите на прозореца се раздвижиха… Не се чуваше никакъв шум. За миг завесите се разтвориха и на лунната светлина се открои силуетът на човешка фигура. После те се затвориха. Всичко бе тихо, но в стаята вече имаше още един човек.

Тъмната сянка на пришълеца се прокрадваше все по-близо до леглото. Тежкото дишане, идващо оттам, продължаваше равномерно.

Не се чуваше никакъв шум, по-точно почти никакъв шум. Един палец и показалец се приготвиха да стиснат тънка кожа. В другата ръка бе приготвена спринцовка.

И тогава, изведнъж, от тъмните сенки в стаята се появи ръка, която стисна в желязна хватка ръката със спринцовката, протегна се друга ръка и здраво сграбчи тайнствения похитител.

В стаята прозвуча тих, лишен от чувство глас, гласът на закона:

— Спрете! Дайте ми тази спринцовка!

Лампата бе запалена и от своите възглавници Конуей Джеферсън мрачно изгледа убиеца на Руби Кийн.